Нан Райън
Люби ме тази нощ (24)

Глава 24

Сърцето на Хелън подскочи, когато високият стенен часовник във вестибюла удари четири. Стиснала здраво зъби, вторачила празен поглед в голямата глинена купа пред себе си, Хелън започна да бие сместа по-бързо, по-силно.

— Пръскаш навсякъде! — извика Чарли.

Той седеше върху кухненския шкаф, държеше една току-що опечена курабийка във форма на човече. Имаше брашно по носа и едното ухо, мазно петно върху ризата и пръски бисквитено тесто по цялата си престилка, по лицето, косата, колената и дори между пръстите на босите си крака.

Беше му разрешено да разбърка първата доза тесто и през цялото време бе слушал „Чарли, внимавай, пръскаш навсякъде!“. Сега му се виждаше ужасно смешно, че и той може да й каже същото.

— Хелън, пръскаш навсякъде! — изпищя той пак и се разсмя.

Хелън излезе от унеса си и също се засмя. Беше оплескала всичко. Цялата й престилка и роклята бяха покрити с капчици рядко тесто. Тя смигна на Чарли и постави голямата купа до него. Потопи пръст в сместа и го залепи на върха на носа му. Той се изкиска и го избърса.

Минаваше пет часът, когато приключиха с печенето и украсяването на няколко дузини човечета с джинджифил. Измина още поне половин час, докато изчистят кухнята и доста повече време, докато самите те се почистят.

А когато свършиха цялата работа, на Хелън започна да й се струва, че времето наистина се влачи едва — едва. Нямаше представа кога да очаква Кърт. Ако Рейдър е спечелил състезанието, Кърт може да поиска да отпразнува победата. Може да отиде да пие в някоя кръчма. Или да играе комар. Или дори по-лошо.

Всъщност какво значение имаше? Ако щеше да заминава още днес, все едно беше какво ще прави през последната си вечер в Алабама.

Сенките се издължиха. Хелън нервно крачеше напред — назад по овехтелия килим във вестибюла. Беше толкова напрегната, че дори Чарли забеляза и попита дали не се е случило нещо лошо. Тя го увери, че всичко е наред. Каза, че няма нищо, което да я безпокои, но е малко задушно в къщата и дали не би искал да поизлязат навън.

В следващия миг Чарли вече беше изхвърчал през вратата, последван от притеснената Хелън.

Юнското слънце се спускаше над залива. Хелън неспокойно се поклащаше в любимия си плетен люлеещ се стол на предната веранда. Гледаше как Чарли лови светулки из широкия преден двор. Час по час тя ставаше, отиваше до южната страна на къщата и поглеждаше към алеята, оградена от двете страни с дървета. После въздъхваше и пак се връщаше на тръстиковия стол.

Най-сетне дочу далечния тропот на конски копита. Чарли също го чу.

— Капитанът се прибира! — извика той.

Остави на земята буркана със светулките, каза на Дом да ги пази и хукна покрай къщата.

Хелън го последва. Сърцето й тупкаше неравномерно.

Кърт Нортуей се появи пред погледа им. Последните лъчи на залязващото слънце се пречупваха в красивата му тъмна коса. Усмихваше се.

Рейдър беше спечелил.

На Хелън й прилоша.

Кърт дръпна юздите на Рейдър и слезе. В дясната си ръка държеше чисто нов куфар. Той кимна едва забележимо на Хелън и тя вдигна ръка към гърлото си.

После Кърт се усмихна на Чарли и попита:

— Нали не си забравил да си събереш дрехите?

Чарли енергично заклати глава.

— Хелън ми помогна.

— Добре — рече Кърт, остави куфара на земята и продължи към Чарли. — Донесъл съм ти подарък.

Чарли нетърпеливо пристъпи напред.

— Подарък за мен? Какво?

Кърт се обърна, извади от износените черни дисаги една кутия и я подаде на сина си. Чарли бързо смъкна капака, надникна вътре и нададе радостен писък — в кутията бяха наредени фигурки на войничета, боядисани в ярки цветове. Момчето побърза да ги покаже на Хелън.

С блеснали от щастие очички Чарли се обърна отново към баща си и каза:

— Благодаря, капитане.

Изглеждаше толкова мил и сладък, както стоеше там, притиснал кутията с играчки към гърдичките си, че на Кърт му идваше да се пресегне да го вдигне от земята и силно да го прегърне.

— Няма защо — отвърна Кърт.

— Може ли да отида да ги подредя на леглото си?

— Да, може. Вземи и куфара със себе си.

— Добре, капитане!

Чарли се засили да го вдигне, но баща му го спря, грабна куфара от земята, обърна се към жребеца и тихо му каза да го вземе и да последва детето до плевнята. Чарли се разсмя, като види как Рейдър изцвили и поклати огромната си глава, а после, когато Кърт поднесе до муцуната му дръжката на куфара, той здраво я стисна в зъби. Помъкнал куфара в уста, едрият жребец послушно тръгна след Чарли, който радостно припкаше с новата кутия играчки под мишница.

Хелън и Кърт останаха сами, изправени един до друг.

— Няма ли да попиташ?

— Не е необходимо — отвърна тъжно тя. — Спечелил си. Моите поздравления.

По красивото му лице се разля широка усмивка.

— Рейдър изостави най-близкия си противник — жребеца на Лъвлес — с десет метра назад. Спечели, без да се изпоти дори.

Хелън се опита да се усмихне. Не успя.

— Това е чудесно — тонът й далеч не беше убедителен.

— Ако съдя по гласа ти, май не мислиш наистина, че е чудесно.

— Съжалявам. — Тя си пое дъх и го погледна право в очите. — И така… кога ще заминавате?

— Кога искаш да замина?

Хелън сведе глава. Тя ритна едно камъче с върха на износената си обувка.

— Рейдър е спечелил състезанието. Сега имаш достатъчно пари, за да отидете в Мериленд.

— Всъщност нямам — заяви Кърт с усмивка.

Хелън рязко вдигна глава.

— Не можете да стигнете до Мериленд със сто долара? Цели семейства преживяват година дори с по-малко.

— Аз нямам сто долара.

— Нямаш… Похарчил си ги?

— Да, госпожо.

— Всичките?

— Почти.

Той скръсти ръце през гърди, отпусна се назад и зачака тя да каже нещо, но Хелън само продължи да го гледа безмълвно и тогава той попита:

— Не искаш ли да знаеш за какво съм ги похарчил?

— Не. Не е моя работа.

— Чифт работни коне, които ще заменят стария Дюк. Купих два здрави сиви коня за седемдесет долара. Ще ни ги докарат утре сутрин.

Хелън зяпна от учудване и се вторачи в него. Не можеше да повярва, че е чула правилно.

— Но… аз си помислих… че куфарът… казал си на Чарли да си събере…

— … старите износени дрехи — довърши вместо нея Кърт. — За да ги изгорим. Купих му малко нови дрешки с останалите пари, след като платих за конете. — Той се разсмя гръмко и сърдечно. — До утре на обед ще съм отново на полето и ще продължа да ора.

Хелън бе онемяла.

Идваше й едновременно да плаче и да се смее.

Значи той остава! Беше употребил цялата награда, за да купи коне и да й помогне да задържи фермата си. А можеше да си вземе Чарли и да я изостави, но нямаше да постъпи така. Сърцето й лудо биеше в гърдите. Идваше й да се хвърли на врата му и да го притисне с всичка сила към себе си.

— Не знам какво да кажа — продума най-сетне тя. — Мислех, че… предполагах… отправих ти такава глупава заплаха и…

— Но не говореше сериозно. Сигурен съм. Никога не си искала да си тръгна, пък и аз не съм имал такива намерения. — Той се усмихна, отпусна ръце надолу и добави: — Сега разбираш, нали, защо не можех да позволя Рейдър да тегли рало?

— Разбирам. Много съм ти благодарна за това, което направи. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна.

Той кимна. Хелън изпитваше такова облекчение, че не бе в състояние да каже нищо повече. Само смутено промърмори:

— Е… сега… сигурно си уморен. Хайде… лека нощ — обърна се тя и понечи да тръгне.

— Почакай — извика Кърт, хвана я за ръката и лекичко я дръпна назад. Бръкна в джоба на ризата си и извади от там малка кутийка. — Донесох ти малък подарък.

Тя ококори очи също като Чарли.

— Подарък за мен?

— Не е кой знае какво — рече той, сякаш се извиняваше.

Хелън нетърпеливо отвори кутийката и извади една изящна седефена шнола.

— Да я носиш в косата си — каза той. — Забелязах, че онзи ден приятелката ти Ем имаше същата, и си помислих, че може би ще я харесаш. — Той сви широките си рамене, — но ако не искаш, не е нужно да я носиш, аз просто…

Хелън му подаде кутийката, забоде шнолата в косата си и я закопча.

— Много е красива. Благодаря, капитане.

Тя изглеждаше толкова мила и хубава, както бе застанала в падащия здрач с новата шнола в златистата си коса, че на Кърт му идваше да я грабне в обятията си, да я вдигне и силно да я прегърне.

— Няма защо, госпожо Кортни — усмихна се той.