Линда Хауърд
Среднощна дъга (12)

Дванадесета глава

Хеликоптерът се приближи ниско и бързо като огромен комар. Грант и Джейн затичаха през малкото поле, наведени ниско, за да се предпазят от завихрянето на перките, които пилотът не можеше да спре. Зад тях хората бяха започнали да излизат от къщите, за да разберат какъв е целият този шум. Джейн избухна в кикот, въодушевена от постигнатия успех. Когато Грант я бутна в хеликоптера, тя се смееше толкова силно, че от очите й се стичаха сълзи. Бяха успели! Турего вече не можеше да ги хване. Щяха да се измъкнат от страната преди той да успее да мобилизира собствените си хеликоптери да ги търсят и нямаше да посмее да ги преследва зад границата.

Грант й се усмихна, показвайки, че разбира ненормалният й смях.

— Сложи си колана! — извика той и се настани до пилота, след което вдигна палци към него. Пилотът кимна, усмихна се широко и хеликоптерът се издигна. Грант си сложи слушалки, за да може да разговаря с пилота, но отзад слушалки нямаше. Джейн се отказа от опитите да чуе какво казват и стисна здраво седалката, загледана през отворените страни на хеликоптера. Повяваше нощен хлад, а отдолу се простираше притихналият свят. За пръв път се качваше на хеликоптер и се оказа, че е съвсем различно от реактивен самолет. Имаше чувството, че плава в кадифения въздух. Прииска й се да не е нощ, за да види всичко отдолу.

Полетът не беше дълъг, но когато кацнаха, Джейн позна летището и сграбчи рамото на Грант.

— Но ние сме в Сан Хосе! — кресна тя, гласът й наситен с безпокойство. Нали тук започна всичко. Навсякъде в столицата имаше хора на Турего!

Грант свали слушалките. Пилотът спря мотора и шумът започна да намалява. Стиснаха си ръцете и пилотът каза:

— Беше ми приятно да се видим отново! Чу се, че си в района, да ти оказваме каквато помощ поискаш. Успех. Тичайте. Имате време колкото да стигнете за полета.

Скочиха на асфалта и хукнаха към терминала.

— Кой полет? — попита задъхана Джейн.

— Полетът за Мексико Сити. Излита след около пет минути.

Мексико Сити! Така бе по-добре! Затича с нови сили.

На терминала не се мяркаха хора по това време, защото всички за Мексико Сити вече бяха на борда. Чиновникът на гишето ги загледа, когато приближиха и Джейн отново се сети как изглеждат.

— Грант Съливън и Джейн Гриър. Билетите ни са оставени при вас — каза рязко той.

Чиновникът си възвърна самообладанието.

— Да, господине, задържахме и самолета — обясни той на отличен английски и им подаде двата билета. — Ернесто ще ви заведе направо на борда.

Ернесто бе охраната на летището и ги поведе тичешком. Грант държеше ръката на Джейн, за да е сигурен, че не изостава. За момент се сети за пистолета, пъхнат в ботуша му, но вече бяха минали мястото за проверки. Грант имаше доста връзки, каза си впечатлена тя.

Самолетът наистина ги чакаше, а усмихнатата стюардеса ги поздрави спокойно, сякаш изглеждаха съвсем нормално. На Джейн отново й се прииска да се изкиска. Може и да не изглеждаха толкова дивашки, колкото на нея й се струваше. Все пак камуфлажното облекло бе хит в Щатите. Какво от това, че на Грант окото му бе синьо, устната сцепена, а ръката — превързана? Може пък да е журналист, който е срещнал някакви трудности.

Щом седнаха, самолетът пое по пистата. Докато си закопчаваха коланите, Грант и Джейн се спогледаха. Сега вече наистина всичко бе свършило, но им оставаше много малко време заедно. Следващата спирка бе Мексико Сити, огромен международен град с магазини, ресторанти… и хотели. Тялото й копнееше за легло, но най-хубавото бе, че Грант ще споделя това легло с нея. Той вдигна облегалката за ръце между тях и я привлече до себе си така, че главата й се отпусна на рамото му.

— Скоро — прошепна до слепоочието й той. — След два часа ще сме в Мексико. Напълно свободни.

— Ще се обадя на татко веднага щом пристигнем, за да не се притесняват повече с мама. — Джейн въздъхна. — Ти има ли на кого да се обадиш? Семейството ти знае ли къде си?

В очите му се появи отнесено изражение.

— Изобщо не знаят какво правя. Не съм близък със семейството си, вече не.

Това бе много тъжно, но Джейн предположи, че когато човек е в този бизнес, е много по-добре да не е близък със семейството си. Завъртя лице към врата му, затвори очи и се притисна до него, за да знае, че вече не е сам. Дали и неговите нощи са били като нейните, дали е лежал буден, толкова самотен, че всяка клетка в тялото му е искала да изкрещи.

Тя заспа, Грант след нея, изтощението най-сетне го притисна, когато позволи на израненото си тяло да се отпусне. Докато тя беше в прегръдките му, беше наистина лесно да си почива. Тя се бе сгушила доверчива като дете, но той не можеше да забрави, че е жена, дива и първична като вятъра и огъня. Можеше да бъде глезената фръцла, която очакваше. Тя трябваше да бъде такава, след като бе живяла във висшето общество и никой нямаше да я обвини, както и никой не би очаквал друго. Само че тя бе над това, бе преживяла травмата от детството и се бе превърнала в жена със страст, хумор и силна воля.

Това бе жена, в чиито ръце един уморен, изтощен и пребит войн можеше да си позволи да заспи.

Небето се превръщаше в перлено розово, когато кацнаха с изгрева в Мексико Сити. Наоколо гъмжеше от хора, които бързаха да хванат ранните полети, чуваха се най-различни езици и акценти. Грант викна такси, което ги прекара с ужасяваща скорост по улиците, може би щеше да е ужасно, ако Джейн имаше сили да се вълнува. След всичко преживяно, уличното движение в Мексико сити й се стори съвсем естествено.

Градът бе красив на разсъмване с широките улици и уханни дървета, а белите сгради проблясваха в розов оттенък на утринното слънце. Небето бе наситено синьо над тях, а въздухът бе кадифено топъл, както е в топлите страни. Въпреки че миришеше на изгорели газове, тя усети аромата на портокалов цвят, а Грант бе до нея, мускулестият му крак притиснат до нейния.

На рецепциониста в чистия скъп хотел никак не му се искаше да им даде стая без резервация. Черните му очи непрекъснато оглеждаха насиненото лице на Грант, докато редеше извинения на бърз испански. Грант сви рамене, бръкна в джоба си и отдели две банкноти от една пачка. Младият мъж на рецепцията веднага се усмихна. Това променяше всичко. Грант регистрира двамата и получи ключ. След като направиха няколко крачки. Грант се извърна.

— Между другото — каза небрежно той. — Не искам никакво безпокойство. Ако някой звъни, или пита за нас, не сме тук. Comprende? Уморен съм като куче, раздразнителен съм и имам нужда от сън.

Бавният му глас излъчваше тиха заплаха и младежът кимна бързо.

Грант я бе прегърнал през раменете, когато се отправиха към асансьорите. Той натисна девети етаж и вратите се затвориха безшумно. Джейн бе като замаяна.

— В безопасност сме.

— Не можеш още да повярваш ли?

— Ще го пипна аз онзи тип. Няма да му се размине така!

— Няма — потвърди спокойно Грант. — За него ще се погрижат по съответните канали.

— Не искам по никакви канали да се погрижат за него! Искам аз да се справя с него!

Той й се усмихна.

— Ти си една кръвожадна малка вещица. Вече си мисля, че цялата тази работа ти харесва.

— Само някои неща — отвърна тя и му се усмихна бавно.

Стаята им бе просторна, с тераса на която можеха да полежат на слънце, с нещо като хол и удивително модерна баня. Джейн надникна вътре и се отдръпна с щастлива усмивка.

— Всички съвременни удобства — обясни тя.

Грант разглеждаше менюто за обслужване по стаите. Взе телефона и поръча две огромни закуски, а Джейн едва сдържаше нетърпението си да похапне. Бяха минали почти двадесет и четири часа, откакто ядоха за последен път. Докато чакаха храната, тя се обади в Кънектикът. Трябваха й цели пет минути, за да се свърже, но тя стоеше, стиснала здраво слушалката, напрегната в очакване да чуе гласовете на родителите си.

— Мамо? Мамо, аз съм Джейн! Добре съм… не плачи. Не мога да говоря с теб, ако плачеш — каза Джейн, докато бършеше сълзите. — Прехвърли татко, за да му кажа какво стана. Ще се наприказваме, когато се прибера, обещавам. — Изчака за момент и се усмихна на Грант, очите й плувнали в сълзи.

— Джейн? Наистина ли си ти? — прогърмя гласът на баща й.

— Да, аз съм. В момента съм в Мексико Сити. Грант ме измъкна, пристигнахме преди няколко минути.

Баща й издаде някакъв задавен звук и Джейн разбра, че той също плаче, но успяваше да се контролира.

— И сега какво? — попита той. — Кога ще си дойдеш? Кога тръгвате?

— Не знам — отвърна тя и вдигна вежди към Грант, и отмести слушалката от ухото си. — Къде отиваме сега?

Той пое телефона.

— Обажда се Съливън. Сигурно ще останем тук два дни, за да оправим документите. Влязохме в страната без паспортна проверка, но ще трябва да звънна тук-там, преди да се върнем в Щатите. Да, добре сме. Ще ви съобщя веднага щом разбера.

След това той затвори и забеляза, че Джейн е стиснала устни.

— Как стана така, че влязохме в страната без да ни проверяват паспортите?

— Наложи се някои хора да си затворят очите, това е. Бяха уведомени, че ще бъдем тук. Ще съобщя, че паспортите ни са били откраднати и американското посолство ще ни издадат нови. Няма страшно.

— А как успя да уредиш всичко това толкова бързо? Знам, че това не е било предвидено.

— Не, но ни помогнаха. — Сейбин си бе свършил работата, помисли си Грант. Всички стари познати се бяха намесили, след като бяха предупредени, че той ще има нужда от помощ.

— Твоите… Бившите ти колеги — налучка Джейн.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Прекалено бързо се ориентираш. Като например онзи камион. Правила ли го беше преди?

— Не, но те наблюдавах как го направи първия път — обясни тя със съвършено невинен поглед.

Той изсумтя.

— Не ми го пробутвай този ококорен поглед.

На вратата се почука и дискретен глас обяви, че поръчката е пристигнала. Грант надникна през шпионката, отключи и пусна младото момче. Ароматът на прясно кафе изпълни стаята и Джейн преглътна. Тя се суетеше около момчето, докато той слагаше масата.

— Само погледни — обади се тя. — Пресни портокали и пъпеш. Препечени филийки. Рула със сладко от кайсии. Яйца. Масло. Истинско кафе.

— Май ти потекоха лигите — пошегува се Грант, даде на момчето щедър бакшиш, но той също бе прегладнял и двамата бързо изядоха всичко донесено. Не остана нито троха, нито капка кафе и едва тогава се спогледаха и се усмихнаха.

— Чувствам се почти като човек — въздъхна Джейн. — Време е за горещ душ!

Започна да развързва ботушите и ги свали с въздишка на облекчение, а след това размърда пръсти. Погледна го и видя, че той я наблюдава с кривата усмивка, която тя толкова много обичаше. Сърцето й замря.

— Ти няма ли да вземеш душ с мен? — попита невинно тя и влезе в банята.

Беше се пъхнала под чудесните струи на топлия душ, навела глава назад, така че струите да попадат право в лицето й, когато вратата се отвори и той влезе при нея. Джейн се обърна, избърса капките вода от очите си, усмихната, но усмивката й се стопи, когато забеляза синините по ребрата и корема му.

— Грант! — прошепна тя и протегна пръсти, за да докосне тъмните грозни петна. — Толкова съжалявам.

Той я погледна учуден. Болеше го, мускулите му се бяха схванати, но поне нямаше нищо счупено, а пък синините щяха да избледнеят. Случвало се бе да е в много по-лошо състояние. Ако Турего бе оставен да го бие спокойно, той сигурно щеше да умре от вътрешни кръвоизливи. Само че това не се случи, затова нямаше смисъл да се притеснява. Хвана брадичката на Джейн и вдигна лицето й към себе си.

— И двамата сме покрити със синини, мила, ако не си забелязала. Аз съм добре. — Покри устните й със своите и усети сладостта на езика й и я привлече към себе си.

Мокрите им голи тела се притиснаха и възбудата настъпи мигновено. Досадното сапунисвани и плакнене се превърна в бавна поредица от ласки, ръцете й се плъзнаха по мускулите му, възхитени от стегнатото тяло, а то откриваше меките й извивки, непознатите дълбини. Изви я назад и зацелува гърдите й, засмука зърната, докато станаха твърди и червени, вкуси свежестта на измитата кожа, която сапунът не бе скрил. Джейн се извиваше, краката и се преплетоха с неговите, топлината, която се излъчваше от него замъгли ума й и той се притисна в нея.

Младата жена го желаеше, толкова силно го желаеше. Тялото й се извиваше от огън. Краката й се разтвориха, за да обхванат кръста му и с приглушен вик той я подпря на стената. Тя потръпна, а той навлезе в нея дълбоко, сякаш разстоянието между тях бе истинско мъчение. Вплете пръсти в косата й, дръпна главата й назад и я целуна, устните му бяха нетърпеливи, целувката — дълбока, а водата не спираше да пада върху тях. Мощните му тласъци замъглиха разсъдъка й, но тя се притискаше в него и го молеше да не спира. Той не би могъл да спре, нито дори да забави, защото тялото му търсеше освобождение вътре в нея. Червената пелена, която обви ума му измести всичко, но не и горещия екстаз, разпален от тялото й.

Тя извика отново и отново, когато я заляха вълните на удоволствието. Стисна силно раменете му, разтреперана и слаба, а кадифеното докосване го подлуди. Отново навлезе в нея, повдигна я и усети малката смърт, която му носеше живот и бе истински неповторима.

Едва се добраха до леглото. Докато се изсушат останаха без сили, а Джейн бе толкова слаба, че едва ходеше. Всеки мускул в тялото на Грант трепереше. Отпуснаха се тежко на леглото, без да се интересуват, че мокрите им коси оставят следи по възглавниците.

Грант посегна към нея.

— Ела тук — прошепна той и я привлече върху себе си.

Тя затвори очи от удоволствие, почувствала се удобно на широките му гърди. Той нагласи краката й, разтвори ги и я нагласи върху себе си. Младата жена измърка от удоволствие, но бе толкова сънена, толкова изморена…

— Сега можем да спим — каза той и зарови устни в косата й.

 

 

Стаята бе гореща, когато се събудиха, а Мексиканското слънце нахлуваше през спуснатите пердета. И двамата бяха покрити с пот, когато Грант се надигна. Стана и пусна климатика и се остави за момент студеният въздух да погали голото му тяло. След това се върна в леглото и я обърна по гръб.

Този ден почти не станаха от леглото. Любиха се, спаха и се събуждаха, за да се любят отново. Тя не можеше да му се насити, както и той на нея. Не бързаха, изпитваха единствено силно нежелание да се откъснат един от друг. Той й показа безкрайността на чувствеността, вкусваше я навсякъде, любеше я с устни, докато тя започваше да тръпне цялата, не можеше повече да мисли и оставаше безпомощна. Каза му, че го обича. Не можеше да сдържа думите неизказани, а и вече му го беше казала, освен това знаеше, че истинският свят скоро ще ги раздели.

Настъпи нощта и те най-сетне излязоха от стаята. Вървяха хванати за ръце в топлата мексиканска нощ и разглеждаха магазините, отворени до късно. Джейн си купи цикламена лятна рокля, която караше загорялата й кожа да блести като медна, чифт сандали и ново бельо. Грант не обичаше много пазаруването, затова тя му избра дънки, гуменки и бяла блуза с яка и три копчета на врата.

— Трябва да се преоблечеш — настоя тя и го побутна към пробната. — Тази вечер ще ядем навън.

Нямаше начин да я разубеди. Едва когато се настани срещу нея на меката светлина в ресторанта с бутилка вино между тях, той разбра, че за пръв път от години излиза с жена на приятна и напълно неангажираща вечеря. Можеха да седят спокойно и да си говорят, да отпиват от виното и да обсъждат какво ще правят, когато се върнат в хотела. Дори след като се бе оттеглил и бе останал във фермата, понякога прекарваше седмици наред, без да види друго човешко същество. Когато нуждата да напазарува го принуждаваше да отиде до града, той отиваше направо там и се връщаше, много пъти без да проговори с друг човек. Сега, обаче, се чувстваше спокоен, дори не се замисляше за непознатите наоколо и приемаше присъствието им, без да ги забелязва, защото и умът, и сетивата му бяха насочени към Джейн.

Тя блестеше, от нея бликаше енергия. Тъмните й очи искряха, загорялата й кожа бе гладка като коприна, а смехът й звънтеше. Гърдите й се очертаваха под роклята, зърната набъбваха от хладния въздух в ресторанта, а той отново бе обзет от желание. Не им оставаше много време заедно, скоро щяха да се върнат в Щатите и ангажиментът му щеше да приключи. Това предстоеше скоро, прекалено скоро. Все още не й се бе наситил, нито на невероятната сладост на тялото й под своето, нито на смеха й, който кой знае как успяваше да отпусне всички възли на напрежение в него. Върнаха се в хотела и отново си легнаха. Люби я диво, опитвайки се да се засити, да натрупа достатъчно спомени, които да са с него през дългите празни години, които предстояха. Да бъде сам се бе превърнало в навик, в негова втора природа; желаеше я, но не можеше да я отведе със себе си във фермата, а той самият нямаше да може да се вмести в нейния свят. Тя обичаше около нея да има хора, докато той се чувстваше най-добре, когато знаеше, че гърбът му е защитен. Тя бе искрена и открита, а той — потаен и затворен.

Тя също съзнаваше, че нещата скоро ще приключат. Докато лежеше на гърдите му, и двамата бяха обвити от тъмнината, тя заговори. Бе като дар за него, защото говореше за детството си, къде е ходила на училище, каква храна и музика е предпочита. След като тя му разказа тези неща, за него бе по-лесно да сподели същото с нея. С приглушен глас й разказа за момчето с бяло руса коса, със загоряла кожа от палещото слънце на Джорджия, което обикаляше на воля из блатата. Беше се научил да ловува и да ходи за риба още откакто проходи. Разказа й как играел футбол в гимназията, как преследвал мажоретките, как се напивал и вдигал страхотни скандали, а след това се опитвал да се промъкне незабелязан в къщи, за да не го спипа майка му.

Пръстите й си играеха с косъмчетата на гърдите му, разбрала, че той мълчи, защото е дошъл моментът, когато животът му се е променил. Нито един разказ за израстването не беше лесен.

— А после какво се случи? — прошепна тя.

Гърдите му се надигнаха.

— Случи се Виетнам. Взеха ме в армията, когато бях на осемнадесет. Прекалено много ме биваше да се промъквам в джунглата, затова ме изпратиха там. Веднъж се прибрах у дома в отпуска и родителите ми си бяха същите, докато аз бях вече съвсем различен човек. Не можехме да разговаряме. Затова се върнах.

— И остана там ли?

— Да. Останах. — Гласът му не издаваше нищо.

— А как се озова сред тайните агенти, или както им казваш?

— Тайни операции. Високорискови мисии. Войната приключи и аз се върнах у дома, но нямаше какво да правя. Можех ли да постъпя на работа като продавач в бакалията, след като бях обучен да спасявам хора, а те щяха да идват и да ме питат за цената на яйцата. Сигурно щях да се установя, но нямах желание да остана и да разбера дали е възможно. Хората се чувстваха неловко около мен, бях им чужд. Когато с мен се свърза един стар колега, веднага приех предложението му.

— Но нали сега си се оттеглил? Върна ли се в Джорджия?

— Само за няколко дни, за да им кажа къде ще бъда. Не можех да се установя там; прекалено много хора ме познаваха и исках всички да ме оставят намира. Затова купих фермата близо до планините на Тенеси и оттогава съм се заврял там. Поне докато баща ти не се свърза с мен, за да те доведа у дома.

— Някога женил ли си се? Бил ли си сгоден?

— Не — отвърна той и я целуна. — Стига толкова въпроси. Заспивай.

— Грант?

— М-м-м?

— Мислиш ли, че той се е отказал?

— Кой?

— Турего.

В гласа му се прокрадна веселост.

— Мила, гарантирам ти, че за него ще се погрижат. Не се притеснявай. Сега вече си на сигурно място и могат да се предприемат мерки, за да бъде неутрализиран.

— Използваш толкова зловещи изрази. Какво означава „предприемам мерки“ и „неутрализирам“.

— Означава, че му предстои да прекара известно време в небезизвестните централни американски затвори, за които толкова много сме слушали. Заспивай сега.

Тя го послуша, с устни извити в доволна усмивка отпуснала се в прегръдките му.

Някой отново бе задействал връзките. Можеше да е баща й, или пък тайнственият „приятел“ на Грант, който непрекъснато уреждаше по нещо, или може би дори Грант бе заплашил някой в посолството.

Незнайно как, следващия следобед те си получиха паспортите. Можеха да се качат на следващия полет за Далас, но решиха да прекарат още една нощ заедно и се любиха в огромното легло, след като внимателно заключиха вратата. На нея никак не й се искаше да си тръгват. Докато бяха в Мексико Сити, тя можеше да се преструва, че нищо не е приключило, че той все още я закриля. Само че родителите й я чакаха, Грант трябваше отново да се върне към своя живот, а и тя беше време да се погрижи за причината, която я бе забъркала в тази каша. Не можеха да останат в Мексико.

Въпреки това, когато се качиха на самолета за Далас, очите й плувнаха в сълзи. Знаеше, че Грант е направил резервация за отделни полети от Далас. Тя се прибираше в Ню Йорк, а той щеше да пътува за Ноксвил. Щяха да се сбогуват на международното летище в Далас. Нямаше да може да понесе раздялата. Ако не се овладееше, щеше да ревне като някое бебе, а на него нямаше да му е приятно. Ако искаше повече от това, което вече бе получил, щеше сам да го каже, а тя бе показала ясно, че е готова да му даде всичко, което той пожелае.

Само че той не каза нищо, значи не я искаше. Знаеше, че този момент ще настъпи, беше приела неизбежното, риска и се бе възползвала от всичкото щастие, което можеше да получи. Времето за разплата наближаваше.

Преглътна сълзите. Чете списанието, оставено на седалката и дори вникна в това, което четеше. Известно време стиска ръката му, но я пусна, когато сервираха. Поръча си джин и тоник и го изпи бързо, а след това помоли за втори.

Грант я погледна с присвити очи, но тя му се усмихна ослепително, решена да не му признава, че сърцето й се къса.

 

 

Скоро, прекалено скоро кацнаха в Далас и слязоха от самолета. Джейн стисна мръсната продрана раница и за пръв път се сети, че ботушите му и ризата са в нейния багаж.

— Трябва да ми дадеш адреса си — заяви весело тя, макар и доста нервно. — За да ти изпратя дрехите. Освен ако не искаш да си купиш нов сак от летището и да ги прехвърлим още сега. Имаме достатъчно време между полетите.

Той си погледна часовника.

— Ти имаш двадесет и осем минути, затова нека отидем да намерим откъде летиш. В теб ли е билетът?

— Да, ето го. Ами дрехите ти?

— Ще се свържа с баща ти. Не се притеснявай.

Да, разбира се, трябваше да се уреди плащането, задето я бе измъкнал от Коста Рика. Лицето му бе станало строго, а очите хладни. Тя протегна ръка, без да забележи колко силно трепери.

— Е, тогава сбогом… — Тя замълча. Какво да каже? „Беше ми приятно, че се запознахме?“ Преглътна. — Беше весело.

Той погледна протегнатата ръка, след това нея и зад хладния му поглед се появи истинско недоверие. След това заговори бавно.

— Я стига глупости.

Дръпна я за ръката и я привлече до себе си. Устата му беше гореща, когато покри нейната, езикът му бавно навлезе, сякаш не бяха заобиколени от десетки любопитни. Тя се притисна разтреперана до него.

Отдръпна я от себе си. Зъбите му бяха стиснати.

— Върви. Родителите ти те чакат. След няколко дни ще се свържа с теб. — Последните думи му се изплъзнаха неволно; смяташе това да бъде краят между тях, но тъмните й очи бяха пълни с болка и отчаяние, целуна го толкова жадно, че не успя да задържи думите. Още веднъж тогава. Щеше да се наслади на още една целувка с нея.

Тя кимна и се изправи на пръсти. Нямаше да се остави да избухне в сълзи пред него. Въпреки това й се прииска да заплаче, защото така щеше да му даде извинение да я притисне до себе си. Само че тя бе по-силна.

— Сбогом — каза тя, обърна се и пое напред.

Почти не виждаше къде върви; хората бяха размазани през погледа й, а тя мигаше упорито, за да спре сълзите. Сега вече наистина беше сама. Бе казал, че ще се обади, но тя знаеше, че няма да го направи. Всичко бе свършило. Трябваше да го приеме и да е доволна, че е имала известно време с него. Бе очевидно още от самото начало, че Грант Съливън ле е човек, който би си обвързал.

Някой я докосна по ръката, топла, силна ръка на мъж. Тя спря и отчаяна надежди се надигна в гърдите й, но когато се обърна разбра, че това не е Грант. Мъжът имаше тъмна коса и кафяви очи, беше мургав, очевидно от латиноамерикански произход.

— Джейн Гриър? — попита любезно той.

Тя кимна и се зачуди откъде знае името й и как я е познал. Пръстите му стиснаха ръката й.

— Ще ви помоля да дойдете с мен — каза той все така учтиво, но думите бяха изречени като заповед.

В този момент я обзе паника и тя забрави колко е нещастна. Усмихна се на мъжа и замахна с раницата, която попадна отстрани на главата му и той се олюля. От тъпия звук разбра, че го е ударила с ботушите на Грант.

— Грант! — изпищя тя и гласът й проряза гълчавата наоколо. — Грант!

Мъжът се овладя и се хвърли към нея. Джейн затича в посоката, от която бе дошла, като се опитваше да избягва хората. Някъде напред мерна Грант, който тичаше през тълпата и разблъскваше хората. Мъжът я настигна и я стисна за ръката, но Грант вече бе до нея. Хората пищяха и се отдръпваха, а охраната на летището хукна към тях. Грант просна мъжа на земята, след това стисна ръката на Джейн и двамата се гмурнаха в тълпата и се устремиха към най-близкия изход без да обръщат внимание на виковете да спрат.

— Какво, по дяволите, става? — кресна той, когато се озоваха на жаркото тексаско слънце. Обгърна ги влажна горещина.

— Не знам! Той се приближи и попита дали се казвам Джейн Гриър, след това ме хвана за ръката и ми каза да тръгна с него, затова го ударих по главата с раницата и се разкрещях.

— Всичко е ясно — измърмори той, махна на едно такси, бутна я вътре и се настани до нея.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Центъра.

— Някое конкретно място.

— Ще ви кажа кога да спрете.

Шофьорът сви рамене. Когато потеглиха, отвътре излизаха много хора, но Джейн не се обърна назад. Цялата трепереше.

— Не е възможно отново да е Турего, нали?

Грант сви рамене.

— Може, ако разполага с достатъчно пари. Ще звънна един телефон.

Беше си мислила, че е в безопасност, че и двамата са в безопасност. След спокойните дни, прекарани в Мексико, внезапно нахлулият страх й се стори вледеняващ. Не можеше да спре да трепери.

Не отидоха до центъра на Далас. Грант нареди на шофьора да ги остави в търговския център.

— Защо пък в търговския център? — попита Джейн и се огледа.

— Там има телефони и е много по-безопасно, отколкото да звъним от будка на улицата. — Прегърна я и за момент я притисна до себе си. — Не се притеснявай чак толкова, мила.

Вътре имаше цяла редица телефони, но бе делник и всички бяха заети. Изчакаха някаква тийнейджърка да се разбере с майка си до колко може да закъснее, но тя затвори бързо, очевидно загубила спора. Грант пристъпи преди някой друг да е грабнал слушалката. Застанала близо до него, Джейн го наблюдаваше как пуска монети, набира номера, след това пуска още монети. Приведе се напред и заслуша звъненето от другата страна.

— Съливън — изрече бавно той, когато някой най-сетне отговори. — За малко не я отвлякоха отново в Далас. — Заслуша се и погледна Джейн. — Добре, разбрах. Идваме. Това, между другото, беше много тъпо. Тя можеше да убие момчето. — Затвори и стисна устни.

— Кажи — настоя Джейн.

— Току-що нападна агент.

— Агент? Искаш да кажеш, че е бил от хората на приятеля ти?

— Да. Ще направим малко отклонение. Ще се срещнат с теб. Трябвало е други хора да те вземат, но те преценили да изчакат да се разделим, защото аз вече не съм им колега и това не ме засяга официално. Сейбин ще им дърпа ушите.

— Сейбин ли? Той ли ти е приятел?

Той й се усмихна.

— Да. — Погали скулата й много нежно с пръсти. — Забрави това име, мила. Защо не звъннеш на родителите си и не им кажеш да не те чакат тази вечер. Ще им се обадиш отново утре, когато знаеш със сигурност кога ще пристигнеш.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Не бих пропуснал сцената за нищо на света. — Той се усмихна кръвожадно, защото вече знаеше как ще реагира Кел, когато види Джейн.

— А ние къде отиваме?

— Вирджиния, само че не казвай на родителите си. Кажи им, че си пропуснала полета.

Тя посегна към телефона, но след миг спря.

— Сигурно приятелят ти е важна клечка.

— Просто има власт — измъкна се Грант.

Значи знаеха за микрофилма. Джейн набра номера на кредитната си карта. Щеше да се радва всичко това да свърши, но така поне Грант щеше да е с нея още един ден. Само още ден! Това бе дар божи, а тя не знаеше дали ще намери сили за ново сбогуване.