Нан Райън
Люби ме тази нощ (7)

Глава 7

Когато стигна завоя и подкара стария Дюк между дърветата по алеята към крайбрежното си имение, Хелън въздъхна облекчено. Дебелата прохладна сянка на надвисналите дъбове я погълна и чак тогава за пръв път този следобед й стана по-топло. Много по-топло, отколкото докато караше по главната улица на града, а яркото майско слънце печеше право над главата й.

Крехките рамене на Хелън в миг се отпуснаха спокойни. Целия следобед ги бе държала високо изправени. Беше си наложила фалшивата маска на пълно безразличие и сега най-после можеше да я захвърли. Никога през живата си не се беше завръщала във фермата с такава радост. Нямаше търпение да се добере до сигурното убежище на дома.

Искаше й се никога вече да не се налага да напуска своя пристан — старата къща, обърната към залива — и сега се надяваше да прекара една спокойна, тиха вечер сама на верандата, удобно разположена в любимия си люлеещ се стол. Там щеше да седи до насита. Както навремето, когато беше малка и наблюдаваше светлините на Мобайл, блещукащи ярко над залива, и следеше движението на речните кораби, които излизаха от пристанището и се отправяха към Нови Орлеан, Билокси и Пас Кристиан.

Закриляна. Защитена. В безопасност.

Хелън се появи изпод балдахина на сянката и реши, че не трябва да ходи до Спениш форт поне две седмици. Дотогава Ем сигурно ще се върне от Нови Орлеан. Ем ще я подкрепи както винаги.

Ема Луис Еликът беше приятелка от стари времена. Още от дете тя беше нейна изключително предана довереница, на която можеше да се разчита. Семейството й принадлежеше към южняшката аристокрация и беше много уважавано. Майката на Ем беше с банкерски произход, а Еликътови имаха синя кръв и родът им водеше началото си от троновете на Англия и Франция.

Но Ем не би дала и пукната пара за приказките на хората от града. Никога не беше им обръщала внимание. Щеше да разбере, че е било абсолютно наложително и щеше да го приеме, без да я осъжда.

Хелън зави по коларския път, който водеше към пристройките на фермата. Дръпна юздите на стария Дюк точно пред дървената ограда и се намръщи — тъкмо в този момент Кърт Нортуей, привел глава, излизаше от плевнята.

Всеки път, когато го видеше, тя се объркваше и нервираше. А днес — повече отвсякога. Заради него бе изтърпяла обида и унижение, беше се почувствала отчуждена от приятели и съседи. И сега, като го гледаше, я обземаше негодувание и неудържимо отвращение.

Този висок мургав янки се разхождаше из имота й, все едно че той беше собственикът. Не беше чудно, че хората от града се сърдеха.

Кърт тръгна към Хелън. Докато вървеше, намъкваше работната си риза и пъхаше дългите си ръце в ръкавите, но не си направи труда да я закопчае. Остави я разтворена, разкрила голите му гърли. Хелън не можеше да не забележи гъстите катраненочерни косми, които плътно покриваха твърдите плоски мускули, стесняваха се надолу към корема му и очертаваха плътна тъмна линия.

Той се приближаваше все повече и Хелън настръхна. Бързо захвърли юздите, стъпи с крак на дървеното стъпало на каруцата и се завъртя, готова да скочи на земята. Беше решила да слезе, преди той да стигне до нея. Но не успя.

Кърт беше по-бърз от нея.

— Готово — каза той като я прихвана, за да й помогне.

Хелън внезапно почувства омайващата топлина, която се излъчваше от стройното му тяло, долови мириса на сгрята от слънцето плът. Прииска й се да му изкрещи да се махне по-далеч от нея. Но преди да го направи, той отстъпи назад. Тя се извърна към него, необяснимо смутена и ядосана. Сините й очи гледаха студено.

— Капитан Нортуей, изорахте ли южната нива?

— Да, госпожо. Цялата.

Тя кимна рязко.

— Но предполагам, че не сте оплевили лозето, затова смятам…

— И това е направено. Веднага след обяда се погрижих и за тази работа.

— Наронихте ли царевица за…

— Крините са пълни.

Изящно извитите вежди на Хелън се вдигнаха укорително.

— А животните нахранени ли са?

— Всичко живо във фермата е нахранено, с изключение на стария Дюк — тук той се ухили като момченце и добави: — Всъщност, с изключение на вас, мен и Чарли.

Обезоръжена от неоспоримата изпълнителност и енергичност на северняка, Хелън се сопна:

— Тогава предлагам веднага да започнете да поправяте оградата долу при…

— Толкова ли лошо беше? — прекъсна я Кърт.

— Кое? — погледна го въпросително тя. — Кое да е било лошо?

— Посещението ви в Спениш форт.

— Посещението ми в… не разбирам за какво говорите.

— Напротив, много добре разбирате.

— Не, не разбирам! Целия следобед в града прекарах чудесно.

Кърт поклати тъмната си глава, постави длан върху голия си корем, лениво я плъзна надолу и пъхна тънките си, загорели от слънцето пръсти в ниско изрязания колан на избелелите си сини панталони.

— Няма защо да се преструвате пред мен, госпожо Кортни.

Хелън смутено осъзна, че очите й бяха проследили бавното прелъстително движение на ръката му към панталоните, вдигна рязко глава и го изгледа гневно.

— Напълно сте прав, капитане! Не е нужно да се преструвам.

— Тогава спрете — нареди той кротко. — Хората от града не са били любезни с вас. Заради мен.

Искаше й се да се махне от погледа й и грубо се опита да го блъсне, да го отстрани от пътя си. Но щом постави ръце на косматите му гърди, яките му пръсти здраво обгърнаха китките й.

Един дълъг миг двамата останаха нащрек, вторачени един в друг, а ръцете на Хелън, опрени, хванати като в капан, върху гърдите му. Докосването до твърдите къдрави косъмчета и гладката разгорещена плът под тях бе толкова странно, толкова страшно за чувствителните й пръсти.

За Кърт нежният допир на слабите женски ръце до голата плът на гръдта му бе също толкова странен и страшен, топлите длани притискаха тъмните плоски зърна и той внезапно почувства как гърдите му неволно се надигат и коремът му се стяга.

Всеки чакаше другия да се отмести.

Магията бе развалена от боботещия глас на Джоли Гръбс, който високо и радостно извика: „Здравейте“.

Кърт и Хелън рязко се отдръпнаха един от друг, сякаш бяха заловени, че правят нещо нередно.

С лице, почервеняло от гняв, отчаяние и неудобство Хелън се обърна към приближаващият беловлас мъж.

— Здравей, Джоли. Как си днес?

— Не мога да се оплача — отвърна той, докато пристъпваше към тях и си вееше с оръфаната широкопола сламена шапка.

Хелън се усмихна, после се обърна към Кърт и троснато рече:

— Погрижете се за Дюк и приберете каруцата! — завъртя се и се понесе като вихрушка, но после погледна назад и изсъска едва чуто. — Освен това, капитане, закопчавайте дрехите си, за бога!

 

 

Джоли Гръбс нарочно бе изчакал да минат петте дни между вторник и събота и чак тогава да отиде до фермата на стария Бърк. Смяташе, че по този начин, преди да ги посети и да провери как са, ще даде време на капитана и неговия син да се настанят. А също и на Хелън да свикне с двамата.

Когато стигна до фермата, Джоли завари трима души, които се чувстваха доста неловко заедно. Хелън беше станала съвсем различна. Винаги жизнерадостна, дружелюбна, готова на всякакви щуротии, сърдечна и отзивчива, сега тя изглеждаше необичайно напрегната, притеснена, почти скована.

Правеше всички възможно, за да избегне погледа на капитана.

Кърт Нортуей беше учтив, искрено почтителен, с безупречно поведение на джентълмен от Юга. Но изглеждаше свит в себе си, сякаш съзнателно се мъчеше да се въздържа. Въпреки привидно отпуснатата му стойка, Джоли усети дълбокото му вътрешно напрежение, бдителност и нервност.

А момчето?

Да, малкият Чарли Нортуей беше напълно недосегаем. Детето се беше затворило в себе си и не желаеше да споделя чувствата си с никого. Огромните му кафяви очи излъчваха страх, недоверие и тъга. Те бяха се отпечатали и върху извитите надолу детски устнички и постоянно клюмналата брадичка.

Джоли се самопокани за вечеря и веднага прие собственото си предложение да остане.

Знаеше, че по всяка вероятност Хелън не позволява севернякът и синът му да влизат в къщата, и затова нарочно направи още едно предложение в присъствието на Кърт, за да не може Хелън да го отхвърли — да вечерят всички заедно на задната веранда, за да могат да се възползват от прохладата на бриза.

Както винаги Джоли имаше отличен апетит — мляскаше одобрително и ядеше с огромно удоволствие. След като погълна лакомо няколко парчета препържено до златисто пиле, той се пошегува, че предястието му е харесало, и попита какво ще има за вечеря, а сините му очи блестяха развеселено.

Кърт се засмя от учтивост, Хелън също се усмихна любезно. Мрачното изражение на Чарли не се промени.

Джоли излапа две дебели парчета ябълков пай, отдръпна се от масата, изсумтя доволно и охлаби колана си с една дупка по-назад. Въздъхна с наслада, извади пура от джоба на ризата си, поднесе я към носа си и я подуши. Тогава забеляза завистливото пламъче в зелените очи на Кърт Нортуей.

— Ще запалиш ли с мен, капитане? — попита той и измъкна още една пура от джоба си.

— Благодаря, господин Гръбс — отвърна Кърт и взе предложената му пура.

— Няма нужда от толкова официалности, синко. Казвай ми Джоли. Всички ми викат така. — Той погледна към Хелън, която бе стиснала зъби. — Нали, Хелън, момичето ми? — Но преди тя да успее да отговори, той пак се обърна към Кърт. — Знаеш ли как наричахме Хелън, когато беше малко хлапенце на две-три годинки?

— Хамилтън Майнър Гръбс — предупредително извика Хелън, — само да посмееш!

С все още блеснали очи, Джоли поклати гузно глава и не се доизказа, защото знаеше, че щом Хелън се обръща към него с пълното му име, значи тя говори сериозно. Той се покашля и отклони разговора към по-безопасни теми, като настоя Кърт да им разкаже за дома си в Мериленд.

Кърт нямаше голямо желание, но Джоли упорито го заразпитва. Макар че не проявяваше голям интерес към онова, което Кърт разказваше, Хелън все пак научи, че още от малък той бе живял и работил в голяма конеферма и че собственикът й го бе научил на всичко, което трябва да се знае за отглеждането на хубави чистокръвни коне. По-нататък въпросите на Джоли разкриха, че Кърт щял да получи своя собствена земя от човека, който бил като баща за него, споразумението им било Кърт да работи за Уилис Дънстън още пет години и в замяна щял да се сдобие с парче първокласно мерилендско пасище в съседство с неговото.

Джоли инстинктивно разбра, че няма да може да измъкне нищо повече от Кърт, затова прехвърли разговора към времето, реколтата и наближаващия Болдуински областен панаир. Докато говореше, внимателно наблюдаваше и преценяваше всеки един от тримата, които седяха на масата с него, но се чувстваха неловко. Вероятно не би могъл да направи нищо за явната безизходица, в която се намираха двамата възрастни. Това беше тяхна грижа. Трябваше някак да се оправят… или пък не.

Но той твърдо реши да се заеме с мълчаливия, унил Чарли.

И колкото по-скоро, толкова по-добре.