Нан Райън
Люби ме тази нощ (25)

Глава 25

В понеделник сутринта Найлс Лъвлес беше в лошо настроение.

Той седеше зад масивното махагоново бюро в просторната си кантора на главната улица. Голямото помещение беше затъмнено. Найлс не беше вдигал щорите на множеството прозорци и дори не беше отключил входната врата. Не искаше да вижда никого и не искаше никой да го вижда. Седеше навъсен в мрака и лекуваше главоболие. Много силно главоболие.

Все още не можеше да преживее удара от състезанието в събота, когато видя как един от най-добрите му чистокръвни коне бе победен. Трудно би понесъл загубата, срещу който и да е от участниците. Но да изгуби срещу дорестия жребец на един капитан от войската на Севера — това бе истинска катастрофа.

Надбягването беше голямо разочарование за него. Чувстваше се толкова неловко, че веднага взе Патси и си тръгна. А после под предлог, че в кантората го чака цял куп несвършена работа, остави Патси и отиде право у Ясмин Парнел. И побесня, като установи, че тя не е там! Беше влязъл, беше си налял едно силно питие и се беше качил горе да я чака.

Когато в седем вечерта тя най-после се върна, той вече беше пиян и разярен. И още по-пиян и разярен, когато тя отблъсна любовните му атаки, като му каза, че само иска да си почине и да се преоблече за танците на панаира. Изпрати го да си върви у дома при съпругата си. Патси му вдигна страхотен скандал, задето беше закъснял за вечеря и вонеше на алкохол. После се начумери, втурна се нагоре по стълбите и го заключи пред вратата на собствената му спалня.

Така че, вместо да празнува бляскава победа сред цяла тълпа благожелатели и почитатели, Найлс бе прекарал съботната вечер сам, пред чашката след мъчително поражение.

Както и по-голямата част от неделния ден.

Като ругаеше под носа си, Найлс се облегна на въртящия се стол и се хвана за тупкащите слепоочия. Затвори очи и продължи да проклина всеки и всичко, което му дойдеше наум. Накрая отвори очи, въздъхна отегчено и се замисли дали не е твърде рано да си налее едно по-силничко питие.

Бръкна механично в джоба на жилетката си и започна да търси златния часовник с диамантите. И още веднъж изпсува, като си спомни, че не е там. Побеснял от яд, Найлс се завъртя на стола си, изправи се, прекоси плюшения килим на кантората и се озова до задната врата.

Там спря, за да се успокои.

Когато пристъпи навън и застана пред тримата мъже, които търпеливо чакаха на пътеката, Найлс Лъвлес изглеждаше напълно спокоен. Погледна ги, любезно кимна на тримата по ред и те едновременно въздъхнаха с облекчение.

Найлс им се усмихна и рече:

— Момчета, влезте вътре за момент.

Той се обърна, прибра се в кантората, а мъжете с готовност го последваха.

— Кой от вас ходи до фермата на Бърк и скри часовника ми? — попита Найлс.

Хари Бойд изпъна яките си рамене.

— Аз, шефе! Аз ходих. Шерифът беше ли вчера там? Намерил ли го е? — едва успя да изрече Бойд, защото Найлс вече се бе нахвърлил върху него.

Нямаше и следа от предишната му престорена усмивка. Той сграбчи едрия мъжага за яката, дръпна уплашеното лице на Бойд на няколко сантиметра от себе си и просъска:

— Не, шерифът не го е намерил, а ти ще направиш най-добре, ако хубавичко си припомниш къде си го скрил.

Бойд започна да примигва объркано и изненадано и енергично заклати глава.

— Спомням си. Знам точно къде съм го скрил и…

— Добре. Иди тогава довечера там и го донеси — нареди Найлс и за да наблегне на думите си, го дръпна рязко за яката.

— Но защо? Мислех, че…

— Прави каквото ти казвам! — изръмжа Найлс и пусна ризата му. Хвана се отново за пулсиращите слепоочия и добави с презрителен тон: — И се разкарайте от очите ми, всички до един! Не мога да ви гледам!

 

 

След като бе смъмрен по този начин, Хари Бойд изчака да стане полунощ. После се качи на коня си и се отправи сам към имота на Бърк, като благодареше на бога, че имаше новолуние и не беше много светло. Той яздеше навътре в гъстата борова гора и се отдръпваше встрани, за да избегне в тъмното клоните на дърветата и шубраците под тях.

Когато най-после излезе от гората на открито, Бойд дръпна юздите. Пред него се простираше притихналата ферма с равните си ниви, старата, обърната към залива къща и разпръснатите пристройки. Голямата къща беше тъмна. Погледът му се насочи към плевнята. После се отмести към прилепените до нея жилищни помещения. Нямаше никаква светлина. Бойд въздъхна облекчено.

— Лесна работа — прошушна на себе си той, за да се успокои.

Слезе от коня, върза го за един висок бор и се запъти към пристройките в далечината. Под булото на мрака той приближи до плевнята и мина на пръсти покрай оградата, зад която беше прибран големият дорест жребец. Очакваше, че конят ще го подуши и ще изцвили, затова през няколко крачки спираше и се ослушваше.

Откъм тъмната кошара не идваше никакъв звук.

Бойд стигна до отворената врата на старата плевня. Мушна се вътре и примигна. Не виждаше нищо. Беше тъмно като в рог. Едва успяваше да различи очертанията на собствената си ръка, ако я вдигнеше към лицето. Трябваше опипом да намери мястото, където беше скрил часовника.

Той преглътна с мъка, опъна ръце напред като слепец и бавно тръгна навътре през тъмнината. Започна полека-лека да се ориентира. Спомни си къде точно беше стълбата, която водеше към сандъка с царевицата, и бързо се отправи натам.

Само след няколко мига протегнатите му ръце опряха в разнебитената стълба. Хари Бойд зарадвано поклати глава в тъмното. Надяваше се, че прогнилите дъски ще го издържат още веднъж и започна да се изкачва. Като стигна до площадката, тихичко изсумтя, подпря се на ръце и скочи горе.

От стръмния покрив на плевнята проникваше слаба лунна светлина. Но това изобщо не му помагаше да се ориентира по-добре. За щастие, Бойд си спомняше точно под коя купчина царевица беше скрил часовника. Трябваше само да се добере до нея, да отмести няколко кочана, да вземе часовника и да изчезне колкото може по-скоро.

Едрият мъжага запълзя на колене и лакти покрай няколко подредени купчини царевица. Изведнъж му се докиха, но знаеше, че трябва да се въздържи. Спря, вдигна ръка да затисне носа и устата си, стисна здраво очи и зачака да му мине. След това пак тръгна. Като стигна до купчинката отдясно на високия прозорец, се ухили в тъмното.

Обзет от нетърпение да вземе часовника и да се маха, клекна на пети и започна да загребва царевичните кочани и да размества останалите. Протегна широката си длан към скривалището и разпери пръсти с надеждата, че ще докосне хладния гладък метал.

Напипа само царевична шума и груби дъски. Мушна ръка още по-навътре, порови уплашено из сандъка, но не извади нищо.

Нахвърли се върху купчината като побъркан и започна да мята кочаните, накъдето му падне, да загребва яростно, забравил, че трябва да пази тишина. Пръхтеше и пъшкаше като разярен бик, трещеше и блъскаше в стремежа си да открие часовника.

Застанал на четири крака, побеснелият Хари Бойд откърти дъска от сандъка и разпиля зърно и шума навсякъде. Останал без дъх, с разтуптяно сърце, той се изправи на колене. Идваше му да закрещи.

Но викът замря в гърлото му и той застина от ужас, когато изневиделица от мрака се появи една ръка и с всичка сила стисна устата му. Бойд ококори очи от страх и едва не си глътна езика.

— Това ли търсиш? — чу той зад гърба си дълбок, нисък глас.

Диаманти проблеснаха в неясната светлина. Златен джобен часовник, окачен на лъскава златна верижка, бавно се спусна пред лицето му и започна да се поклаща напред — назад, напред — назад пред уплашения му поглед.

Разтрепереният Хари Бойд се вцепени, не смееше да диша, не смееше да мръдне. Сигурен беше, че следващото нещо, което ще види или усети, е стоманеното дуло на пистолет. Огромните мускулести ръце висяха безпомощно надолу. Очите му святкаха от страх.

Кърт свали ръка от устата му и пристъпи пред коленичилия мъж.

— Зададох ти въпрос — рече тихо Кърт и размаха часовника на сантиметри от носа на Бойд. — Отговаряй!

Бойд бързо започна да кима с глава, като се мъчеше да преглътне, та да събере достатъчно слюнка и да заговори. Най-накрая успя да изграчи дрезгаво:

— Можеш да го задържиш. Можеш да вземеш часовника. Аз ще…

— Не ми трябва часовникът на Лъвлес. Не ми трябва нищо, което е на Лъвлес. — Кърт се протегна, откопча горния джоб на ризата му и пусна часовника вътре. — Занеси му го. И непременно му предай следното: аз лично ще се погрижа той никога да не докопа с мръсните си ръце дори един-едничък акър от земята на госпожа Кортни. — С една ръка Кърт закопча отново копчето на дрехата му. — Ще запомниш ли каквото ти казах?

— Да, сър — изхълца Хари Бойд.

— Стани!

Хари Бойд се изправи с мъка.

— Нещо друго?

— Да. Това е частна собственост. Ти си навлязъл незаконно в пределите й. Ако още веднъж те хвана — заяви хладно Кърт, — ще те убия.