Нан Райън
Люби ме тази нощ (28)

Глава 28

Хелън смъкна прогизналата нощница и се избърса. Издърпа чекмеджето на скрина, но пак го затвори, без да извади чиста. Качи се гола на леглото и реши, че оттук нататък няма да има нищо общо със северняка, или почти нищо.

Не беше нужно да разговаря с него през деня. Даже нямаше никаква причина да го вижда всеки ден. Човекът работеше добре и без да го наглежда. Нямаше защо непрекъснато да му казва какво още трябва да се върши.

Освен това ще престане постоянно да го наблюдава крадешком. Никога няма да го поглежда. Щом като неговият вид я притеснява, тогава най-разумното нещо е да спре да го гледа.

Точно така ще направи.

Няма да разговаря с него. Няма да го гледа.

Освен когато е крайно наложително.

През следващите няколко дни планът на Хелън се осъществяваше с учудващ успех. Тя си стоеше повече вътре в къщата. Прекара цял един следобед в гостната. Това беше стаята точно до нейната.

Тя излъска мебелите и дървенията и смени бельото. Поддържаше стаята винаги готова за гости също като баба Бърк. Баба й неведнъж бе казвала: „Запомни, миличка, че една добра домакиня от Юга винаги трябва да е подготвена да настани за нощуване неочаквани гости. Всеки, който дойде да ни посети, трябва да бъде поканен да прекара поне една нощ.“

Когато приключи с чистенето и безупречно подредената стая замириса на лимоново масло, Хелън грижливо оправи две пухкави възглавници в лъскава розова коприна, които стояха върху светлосиния кадифен шезлонг. После отиде до високото, покрито с балдахин, легло, за да завърже разхлабената завеска от избеляло синьо кадифе.

Като приключи с гостната, Хелън се зае и със собствената си спалня. После с вестибюла и кухнята. И накрая, макар това помещение никога да не се използваше, премина към трапезарията с внушителния стъклен полюлей със свещи, с дългата маса за хранене и с тежкия бюфет от палисандрово дърво, в който бяха прибрани кристалните и порцеланови сервизи на баба Бърк.

Хелън грижливо лъсна огромния бюфет и огледалото с позлатената рамка над него. После с любов и внимание изтърка и полира дългата маса, на която никой не бе сядал, откакто Уил замина на война.

Съботният следобед се изтърколи и Хелън с ужас осъзна, че ще трябва поне за малко да се срещне с Кърт. Беше неизбежно. Всяка втора събота той ходеше до Спениш форт за продукти.

Още от самото начало бе поел задължението да ходи до града за необходимите провизии. След като разбра, че Хелън бе жестоко обидена при последното си посещение в града сама, бе заявил, че няма да позволи това.

Отначало тя бе погледнала на това предложение с насмешка, беше казала, че това не е никакво разрешение и не ще и да чуе за него. Каза му още, че последното нещо което им трябва, е той да усложнява още повече нещата, като се замесва в улични разпри. Че защо, бе попитал той, ще се замесва в разпри? Защото, беше го предупредила тя, ако тръгне по главната улица на Спениш форт, все някой ще го обиди и предизвика още преди да е отминал поне една пресечка.

Кърт я увери, че няма да се хване на въдицата, каквото и да подмятат по негов адрес. Отсега нататък, спокойно можеха да го обиждат. Освен това той щеше да си тръгне веднага след жътва. Сигурно след неговото заминаване хората от града щяха да се успокоят и да се вразумят. Щяха пак да започнат да се отнасят към нея с уважението, което заслужава. А дотогава той ще върши тази работа.

Накрая Хелън се съгласи и след този разговор Кърт се зае и с тази задача.

Хелън чу лекото почукване на задната врата и цялата се напрегна. Знаеше, че това е Кърт. Закопча високата яка на избелялата си басмена рокля, приглади назад разрошените кичури коса и взе внимателно обмисления списък. После си придаде, както се надяваше, невъзмутим, делови вид.

Отвори задната врата.

Той стоеше там, осветен в гръб от лъчите на слънцето. Висок, мургав и неоспоримо красив. Чист и спретнат, гладко избръснат, прилично сресан. Днес беше облякъл черни дочени панталони, сива памучна риза и черни каубойски ботуши с лъскави сребърни върхове.

— Добър ден, госпожо — прозвуча плътният му баритон.

Вниманието на Хелън веднага бе привлечено от чувствените му устни и онзи нелеп копнеж, той да я целуне, се върна с пълна сила.

— Капитане — отвърна тя, сведе поглед и нетърпеливо пъхна списъка в ръцете му, — вземи само онова, което съм написала тук!

Кърт внимателно сгъна листа веднъж, после още веднъж и го пусна в горния джоб на сивата си риза.

— Купувал ли съм някога нещо различно от онова, което си искала?

— Е, не. Не си.

— А има ли причина да мислиш, че мога да донеса нещо друго?

— Капитане, става късно — рече тя, за да го отпрати по-скоро. Искаше да се махне от очите й. Искаше той да… О, боже, просто го искаше! — По-добре тръгвай, за да можеш да се върнеш преди вечеря.

Той кимна, но не помръдна. Подпря лакът на касата на вратата и я загледа замислено, с натежали клепачи.

— Не съм те виждал много напоследък — заяви той направо.

— Е, и? — вдигна тя извитите си вежди.

— Ами, добре ли си? Добре ли се чувстваш?

— Много добре, благодаря. — Тонът й беше явно пренебрежителен.

— Хубаво — отвърна той. Настъпи дълга пауза, в която очите му внимателно изучаваха лицето й. После той тихо добави: — Липсваше ми.

— Имам си работа — сряза го тя и тръшна вратата под носа му.

Ъгълчетата на устните му бавно се повдигнаха и по лицето му се разля усмивка. После се обърна и замина.

 

 

Този следобед в Спениш форт Кърт пак се сблъска с обичайните подвиквания и ругатни. Беше свикнал с тях и почти не ги забелязваше. Влезе в универсалния магазин на Джейк спокойно, сякаш никога не му беше давано да разбере, че там не е добре дошъл. Подаде списъка на Хелън на намусения собственик, усмихна се и му каза, че ще се върне след един час да вземе поръчаните стоки.

После се отправи към областния затвор да провери дали шериф Купър е в града. Когато Куп беше там, двамата пиеха кафе и пушеха заедно по една пура.

Този път него го нямаше. Кърт прекоси отново улицата и бавно тръгна по дървения тротоар. Зяпаше витрините, за да убива времето.

Мина покрай дамския търговски център, където беше намерил седефената шнола за Хелън. Спря и започна да разглежда красиво подредените стоки на витрината.

Надиплено ветрило от сатен и слонова кост, обшито с дребни перли по края. Кристално шишенце със скъп френски парфюм. Изящна ленена кърпичка и чифт дълги бели ръкавици от ярешка кожа. Комплект от три гладки златни гривни. Внимателно сгънато бяло дантелено бельо, толкова тънко и ефирно, сякаш при най-малкото докосване щеше да се разпадне.

По тясната челюст на Кърт потръпна мускул, финото прозрачно бельо извикваше в съзнанието му неприлични мисли. Веднага си представи Хелън, облечена в нежната дреха от газ и дантели. Видението бе толкова истинско, че той преглътна с мъка и бързо отвърна очи от витрината.

Но образът остана в съзнанието му.

Кърт бавно се върна към универсалния магазин на Джейк, без да обръща внимание на подигравките и присмеха на местните хора. Когато един от мъжете препречи пътя му, за да го предизвика да каже нещо, Кърт само слезе от тротоара и продължи по прашната улица.

Гръмкият смях и крясъците зад гърба му: „Този янки е най-големият страхливец, който съм виждал“, изобщо не го тревожеха. Беше ги чувал и преди.

Вече товареше провизиите в колата, когато Найлс Лъвлес излезе от кантората си и тръгна към него.

Преди Найлс да успее да му зададе обичайния си въпрос, Кърт каза:

— Не, Лъвлес, Рейдър не се продава.

— Ще промениш решението си, щом чуеш новото ми предложение — рече Найлс уверено.

— Не. Няма.

— Готов съм да ти платя три хиляди долара за този дорест кон. Помисли си само: три хиляди долара! Можем веднага да отидем до банката да изтегля парите и ще ти платя в брой. Това са много пари, Нортуей. Ти и момчето ти можете да тръгнете на север, към къщи още довечера.

Кърт чевръсто се метна на седалката на каруцата, ухили се и каза:

— Аз тръгвам към къщи още сега.

 

 

Хелън се намръщи, като видя, че каруцата се появява по алеята между дърветата. През последния час тя неспокойно бе поглеждала натам в очакване на Кърт. И, естествено нетърпеливо, въпреки решението си да стои далеч от него.

Но сега, когато той беше наблизо, на Хелън й идваше да се скрие някъде.

Предпочиташе да не го среща, да не говори с него, да не остава в една и съща стая с него. В завладяващото присъствие на Кърт тя се чувстваше безсилна, а това никак не й харесваше.

Хелън изтича към портата, погледна притеснено към Чарли и Джоли с надеждата, че те ще отидат да посрещнат Кърт и ще я спасят от необходимостта да остава насаме с него. Но те не помръдваха от мястото си на горното стъпало на новото стълбище. Хелън поклати глава. Едва ли щяха да й помогнат.

Тя въздъхна, после се втурна в тихата трапезария и нервно се завъртя пред огледалото с позлатена рамка, окачено над палисандровия бюфет, за да провери как изглежда. Пощипна бузите си, прехапа устни и прекара пръсти през разпуснатата си руса коса.

Чу, че Кърт я вика от задната врата, и подскочи. После веднага се смъмри наум, задето бе толкова нервна. Изпъна рамене назад и без да бърза, премина през кухнята да отвори.

Тъй като и двете ръце на Кърт бяха заети, той зачака Хелън да отстъпи назад, но тя, без да съобрази, остана на място, препречила пътя му. Затова Кърт се обърна на страна и с лице към нея се промъкна през вратата. Телата им се оказаха в опасна близост. Само на сантиметри едно от друго. Набраните поли на Хелън докоснаха крачола му и кой знае как сложния сребърен орнамент на върха на ботуша му закачи подгъва на роклята й.

— Извинявай — каза тя изчервена, като се сети, че всъщност е виновна, и трябваше да се отмести.

Тя вдигна отбранително ръце и рязко тръгна, но нещо я дръпна назад. Помисли си, че е той и извика:

— Пусни ме!

— Но, госпожо, аз не те държа — посочи Кърт с глава пълните си ръце — ръцете ми са заети.

От очите на Хелън захвърчаха сини пламъци. Тя сграбчи полите си, видя, че се е закачила, и рече хладно:

— Капитане, настъпили сте полата ми. Бъдете така добър да повдигнете крака си и да ме освободите.

Двамата погледнаха надолу. Кърт вдигна десния си крак. Нищо не стана. Като вдигна левия, полата й също се вдигна.

— Спрете! — заповяда тя и притисна с две ръце полата си. — Свалете си крака.

Двамата едновременно изправиха глави. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Твърде близо и неудобно.

— Закачил съм се — усмихна се той.

— Е, добре де, откачи се тогава! — изсъска тя, инстинктивно се отдръпна назад и завъртя глава на една страна.

Кърт се опита да се отскубне. Наистина се опита. Завъртя върха на ботуша наляво, после надясно. Но не успя.

— Госпожо, ще трябва да оставя тези пакети, за да мога да използвам ръцете си.

Хелън се намръщи.

— Хайде върви. Какво чакаш?

— Ти ще трябва да дойдеш с мен.

— Знам, капитане!

— Да тръгваме тогава — рече той и се усмихна виновно.

Кърт се завъртя и запристъпва заднишком в кухнята, а Хелън тръгна напред след него. Кърт се движеше съвсем бавно и внимаваше да не я дръпне прекалено силно, та да загуби равновесие. Тъй като полата й се бе закачила за левия ботуш, Хелън трябваше да влезе в крак с него — когато левият му крак отиваше назад, тя трябваше да пристъпи с десния и така те смутено вървяха през кухнята. Изведнъж Хелън се оказа точно в онова неприятно положение, принудена да се движи заедно с него.

Най-после слабите хълбоци на Кърт се блъснаха в кухненския шкаф. Той наклони глава, за да й даде знак, че трябва да си разменят местата. Стиснала зъби, Хелън го следваше, докато се завъртяха в полукръг.

Сега нейният гръб опря в шкафа. Тя настръхна от възмущение, защото той беше принуден да се наведе още по-близо, за да остави провизиите върху плота зад нея. Докато слагаше тежките торби върху шкафа — по една от двете й страни — високото му стройно тяло за миг се притисна до нейното.

Това му отне само няколко секунди, а на нея й се стори, че минаха часове.

За миг тя се оказа хваната като в капан, обгърната от двете му ръце, изчервена, притисната до него. Гърдите й докосваха неговите, слепоочието й опря в брадичката му. Беше толкова близо до нея, че тя усещаше топлината, излъчвана от тялото му, и това възпламеняваше чувствата й.

Най-после Кърт остави багажа и освободи ръцете си. После нетърпеливо се облегна назад, при което още веднъж дръпна полата й към себе си. Сякаш дръпна не дрехата, а сърцето й!

— Хей, сега ще те пусна — каза той и клекна на пети пред нея.

Хелън стисна шкафа зад гърба си с две ръце.

— Моля те, побързай! — подкани го тя.

— Добре. — Той мушна ръка под полата й. — Не се е закачила роклята, а фустата ти. Дантелата на фустата.

— Рокля! Фуста! Какво значение има? Просто я откачи!

— Да, госпожо. Веднага.

Кърт не успя, макар че положи доста усилия. Внимаваше да не скъса дантелата, мъчеше се, но напразно. Опита се да разведри обстановката, като се ухили нагоре към Хелън и каза:

— Надявам се, че тази вечер сте свободна, госпожо Кортни. Изглежда, ще трябва да я прекарате с мен.

За нищо на света, помисли си тя. По-скоро бих скъсала фустата.

— О, за бога! — простена тя на глас. После добави: — Я се отмести — и седна направо на пода срещу него. — Дай на мен.

Като си мърмореше сърдито под носа, трескаво започна да откачва дантелата от сребърния орнамент на ботуша му. Мъчеше се, стараеше се, правеше нещастни физиономии, прехапала върха на езика си и сбърчила нос.

Внезапно прозвуча дълбок плътен смях. Тя спря, вдигна глава и изгледа Кърт кръвнишки.

Той се беше облегнал лениво назад, подпрян на една ръка, наблюдаваше я и се смееше сякаш неловкото, затруднено положение, в което бяха изпаднали, беше ужасно забавно. Тя не виждаше нищо смешно. Нищичко, проклет да е. Той като че ли изпитваше удоволствие да я кара да изглежда засрамена и смутена. Идваше й да му извие врата.

— Никак не е смешно! — викна му разгорещено тя.

Като продължаваше да се смее безгрижно, Кърт пъргаво се извъртя и седна с лице към нея.

— Напротив, смешно е. Много смешно. Всъщност, бих казал, че има ирония в цялата работа.

Той се пресегна и закачливо подръпна един немирен кичур златна коса.

— Ирония? — Тя блъсна ръката му от косата си. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Дни наред ти усърдно ме отбягваше — тъмнозелените му очи блестяха дяволито. — А ето, че сега си вързана за мен и не можеш да избягаш.

— Изобщо не разбирам за какво говориш!

Но още щом изрече това, собственото й чувство за хумор докара лека усмивчица на устните й. Той, разбира се беше прав. Тя нарочно го бе избягвала, а ето, че сега седеше, без да може да се освободи.

Наистина беше смешно.

Въпреки огромните усилия да остане сериозна, Хелън не можа да се сдържи и прихна да се смее. Изведнъж всичко й се стори много весело.

Действително положението, в което се намираха, беше абсурдно. Веднъж отприщен, смехът й се лееше с истинска наслада до пълна забрава. Смееше се така, както не беше се смяла от много време.

В цялата веселба закачената фуста бе забравена. Те продължиха да се кикотят, докато накрая останаха съвсем без сили и вече не знаеха за какво всъщност се смеят. Хелън залитна безпомощно към Кърт, а той я прихвана за раменете и нежно опря чело в нейното.

И продължиха да се смеят.

Докато пронизителен вик рязко прекъсна смеха им.