Нан Райън
Люби ме тази нощ (39)

Глава 39

Най-сетне се развидели, двама непознати се срещнаха в кухнята — уморени и изнервени. Закуската беше мъчителна. Никой не отронваше дума. Когато привършиха с яденето, и Кърт, и Хелън почувстваха облекчение.

Хелън се покашля, стана и се обърна към Кърт, без да го погледне.

— Доктор Ледит каза да не прекаляваш. — Тя прибра празната му чинии и продължи: — Няма да те притеснявам, ако искаш да почиваш тази сутрин. Аз имам много работа навън.

— Не съм уморен — излъга той. — Мислех да пояздя Рейдър. Той сигурно се чуди какво става с мен. — Кърт се усмихна изкуствено и добави. — Освен това ще трябва да копая. Бурените избуяват бързо.

Смехът му бе пресилен. Хелън дори не се усмихна. Тя остави празните чинии върху шкафа.

— Щом си добре, за да яздиш и копаеш, тогава… тогава може би този следобед ще… — тя млъкна, въздъхна тежко и продължи: — Може би е време да… се преместиш в стаята си при плевнята.

Кърт отмести стола и стана.

— Да, разбира се. Още днес следобед ще изнеса от гостната и моите неща, и тези на Чарли.

Той стигна задната врата, спря се и без да се обръща, каза:

— Не бих прекарал нито нощ повече в къщата.

После излезе.

Хелън си отдъхна. Погледна през прозореца и видя как той бързо прекоси задния двор, излезе през портичката и тръгна по пътеката надолу към конюшнята. Продължи да стои там и да го наблюдава, докато Кърт изведе оседлания Рейдър от ограждението. Огромният жребец изцвили, изпръхтя и нежно побутна господаря си по рамото. Очевидно много се радваше, че вижда Кърт. Но и Кърт бе също толкова щастлив.

Преди да възседне огромното животно, той се обърна, обви ръка около главата му и притисна гладко избръснатата си буза до муцуната на коня. После пошушна нещо в ухото му, усмихна се и потупа гладката, тръпнеща шия.

Райдър изведнъж бързо заклати едрата си глава нагоре — надолу и Хелън разбра, че Кърт го беше попитал дали е готов да потичат. До ушите й долетя внезапния смях на Кърт, когато той преметна юздите над главата на Рейдър и с лекота се качи върху седлото.

Жребецът изскочи от кошарата с бързината на лятна светкавица, втурна се напред с развята опашка и грива. Мощното му тяло се понесе с невероятна скорост и грация. Той премина пътеката между зеленчуковата и овощната градина и волно се устреми към голямата северна нива.

Хелън се усмихна неловко и се загледа след тях. Спомни си онази сутрин, когато и тя беше там върху могъщия жребец и препускаха из нивата между дърветата. Спомни си колко вълнуваща беше тази езда, как се беше смяла, вкопчена в мускулестата ръка, която плътно я обгръщаше.

Само след секунди конят и ездачът се изгубиха зад овощната градина и високите борове отвъд.

Хелън насочи вниманието си към сутрешните домакински задължения. Кърт не беше пред очите й. Затова тя реши да не мисли за него.

Нещо побутна дългите й поли и тя с любопитство погледна надолу. Тъжният Дом мълчаливо се потъркваше в краката й. Хелън седна на пети и поглади самотното животно.

— Чарли май вече ти липсва, а? — гальовно каза тя.

Той отвърна с тихо, жално мяукане, което прозвуча като детски плач.

— Съжалявам, Дом. И на мен ми липсва. Но той ще се върне след няколко дни и тогава… тогава…

Думите й заглъхнаха. Тя продължи да глади копринената козинка на котарака и изведнъж придоби сериозен вид. Помисли си, че щом само няколко часа след заминаването на Чарли чувства отсъствието му, какво ли би станало, когато си отиде завинаги. А заедно с него и баща му.

Хелън преглътна с мъка, изправи се и като продължи да нарежда кротко на изоставения котарак, наля гъста прясна сметана в паничката му. Постави я пред него и зачака. Дом погледна Хелън, погледна паничката със сметана, подуши я, но дори не я близна. Обърна се и се отдалечи с отчаян вид. Хелън тихичко го последва, обзета от любопитство. Естествено, Дом отиде право в гостната и скочи върху канапето, където всяка нощ спеше заедно с Чарли. Сви се в единия ъгъл и започна да издава жални, гърлени звуци, сякаш скърбеше за приятеля си.

— Ще го преживееш — рече Хелън на разглезения котарак.

Но като каза това, тя имаше предвид не само него, а и себе си.

Най-добрият лек за сърдечната болка е да я замениш с физическа, обичаше да казва баба Бърк. Тежък физически труд — ето от какво се нуждаеше. Хелън грабна шапката и ръкавиците си и се запъти право към зеленчуковата градина.

Денят беше горещ и тих. Абсолютно спокоен. Ни най-лек полъх, нито облаче в небето. Слънцето безмилостно печеше гърба и раменете й. Само след минути тя беше мокра от пот, но продължи да работи.

Хелън все още работеше под палещото слънце, когато вдигна глава и видя, че Кърт слезе от коня в края на градината. Той прошепна нещо на огромния жребец и Рейдър остана там неподвижен, без да помръдва дори мускул, а Кърт се отправи към нея.

Хелън бавно се изправи.

Кърт приближи и се усмихна.

— Спомняш ли си онази сутрин, когато яздихме Рейдър? — попита той.

След дълга пауза Хелън отвърна:

— Да, спомням си.

Кърт пристъпи още по-близо, толкова близо, че тя дори успя да види как пулсът му биеше под загорялата кожа на шията.

— Искаш ли пак? — предложи той.

Пресегна се, обви тънките си пръсти около кръста й, пристегнат от колана на износената й пола, и я придърпа до себе си. Наведе глава и устните му почти докоснаха нейните.

— Хайде да яздим и да се смеем, докато така се разгорещим и уморим, че ни се прииска да поплуваме в залива, за да се разхладим.

В продължение на един кратък миг, изпълнен с напрежение, устните му останаха да кръжат над нейните. Тя понечи да заговори, да каже „Не“, но Кърт веднага запуши устата й с устни и заглуши всякакви протести. Сърцето му лудо заблъска в гърдите. Ръцете му я обгърнаха и той я притисна към себе си. Притвори очи. Целувката му стана още по-дълбока, езикът му преодоля преградата на зъбите й.

Хелън бе изненадана и неволно отвърна със същата страст. Тя се вкопчи в Кърт и го целуна, а сърцето й бясно се разтуптя до неговото. Стояха там, в градината, под жаркото слънце, и се целуваха жадно и ненаситно. Но когато ръката на Кърт се плъзна от кръста й нагоре, за да обхване налетите й гърди, тя откъсна пламналите си устни.

— Не — задъхано промълви до рамото му. — Не можем да… направим това… моля те…

— О, скъпа, любима — зашепна той над главата й. — Можем. Сами сме, аз те искам и ти искаш…

— Не, аз… аз… — започна да се бори тя и го отблъсна. — Аз съм омъжена жена.

— Ти изобщо не си омъжена жена, Хелън — рязко я прекъсна Кърт. Зелените му очи се присвиха и един мускул на челюстта му потрепна. Той я сграбчи за китката, дръпна я отново към себе си и каза твърдо: — Ще дойдеш с мен!

— Не! Не, няма. Пусни ме — повиши тя тон, докато се мъчеше да откопчи яките пръсти, които стискаха ръката й. — Пусни ме, за бога…

Без да обръща внимание на думите й, Кърт я повлече извън градината. Тя се съпротивляваше и пищеше, но той я вдигна върху гърба на Рейдър, бързо скочи зад нея и я задържа в ръцете си.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — Хелън вече беше разгневена и направо крещеше в лицето му, но то оставаше неумолимо. — Къде ме водиш?

Кърт пришпори Рейдър и жребецът се понесе напред. Както седеше на една страна върху седлото, Хелън се блъсна в гърдите на Кърт. После напразно се опита да се наведе и да се отмести от него. Кърт, без дори да я поглежда, я стисна още по-силно.

Само след няколко мига жребецът стигна чак до северната граница на нейния имот и рязко спря. Кърт скочи на земята и свали Хелън от гърба на коня, после пак я стисна здраво за китката и я помъкна след себе си, докато стигнаха до три пресни гроба, отбелязани с дървен знак.

Хелън зяпна. От очите й заизскачаха сини пламъци. Тя погледна първо гробовете, после Кърт.

— Виждаш ли тези гробове? — попита той. — Хубаво ги виж. Прочети какво пише на надгробните знаци. Прочети го на глас! Хайде!

Хелън преглътна с мъка, изгледа го гневно, а след това се вторачи в гробовете на юнионистките войници. Накрая, с треперещ глас, почти шепнешком, тя зачете:

Парещи сълзи вече напираха в очите й, когато Кърт каза:

— Също като тези нещастни души и твоят съпруг е погребан някъде, в някоя чужда нива. Уил Кортни е мъртъв, Хелън. Той е мъртъв, мъртъв от години. Никога няма да се завърне. Повтори го. Повтори тези думи: „Уил е мъртъв. Мъртъв е и никога няма да се завърне.“

Сълзите бликнаха от очите й и се разляха по бузите й. Но тя поклати глава в мълчаливо съгласие.

— Уил е мъртъв. Мъртъв е и никога няма да се завърне.

Тя бързо и мъчително си пое дъх, бавно вдигна глава, погледна Кърт право в очите и добави:

— Аз съм вдовица.

Кърт веднага пусна ръката й. Кимна, обърна се, поведе Рейдър назад и остави Хелън сама. Тя постоя там още половин час и когато най-сетне, веднъж завинаги, каза сбогом на съпруга, когото отдавана бе изгубила, избърса зачервените си подпухнали очи, върна се в градината и продължи да работи.

Късно същата сутрин Хелън все още беше там, когато един самотен ездач се появи неочаквано по алеята измежду дърветата и привлече вниманието й. Тя се изправи, вдигна ръка и примижа срещу ослепителната слънчева светлина. Кърт копаеше в нивата и също забеляза ездача. Веднага остави мотиката и намъкна захвърлената си работна риза.

Разтревожена, че може да се е случило нещо с Джоли и Чарли, Хелън забърза към къщата и там срещна Кърт. Той застана закрилнически до нея, докато униформеният ездач дръпна юздите на запенения кон и спря.

— Навсякъде от Пенсакола до Паскагуола е разгласено за приближаваща буря. Плаващият фар отвъд форт Морган сигнализира, че южно от остров Дофин се разразява силен ураган, който се е насочил на север към Мобайл Кей.

— Имаш ли представа на какво разстояние оттук се намира бурята? Кога може да дойде до брега? — попита Кърт.

— Трудно е да се предскаже какво може да се очаква от тези бури и кога — отвърна войникът, — но сигурно ще удари право по устието на залива през следващите дванайсет часа, освен ако не промени посоката си. Най-добре ще е да заковете с летви всички прозорци и да се изтеглите някъде по-нависоко. Не чакайте много дълго. Бурята е опасна и може да се разрази още до довечера.

Ездачът дръпна юздите, притегна мундщука в устата на коня и завъртя животното в полукръг.

— Кажете и на другите! — извика ездачът и препусна в галоп.

В същия миг Кърт се обърна към Хелън и я сграбчи за раменете. Погледна я право в очите и рече:

— Искам да влезеш вътре и да събереш бързо багажа. Иди в Бей Минит и остани там с Джоли и Чарли, докато бурята отмине. Аз ще остана тук и ще видя дали мога…

— Никъде няма да ходя — прекъсна го Хелън и решително поклати глава. — Всичко, което притежавам на този свят, е тук, в тази ферма!

— Знам, Хелън. — Кърт се опита да скрие раздразнението си. — Нали чу? Наричат я буря убиец. Искам да си в безопасност. Моля те, вземи Рейдър и върви.

— Няма да тръгна. Оставам тук да се грижа за своя дом. — Тя се отскубна от ръцете му и посочи с палец на запад. — Но, естествено, ти си свободен да си вървиш. Това не е твоята ферма и не си длъжен да се бориш. Не смятай, че трябва да стоиш тук заради мен.

Кърт не повярва на ушите си и възкликна.

— Забрави ли, че съм живяла тук сама с години? — усмихна се Хелън, а после се помъчи гласът й да прозвучи нехайно. — Справяла съм се с тропически бури и преди. Съвсем сама. Ще се справя и с тази без чужда помощ.

Това беше вярно. Беше се борила с жестоки бури и преди, но и тогава беше изключително уплашена. Още от дете се страхуваше до смърт от урагани. Откакто една неочаквана буря в морето бе прекатурила лодката с младите й родители и всички на борда бяха загинали. Страхът й бе дълбоко вкоренен и тя не можеше да се отърси, не можеше да го надвие, колкото и да се мъчеше. Сега действителната заплаха от силен, унищожителен ураган, насочен към брега, я ужасяваше безкрайно, но тя нямаше никакво намерение да покаже това пред Кърт.

Освен това, всяка година в края на лятото и началото на есента се разгласяваха по няколко предупреждения за урагани, но досега всички те докарваха само малко вятър и дъжд.

— Моля те, Хелън, върви — опита се да я убеди отново Кърт. — Обещавам, че ще направя всичко, каквото мога, за да се погрижа за твоята ферма.

— Ти още не си съвсем оздравял. Доктор Ледит каза да не се преуморяваш.

— Няма да се преуморявам, след като бурята отмине — каза той.

— О, така ли. Ами че дотогава ти ще си…

— Ако настояваш да останеш, дай да не спорим повече — прекъсна я той. — Губим ценно време. Ще отида до навеса да взема триона и чука. При бараката за опушване на месо има струпан достатъчно дървен материал, за да заковем всички прозорци на къщата.

— Ще събера още плодове и зеленчуци от градината — кимна Хелън — и ще донеса шунка от бараката. После ще започна да прибирам мебелите от верандата, а след тава ще…

И така, те започнаха.

Двамата прекараха дългия влажен септемврийски ден в подготовка за страшната буря. През цялата сутрин слънцето грееше ослепително и беше горещо и душно. Отвъд южния хоризонт небето беше навъсено и черно.

А далеч навътре в морето се разрастваше страховит ураган. Подхранвана от лятната жега над океана, бурята набираше скорост. Изпаренията, които небето попиваше, се сгъстяваха в дъжд.

Тези силни ветрове бучаха с двеста възела, а морето виеше като разярен звяр. Гигантски вълни се разбиваха високо във въздуха, а издигнатата от тях вода оставяше дълбоки бездни след себе си.

Дойде пладне, а по източното крайбрежие на Алабама нямаше и капка дъжд. Кърт и Хелън продължиха да приготвят фермата за опасната буря, която все се надяваха, че ще ги подмине. Кърт неуморно ковеше защитни дъски по множеството прозорци на къщата, целият плувнал в пот, без да вдига поглед от работата си.

Хелън също работеше. Чевръсто сновеше навън — навътре из къщата и бързаше да се погрижи за хилядите неща, които трябваше да се свършат, преди бурята да стигне до брега. Ако изобщо стигнеше до брега.

През цялото време, докато се трудеше, тя хвърляше тревожни погледи към южния хоризонт. А онова, което се надигаше в далечината, засилваше още повече нейното безпокойство и страх.

Там, зад плътната черна стена, се криеше ревящото море, засмукано нагоре в огромно, кипящо кълбо, широко няколко мили. Милиони тонове водни маси се блъскаха и вихреха. Гигантският водовъртеж неумолимо се придвижваше на север към Мобайл Бей.

Докъм средата на следобеда, слънцето вече бе напълно изчезнало и се усети първият полъх на вятъра. До бурята все още оставаха часове, но до фермата долитаха неравните пориви на периферни ветрове. Те шибаха, отминаваха и отново настъпваше пълно затишие. Малко след това нов пристъп блъсваше вълните в брега, гънеше дърветата и накъдряше гъстата растителност. После отново се възцаряваше неземна тишина, мъртво спокойствие и небето надвисваше страховито.

Първият дъжд започна късно следобед. Огромните прозрачно кристални капки обсипваха отначало нарядко потрепващите розови храсти, клоните на високите борове и голия гръб на уморения Кърт Нортуей, който не преставаше да работи.

Кърт спря за миг и вдигнатата му ръка с чука замръзна във въздуха. Той вдигна разгорещеното си лице към небето. Усмихна се, облиза дъждовните капки, които мокреха устните му, и приветства този кратък миг на отдих след задуха и потискащия зной.

Хелън не виждаше нищо смешно в това. Още щом паднаха първите едри капки, тя се втурна към страничната веранда. С неподвижен израз и стиснати устни обърна очи на юг. Напрежението й нарастваше с всеки изминат час. Започна нервно да хапе долната си устна и съжали, че не бе послушала Кърт и не бе заминала. Трябваше да отиде по-далеч от брега, някъде където е по-сигурно. Сега беше твърде късно.

Бурята беше неизбежна.

И прекалено близо, за да бяга.

Привечер дори нямаше залез. Нямаше слънце, което да залезе. Само мастиленочерно небе, сякаш беше полунощ. Но към осем часа, когато обикновено слънцето залязваше, всичко беше свършено. Всичко беше готово.

Още преди това Кърт беше пуснал всички животни, включително и Рейдър. Беше дал на Хелън още една последна възможност да размисли и да замине някъде с коня, но след като тя отказа, не настоя повече. После изпрати скъпия си чистокръвен жребец към по-високите места, защото знаеше, че умният Рейдър ще се върне, когато бурята отмине.

Всички прозорци в къщата бяха заковани. Кухнята беше пълна с храна и прясна вода. Имаха малко газ за лампите и затова Хелън извади множество дълги бели свещи. Кърт се съгласи, че трябва да пестят ценната газ и първо щяха да изгорят свещите.

Повече нямаше какво да се прави.

Освен да чакат.

Първият пристъп на дъжда беше отминал. Ветровете бяха утихнали. Всичко беше спокойно. И горещо. Лепкаво и горещо. Двамата седнаха уморени на стъпалата на тъмната веранда. Мокрите им дрехи се впиваха в прегретите им тела. Нервите им бяха изопнати до краен предел.

Особено на Хелън.

Когато първият силен щурм на вятъра ги блъсна, тя подскочи, но след първоначалния шок бързо дойде на себе си. Въздухът беше хладен и освежителен и тя посрещна с радост и облекчение грубата му милувка. Но насладата бе краткотрайна. Само след секунди ги грабна истинска вихрушка и ги запокити към сигурното убежище на солидната стара къща. Кърт залости тежката врата зад тях.

Вътре беше много тъмно. Той запали половин дузина свещи, разпръснати из затворената задушна стая и по стените й заиграха сенки.

Вятърът рязко спря и всичко пак утихна. Мъртвешка тишина.

Хелън закрачи неспокойно. С всички сили се мъчеше да овладее нарастващия страх. Тя сви ръце в юмруци, стисна зъби и опита да се успокои.

Кърт занесе запалена свещ до студеното огнище. Постави я долу, обърна се и остана там. Подпря се с една ръка на високата камина и загледа Хелън как снове напред — назад. Гърбът й бе вдървен, движенията — нервни. Тя беше ужасно уплашена. Кърт знаеше, че е така. Искаше му се да я успокои. Понечи да каже нещо, но после се отказа. Всеки път, когато беше страшно напрегнат, последното нещо, което искаше да чуе, бе някой да му каже: „Просто се отпусни.“

Хелън продължи да снове. Напрежението й растеше. Сърцето й биеше още по-учестено. Жегата в стаята я душеше. Бе почти непоносимо. Чувстваше, че едва си поема дъх. Жадуваше да се втурне пак навън срещу хладния вятър. Капчици пот избиха по горната устна и челото й. Усещаше влагата между гърдите и в прегъвката зад коленете си.

Погледна към Кърт.

Струйка пот бавно се стичаше по лявата му буза. Трапчинката на шията му лъщеше на мъждукащата светлина от свещите. Хелън изтри чело с опакото на ръката си и ядосано подръпна изпомачканата си провиснала пола. Кърт оправи прогизналата си риза, залепнала по гърдите му, и избърса с лакът блесналото си от потта лице.

— Много е горещо — промърмори най-накрая Хелън.

Кърт кимна разбиращо, но не каза нищо. Още няколко минути Хелън продължи да се движи неспокойно на ръба на истерията. Внезапно спря, погледна Кърт с ужасени очи и започна да трепери неудържимо.

— Страх ме е — призна тя откровено. Гласът й също трепереше. — Божичко, толкова ме е страх!