Нан Райън
Люби ме тази нощ (43)

Глава 43

Останаха будни до ранните утринни часове. Не искаха тази последна нощ на приятно усамотение да свърши. Вече минаваше три часът сутринта, когато двамата най-после изтощени заспаха в изпомачканото легло в гостната.

Те още лежаха там с преплетени голи тела и спяха, когато малко след десет сутринта по алеята между дърветата се зададе каруца. Хелън беше глуха за всичко наоколо, но Кърт се сепна и се събуди.

Тъмната му глава се вдигна от възглавницата, той наостри уши и чу дрънченето на колелата по чакъла.

— Събуди се! — разтърси той Хелън. — Хелън, събуди се! Някой идва!

— Боже мой, не! — сподавено извика тя, обзета от паника, ококорила очи. Стрелна се светкавично от леглото и започна като обезумяла да търси с поглед дрехите си. — Къде са ми…

Кърт беше грабнал едни панталони от високия скрин и вече се мушкаше в тях.

— Нямаш дрехи тук вътре. Не помниш ли, че вчера се съблякохме на задната веранда. — Кърт закопча панталоните. — Господи, оставихме ги там навън! Най-добре да отида да ги взема.

Лицето на Хелън се сгърчи от срам и мъка. Тя отметна коса зад ушите си и се втурна през стаята след Кърт. В коридора той се обърна и спря само за секунда.

— Ще прибера дрехите от задната веранда и ще ги скрия. После ще се опитам да задържа онзи, който е дошъл, докато ти се облечеш.

— О, боже, направо ще умра, ако…

— Не се тревожи! — Кърт изтича надолу по дългия коридор към задната врата.

Напълно облечен и със съвсем спокоен вид той излезе и зачака приближаващата се каруца.

— Татко! Татко! — извика Чарли възбудено, протегнал ръчички напред още преди каруцата да стигне до къщата. — Аз съм, татко! Върнах се!

— Чарли! — възкликна Кърт, по лицето му се разля широка усмивка и той се спусна да посрещне сина си и Джоли Гръбс. — Радвам се, че ви виждам — кимна той на Джоли и вдигна Чарли от високата седалка още щом каруцата изскърца и спря.

Чарли плътно обви ръце около врата на баща си и се вкопчи с крака в тялото му.

— Татко, много ме беше страх, че вятърът може да те е отвял — рече той и го стисна с всичка сила.

Кърт го прегърна и го потупа по гърба.

— Съжалявам, че си се притеснявал, аз съм добре, а също и Хелън, и Дом.

— Значи сте се справили — обади се Джоли, приковал очи към къщата, докато слизаше от каруцата.

Той разтърси протегнатата ръка на Кърт.

— Да, всички сме добре.

— Слава на милостивия бог. Ако съдим по онова, което видяхме, че се задава, предполагам, че е отнесена по-голямата част от реколтата.

— Цялата. — Кърт свали Чарли на земята, но продължаваше да държи гальовно ръка върху него. — Нищо не е останало.

Джоли въздъхна тъжно.

— Истинско безобразие. Истинско безобразие.

— Ами Спениш форт? — попита Кърт. — Там има ли много щети?

— Никакви. — Джоли погледна към къщата. — Къде е Хелън? Не е ранена и не я криеш нарочно от мен, нали?

— Не, не — побърза да го увери Кърт. — Никой от нас не е пострадал. Тя ще се появи всеки момент.

Още не бе доизрекъл тези думи и Хелън изхвърча усмихната от задната врата, като радостно ги поздравяваше. Щом я видя, Чарли хукна да я посрещне.

Двамата се срещнаха точно където беше задната портичка, преди ветровете да я издухат. Хелън се разсмя, доволна, че го вижда. Клекна и широко разтвори ръце. Чарли се хвърли право в обятията й, вдигна ръчички към шията й и я прегърна така силно, че чак сърцето й се сви.

— Чарли. О, Чарли — занарежда тя, — толкова се радвам, че те виждам. Толкова много ми липсваше!

— И на мен също — каза той. — Беше ме страх, че вятърът те е отнесъл и никога повече няма да те видя. Обичам те, Хелън.

Хелън преглътна с мъка.

— И аз те обичам, миличък — притисна го тя още по-плътно до себе си, но Чарли се размърда, готов да се отскубне от нея.

— Трябва да намеря Дом — обясни той и Хелън го пусна. После погледна разтревожено към нея и попита: — Дали ме помни?

Хелън се разсмя, стана, разроши русата му коса и отвърна:

— Разбира се, ти си най-добрият приятел на Дом. И на него му липсваше толкова много, колкото и на баща ти, и на мен.

Чарли се ухили, после хукна, като крещеше:

— Дом, върнах се! Дом ела при мен!

Дом дойде. Той се стрелна към Чарли като топка синкава козина. В това време Хелън прегърна Джоли. Чарли се смъкна на колене, а Дом се изправи на задни лапи. Детето нежно стисна котарака, който постави предните си лапи на гърдите на Чарли и започна да се умилква, като буташе с глава брадичката на момчето. След това с радостни писъци Чарли се изправи на крака и двамата изчезнаха зад къщата.

Хелън загрижено заразпитва за приятели и съседи. Джоли я увери, че всички са добре, каза, че той и Чарли са разговаряли с някои от съгражданите й, когато преминавали.

Докато седяха на слънце и разговаряха, Чарли заедно с Дом, който припкаше пред него, отново се върнаха при тях.

— Татко — извика въодушевено детето, — те не са отнесени! Стъпалата към водата! Там са, там са!

— Виж ти, това се казва изненада! — възкликна Джоли.

Всички се разсмяха и се отправиха към къщи, но точно тогава по алеята се появи още една каруца. Хелън не можа да скрие изненадата си, когато от нея слезе Джейк Отри. Задната седалка беше отрупана с провизии.

Собственикът на универсалния магазин „При Джейк“ каза простичко:

— Сигурно имате нужда от малко помощ — усмихна се той. — Ние имахме късмет — бурята не удари Спениш форт.

— О, Джейк — възкликна Хелън с благодарност, — колко си внимателен. Много сме ти задължени за добрината.

Като гледаше виновно, Джейк се обърна към Кърт и протегна ръка.

— Капитан Нортуей, признавам, че се срамувам, задето се държах така. Отнесох се толкова лошо, но всъщност нямам нищо лично против вас.

— Знам, че е така, Джейк. — Кърт стисна ръката му.

— Наистина ми беше много мъчно, дето ви биха така онзи ден в града. Мисля, че и на много други хора им беше криво.

— Не се тревожете за мен — усмихна се Кърт, — добре съм.

— Е, както и да е, просто искам да знаете, че отсега нататък сте добре дошъл в моя магазин по всяко време.

Джейк вече си тръгваше, когато пристигнаха шериф Купър и Ем Еликът. И двамата се бяха облекли в работни дрехи, готови да помогнат в оправянето на фермата. Успокоиха се, като видяха, че Хелън и Кърт са невредими.

Не мина и половин час, откакто бяха дошли, и пред къщата спря една дълга каруца, натоварена догоре с нов дървен материал. Пет — шест мъже с брадви, гребла, чукове и триони седяха върху купчината дъски. Хелън разпозна всичките — това бяха хора, които познаваше от дете. Повечето бяха ветерани от войната. Присъствието им ясно говореше за онова, което не можеха да си наложат да кажат с думи — бяха готови да обърнат гръб на войната и на цялата си враждебност към Хелън, задето е наела за работник капитан от войските на Севера.

Хелън съвсем онемя, когато точно в дванайсет часа на обяд се появиха всички изискани дами от Спениш форт. Жените, които всеки петък се събираха със своите ръкоделия у Хати Прайс, сега се приближаваха към тях, като бърбореха неспирно една през друга. Ем стоеше до Хелън, сложила ръце на кръста и със застрашителен блясък в очите мълчаливо следеше дали някоя от тях ще направи дори едно погрешно движение.

Жената на банкера, розовобузата Хати Прайс, слезе първа. Застаряващата вдовицата на полковник Тисон Б. Ридъл, Мери Лу, вървеше точно зад нея. А после — Роуз Лейси, Бетси Рийд, Кити Пейпър и майка й. Всички дами от петъчните сбирки бяха там. С изключение на Ясмин Парнел.

Носеха сламени кошници, пълни с печено говеждо, салата от зеле, зелен боб, пресен хляб и десерти.

Мери Лу Ридъл избута Хати Прайс от пътя си, пристъпи към Хелън и рече:

— Дъще, не е тайна, че ние не одобрявахме, дето си пуснала този янки тук, но…

— Мери Лу, ще ме оставите ли аз да кажа, моля? — поде Хати Прайс и се обърна към Хелън. — Никога не сме говорили нищо лошо за теб. Просто бяхме много разтревожени за твоята безопасност.

— Не е точно така — наскоро омъжената Кити Пейпър пристъпи напред, усмихна се и продължи: — Хелън, сигурно цяло лято ушите ти са горели. Целият град не говореше за нищо друго и ние… всички… — тя огледа останалите дами — най-безжалостно клюкарствахме за теб.

— Наистина ли? — засмя се Хелън и хвана Ем за ръка, за да я възпре. — Не съм изненадана.

— Разбира се, че не си — съгласи се Кити Пейпър, — но може би ще се изненадаш, като ти кажем, че всички се срамуваме от себе си. — Кити отново огледа жените. — Нали така, дами?

— Така е — измънкаха всички в хор.

Тук Ем се обади за пръв път.

— Естествено, би трябвало да ви е срам! Дължите на Хелън извинение.

— Извиняваме се — казаха те пак в хор.

— Приемам — рече Хелън.

Тогава всички се разсмяха с облекчение, а Хелън попита:

— Но къде е Ясмин Парнел? Тя не е ли една от най-редовните посетителки на вашите събирания?

— Не си ли чула? — възкликна Мери Лу Ридъл с вдигнати вежди.

— Стига, Мери Лу — сгълча я Хати Прайс. — Няма повече да клюкарстваме. — После добави през смях: — Поне до края на деня!

След това настана голямо оживление. Наредиха обяда на широката предна веранда и всички ядоха — включително и дамите. Те седяха по столовете, покрай парапета и по стъпалата.

Хелън, застанала срещу Кърт на другия край на верандата, забеляза как дамите се надпреварваха да му предлагат още от печеното, допълнително зелева салата и то винаги с усмивка.

Именно тогава, докато седеше заобиколена от стари приятели, а яркото слънце на Алабама напичаше лицето й, тя осъзна каква огромна загуба я бе сполетяла. Изведнъж й се прииска да заплаче, да вие и да проклина жестоката съдба, задето й бе отнела всичко. С разбито сърце продължи да се усмихна мило и да разговаря за незначителни неща. Щом се наядоха, мъжете пак се заловиха за работа, а към два и половина дамите се наканиха да си вървят, като накараха Хелън да им обещае, че ще им се обади, ако има нужда от нещо. Прахта още не се беше слегнала зад файтоните им, когато се появи още едно превозно средство.

Сестрите Ливингстън пристигнаха с вехтата си карета, която от години стоеше под стария навес зад къщата им. Върху кабината, облечен в износена ливрея, седеше беловласият, възрастен чернокож слуга, който навремето беше семейният кочияш на Ливингстънови.

И каретата, и кочияшът не биха излизали на пътя най-малко от десет години.

Дребничките, цвърчащи сестри прегърнаха Хелън и изказаха задоволството си, че бурята не я е погубила, нито пък ранила.

Керълайн, по-старата от двете, рече:

— Хелън, сестра ми и аз знаем, че в този момент имаш нужда от помощ, и точно затова сме тук.

— Толкова се разтревожихме за теб, скъпа — обади се по-младата сестра. — Извинявай, че постъпихме толкова подло онзи ден от изминалата пролет, когато те видяхме в Спениш форт.

— Точно така, а татко би се обърнал в гроба си, ако можеше да научи — вметна Керълайн. — Ще можеш ли някога да ни простиш?

— Разбира се — успокои ги Хелън, — прощавам ви.

— Благодаря ти, дете мое — каза Силест. — Искаме да поправим грешката си. Дошли сме да ти помогнем.

Хелън се усмихна на двете възрастни жени и се зачуди с какво ли смятаха, че биха могли да помогнат.

— Вашето неочаквано и много желано посещение е достатъчна помощ.

Тогава двете дами започнаха да се усмихват, сякаш имаха някаква твърде приятна тайна, която не можеха да опазят. Керълайн започна нарочно бавно и полека да дърпа шнуровете на чантата си, за да я отвори. Мушна облечената си в ръкавица ръка вътре и измъкна оттам една обшита с дантели носна кърпичка, в която беше увито нещо.

После внимателно я разгърна и накрая измежду гънките се показаха две лъскави златни монети от по двадесет долара.

— Вземи ги — каза Керълайн, — вземи това злато и ремонтирай къщата си.

— Купи си каквото ти трябва.

— О, мили мои — започна Хелън дълбоко трогната, — не мога да взема вашите пари, но не можете да си представите какво значи за мен вашето щедро предложение.

Сестрите се опитаха да я придумат да ги вземе, но Хелън продължи любезно да отказва. Те си тръгнаха със златото все още в чантичката на Керълайн, успокоени, че Хелън не беше приела, но все пак с приятното чувство, че са й предложили цялото си състояние.

Хелън също бе обзета от добри чувства към тях.

Сенките се удължиха и уморените мъже от града се прибраха по домовете си.

— Хелън, има ли нещо, каквото и да е то, което мога да направя за теб? — попита Ем, когато всичките си отидоха.

— Да — отвърна Хелън. — Да, има. Иди в кантората на Найлс Лъвлес днес следобед или утре сутринта. Найлс, а също и ти, трябва да пазите това в пълна тайна. Кажи му, че ще му продам фермата и горите си.

— Не! — противопостави се Ем. — Хелън, не можеш да направиш това.

— Кажи на Найлс, че ще бъда там с нотариалния акт утре следобед — продължи Хелън, все едно че Ем не беше казала нищо. — Ела тук сама и ме заведи в града.

— Хелън, моля те… моля те, помисли още…

— Вече съм мислила. Ако си ми приятелка, ще направиш каквото ти казвам. И освен това не споменавай нищо пред Куп!

— Няма да кажа на никого, но наистина ми се иска…

Докато двете млади жени спореха, Куп и Кърт уморено вървяха към къщата. Джоли и Чарли ги следваха на няколко метра.

— Куп — започна Кърт с равен тон, — направи ми една услуга. Кажи на Найлс Лъвлес, че съм готов да му продам Рейдър сега. Кажи му да приготви последната сума, която ми предложи. В брой. В злато. Ще бъда в кантората му утре следобед и ще му продам Рейдър.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това, капитане?

— Съвсем сигурен. И още нещо, Куп — добави Кърт, — нито дума на Ем.