Нан Райън
Люби ме тази нощ (30)

Глава 30

Трогната от вълнуващата сцена между баща и син, Хелън не можеше да я забрави. Цяла вечер мислеше само за това. В съзнанието й непрекъснато се връщаше образът на Кърт, обикновено спокоен и властен, но този път ужасно потресен от писъка на сина си. После го виждаше нежно прегърнал изплашеното, разплакано дете, притиснал с любов русата му главица към гърдите си. Успокоява го и тихо шепне, че никой от хората, които обича, няма да умре и да го изостави.

Топлината и обичта, с която Кърт се бе отнесъл към Чарли, разкриха пред Хелън една непозната за нея страна на характера му — неговата изключителна нежност. Една нежност, която го правеше още по-привлекателен, защото бе в такъв рязък контраст с физическата му красота — загадъчна и опасна. Като гледаше този мъж, излъчващ сурова привлекателност и сексуална заплаха, да показва такава необикновена чувствителност, любопитството на Хелън се възбуждаше повече отвсякога.

С романтичната си женска душа тя не можеше да не се замисли какъв ли любовник е той. До този момент беше предполагала, че ще бъде страстен и вълнуващ. Сега мисълта, че красивият буен мъж е един безкрайно търпелив любовник, я караше да се изчервява и да тръпне.

Тя разтърси глава и отхвърли неприличните мисли.

Остави книгата, която досега само бе държала, без да я чете, изгаси лампата във вестибюла и стана. Отдавна беше време за лягане. Наближаваше полунощ. Трябваше да се опита да почине малко.

Тя унило се отправи към спалнята си. Не се чувстваше изморена. Беше толкова топло и задушно, че едва ли щеше да успее да заспи. А на всичко отгоре през отворената врата на верандата струеше ярка лунна светлина и падаше право върху леглото й.

Хелън неспокойно обиколи притихналата стая. Погледна се в подпряното огледалце върху бюрото. Намръщи се, измъкна фибите от косата си и взе меката четка за ресане. Докато разресваше гъстите златисти кичури, отиде при нощното шкафче до леглото си.

Усмихна се, остави четката и взе изящната седефена шнола. Подържа я на дланта си и нежно прекара показалец по гладката повърхност. След малко понечи да я остави обратно, но промени решението си. Хвана шепа коса от дясната си страна и пъхна шнолата в нея. После я закопча и се осмели отново да се погледне в огледалото.

Хареса се с тази прическа — косата беше артистично прибрана от едната страна, а дясното ухо и шията се откриваха. Подръпна широкото деколте — лодка на избелялата си работна рокля и оголи дясното си рамо. Усмихна се смутено на образа си в огледалото, въздъхна и се обърна.

Излезе навън, без да осъзнава къде всъщност бе тръгнала. Мина през отворения френски прозорец на спалнята си и небрежно погледна към стаята при плевнята. Като не забеляза никаква светлина, вдигна рамене и бавно тръгна по широката веранда, за да заобиколи пред къщата.

Поколеба се, после застана до парапета и се загледа към залива. Нощта беше мъчително красива. Почти пълната луна посребряваше спокойните води и обсипваше високите борове със синкавата си позлата. Хиляди нощни звуци се носеха откъм гъстата растителност, която окичваше скалите, а някъде в далечината самотна пантера жално зовеше своята женска. Лек топъл полъх откъм залива повдигаше кичури от спуснатите коси на Хелън, разклащаше белите магнолии и разнасяше тежкия им аромат из задушния въздух.

Хелън вдъхна бавно и дълбоко. През тази натрапчиво красива лятна нощ, сетивата й сякаш бяха се изострили неимоверно много и всеки звук, всеки мирис, всяка гледка се врязваха дълбоко в сърцето й. Великолепието беше зашеметяващо. То пораждаше физически желания — първични и древни като света — събуждаше копнеж, който се превръщаше в сладка болка.

И тогава — сякаш съдбата беше чула безмълвния зов на самотното й сърце — Кърт Нортуей внезапно се появи. Той прошепна името й тихо, за да не я изплаши, и се показа от нощната тъма под светлината на лунните лъчи. Ръцете на Хелън се вкопчиха в белия парапет на верандата. Онемяла, тя го проследи с поглед, докато той вървеше точно под нея.

Колкото и да бе странно, присъствието му не я изненада. Изглеждаше напълно естествено. Сякаш двамата се бяха наговорили да се срещнат тук, под луната, през тази пленително красива нощ.

Без да бърза, с присъщата си грация и плавност, Кърт се приближи към стъпалата на верандата. Лунната светлина проблясваше в катраненочерната му коса, а лицето му оставаше в сянка. Беше облякъл чиста риза, отворена при яката и беше нагънал ръкавите й. Панталоните му от фин черен лен бяха безупречни и стигаха точно до ръба на лъснатите обувки от черна кожа.

Хелън внезапно съжали, че не беше се преоблякла. Че не беше си сложила нещо чисто и хубаво. Беше с една стара работна рокля от избеляла басма с тесни, възкъси поли и ниско свободно деколте. Беше оставила обувките си в спалнята. Дали не трябваше да дръпне роклята си над рамото и да влезе да си вземе обувките?…

Беше твърде късно. Той вече я беше видял. Кърт бавно се изкачи по стъпалата, кимна с тъмната си глава, усмихна се и поздрави непринудено:

— Добър вечер, госпожо.

— Капитане — каза тя.

Той стоеше в сянката, вперил очи в нея, но тъмнината не скриваше силата на погледа му.

— Харесва ми косата ти, прибрана така назад — рече той.

— Благодаря — успя да продума тя.

Той пристъпи под сноп ярки лунни лъчи и каза, че се притеснявал да не би неспокойното му мятане в леглото да събуди заспалия Чарли. После попита:

— Може ли да постоя с теб? Само за малко.

— Да, разбира се — отвърна тя и присви леко колене, за да скрие босите си крака с полата, а след това смутено дръпна роклята върху рамото си.

Кърт се усмихна и отбеляза:

— Иначе ми харесваше повече.

Тя не отговори. Вместо това попита как е Чарли. Той отвърна, че момчето е добре и че двамата са прекарали вечерта в разговори. Чарли задавал какви ли не въпроси, а Кърт му отговарял, доколкото може. Хелън каза, че много се радва, и така през следващите няколко минути продължиха да обсъждат Чарли и събитията от изминалия следобед.

Увлечен от разговора Кърт седна на най-горното стъпало, сложи загорялата си ръка върху коляното и лениво рече:

— Много е топло. Не може да се спи.

— Наистина — съгласи се Хелън и се отпусна в люлеещия се стол точно срещу него.

— Все пак нощта е прекрасна — продължи тихо Кърт.

— Така е. Излязох малко да… аз…, хм… да — смотолеви тя, внезапно смутена, сякаш той някак си бе разбрал какви мисли са се въртели в главата й, докато бе стояла загледана в посребрените води на залива.

Кърт вдъхна дълбоко аромата на цветя във въздуха и в стремежа си да бъде непосредствен поде лек разговор:

— Напомня ми за летните нощи в Мериленд, когато бях момче.

И той започна да си спомня за онези дни. С ниския си плътен баритон й разказа как отишъл да работи в една голяма конеферма, когато бил едва на четиринайсет. Местността била красива, със заоблени хълмове, обвити сякаш в меко зелено кадифе. Разказа й как научил всичко за конете от Уилис Дънстън, който му подарил Рейдър още същата нощ, когато жребчето се родило.

Кърт замълча, изтърси някакви невидими влакънца от черните си ленени панталони и се облегна на здравата колона на верандата.

— Моля, капитане, продължавай — подкани го Хелън. — Ами родителите ти? Кажи ми нещо за тях.

Кърт обясни, че майка му умряла, когато той бил бебе, а баща му бил намушкан с нож при един побой, когато Кърт бил на четиринайсет. Точно тогава отишъл във фермата на Дънстън. Дънстън уважавал мнението му, отнасял се с него като с мъж, изобщо — живеели добре. Кърт се усмихна и добави, че животът станал още по-хубав през пролетта на петдесет и девета, когато един джентълмен от Мисисипи дошъл да купи коне. Със себе си водел и красивата си дъщеря.

— Гейл Уитни беше едва на седемнайсет, а аз бях на двайсет и осем. Оженихме се същото лято. След девет месеца Чарли се роди.

Свободно и без никакво стеснение Кърт говореше за онова щастливо време. Скоро Хелън напълно се отпусна, а той продължаваше да си припомня миналото и да чертае планове за бъдещето. Уилис Дънстън му бил обещал да му дари парче хубаво мерилендско пасище срещу пет години труд при него. Хелън бе пленена от разказа му.

— Прости ми, госпожо Кортни. От години не съм говорил толкова много. Сега сигурно знаеш за мен повече, отколкото си искала.

— О, не, не е вярно — увери го Хелън веднага. — Не, не… разкажи ми пак за времето, когато…

Кърт вдигна ръка и поклати глава.

— Твой ред е, госпожо. Сега ти ми разкажи за себе си. Всичко.

Хелън тихичко се засмя и отвърна, че това ще й отнеме цяла нощ.

Кърт също се разсмя. После каза:

— Аз имам цяла нощ на разположение. А ти?

 

 

Тя не каза „да“, но не каза и „не“.

Кърт изчака и скоро Хелън започна. Отначало говореше неуверено, с тъга по отминалите дни. Първо му разказа за красивия младеж, когото бе познавала, откакто се помнеше. От само себе си се разбирало, че когато порасне, ще се омъжи за Уил Кортни, и естествено станало точно така. Но двамата прекарали само шест месеца като мъж и жена и Уил заминал на война.

Тук Хелън се поколеба, сякаш бе решила да не казва нищо повече, но след като Кърт кротко я подкани, тя продължи и се върна чак към дните на детството си. Каза, че и тя загубила родителите си още когато била на четири години. И двамата загинали при буря в морето. Почти не ги помнела. Но все пак имала щастливо детство благодарение на скъпите си дядо и баба, които я отгледали. Те били много добри и тя ги обичала много.

После разказа на Кърт колко добре си живеели заедно. Спомена за разходките им до града в събота следобед, когато с баба Бърк пиели лимонада в хотел „Бейсайд“, и за Коледните тържества в църквата, и за празненствата на Четвърти юли в Мобайл. Не пропусна и чудесните летни дни, в които отиваха чак долу до бреговете на Гълфа и отсядаха в една бяла къщичка на широкия плаж.

Денем нагазвали в разпенените вълни и ловели раци, а нощем кладели огньове на брега. Описа красотата на белите като захар плажове, обрасли с треви, които се поклащали от постоянния бриз откъм морето, и на поразителните залези над Гълфа, които обагряли океана в розово и златисто.

Тя замълча за момент. После от вълнение повиши леко тон и заразказва за Пойнт Клиър — луксозния курорт на няколко мили по-надолу от фермата покрай брега, — където от десетилетия насам летуваха богатите семейства.

Всяка вечер под звездите в една голяма бяла шатра, издигната направо над водата, се организирали танцови забави, спомняше си тя със сияещи очи.

— Винаги свиреше оркестър и понякога, когато нощта беше много тиха, чувах музиката чак тук, както си седях на верандата. — Хелън се усмихна замечтано, а искреното й признание го очарова. — В такива случаи си представях, че съм там, облечена в красива бяла рокля, и се въртя по дансинга в обятията на красив кавалер.

Внезапният й звучен смях беше истинско удоволствие за Кърт. После тя спря да се смее и добави:

— Разбира се, никога не съм била там в действителност, но винаги съм искала… Обичах да… — Тя замълча, после тихо въздъхна и поклати глава.

С поглед, прикован неподвижно в нея, Кърт чевръсто се изправи. Прекоси огряната от луната веранда и застана пред Хелън. Направи официален поклон и протегна ръка. Тя вдигна въпросително очи и постави ръката си в неговата. Силните му пръсти я обгърнаха топло и той, без никакво усилие, я вдигна на крака.

После, усмихнат, каза с нисък, убедителен глас:

— Госпожице, не можах да не ви забележа. Вие сте толкова красива в бялата си лятна рокля и с тази златиста коса, която се развява от нощния бриз. — Той придърпа ръката й до гърдите си и я притисна. — За мен ще бъде истинска чест, ако ми позволите един танц.

Кърт сърдечно се усмихна и намигна на Хелън. Стоеше пред нея и я подканяше безмълвно: хайде да потанцуваме.

Тя се съгласи.

Беше като омагьосана. Усмихна се срамежливо на смуглия си кавалер и тихо каза:

— О, сър, казвам ви, че ако не внимавате, има опасност да завъртите главата на бедното селско момиче.