Нан Райън
Люби ме тази нощ (42)

Глава 42

Силната буря безжалостно бушуваше по крайбрежието и продължи през цялата дълга нощ. Също както и страстната буря между двамата влюбени в осветения от блясъка на свещите вестибюл.

При изгрев, мощният ураган най-сетне стихна и по обруления източен бряг се възцари пълно спокойствие и тишина. Още по-пълно спокойствие и тишина бе обзело уморените, преситени любовници вътре в старата къща.

Всички свещи бяха догорели и загаснали. Беше останала само една. Самотната бяла свещ грееше отгоре на камината. Вече не мъждукаше и не трепкаше. Мъничкото й пламъче хвърляше мека светлина върху двойката долу.

Кърт лежеше по корем върху плюшения килим, подгънал ръка и положил лице върху нея. Въздишаше и пъшкаше, сънен и изтощен, докато Хелън лениво очертаваше с меките си устни дългия белег.

— И преди исках да направя това — Хелън наруши тишината — още когато за пръв път забелязах белега. — Тя бавно плъзна устни и език по бялата нежна линия. — И винаги съм се чудела… щом като се скрива някъде под колана на панталоните ти… накъде ли продължава? И докъде ли точно стига?

— Сега вече знаеш — промърмори Кърт и леко се размърда под възбуждащия гъдел от допира на устните й.

— Ммм — изръмжа тя и продължи да целува белега чак до края — точно до цепката между двете половини на задницата му. Когато устните й стигнаха до там и продължиха по-надолу, стегнатите му мускули се свиха, Кърт неволно потрепери и пъргаво се преобърна.

— Не, недей — предупреди я той. — Сега е мой ред, скъпа. Нека сега аз се насладя на онова, което съм мечтал да направя още от първия ден, когато те видях на нивата през онази майска утрин.

Хелън му се усмихна.

— Какво ли може да си искал да ми направиш тогава?

— Ето това — отвърна Кърт и се изтегна по гръб.

После я накара и тя да легне по гръб под прав ъгъл срещу него така, че телата им да образуват буквата „Т“, с глава върху корема му и лице, обърнато към тавана. След това Кърт много бавно и внимателно надипли дългата й златна коса върху гърдите, корема и слабините си.

Тогава пак легна назад и подложи ръце под главата си. Гледаше и се любуваше на поразителната гледка, на гъделичкането от тежката й коса, разпиляна по голото му тяло като златно ветрило.

— Кърт… — започна Хелън.

— Шшт — прекъсна я той. — Не мърдай, любима.

Хелън остана неподвижна.

След секунди и двамата заспаха. Напълно омаломощени от дългата любовна игра те потънаха в дълбок сън.

Когато се събудиха, вече беше късен следобед. Обърнаха се един към друг, целунаха се и безмълвно се любиха още веднъж. Кърт й показа колко нежен, колко мил може да бъде. Докосваше я като някакво крехко съкровище. Красива скъпоценност от плът и кръв с невероятно качество, която той имаше щастието да притежава. Отнасяше се с безкрайно търпение и искрено възхищение, което стигаше до преклонение.

Той нарочно удължаваше блаженството, защото знаеше, че когато свърши, ще трябва да се изправят пред реалността. Беше изминал повече от час от момента, в който се събудиха до последното потръпване от сливането на телата им.

После бързо се облякоха и първо потърсиха котарака. Хелън се чувстваше виновна, задето бе пренебрегнала Дом толкова дълго, но скоро го намери свит върху синьото кадифено канапе, където бе прекарал бурята. Гушна го нежно и му се извини.

Нахрани изгладнелия котарак, после двамата с Кърт ядоха с вълчи апетит.

Накрая Кърт каза:

— Ти стой тук, скъпа. Аз ще изляза да поогледам и да преценя щетите от бурята.

— Идвам с теб.

 

 

Очакваше ги покъртителна гледка.

Хелън не можеше да повярва на очите си. Накъдето и да погледнеше, виждаше само пълна разруха. Всички пристройки бяха разрушени! Тук-там бе останала по някоя стена или дъска от оградата на кошарата.

Хванати за ръце, Хелън и Кърт предпазливо прекосиха осеяния с отломки заден двор. Бялото канапе на дядо Бърк беше отвяно заедно с люлката на Чарли. Но Хелън беше доволна, че старият дъб е оцелял. Оголен напълно от листата, с изпотрошени клони, той все още се издигаше там.

Хелън импулсивно се отскубна от Кърт, приближи до дървото и докосна грубата кора на ствола, сякаш той беше скъп стар приятел, когото срещаше с радост.

Хелън напрегна сили и събра кураж за всичко, което може би щяха да открият по-нататък. Изправи крехките си рамене, хвана Кърт за ръка и двамата продължиха обиколката си из опустошената от ветровете ферма. Хелън едва сдържа сълзите си, като види, че цялата реколта бе унищожена.

Докрай.

Всичко беше заминало.

Онова, което жестокият порой и яростните ветрове бяха пощадили, бе довършено от градушката.

Хелън стоеше на края на южната нива, взираше се, нещастно клатеше глава и хапеше устни. Пълно опустошение.

Нищо не беше останало. Нищичко. Целият им тежък, изнурителен труд бе пометен само за една — едничка нощ. Всички часове, прекарани в оране, сеитба, засаждане, окопаване под палещото лятно слънце. И след всички усилия и борба тази година нямаше да има никаква реколта. Никакви зрели плодове за пазара.

Никакви пари, за да се спаси фермата.

Застанал безмълвно до Хелън, Кърт наблюдаваше израза на лицето й и сърцето му се свиваше от болка заради нея. Разбираше какви мисли минават през главата й.

Пристъпи по-близо, обви ръка около тънкия й кръст и я придърпа към себе си.

— Съжалявам, скъпа. Толкова съжалявам. — Той я целуна по слепоочието. — Ще измислим нещо, някакъв начин да… — Той въздъхна, сви рамене и добави: — Всичко ще се оправи.

Хелън смело се усмихна и кимна.

— Знам.

„Но как?“ — помисли си тя, а тревожните й сини очи блуждаеха по опустошената земя пред нея. Трески и отломки покриваха двора на фермата. Изкоренени борове и други по-малки дървета лежаха повалени на земята. Не бе оцеляло ни стръкче, ни храстче.

Застанали сред руините, Хелън и Кърт вече размишляваха — всеки сам за себе си — какво би могло да се направи. Какво трябваше да се направи. Именно тогава всеки започна да обмисля план, който трябваше да остане тайна за другия. Действия, който трябваше да се започнат колкото може по-скоро.

Озадачени и смълчани, те се отправиха обратно към къщата. Когато стигнаха опустошената градина отпред, Хелън рязко се отскубна от Кърт. Като внимаваше къде стъпва, тя си проправи път между разхвърляните камънаци до самия ръб на скалата. Спря, погледна надолу и по устните й пробяга едва доловима усмивка.

Новата дървена стълба като по чудо бе устояла на бурята!

— Кърт, ела тук — извика го тя.

След миг той беше до нея.

— Виж — рече тя учудена, — стъпалата са още тук. Всичките до едно!

— Да, разбира се, скъпа, така е — отвърна Кърт с равен глас, макар че и той също бе толкова изненадан. — Строих ги така, че да останат завинаги. Така както и дядо ти е построил къщата — стабилна и устойчива.

— Много съм благодарна за това — усмихна се Хелън.

— Има много неща, за които трябва да си благодарна, скъпа — продължи замислено Кърт. — Джоли и Чарли са в безопасност горе на високото. Ти и аз преживяхме бурята невредими, а и къщата издържа.

Хелън обърна лице към него, уморено облегна глава на гърдите му, сложи ръце на раменете му и каза:

— Благодарна съм. Най-много съм благодарна, че ти си тук с мен. — Тя вдигна глава и го погледна.

Кърт я придърпа по-близо.

— А знаеш ли аз за какво съм благодарен най-много?

— Кажи ми.

— За тези прекрасни безценни мигове, в които ти принадлежиш единствено на мен. Известно време никой не ще може да стигне до фермата.

— Не. Не, не може. Всички пътища със сигурност са наводнени — рече Хелън. — Ще минат поне два дни, докато нивото на водите спадне достатъчно, за да може някой да дойде. Или пък ние да излезем оттук.

— Никой не може да дойде тук. Никой не би могъл да ни досажда. Сами сме. Съвсем сами — добави Кърт.

Хелън плъзна ръце нагоре и обви шията му.

— Не бях помислила за това. — Тя се опита да се усмихне, но сините й очи бяха изпълнени с тъга.

— Не се натъжавай, любов моя — успокои я тихо Кърт. — Нека през следващите един — два дни се опитаме да забравим какво е направила бурята. — Той нежно я придърпа към себе си, задържа я в сигурността на обятията си и каза: — Може би никога вече няма да бъдем сами като сега. Нека използваме всеки миг докрай.

Той я целуна.

През следващите четирийсет и осем часа двамата правеха всичко възможно да изключат от съзнанието си жестоката действителност след бедствието. Не успяха напълно. Накъдето и да погледнеха, виждаха само потресаващите следи от почти пълното унищожение.

Но когато бяха в прегръдките си, светът с неговите проблеми избледняваше. Грижите бяха забравени. Като че ли никога не бе имало буря. Съществуваха само те двамата и върховното блаженство, което идваше от сладостната плътска любов.

 

 

Четирийсет и осем часа след урагана, Рейдър се появи.

Късно следобед, когато слънцето вече залязваше, едрият чистокръвен жребец изтрополи по алеята между дърветата със силно цвилене и пръхтене.

Кърт и Хелън бяха на предната веранда, като чуха шума, вдигнаха поглед и го видяха.

— Рейдър.

Гласът на Кърт беше нисък и равен, но тъмнозелените му очи блеснаха от радост.

— Да! Прав си. — Хелън скочи от люлеещия се стол. — Той се е върнал у дома!

Срещата между животното и човека се превърна в неудържим изблик на чувства. Като ги наблюдаваше усмихната, Хелън още веднъж осъзна колко много значеше конят за Кърт. Той нежно обичаше огромния жребец, с когото бе преживял войната. И изобщо не се опитваше да скрие своята привързаност.

Нито пък Рейдър.

Докато Кърт го потупваше, прегръщаше и му говореше сърдечно, Рейдър го побутваше с муцуна, цвилеше и закачливо го хапеше. Кърт му обясни, сякаш говореше на човек, че кошарата е отнесена от урагана.

— Но това няма значение, приятелю. — Той поглади Рейдър по муцуната. — Преди да се разрази бурята, ние прибрахме малко овес и зърно вътре в къщата. Няма да стоиш гладен. Ела с нас. — Кърт се обърна и се пресегна да хване Хелън за ръка.

Рейдър последва двамата до задната веранда. Там го нахраниха и напоиха. А докато конят ядеше, Кърт и Хелън поседнаха на стъпалата под избледняващите лъчи на слънцето.

Кърт замислено се обърна към Хелън:

— Нивото на водата спада. Пътят скоро ще бъде отворен. Чарли и Джоли ще се завърнат. — Той замълча, погледна я и добави. — До утре може да си дойдат.

— Да — кимна Хелън, — очаквам ги. Познавам Джоли Гръбс. Той в никакъв случай няма да каже нищо на Чарли, но сигурно се тревожи за нас. Ще се добере дотук колкото може по-скоро.

— Мисля, че ще е по-добре да се приготвим да ги посрещнем — рече Кърт.

— Да, така е — съгласи се Хелън. Тя се изчерви и продължи. — Няма вече да се разхождаме голи или да се любим посред бял ден. — Тя прегърна ръката на Кърт.

— По дяволите — намръщи се той, — харесва ми да те гледам гола като палава горска нимфа. Ще ми липсва нашата свобода.

— Ммм. И на мен също — измърмори Хелън и усмивката й изчезна.

В зелените очи на Кърт проблесна немирно пламъче.

— Но тя още не е свършила, нали?

— Не. Ние сме в пълна безопасност поне до утре следобед.

Хелън отново се усмихна, защото разбра за какво мисли той. Кърт я погледна в очите, очарован от красотата и привлекателността й.

— Ами тогава — попита той, като вдигна ръка да докосне косата й, — защо не ме направиш щастлив, докато все още има време?

Запленена от подкупващата му усмивка, Хелън каза:

— С удоволствие, любов моя.

— Съблечи се, скъпа. Тук. Сега.

Хелън бързо пусна ръката му, скочи на крака и свали всички дрехи, пусна косите си и ги остави да се разпилеят по раменете й.

— Щастлив ли си сега?

Огненото кълбо на залязващото слънце галеше бледата й златиста коса и дългите й гладки крака. Тя беше съвършената мечта на всеки страстен мъж. Беше красива, чувствена, без задръжки.

Погледът на Кърт лениво и спокойно се зарея по изящното голо тяло на жената пред него.

— Сигурно никога вече няма да ти позволя да се облечеш — каза той с тих, властен тон. — Ще те държа така и ще се наслаждавам безкрайно.

— Ами аз? — попита тя. — Обичам да гледам мъжественото ти тяло.

Кърт се изправи и започна да разкопчава ризата си. След секунди той също остана гол, а дрехите му лежаха разхвърляни по верандата. Силуетът му се очертаваше на фона на кървавочервеното небе — висок, мургав, внушителен.

— Гледай ме колкото си искаш — ухили се той. — И след като ти бе така послушна, можеш дори да ме докоснеш. Ако желаеш.

Погледът на Хелън премина по цялата дължина на стройното му, загоряло от слънцето тяло и тя одобрително каза:

— Мой красив, мургав сатир. Ела тук.

Кърт пристъпи към нея. Вдигна ръце и нежно обгърна голите й рамене.

— Имаме време до утре на обед — каза той. — Нещо специално, което искаш да направим преди това?

Клепачите му се спуснаха над очите и един мускул заигра по бузата му.

Следващият въпрос на Хелън го изненада.

— Смяташ ли, че Рейдър е много уморен?

Кърт вдигна вежди в недоумение. Погледна жребеца, който доволно ядеше овес от кофата на долното стъпало на верандата.

— Не е нито задъхан, нито запотен — отвърна Кърт. — Не. Не смятам, че е кой знае колко изморен. Защо?

— Помниш ли онази сутрин през пролетта, когато диво препускахме с Рейдър.

— Никога няма да я забравя.

— Може ли да пояздим пак така? — Тя вдигна ръка към гърдите на Кърт и зарови пръсти в тъмните къдрави косми. — Още сега. Преди слънцето съвсем да се е скрило.

Кърт наведе глава на една страна.

— Мислех, че ще останеш гола до…

— Аз съм гола — прекъсна го тя и се усмихна дяволито.

Без да каже нито дума повече, Кърт грабна захвърлената риза от пода на верандата и я преметна върху гърба на Рейдър. После пъргаво възседна жребеца и повика Хелън с глава. Тя изтича надолу по стъпалата и изпищя от удоволствие, когато той се наведе и с лекота я вдигна от земята. Сложи я пред себе си на коня и я прегърна. Грабна кичур от дългата грива на Рейдър, подръпна го лекичко и послушното животно веднага остави овеса, завъртя се в полукръг и понесе двамата голи влюбени в луд галоп под залязващото слънце.

Кърт нарочно подканяше жребеца да тича колкото може по-бързо. Рейдър препускаше из обширната северна нива с такава скорост, че земята бягаше край тях и беше почти невъзможно да се види разрухата, оставена от бурята.

След въодушевената езда двамата се изкъпаха, вечеряха късно и пак седнаха на предната веранда. Този път без дрехи. Любиха се в люлеещия се стол на Хелън, докато на небето изгряха милиони звезди.

Кърт се беше изтегнал на стола, Хелън седеше върху него с разтворени крака и двамата се поклащаха напред — назад. Кърт контролираше движението на стола и на телата им. Шепнеха си гальовни думи, правеха си изненадващи предложения, говореха за любовта си и се възползваха докрай от пълното усамотение, което скоро щяха да загубят.

Усамотение, което щеше да свърши по-скоро, отколкото очакваха.

Толкова скоро, че едва не ги свариха в най-компрометиращо положение.