Нан Райън
Люби ме тази нощ (11)

Глава 11

Хелън нервно отметна заплетената от вятъра коса от очите си, които святкаха с явна враждебност. Обзета от желание да увеличи разстоянието между себе си и Кърт колкото може повече, тя се врътна и се отдалечи.

Кърт остана загледан след нея, замислен за враждебното й отношение. Знаеше, че нейната неприязън не беше насочена лично към него, а към омразния неприятел, чието въплъщение бе. Неговата армия — завоевател я бе превърнала във вдовица, бе посяла разруха, бе разорила семейства. И сега разгроменият Юг бе принуден да живее под властта на янките. Мобайл беше окупиран.

В съзнанието на Хелън, самият Кърт носеше пряка отговорност за всичко това.

Той въздъхна, сви рамене и си каза, че нищо не може да се направи. В продължение на няколко великолепни минути златокосата вдовица почти беше забравила да го мрази. Сега съжаляваше за това. Срамуваше се, че си бе позволила да се наслаждава на ездата с него. Гризеше я съвестта, задето бе забравила и се бе смяла, бе позволила на един янки, който е убивал, да я обгърне с ръка.

Кърт поклати глава и обърна задъхания Рейдър назад към кошарата.

Бе искал единствено да направи Хелън Кортни щастлива, но беше причинил повече зло, отколкото добро. Сега тя щеше да бъде нащрек повече отвсякога. Щеше да бъде просто вежлива към него.

Кърт беше прав.

През целия ден Хелън умишлено странеше. Беше си поставила за цел да го избягва. Дълбоко се срамуваше от своето неприлично поведение и се учудваше от временната загуба на здрав разум. Ами ако някой разбере? Тя потрепери при тази мисъл. И обеща пред себе си, че вече никога няма да допуска подобно ужасно провинение, подобно отвратително поведение.

Хелън изпита облекчение, когато дългият напрегнат ден най-сетне свърши. През цялото време бе полагала усилия да избягва северняка и в същото време внимаваше Чарли да не забележи това, защото не смееше да рискува да разстрои нежната детска душа. Това бе трудно и уморително. Като ходене по въже без предпазна мрежа под него. Вечерта, когато намъкна нощницата си, вече беше напълно изтощена. Но не само от тежката работа.

Тя се прозина, седна в края на леглото, извади златния медальон и целуна снимката на Уил. Изгаси газената лампа, изтегна се по гръб в пухеното легло и изпъна ръце под главата си. Разглезеният котарак не се беше появил, но Хелън бе твърде изморена, за да мисли за това. Нека обикаля цяла нощ — тя имаше нужда от почивка.

Затвори очи, сгуши се още по-дълбоко в мекото легло, въздъхна полека и зачака съня. Усещаше как изопнатите, напрегнати мускули по цялото й тяло започват да тупкат и да се отпускат.

Не след дълго, блуждаеща в приятния унес между будно състояние и сън, Хелън отново се озова върху огромен силен жребец в обятията на огромен силен мъж. Препускаше с вятъра и се смееше.

Хелън се сепна, осъзнала, че се усмихва глупаво. Отвори очи и потрепери. Плъзна ръка под възглавницата и напипа хладната стомана на заредения револвер.

Успокоително беше да чувства, че има сигурна защита, в случай че севернякът си е въобразил нещо след сутрешната езда. Само един погрешен ход от негова страна и тя няма да се поколебае да използва оръжието.

Той се появи пред нея от мрака.

Прекоси притихналата стая. Лекият нощен бриз откъм залива развяваше гарвановочерната му коса назад и откриваше изваяното му лице. Зелените очи горяха от пламенна страст. Сребърна лунна светлина галеше широките, загорели от слънцето плещи.

Той приближаваше с тиха, ужасяваща непоколебимост и беше съвсем ясно защо е дошъл. Беше дошъл за нея. Тя трябваше да се спасява — и то веднага. Но тялото й не реагираше на заповедта, изпратена от ума. Тя продължаваше да лежи там, неподвижна, докато нейният тъмен прелъстител я връхлиташе.

С отворени очи, с разтуптяно сърце Хелън най-сетне успя да мушне ръка под възглавницата. Пръстите й докоснаха твърдата стомана, но отказаха да сграбчат пистолета.

Той стигна до леглото и спокойно се разсъблече. Когато свали всичко от себе си, един дълъг миг остана там напълно гол, докато тя се мъчеше да накара пръста си да се свие и да натисне спусъка. Лунният блясък подчертаваше високата, стройна мускулеста фигура и му придаваше божествен вид.

Един властен бог на любовта, дошъл да я отведе в рая.

Сърцето на Хелън биеше лудо в гърдите, когато той седна на леглото и обърна лице към нея. Погали бузата й. Тя потръпна от допира му. Наведе се и прекара устни по нейните. Тя тихо простена. Блесналите му очи задържаха погледа й, докато пръстите му бавно и сръчно разкопчаваха редицата ситни копченца по средата на износената й памучна нощница.

С ръка все още върху пистолета тя гледаше безпомощно, докато той разгръщаше нощницата, отмяташе я и я галеше. Гърдите й набъбнаха. Дъхът й избликваше неспокойно, учестено.

Красивата му глава бавно се наведе и той започна да целува очите, бузите, устните, шията.

И първото нещо, което тя осъзна, бе, че пръстите й вече не докосваха твърдия хладен метал, а топла гладка плът.

Острите нокти на Хелън се спуснаха страстно към гърба му, докато горещите устни на Кърт преминаваха по пламналата й буза към чувствителното място под ухото. Водена изцяло от чувствата си, тя се предаде и забрави за оръжието.

Устните й нетърпеливо срещнаха неговите, ръцете й плътно го обгърнаха. Целувките му прокараха огнена пътека по шията й, докато я вдигаше от леглото и я поставяше в скута си. Устните им безпогрешно се откриваха, докато Кърт свали нощницата.

Когато и тя остана гола, той се изправи под лунната светлина. Взе я в мощната си прегръдка и започна да я целува, докато най-сетне, останала без дъх, откъсна устни от неговите и зарови лице в шията му. Притискаше се силно към него и сякаш единственото, което някога бе желала, бе този тъмен бог на любовта да я направи своя.

Кърт се обърна, постави коляно върху дюшека, качи се върху високото пухено легло и внимателно положи Хелън върху възглавниците. После се отпусна до нея, устните му отново търсеха и намираха, ръката му докосваше тръпнещото й тяло с приятна милувка.

Хелън се понесе между великолепните висини на екстаза, когато топлите удивителни устни започнаха своето интимно пътешествие по голата й, откликваща плът. Тя се възбуждаше все повече и повече при всеки допир на гладкия му тръпнещ език, при всяко гризване на блестящите му бели зъби и вече не можеше да лежи неподвижна. Блуждаещите му устни отдаваха почит на копнеещите й гърди, на потреперващия корем, на тръпнещите бедра, а Хелън стенеше и хълцаше, и се мяташе лудо в леглото.

Мургавото лице на Кърт се спускаше неумолимо все по-ниско над голия й пулсиращ корем. Възбудата й нарастваше. Главата й се мяташе насам-натам върху възглавницата. Ръката й бясно замахна встрани и се удари в нещо твърдо.

Гравираната дървена кутийка на нощното шкафче се разби с трясък на пода и в същия миг Хелън се събуди.

Изправи се сепната. Сърцето й биеше безумно. Нощницата й се бе усукала около кръста. Тя скочи от леглото и коленичи на пода. Нещата от дървената кутийка се бяха разпилели по протъркания килим.

От треперещите й устни се изтръгна сподавено ридание. Горещи сълзи бликнаха от очите й, тя седеше там, люлееше се напред — назад и трепереше от срам и унижение.

Живият, еротичен сън беше толкова истински, че лицето й пламна от чувство за вина и отчаяние. Сякаш този янки наистина я бе целувал, докосвал, наслаждавал се на голата й плът. Все още мъчително възбудена от невероятно живия сън, тя чувстваше, като че ли в действителност бе изневерила на Уил. Мразеше се за това.

Но още повече мразеше северняка.

 

 

На следващата сутрин Хелън стоеше навъсена на предната веранда с чаша горещо черно кафе в ръка, все още ужасно разтресена от отминалата нощ. Гъста утринна мъгла се стелеше над залива. Спокойните, защитени води бяха напълно забулени в плътен, непроницаем облак. Мобайлското пристанище отвъд широкия залив не се виждаше.

Тя силно примижа, но не можа дори да различи високите кули на форт Гейнс, стабилното ново укрепление, построено през войната да пази входа на залива Мобайл.

Тя се намръщи се разочаровано.

Ако бурните води на течението отвъд залива са обвити в непрогледна мъгла, никакви корабчета няма да могат да пристигат и да заминават от мобайлския кей, което значеше, че Ем Еликът няма да може да се прибере от Нови Орлеан тази сутрин, както очакваше.

Хелън постави емайлираната чаша на парапета на верандата, извади последното кратко писъмце на Ем от джоба на вехтата си синя престилка и го препрочете.

Скъпа Хелън,

Прибирам се у дома, защото не мога да стоя тук повече! На първи юни, четвъртък, в девет часа сутринта ще стъпя на мобайлския кей и кълна се, че ако Куп не е там да ме чака, ще се обеся. Или по-скоро ще обеся него, когато накрая го открия. Около обед ще съм вече във фермата. Куп разбра колко много съм му липсвала, най-сетне се вразуми и сега не може да чака нито ден повече, за да се ожени за мен.

С любов: Ем.

Хелън сгъна бележката и я пъхна обратно в джоба си. После отново отправи взор към обгърнатия в мъгла залив. Плътната пелена сигурно нямаше да се вдигне цяла сутрин. Може би Ем щеше да се появи във фермата чак късно след обед или дори утре. Най-добре да се захваща за прането.

Хелън тръгна обратно да влиза.

Чу шум.

Спря, завъртя глава и се ослуша. През всеобхватната мъгла не виждаше абсолютно нищо, но в утринната тишина долиташе ритмичният тропот на бързи конски копита. Тя поклати невярващо глава.

Нортуей и неговият жребец.

Хелън неволно потрепери.

Севернякът разхождаше проклетия си кон, независимо от мъглата — толкова гъста, че не можеше да види ръката пред лицето си. Беше неразумно и дръзко от негова страна. Едва ли имаше по-необмислена и безразсъдна постъпка. Изключително опасно.

Сърцето на Хелън се разтуптя. Тя с мъка преглътна и вдигна ръка към пресъхналото си гърло. Но веднага си каза, че всъщност се безпокоеше за жребеца, а не за неговия ездач. Тревожният сън не значеше нищо! Мъжът не значеше нищо! Пет пари не даваше за това, какво ще стане с безотговорния янки, нека си троши глупавата глава, щом като иска!

А тя искаше Ем Еликът да се завърне у дома. Хелън отново се взря замислено и нетърпеливо в далечината към мобайлските докове. Нищо не беше се променило. Заливът беше напълно потънал в мъглата. Пристигането на Ем, без съмнение, щеше да се отложи.

Хелън тръгна навътре към къщата и лекичко се усмихна. Обзалагаше се на цялото си състояние, че този път Куп нямаше да рискува. Доколкото познаваше шерифа, сигурна бе, че в този миг той стои на кея в Мобайл.

 

 

Висок, източен трийсет и осем годишен мъж, с червена къдрава коса, посивяла на слепоочията, с дълбоко разположени, зелени като тюркоаз очи, широка уста и сребърна звезда, забодена на белия колосан нагръдник, чакаше на мобайлския кей и нервно мачкаше шапката си в големите си луничави ръце.

Името му беше Брайън А. Купър. Шериф Брайън А. Купър. Високият червенокос шериф стоеше сам в сивата стелеща се мъгла и не искаше да напусне своя пост, независимо от сериозните съмнения, че сутрешното параходче от Нови Орлеан ще пристигне скоро.

Ако изобщо пристигнеше.

Шерифът се страхуваше да си тръгне.

Шериф Брайън А. Купър, завърнал се от войната преди по-малко от шест седмици, бе получил най-много ордени от всички алабамци, служещи на Конфедерацията — факт, за който той не обичаше много да се говори. Руменото му лице се изчервяваше още повече от неудобство, когато някой споменеше това.

Но независимо дали му харесваше или не, Брайън А. Купър беше уважаван и почитан герой в своя роден град и в шата Алабама, и по целия Юг.

И не от мълчаливия майор Купър, а по-скоро от неговите началници и другари научаваха хората за смелите му подвизи. Беше предвождал не една битка срещу врага. Беше раняван три пъти. Беше държан в претъпкан юнионистки затвор, преди да успее да избяга след пет ужасни месеца, прекарани там. Беше страдал от глад и студ през зимата, от жега и малария през лятото. Веднъж дори го бяха сметнали за мъртъв и го изоставили, когато разгроменият му полк бил принуден да се оттегли след една кървава битка в Чатануга, Тенеси.

Командирът на противниковите войски го беше намерил и отвел в една юнионистка полева болница, където се бяха погрижили за раните му. Когато здравето му се възстановило, майор Брайън А. Купър бил продаден на Конфедерацията — разменили го за някакъв янки с висок чин.

Войниците, които бяха служили под негово командване, се кълниха, че по-смел човек не е живял никога. Юнионистките офицери, които бяха излизали срещу храбрия южняк, имаха същото мнение за неустрашимия червенокос майор от кавалерията.

Когато най-после дългата кървава война приключи, Брайън А. Купър беше заменил медалите си на майор от войната, със сребърната звезда на „човек на закона“ и бе встъпил отново в стария си пост на главен шериф на област Болдуин. Хората топло го посрещнаха у дома, тупаха го по гърба и казваха, че сега ще спят по-спокойно.

Техният голям герой от войната не се страхуваше от никого, съгласяваха се с гордост всички. И бяха прави. Нямаше човек, от когото шериф Брайън А. Купър да се страхува. Но все пак, огромният, стеснителен и любезен шериф беше уплашен до смърт от една дребничка тъмнокоса жена.

Шериф Брайън А. Купър бе „ухажвал“ госпожица Ема Луис Еликът от онази нощ, когато се бяха срещнали в Бон Секур през лятото на 1859 година на една вечеря с ястия от стриди. Малкото рибарско селце Бон Секур — едно истинско „спокойно пристанище“ — се оказа точно обратното за шерифа.

Той не беше поканен на шумното лятно събиране на богаташките кръгове. Беше повикан да разреши един дребен конфликт. Незначителното затруднение беше оправено още преди той да пристигне. Но едно друго истинско затруднение очакваше там нищо неподозиращия шериф.

Още щом пристъпи под светлината на люшкащите се японски фенери, той бе увлечен във водовъртежа на бяла коприна, тъмни блестящи очи, възбуждащи парфюми и женски разговори.

Той беше с цяла глава по-висок от госпожица Ема Луис Еликът и тежеше два пъти повече, и въпреки това тя успя без чужда помощ да го повали. Тъмнокосата тъмноока двайсет и една годишна чаровница го бе държала като доброволен пленник през цялата вечер.

И до ден-днешен.

Така че сега шериф Брайън А. Купър стоеше в гъстата мъгла на мобайлския кей и съвсем не смяташе да си тръгва. Не би посмял. Естествено, големият бял параход с гребното колело отзад можеше да разцепи мъглата и да се появи с Ем, застанала на високата палуба. Ако не го намери там, той наистина ще се окаже в затруднение.

Девет часът дойде и отмина.

Мъглата започна да се разрежда и да се разсейва към морето. Бледи ивици слънчева светлина надзърнаха през кея. На пристана настъпи оживление. Девет и трийсет. Слънцето хвърли ярки снопове. Хора заприиждаха откъм хотелите, някои мъкнеха багаж. Десет. Общите работници започнаха да товарят закотвените товарни кораби със стока за превоз към северните пристанища.

В десет и пет „Бялата Камелия“ с пътниците, наредени покрай парапета, изникна от леката мъгла, изсвири силно и навлезе в пристанището, под топлите лъчи на слънцето.

Присвитите тюркоазни очи на шериф Купър се вдигнаха към високата палуба. И наистина там стоеше Ем, хвърляше целувчици и се усмихваше. Минути по-късно тя изтича по подвижното мостче право в обятията му.

— Целуни ме, Куп — заповяда тя и обви ръце около шията му. — Целувай ме толкова, колкото съм ти липсвала и колкото ти на мен ми липсваше.

— О, Ем, скъпа — промълви той, като се озърташе нервно наоколо, целият изчервен и усмихнат смутено, — внимавай как се държиш. Не сме сами.

— Не сме? Е, тогава хайде да отидем някъде, където ще бъдем сами. — Тя сключи облечените си в ръкавици ръце на тила му и се повдигна на пръсти.

— Да речем, например, в сватбения апартамент на хотел „Конд“.

— Ем Еликът! — сгълча я той, а лицето му пламна. — Или се дръж прилично, или…

— Или какво, шерифе? Ще ме арестуваш? — засмя се тя лъчезарно, махна ръце от врата му и ги вдигна пред лицето му. — Давай, шерифе, щракни белезниците и ме отведи.

— Шшт! — Куп сграбчи ръката й, нахлупи шапката на главата си и повлече Ем към чакащата карета.

Ем винаги успяваше да го изненада и очарова. За благовъзпитана дама като нея тя бе твърде агресивна, но именно това качество, изглежда, бе така неудържимо привлекателно. Направо страшно. Той никога не знаеше дали да бяга да спасява кожата си, или да я държи под око.

Щом се качиха в каретата и зачакаха да разтоварят куфарите й от трюма на „Бялата Камелия“, Ем се обърна към него и дръпна шапката от главата му. Свали ръкавиците си, прекара пръсти през рижите му къдрици и каза:

— Куп, ако не ме целунеш, ще спра да дишам, докато посинея и умра. Да пукна, ако лъжа.

Ухилен като момченце, смутеният, запленен човек на закона нежно обхвана бледата й буза в огромната си луничава ръка, наведе се и се подготви да залепи бърза целувчица на другата й буза. Но дръзката, страстна Ем бе по-бърза от въздържания, благовъзпитан Куп.

Тя чевръсто се обърна и вдигна лице, така че широката му уста срещна нейната. Преди да успее да се отмести, тя здраво стисна яката на ризата му и топлите й меки устни вече настойчиво го увещаваха. Куп нямаше шансове срещу бляскавия поглед, благоуханния аромат, нежната кожа и закръглените форми на този непобедим противник. Когато Ем го целуна, той омекна в ръцете й. Веднага щом сладките й устни поемеха контрола, той губеше контрол над своите устни и разум.

Ем знаеше това.

Затова сега го целуваше така, сякаш наоколо нямаше никой. Целуваше го така, както знаеше, че той обича най-много. Целуваше и с всички сили се мъчеше да го накара да спре да шикалкави и да се отпусне.

Куп разбираше какво цели тя.

Но това съвсем не му помогна да се овладее, когато пръстите на краката му се сгърчиха във високите кожени обувки.