Нан Райън
Люби ме тази нощ (8)

Глава 8

На другия ден Джоли Гръбс отново се появи във фермата и наруши тихото спокойствие на ленивия неделен следобед, когато яхнал едър сив скопен кон премина по алеята с дървета от двете страни. Той препускаше в галоп, подвикваше и размахваше сламената си шапка като някой буен, непокорен младеж.

Хелън беше в двора откъм южната страна на къщата — режеше рози и ги пускаше в една кошница. Тя чу врявата, вдигна поглед, забеляза Джоли и поклати усмихнато глава.

За Джоли Гръбс казваха, че притежава „прекомерна склонност към лудории и безразсъдство“, и в това твърдение имаше голяма доза истина. За седемдесетгодишен човек, преживял доста загуби и мъка, Джоли бе успял да запази учудващо весел нрав. Любопитството му беше безгранично, оптимизмът — непоклатим, а жаждата му за живот — заразителна.

С гръм и трясък Джоли стигна на няколко метра от Хелън и спря така рязко, че чак буци пръст се разхвърчаха наоколо. После се смъкна от седлото и метна юздите на земята. Сивият кон закрачи полекичка, като пръхтеше и клатеше глава, но господарят не му обърна никакво внимание.

Джоли се завтече към Хелън с най-лъчезарната си усмивка. Имаше вид на човек, който крие някаква много пикантна тайна.

— Вече минава три часът. Малко си позакъснял за обяд, Джоли — засмя се Хелън.

— По дяволите, тогава ще трябва да остана за вечеря — рече той и я обгърна в кратка, но силна мечешка прегръдка, сякаш не се бяха виждали цели дни.

— Наистина — съгласи се тя, когато той я пусна и провери дали розите не се бяха изсипали от кошницата. — И така… какво си намислил? Решил си нещо, познавам по немирния ти поглед — усмихна му се тя.

Джоли сложи сламената шапка на главата си и каза:

— И до там ще стигна, но първо ми кажи какво стана вчера в града. — Белите му вежди се вдигнаха въпросително.

— Защо, всичко мина нормално — продължи да се усмихва Хелън. — Съвсем добре. — Тя не виждаше никаква причина да обременява този добър човек, който и без това твърде много се безпокоеше за нея. — Честна дума.

— Сигурна ли си, чедо? — погледна той скептично. — Всички са чули, че този янки е тук, знам аз. Някой спомена ли ти нещо за него?

— Абсолютно никой — каза тя съвсем честно, но пропусна да добави, че никой не й бе казал ни една думичка.

— Е, ако имаш някакви затруднения, просто кажи на стария Джоли. Няма да позволя никой да обижда моето момиче. Ами че когато бях по-млад извиках един човек на…

— Знам — прекъсна го Хелън, която неведнъж беше чувала историята за скандалния дуел в Спениш форт. — Няма да има никакви затруднения, затова се успокой. И ми обещай, че няма да участваш в никакви дуели, за да защитаваш честта ми — допълни тя и подръпна лявото му ухо.

— Обещавам. Но все пак, ако някой се държи нагло с теб, ти само ми кажи и ще го…

— Какво те води насам днес следобед с този лукав блясък в очите? — прекъсна го тя отново, за да отклони към друга тема разговора.

Джоли се ухили и се озърна, за да се увери, че са сами.

— Къде е капитанът?

— Предполагам, че е долу при кошарата и разчесва онзи огромен дорест жребец — каза Хелън. — Той прекарва там всяка свободна минута.

— А момчето къде е?

— Ако не лежи равнодушно на канапето под дъба, значи седи на задната веранда на пристройката — въздъхна тя уморено. — Горкичкото момченце. Страхувам се, че състоянието му е почти безнадеждно.

Усмивката на стареца отново се върна, лъчезарна като майско слънце.

— Виж ти! Хелън Бърк Кортни — сгълча я Джоли, — знаеш, че не е така. Няма ни едно божие чадо на земята, което да е в безнадеждно положение. А най-малко — едно такова русичко момченце.

— Не знам — продължи тя замислено. — Опитвах се да поговоря с него. Сигурна съм, че и баща му е опитвал, но… — тя вдигна рамене. Джоли се изсмя на нейния песимизъм.

— О, какво, по дяволите, разбирате вие двамата от петгодишни момченца! Нищичко. Оставете тая работа на мен. Само след седмица ще накарам това дете да се смее и да бърбори безспир. — Той поклати глава, за да наблегне на думите си. — А след две ще вдига врява като мен.

Хелън нежно се усмихна на милия беловлас старец.

— Е, добре, господин Магьоснико, ако наистина успееш да извършиш такова невероятно чудо, никога вече нима да се съмнявам в теб.

— Ти само помисли — пошушна той поверително — с какво ще нахраниш стария магьосник довечера, а аз ще се хващам на работа.

— Напълно справедливо — каза Хелън, хвана го за ръка и тръгна с него към задната портичка. Там той се раздели с нея, намигна й и се отправи към плевнята.

Хелън постоя малко, като се чудеше какво ли си беше наумил. Надяваше се стареца да не се разочарова кой знае колко, когато разбере — а това неминуемо щеше да стане много скоро, — че Чарли Нортуей е абсолютно неподатлив, дори на убедителния чар на едно такова симпатично момче, каквото беше Джоли Гръбс.

Джоли весело си подсвирваше, докато вървеше към плевнята. Забеляза Чарли, седнал на верандата и сърдечно го поздрави. Чарли го погледна, но не отвърна.

— Татко ти тук ли е, Чарли? — попита Джоли.

Чарли не продума. Но Джоли не се отказа и се провикна.

— Капитан Нортуей, тук ли си? Аз съм, Джоли Гръбс.

Кърт веднага се появи и поздрави стария джентълмен с уважение. После Джоли каза на Кърт, че трябвало да вземе триона на Хелън, като нарочно говореше високо, за да го чуе и Чарли.

— Разбира се — отвърна Кърт. — Вчера го наточих. Ей сега ще го извадя от навеса.

Джоли тръгна след Кърт.

— Имаш ли представа къде мога да намеря едно гладко дебело дърво, за да си отрежа парче ей толкова дълго и толкова широко? — показа той с ръце.

— При бараката с огнището са струпани разни останки от дървен материал — каза Кърт. — Сигурен съм, че ще намерим нещо подходящо.

— Отлично — зарадва се Джоли. — Прекрасно. Но има и още една последна дреболия. Ще ми трябва хубаво дълго въже, достатъчно ново и здраво, за да издържи тежестта на човек. На голям човек имай предвид. Имате ли нещо такова в навеса за инструменти или в плевнята?

— Може и да има.

Кърт не го попита какво смята да прави с триона, дъската и въжето. И то не защото не го интересуваше, а защото се бе досетил за плана, а и Джоли знаеше, че е така.

Само след час на един от ниските разперени клони на разлистения дъб в задния двор беше пронесена здрава въжена люлка. И един доста закръглен белокос мъж, седеше в новата люлка, люлееше се радостно напред — назад и се смееше така, сякаш никога през живота си не беше се забавлявал повече.

Клекнал ниско зад прикритието на дървената ограда, Кърт Нортуей наблюдаваше как Джоли се люлее и се надяваше, че примамката му ще се окаже успешна. А Хелън стоеше вътре в къщата пред кухненския прозорец, сключила ръце зад гърба си и гледаше неспокойно навън.

Най-сетне, след като изминаха няколко дълги минути, Чарли отиде до задната портичка. Дом, който беше задрямал точно зад нея, се събуди и нетърпеливо го посрещна. Искаше да се сприятелят и макар че Чарли гледаше полунамръщено, полуусмихнато, лъскавият синкаво — сив котарак се уви около босите му крака и замърка гърлено.

Чарли пристъпи боязливо към белокосия мъж на люлката, а Дом го последва. С периферното си зрение Джоли забеляза момчето, забави люшкането и почти спря. Не се престори на изненадан, че вижда Чарли. Нито пък скочи да го покани да се полюлее и да опита новата люлка.

— Ще ме залюлееш ли, Чарли? — викна той и детето веднага застана зад него.

Чарли така и не забеляза тържествуващия поглед, проблеснал в сините очи на Джоли, когато усети, че две малки ръчички бутат с всичка сила широкия му гръб.

— Бравооо! — изкрещя Джоли, като засили люлката с крака уж, че Чарли бе успял да го залюлее. — По-силно! — викаше той радостно. — Още по-силно! Давай!

Чарли Нортуей продължаваше да мълчи, но буташе и пъшкаше и тичаше напред — назад, напред — назад, тупкаше с късите си крачета и пак буташе стареца на люлката, който не спираше да се смее.

След известно време Джоли рече:

— Оха, стига толкова, Чарли — и спря люлката.

После слезе, извади носна кърпа от джоба си и избърса зачервеното си лице. Иззад кърпичката гледаше крадешком как Чарли предпазливо заобиколи люлката и се качи. Без да продума, Джоли мушна кърпичката в джоба си, пристъпи зад момчето и лекичко го побутна.

Старецът нарочно възпираше движението на люлката, защото знаеше, че ако Чарли е като всички други момчета, много скоро ще поиска да се залюлее по-бързо, по-нависоко. Да, но трябваше да го помоли, иначе нямаше да стане.

И двамата изчакваха.

Джоли съзнателно не обръщаше внимание на нетърпеливите знаци, които детето му отправяше с движения на тялото. И едва не се поддаде, когато Чарли наведе русата си главица назад и го погледна умолително с големите си кафяви очи. Но той беше по-стар и по-мъдър от едно упорито малко момче — поклати бялата си глава и не отстъпи. Чарли беше обезсърчен. Той започна да клати тялото си напред — назад, да пъшка и да прави физиономии.

Най-сетне се предаде.

— Ще ме засилиш ли малко? — попита Чарли, като отново изви глава назад и погледна към Джоли. — Моля те.

Така между двамата се зароди другарство и разбирателство. Лицето на беловласия старец разцъфна в широка доволна усмивка. Момченцето също му отвърна с усмивка.

— Чарли, момчето ми — рече Джоли и обгърна мъничката му брадичка в жилестата си загрубяла ръка, — ще те накарам да полетиш.

Чарли Нортуей бързо се привърза към мъдрия отстъпчив старец, който му напомняше за починалия му дядо. В този топъл неделен следобед те станаха истински приятели.

Скоро Чарли започна да се учи от Джоли как да дялка, да лови риба, да плува, да хвърля камъчета по водна повърхност и още стотици други неща, които едно малко момче трябваше непременно да знае.

Кърт Нортуей беше благодарен на стария човек. Той не знаеше какво значи да си баща. Джоли Гръбс знаеше, защото беше отгледал трима синове.

Три буйни, симпатични, приятни момчета, които израснаха и станаха умни, надеждни, улегнали мъже.

Прекрасни мъже, които заслужиха уважението на своя баща.

Почтени мъже, които го караха да се гордее. Смели мъже, които загубиха живота си във войната.