Линда Хауърд
Среднощна дъга (10)

Десета глава

Това бе някакъв кошмар. Грант не откъсна присвития си поглед от нея, а омразата, която блестеше в очите му, накара стомаха й да се свие на възел, но тя нямаше как да го успокои. Държеше се като първокласна артистка, притискаше се до Турего и бъбреше, без да спира, разказваше му колко е била уплашена и как този лудият я е отмъкнал от плантацията. През всичкото време се притискаше до ризата на Турего, сякаш никога нямаше да го пусне. Нямаше ясна представа какво да прави, само че трябваше да бъде свободна, за да помогне на Грант и да спечели доверието на Турего и да въздейства на суетата му.

Движеше се по ръба на бръснача и можеше да падне всеки момент. В тъмните очи на Турего забеляза предпазливост, както и жестоко задоволство, че е притиснал плячката си в ъгъла. Искаше да я накара да страда, задето му бе изчезнала, знаеше, че е така, но за момента не я грозеше нищо, защото той все още искаше да се добере до микрофилма. Сега животът на Грант беше застрашен и само след една дума на Турего, хората му можеха да го убият на място. Грант сигурно бе преценил обстановката, но в очите му нямаше и проблясък, само студена омраза всеки път, когато поседнеше Джейн. Може би тъкмо това разсея подозренията на Турего. Той никога нямаше да се чувства спокоен до нея, но Джейн не можеше да се притеснява за всичко наведнъж. Точно сега трябваше за защити Грант.

Турего я прегърна през кръста и я притисна до себе си. Наведе глава и я целуна, една безкрайно интимна целувка, заради която Джейн трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се отдръпне, въпреки че потръпна, когато се наложи да изтърпи докосването и вкуса му. Много добре разбираше какво прави той — демонстрираше властта и контрола си и я използваше като оръжие срещу Грант. Когато най-сетне вдигна глава, по красивите му устни трепкаше доволна усмивка.

— Ето че те намерих, chiquita — увери я той с тих глас. — Отново си в безопасност. Този… луд, както ти сама го нарече, повече няма да те притеснява. Впечатлен съм — продължи подигравателно той и наклони глава към Грант. — Чувал съм за вас, господине. Не може да има втори с жълти очи и белязано лице, който да се слива с джунглата като безшумна котка. Вие сте легенда, но се говореше, че сте мъртъв. Отдавна никой не бе чувал за вас.

Грант мълчеше, насочил цялото си внимание към Турего, пренебрегнал Джейн, сякаш тя вече не съществуваше. Нито един мускул не трепваше, сякаш се бе превърнал в камък. Дори не дишаше. Бе застанал напълно неподвижен, но от него лъхаше усещане за огромна сила, сякаш диво животно изчакваше подходящия момент, за да нападне. Въпреки че бе съвсем сам срещу всички, те приличаха на чакали, заобиколили тигър и стискаха нервно оръжията.

— Ще ми бъде интересно да разбера кой плаща за услугите ти. А има и други, които горят от желание да ти зададат някой и друг въпрос. Вържете го и го качете в камиона — нареди Турего, все още прегърнал Джейн. Тя се насили да не гледа към Грант, докато го връзваха грубо и го блъскаха към двутонния военен камион, задната му част покрита със зебло. Вместо това тя дари най-ослепителната си усмивка на Турего и склони глава на рамото му.

— Толкова ме беше страх — прошепна тя.

— Знам, chiquita. Затова ли си се съпротивлявала на моите хора, когато са те открили в гората вчера?

Трябваше да се сети, че той е прекалено умен, за да й повярва! Опули се удивена.

— Твои хора ли са били? Ами защо не казаха нищо? Те ме подмятаха насам-натам, аз ужасно се уплаших, че искат да… да ме нападнат. Тъкмо бях успяла да се измъкна от онзи лудия, и щях да се махна, ако твоите хора не вдигнаха такъв шум! Доведоха го право при мен! — Гласът й трепереше от възмущение.

— Всичко свърши. Сега аз ще се грижа за теб. — Поведе я към камиона и й помогна да се качи отпред, след това се настани до нея и даде нареждания на шофьора.

Точно от това се бе страхувала, че Турего ще се грижи за нея, но поне за момента трябваше да се преструва пред него и да успее някак да го убеди, че е напълно невинна и е просто една случайност, че се е изплъзнала на охраната му. Той не бе постигнал всичко като се бе правил на доверчив глупак. Въпреки че веднъж вече бе успяла да го заблуди доста успешно, вторият път щеше да се окаже по-трудно.

— Къде отиваме? — попита невинно тя и се облегна на него. — В плантацията ли се връщаме? Донесе ли ми дрехи? Той ми даде тази блуза сутринта — каза тя и подръпна недоволно меката бяла тъкан. — Но аз си предпочитам моите дрехи.

— Толкова се притеснявах за теб, че дори не се сетих да ти взема дрехи. Признавам честно — излъга веднага Турего. Яката му ръка бе обвила раменете й и Джейн му се усмихна. Той бе невероятен красавец със съвършени черти, които биха отивали повече на статуя, отколкото на жив човек, въпреки че Турего трудно можеше да бъде наречен човек. Възрастта не му личеше. Приличаше на двадесет годишен, но Джейн знаеше, че е в началото на четирийсетте. Лицето му не бе променено, той нямаше бръчки, нито дори дребната паяжина в краищата на очите, която издава възрастта, сякаш времето и животът не го бяха докоснали. Единствената му слабост бе собствената му суета. Знаеше, че може да насили Джейн, когато пожелае, но му се искаше да я прелъсти така, че тя сама да го пожелае. Тя щеше да бъде просто поредното украшение. След като се добереше до микрофилма, можеше да се отърве от нея без съжаление.

Единствено микрофилмът я защитаваше, а тя бе единствената, която можеше да защити Грант. Умът й препускаше, докато се опитваше как би могла да го развърже и да му осигури някакво оръжие. На него му трябваше много малко преднина.

— Кой е той? Стори ми се, че го познаваш.

— Той не се ли представи? Че вие сте прекарали няколко дни сами, съкровище. Не може да не му знаеш името.

Отново се наложи да реши на момента. Дали познаваха Грант с истинското му име? А дали Грант бе истинското му име? Не смееше да рискува.

— Представи се като Джо Тайсън. Не е ли това истинското му име? — попита тя удивена и обърна очи към него, след което мигна недоумяващо.

Странното бе, че Турего се колебаеше.

— Може и това да му е името сега. Ако е този, за когото мисля, едно време е бил известен като Тигъра.

Чувстваше се притеснен! Грант бе завързан, десет огнестрелни оръжия бяха насочени към него, но въпреки това Турего се притесняваше от него! Това леко колебание май означаваше, че Турего не е сигурен какво е истинското име на Грант и не искаше да разкрие този факт, или просто за притесненията му имаше и друга причина? Не беше ли сигурен, че Грант е Тигъра? Турего не би искал да излезе глупак като разтръби, че пипнал Тигъра, а в последствие да се окаже, че е пленил някой по-маловажен.

Тигъра. Разбираше защо са му дали това име и защо е толкова прославен. С кехлибарените си очи и смъртоносна грация, сравнението бе неизбежно. Но освен това той бе мъж и тя бе спала в прегръдките му. Той я бе притискал до себе си през дългите часове на нощта, бе отблъсквал нощните демони и й бе показал частица от нея самата, за която тя дори не подозираше, че съществува. Благодарение на Грант се чувстваше пълноценен човек, способна на любов и страст, топла, всеотдайна жена. Въпреки че сега разбираше какъв е бил, новата й представа бе подвластна на любовта. Той бе човек, не някое свръхестествено създание, което се стопяваше в мрачните непроучени джунгли някъде по света. Той кървеше, него също го болеше. Смееше се с онзи дълбок, позабравен смях, който докосваше сърцето й. След Грант се чувстваше омърсена само като седеше до Турего.

Засмя се звънко.

— Много тайнствено ми звучи. Да не би да искаш да ми кажеш, че е шпионин?

— Не, разбира се, че не. Нищо толкова романтично. Той е просто един наемник, който върши мръсната работа.

— Като например да ме отвлече ли? Че защо му е да го прави? Искам да кажа, че за мен няма кой да плати откуп! Баща ми дори не ми говори, а аз не разполагам с никакви пари!

— Може да е искал нещо друго от теб — предположи той.

— Но аз нямам нищичко! — По лицето и в гласа й личеше удивление и Турего й се усмихна.

— Може пък да го имаш и да не си разбрала.

— Какво е то? Ти знаеш ли?

— С течение на времето, съкровище, ще разберем.

— Никой не ми казва нищо! — замрънка тя и се нацупи. Стоя нацупена цели тридесет секунди, след това пак се сети за нещо, също като разглезено дете. — Къде отиваме?

— Малко по-надолу по улицата, съкровище.

Бяха в покрайнините на града при разнебитен ламаринен склад в самия край на улицата. Сградата бе в ужасно състояние, ламариненият покрив извит на няколко места, на други липсваше. Набраздена синя врата висеше на една страна. Целта им бе складът, така че щом камионът спря пред синята врата, Турего помогна на Джейн да слезе. Едва сега разбра защо той бе избрал това място. Наоколо нямаше хора, а тези, които се мяркаха наблизо, извръщаха очи и бързаха да се отдалечат.

Измъкнаха Грант от задната част на камиона и го блъснаха към вратата. Той се препъна и едва успя да запази равновесие, преди да се удари в стената на склада. Някой се изкиска и когато Грант се изправи и извърна поглед към уплашените си похитители, Джейн забеляза, че в ъгъла на устата му е засъхнала тънка струйка кръв. Устата му бе разцепена и подута. Сърцето й се сви и тя притаи дъх. Някой го бе ритал, докато ръцете му са били вързани отзад! След ужаса, който изпита, я обхвана гняв, заслепяваща ярост, мощна като приливна вълна. Положи огромно усилие, за да не покаже нищо и се обърна отново към Турего.

— Какво ще правим тук?

— Просто исках да задам някой и друг въпрос на нашия приятел. Нищо важно.

Въведоха я в сградата и тя изхълца, когато жегата вътре я блъсна в лицето. Ламаринената сграда бе като пещ, а въздухът бе така нагрят, че бе почти невъзможно да се диша. По кожата й незабавно избиха капчици пот, усети как й прималява, защото нямаше достатъчно кислород.

Очевидно Турего използваше склада за база, защото наоколо бе пръсната екипировка. Остави Грант при стражите и поведе Джейн към задната част, където няколко малки стаи, свързани една с друга, някога са били използвани за офиси. И тук бе ужасно горещо, но един малък прозорец бе отворен и влизаше свеж въздух. Стаята, в която я настани беше мръсна, с натрупани вонящи вестници и бе пълно с паяжини. Старо дървено бюро без един крак бе подпряно на едната стена, а наоколо ясно се усещаше миризма от изпражнения на гризачи. Джейн гнусливо сбърчи нос.

— Гадост! — каза тя съвсем искрено.

— Извинявам се за стаята — отвърна спокойно Турего и я дари с една от белозъбите си усмивки. — Надявам се да не останем дълго тук. Алфонсо ще остане с теб, докато аз разпитам нашия приятел за дейността му и кой го е наел да те отвлече.

Това означаваше, че ще бъде оставена под стража. Джейн не реагира, защото не искаше да събужда съмненията му, но цялата настръхна. Много се страхуваше от методите му за разпит. Трябваше бързо да измисли нещо. Само че нищо не й идваше наум, а Турего я хвана за брадичката и отново я целуна.

— Няма да се бавя — измърмори той. — Алфонсо, пази я добре. Ще ми бъде много неприятно, ако някой ми я открадне отново.

На Джейн й се стори, че Алфонсо е един от стражите в плантацията. Когато Турего излезе и затвори вратата, Джейн погледна Алфонсо изпод спуснати клепки и се усмихна прелъстително. Той бе сравнително млад и хубав. Сигурно бе предупреден за нея, но не се сдържа и отвърна на усмивката й.

— Ти беше охрана в плантацията, нали? — попита тя на испански.

Той кимна с нежелание.

— Стори ми се, че те познах. Никога не забравям хубавите мъже — каза тя с огромен ентусиазъм, произношението й малко изкривено, колкото да извика усмивка на лицето на Алфонсо. Зачуди се дали той знае какво е намислил Турего, или проста е измислена някоя лъжа, за да я пази.

Каквото и да му бяха казали, той не бе склонен да води разговори. Джейн обиколи стаята, за да види дали не би могла да използва нещо за оръжие, а в същото време се стараеше да не проличи какво прави. Напрягаше се да чуе някой звук от склада. Какво правеше Турего? Ако наранеше Грант…

Колко ли време мина? Пет минути? Десет? Или по-малко? Нямаше представа, но изведнъж разбра, че повече не може да търпи и се приближи до вратата. Алфонсо протегна ръка пред нея и й препречи пътя.

— Искам да видя Турего — каза нетърпеливо тя. — Прекалено горещо е тук, за да чакам.

— Трябва да останете тук.

— Няма! Не бъди толкова строг, Алфонсо, той няма да има нищо против. Можеш и ти да дойдеш с мен, ако не ти е позволено да ме изпускаш от очи.

Промъкна се под ръката му и отвори вратата, преди той да успее да я спре. С приглушена ругатня я последва, но Джейн хукна през съседните офиси. Тъкмо когато влезе в огромния склад, чу ужасния удар на юмрук в нечия плът и кръвта се оттече от лицето й.

Двама мъже държаха Грант, стиснали го за голите ръце, а трети стоеше пред него и потриваше юмрука си. Турего стоеше настрани, по лицето му плъзнала лека нечовешка усмивка. Главата на Грант висеше на гърдите, а по пода пред него капеше кръв.

— Това мълчание ще ти донесе само болка, приятелю — каза любезно Турего. — Кажи ми кой те нае. За момента искам да знам само това.

Грант не отвърна, а единият от мъжете го сграбчи за косата и дръпна рязко главата му назад. Тъкмо преди Алфонсо да я стисне за ръката. Джейн видя лицето на Грант и хукна напред, подтиквана от бяс.

— Турего! — писна тя и привлече вниманието на всички към себе си.

Турего сключи вежди.

— Какво правиш тук? Алфонсо, заведи я обратно!

— Няма! — кресна тя и отблъсна Алфонсо. — Там е прекалено горещо и не искам да стоя! Това наистина е прекалено! В джунглата беше отвратително и си мислех, че след като ме спасиш ще се почувствам отново удобно, ама не, влачиш ме в тази отвратителна дупка и ме натика в онази смрадлива стая. Настоявам да ме заведеш на хотел.

— Джейн, Джейн, ти не ги разбираш тези неща — започна Турего, приближи се до нея и я хвана за ръката. — Само още няколко минутки и той ще ми каже каквото искам да знам. Не те ли интересува кой го е наел? — Обърна я и я поведе отново към офисите. — Моля те, любима, още малко търпение.

Джейн притихна и се остави да я отведат. Погледна за последно към Грант и забеляза, че хората му чакат да се върне, преди да продължат с побоя. Той висеше отпуснат и дори не можеше да се държи на крака.

— Ще останеш тук — нареди строго Турего, когато отново влязоха в офиса. — Обещай ми!

— Обещавам — каза Джейн и се обърна към него с усмивка. Той така и не разбра кога тя замахна. Кокалчетата на свития й юмрук попаднаха точно под носа му, главата му отхвръкна назад и рукна кръв. Преди да успее да изреве от болка, или учудване, тя заби лакът в слънчевия сплит и той се преви от болка. Както във внимателно репетиран балет, тя тласна с коляно незащитената му брадичка и Турего се срина на земята като кукла. Джейн мислено благодари на баща си, че бе настоял да се запише в курса по самоотбрана, наведе се и все пистолета от кобура на Турего.

Точно когато бе до вратата, в ламаринената постройка отекна изстрел и тя замръзна от ужас.

— Не — изпъшка тя и се хвърли напред.

 

 

Когато Джейн се хвърли в ръцете на Турего, Грант бе обзет от заслепяващ гняв и пред очите му падна червена пелена. Той бе обучен да се контролира и успя да се овладее, въпреки че бе на ръба на лудостта. В следващия момент червената пелена се вдигна и на нейно място усети студено презрение. Какво, по дяволите, беше очаквал? Джейн умееше да оцелява и знаеше как да се държи на крака. Първо бе омаяла Турего, след това Грант я бе отмъкнал от Турего и тя го бе омаяла толкова лесно, колкото и врага му. Сега Турего се бе върнал, и тъй като той държеше печелившите карти, нямаше проблем да прати по дяволите Съливън. Усети горчиво възхищение към начина, по който тя толкова бързо и точно се ориентираше и анализираше положението, а след това със заповеднически тон продължи да върти Турего на малкия си пръст.

Усещането, че е предаден щеше да отмине и нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие, от това отново да му падне в ръцете. Проклета да е, защото беше лъжлива и шавлива малка мръсница! Трябваше да се сети, трябваше да заподозре заради онзи по детски ококорен невинен поглед, че е съвършена актриса.

Старите инстинкти, забравени само отчасти, се върнаха внезапно. Забрави за кучката. Първо трябваше да се погрижи, за себе си, а след това щеше да я спипа и нея. Виеше се като котка в ръцете на Турего, а Грант знаеше, че за него бъдеще няма, освен ако не си събереше ума в главата, при това бързо.

Започна да мисли още когато Турего събра две и две и позна кой точно е Грант. Една година съвсем не бе достатъчна, за да го забравят хората от бизнеса. След като изчезна, славата му сигурно бе станала почти легендарна. Нека Турего да си мисли, че е по следите на изчезналия микрофилм. Грант нямаше никакви скрупули да използва Джейн както му е угодно. Тя не само че го бе използвала, но го бе въртяла на пръста си като кукла на конци. Ако не се бе съгласил да я изведе от Коста Рика, щеше да й пожелае щастие с Турего и да се махне. Само че бе поел работата, затова беше длъжен да я довърши, стига да се измъкнеше жив. Щом я пипнеше отново, щеше да разбере, че повече няма да се отнася мило и любезно с нея.

Турего беше любопитен. С ръце завързани на гърба, подпрян от двама биячи, Грант лично разбра колко силно е любопитството чу.

— Кой те нае? Или сега вече си независим?

— Не-е-е, все още съм протестант — каза Грант и се усмихна вбесяващо.

Турего кимна и един юмрук се заби в лицето му, разцепи устната му и напълни устата му с кръв. Следващият удар бе в корема и той щеше да се прикрие и стегне достатъчно, ако ръцете му не бяха вързани отзад.

— Виж, нямам време за подобни глупости — измърмори Турего. — Ти си така нареченият Тигър и не си човек, който работи за нищо.

— Напротив, аз съм истинско благотворително дружество.

Юмрукът се стовари върху скулата му и главата му се отметна назад. Този тип беше истински боксьор, ударите му бяха тежки и точни. Няколко пъти по лицето, след това ребрата и бъбреците. Болката порази Грант и стомахът му се надигна. Той изпъшка, погледът му се замъгли, въпреки че умът му остана бистър и нарочно остави цялата си тежест върху двамата отстрани като подгъна колене.

Тогава чу гласа на Джейн, изпълнен с досада, раздразнен, какъвто не го бе чувал никога преди, последван от тихото увещаване на Турего. Вниманието на хората му не беше вече насочено към него. Той усети промяната като диво животно. Отпусна се още повече и опъна с всички сили въжето на китките. Усети яростно задоволство, когато дясната му ръка започна да се изплъзва.

В ръцете му имаше много сила, ръце на разрушител. Съсредоточи цялата тази сила във въжето, след това отново се отпусна и то се смъкна още по-надолу. Повтори това два пъти и въжето се отпусна хлабаво по пръстите му.

Огледа се през присвити очи и забеляза, че никой не му обръща внимание, дори и боксьорът, който разсеяно потриваше кокалчетата си и чакаше завръщането на Турего, за да му каже какво да прави. Джейн не се мяркаше. Моментът бе настъпил.

Двамата, които го държаха не внимаваха и той ги отметна настрани като играчки. За част от секундата всички застанаха неподвижни, а тъкмо тази частица от секундата му бе необходима. Грабна пушка и стовари приклада й под брадичката на войника, от когато я бе отнел. Завъртя се и ритна с крак. Войниците нямаха голям шанс, защото не бяха преминали и частица от обучението му, нямаха дългогодишния му опит. Нямаха представа какво да направят, когато атакуващият напада, преди другите да са помръднали. Само един успя да вдигне пушката и стреля, но куршумът бръмна далече от главата на Грант. Този войник беше последният останал прав. Грант го погледна презрително. Изчака част от секундата, но никой не помръдваше. Погледът му плъзна към далечния край на склада и студена крива усмивка размести наранените му устни. Беше време да се заеме с Джейн.

 

 

Никога не бе изпитвала подобен ужас; дори тъмнината не я плашеше толкова. Не успяваше да се движи достатъчно бързо, краката й сякаш шляпаха през гъст сироп. Господи, ами ако са го убили? Мисълта бе толкова страховита и тя усети, че не успява да диша. Не, мислеше си тя, не може.

Втурна се през вратата, стиснала пистолета в ръка, полудяла от страх и готова да се бие за своя любим до смърт. Видя проснати на пода мъже и не можа да повярва на очите си откъде са се взели. Нали проехтя един-единствен изстрел?

След това нечия ръка обви врата й, дръпна главата й назад и се заклещи под брадичката й. Друга ръка се протегна и дълги пръсти измъкнаха пистолета.

— Колкото и да е странно, мила, чувствам се по-спокоен, когато не си въоръжена — изсъска тих глас до ухото й.

При звука на гласа му, Джейн затвори очи и от очите й потекоха сълзи.

— Грант — прошепна тя.

— Страхувам се, че позна. Можеш по-късно да ми покажеш колко много се радваш да ме видиш, сега тръгваме.

Отпусна врата й, но когато тя понечи да се обърне към него, той стисна дясната й ръка и я изви зад гърба, не прекалено високо, за да не я боли, но достатъчно, за да не може да се измъкне.

— Мърдай! — изръмжа той и Джейн залитна от тласъка му, изви ръка и без да иска извика.

— Боли ме — изплака тя, все още замаяна, без да разбира какво става. — Грант, почакай!

— Престани с тези дивотии — посъветва я той, отвори вратата с ритник и я изблъска навън. Камионът все още беше на мястото си и той не се поколеба. — Влизай. Ще се повозим.

Отвори вратата, надигна се и почти хвърли Джейн вътре, а тя се стовари по корем на седалката. Извика и тихият вик го проряза, но той си повтори да не става глупав, защото тя не се нуждаеше от човек, който да я пази и наглежда. Също като котка, винаги успяваше да се приземи на четири крака.

Джейн седна, тъмните й очи пълни със сълзи, докато оглеждаше подпухналото кърваво лице. Искаше й се да го увери и да му признае, че всичко е било преструвка, отчаяна постъпка, с която да им спаси живота, но той нямаше никакво намерение да я изслуша. Не бе възможно толкова бързо да е забравил всичко, което са споделяли, всичко, което са означавали един за друг! Тя не можеше да се предаде. Вдигна ръка и посегна към него, когато някакво движение от вратата зад тях привлече погледа й и тя изписка, за да го предупреди.

— Грант!

Той се извърна и в същия момент Турего вдигна пушката и стреля. Гърмът проряза въздуха, но Джейн чу, по-скоро усети, долови ръмженето от болка, когато Грант се присви на коляно и вдигна пистолета. Турего се изви настрани, за да се скрие зад най-близкия ъгъл, но пистолетът избълва огън и малко червено цвете се появи на дясното рамо на Турего, запращайки го към вратата.

Джейн чу, че някой пищи, но гласът идваше отдалече. Тя скочи през отворената врата и се приземи на ръце и колене на горещата камениста земя. Грант се бе отпуснал на едно коляно, облегнат на стъпенката на камиона, дясната му ръка стиснала високо лявата, а през пръстите му се процеждаше кръв. Той я погледна, златните му очи разгорели се решително, а изражението му бе яростно дори по подпухналото обезобразено лице.

В този момент я обхвана гняв. Грабна го за потника, изтегли го на крака със сила, която дори не подозираше, че притежава.

— Качвай се в камиона! — кресна тя и го бутна към вратата. — По дяволите, качвай се! Да не би да се искаш да се оставиш да те убият?

Той се сви, когато седалката се блъсна в наранените му ребра, а Джейн не преставаше да го блъска и да крещи като бандит, докато по лицето й се стичаха сълзи.

— Ти няма ли да млъкнеш! — кресна той и с болезнена гримаса са изтегли вътре.

— Да не си посмял да ми кажеш да мълча! — изкрещя в отговор тя и го блъсна, за да се качи. С яростен замах избърса сълзите от бузите си и се качи след него. — Дръпни се, за да запаля това чудовище! Ключове няма ли? Къде са ключовете? По дяволите! — Тя се наведе като обезумяла под волана, попила под таблото и изтегли всички жици, до които успя да се добере.

— Какви ги вършиш? — изпъшка Грант, едва сдържайки болката.

— Опитвам се да запаля камиона! — изхлипа тя.

— Така само ще изтръгнеш проклетите жици! — Ако тя се опитваше да съсипе единственият им превоз, значи се справяше отлично. Понечи да я блъсне изпод волана, когато тя се изправи сама, натисна амбреажа и докосна две жици заедно. Моторът изрева, Джейн хлопна вратата от своята страна, включи на скорост и отпусна амбреажа. Камионът подскочи и отхвърли Грант към вратата.

— Включи на ниска скорост! — кресна той, седна отново и хвана здраво седалката.

— Изобщо не знам коя е тази ниска скорост! Само това можах да направя.

Той изруга и посегна към скоростния лост, а болката в ранената ръка бе като нажежен нож, докато стискаше. Не можеше да направи нищо за болката, затова предпочете да не й обръща внимание.

— Съединител — нареди той. — Аз ще сменям скоростите. Джейн, натисни проклетия съединител!

— Престани да ми крещиш! — писна тя и натисна съединителя.

Грант включи на подходящата скорост и този път камионът потегли гладко. Тя настъпи газта до дъно и зави толкова рязко, че задните гуми поднесоха на чакъла.

— Десен завой — упъти я Грант и тя зави.

Камионът се тресеше заради неумелото й каране, всичко вътре пукаше, но тя продължи да натиска педала на газта.

— Смени скоростта!

— Смени я сам!

— Натисни амбреажа!

Тя го натисна и той смени скоростта.

— Когато ти кажа натискай амбреажа, аз ще сменям скоростите, ясно ли ти е?

Тя все още плачеше и бършеше лицето си.

Грант отново нареди:

— Ляво! — Тя зави рязко и някакъв пикап отби настрани, за да не се ударят.

Пътят ги отведе извън града, но не бяха изминали дори два километра, когато Грант заповяда троснато.

— Спри.

Джейн не попита нищо, просто отби отстрани на пътя и спря.

— Добре, слизай. — Тя отново се подчини без да задава въпроси, скочи навън и застана неловко до автомобила, докато той слизаше. Лявата му ръка бе покрита с кръв, но по изражението му младата жена разбра, че той няма намерение да спре. Пъхна пистолета в колана си и прехвърли пушката през рамо. — Да вървим.

— Къде отиваме?

— Връщаме се в града. Гаджето ти няма да предположи, че сами ще се наврем в ръцете му. Можеш да престанеш да плачеш — добави през зъби той. — Не съм го убил.

— Той не ми е гадже! — изсъска Джейн и се врътна към него.

— На мен пък точно така ми се стори.

— Опитвах се да му приспя вниманието! Поне единият от нас трябваше да бъде свободен!

— Спести си празните приказки — посъветва я отегчен той. — Един път вече ти се вързах, втори път няма да има. Ще тръгваш ли?

Тя прецени, че в момента няма нужда да се опитва да му обясни. Когато се успокоеше и беше готов да я изслуша, щяха да се разберат. Обърна му гръб, надникна в празната кабина и мерна нещо на пода. Раницата! Промъкна се в камиона и се наведе да я измъкне изпод седалката. Заради всички вълнения съвсем я бе забравила.

— Остави проклетото нещо! — сопна се Грант.

— Трябва ми — сопна се в отговор тя. Отново я завърза на кръста.

Той извади пистолета от колана си и Джейн преглътна, а очите й станаха огромни. Той спокойно простреля едната предна гума на камиона, а след това прибра пистолета на колана.

— Защо го направи — прошепна тя и преглътна.

— За да изглежда така, сякаш сме били принудени да изоставим камиона.

Стисна я над лакътя и я потегли по пътя. Когато чуеха някоя кола, той я блъсваше на земята и оставаха да лежат, докато звукът замлъкнеше. Блузата й, бяла и толкова красива преди час, бе цялата в кал, разкъсана на местата, където я бяха закачвали тръни. Тя я погледна и бързо забрави.

— Кога Турего ще тръгне пак след нас? — задъхано попита тя.

— Скоро. Вече ставаш нетърпелива ли?

Стисна зъби и се направи, че не го е чула. След двадесет минути бяха отново на края на града и той направи огромен кръг. Искаше й се да го попита какво търси, но след начина, по който я бе срязал, предпочете да замълчи. Искаше й се да седне и да измие насиненото му лице, да превърже ръката му, но не можеше да направи нито едното, нито другото. В момента той не искаше нищо от нея.

Но какво друго можеше да направи? Откъде да знае, че той ще избяга сам? Трябваше да използва най-добрия план, който й бе хрумнал.

Най-сетне се пъхнаха в полусрутен навес зад полусрутена къща и се отпуснаха на пода. Грант се намръщи, когато напрегна лявата си ръка, но когато Джейн направи крачка към него, той я погледна толкова студено, че тя се спря. Седна на земята и подпря чело на коленете си.

— Какво ще правим сега?

— Ще излезем от страната, независимо по какъв начин — отвърна той. — Баща ти ме е наел да те отведа вкъщи и точно това смятам да направя. Колкото по-скоро те предам в ръцете му, толкова по-добре.