Нан Райън
Люби ме тази нощ (2)

Глава 2

— И аз съжалявам, мадам — каза той с нисък, тих глас.

Кърт Нортуей знаеше, че тя лъже. Знаеше, че младата вдовица отчаяно се нуждае от помощ, за да обработи тази запустяла, крайбрежна ферма. Но тя го възприемаше като враг и донякъде се страхуваше от него. Като внимаваше да не прави резки движения, които можеха да я изплашат, той рече:

— Вече опитах на доковете в Мобайл. Тези дни пристанището не е много оживено.

Хелън поклати глава. Сините й очи святкаха.

— Да, знам — изрече тя.

С тъмнокосата си глава Кърт посочи момченцето, възседнало червено-кафявия жребец, и като я пронизваше с тревистозелените си очи, добави:

— Освен това, мадам синът ми е много малък и не мога да го оставя сам. Трябва да си намеря работа на полето, за да може и Чарли да идва с мен.

— Е, да, разбирам, но ми се струва, че ще трябва да си намерите някоя друга ферма — заяви Хелън с презрение — Капитане, в момента съм съвсем сама тук. Мъжът ми още не се е върнал от война.

Съпругът на Хелън нямаше да се върне и Кърт знаеше това. Тя беше вдовица. Възрастният мъж, който го беше насочил към нейната ферма, му беше казал: „Всички знаем, че мъжът на Хелън Кортни е мъртъв. И тя го знае. Но просто не иска да го приеме.“

— Много съжалявам, мадам.

Тя продължи, сякаш той не бе казал нищо.

— Просто няма да може вие да… да… Пак повтарям, капитан Нортуей, аз съм сама тук.

— Разбирам, госпожо Кортни — каза спокойно Кърт. — И ако аз бях сам, не бих посмял да направя подобно съмнително предложение. Обаче, мадам, вие наистина се нуждаете от помощ, а без съмнение присъствието на моя син прави нещата по-лесни.

Хелън сбърчи чело и отмести поглед от високия мургав северняк към малкото русо момченце. После пак погледна мъжа, присви сините си очи и гневно рече:

— Вие какво всъщност очаквате — че ще наема точно вас ли?

— Искрено се надявах да постъпите точно така.

— Вие сте янки, капитан Нортуей!

— Признавам се за виновен, госпожо Кортни — съгласи се той и смутен заради синята си униформа, пристъпи от крак на крак, после несъзнателно опипа жълтата кавалерийска нашивка и добави: — Но моето момче Чарли е почти южняк, живял е тук. Майка му, бог да я прости, беше родена и израсла в Мисисипи.

Хелън отново погледна към умълчаното русо дете.

— На колко години е Чар… вашият син, капитане?

— Чарли е само на пет, но вече е преживял доста, госпожо. Преди година е изгубил майка си, дядо си и баба си. Останал съм му само аз, а нямам пари, за да го отведа у дома, в Мериленд.

Хелън отново срещна погледа на Кърт.

— Нямам никакви пари, госпожо — призна той съвсем чистосърдечно. — Никакви. Страхувам се, че не съм много добър баща. Не мога да осигуря на сина си дори легло и храна. Но имам як гръб и съм готов да работя извънредно и упорито само за покрив над главата на Чарли и за някакво заплащат, колкото и малко да е то.

Хелън слушаше замислено, докато Кърт Нортуей се мъчеше да защити своето искане. Той й каза, че двамата с момчето ще се чувстват съвсем удобно в плевнята и ще могат да спят в сеното. Каза още, че няма да искат да се хранят в къщата, а навън, на полето или пък в плевнята. Обеща, че ще прави всичко, което е необходимо. Зарече се, че през цялото време ще си стои там, където му е мястото. Закле се в честта си на офицер, че към нея ще се отнася единствено с уважение. И я увери, че докато Чарли и той са тук и я пазят, тя ще се чувства в пълна безопасност.

Накрая Кърт млъкна.

Хелън се изкушаваше да приеме предложението на високия непознат. Бог знае, че тя имаше нужда от помощ, и то веднага, ако иска през есента да прибере една поне средно добра реколта. Но мисълта да наеме един янки и да му позволи да живее тук, във фермата при нея, беше не просто противна, а и напълно изключена.

Тя ще бъде изгонена от града.

За миг Хелън сведе очи от мургавото му лице, после пак погледна към русокосото момченце, но забеляза тръпнещият дорест жребец, който детето беше яхнало. Тя присви очи укорително, стисна зъби и нежното й лице доби студен израз. Хелън познаваше конете. Едрото, красиво животно беше чистокръвна порода и според всеки добър познавач щеше да струва много пари.

— Капитан Нортуей — каза тя рязко, — в Мобайл има доста богати господа, които щедро биха платили за вашия жребец.

Зелените очи на Кърт Нортуей засвяткаха гневно. Той решително поклати глава.

— Госпожо, конят е единственото, което ми е останало. Благодарение на него преживях войната. Бих продал по-скоро душата си, отколкото Рейдър.

Искреното признание събуди съчувствие у Хелън. Тя напълно го разбираше. Знаеше какво чувства той, защото и тя изпитваше същото към тази затънтена, занемарена ферма и кацналата върху скалите къща. Твърдо беше решила да я запази, дори ако трябва да плати с живота си, а понякога й се струваше, че ще стане точно така.

До последния си дъх тя ще отстоява своята собственост и няма да позволи богатият нагъл Найлс Лъвлес алчно да заграби скъпата за нея земя, само за да разшири още повече огромните си владения.

— Капитан Нортуей — продължи Хелън след дълго колебание, — мога да ви предложа само помещенията до плевнята, които отдавна не са използвани. И няма да мога да ви платя чак до жътва през…

— За нас това е идеално, госпожо — прекъсна я Кърт засмян. — Напълно достатъчно.

Хелън все още беше настроена скептично и се чудеше дали постъпва правилно. Тя кимна и отново постави шапката на главата си.

— Вече е почти пладне, капитане. Предполагам, че синът ви започва да огладнява.

— Нищо чудно, госпожо.

— Ще разпрегна Дюк и ще го отведа в плевнята, а вие с Чарли и жребеца може да ме последвате — каза Хелън, обърна се, застана зад Дюк и започна да откачва тежкото рало.

— Позволете да ви помогна, госпожо — предложи Кърт и внимателно отмести ръката й.

После освободи коня от хамута, шибна Дюк по гърба с тежките кожени юзди, цъкна с език и го подкара напред. Обърна се, погледна над браздите към своя дорест жребец и тихо подсвирна през зъби.

— Дръж се здраво, Чарли — извика той на сина си.

Хелън гледаше учудено как породистото животно се завъртя в полукръг и препусна по тясната зелена ивица покрай нивата право към къщата и пристройките. Тя погледна към Кърт Нортуей и поклати глава.

— Искрено се надявам вашият кон да не е решил да прекоси нивата напряко. Вече съм засяла северния й край.

Кърт Нортуей отвърна без колебание:

— Госпожо, Рейдър няма да се осмели да изпотъпче току-що посятата царевица. Той има безпогрешен усет.

Хелън не отговори, обърна се, шляпна подканящо стария Дюк по задницата и тръгна. И точно тогава се сети, че е без обувки. Хвърли бърз поглед към високия мъж, който вървеше плътно зад нея. Дали този янки знаеше? Дали можеше да познае, че е боса като някоя проста селянка?

Хелън мълчаливо излезе от нивата, като се стараеше пръстите на краката й да не се показват изпод дългите сиви поли на роклята. В ушите й звучеше предупреждението на баба й: „Младите дами не трябва да се показват без обувки и чорапи. Ако един изискан джентълмен те види боса, то е все едно, че те е сварил по долна риза и гащи!“

Хелън здраво стисна зъби. Много съмнително беше дали този висок тъмнокос янки е изискан джентълмен, но даже и да е така, тя няма да позволи да я свари нито по бельо, нито с боси крака. Но още не успяла да изрече тази клетва наум, тя съзря захвърлените обувки. Те бяха там, на края на нивата, точно пред очите им. Дали севернякът ги е забелязал?

Хелън рязко извърна глава. Погледна лицето му и прочете отговора в тъмнозелените му очи. Той беше ги видял. Е, добре де, но ако си знае интереса, ще е по-добре да не й се смее. Никой презрян янки не може да й се присмива безнаказано. Без да се подвоуми за миг, тя ще го изгони от своите имоти.

Кърт Нортуей не каза нищо. Не се изсмя. Не се подсмихна многозначително. Нито присви, нито извърна очи. Не се опита да я унижи или смути. Просто продължи да се движи до нея, сякаш нищо не се беше случило.

Когато стигнаха до обувките, високият янки безмълвно се наведе, извади памучните чорапи, които бяха напъхани в тях и ги мушна в горния си джоб. После коленичи върху меката песъчлива пръст, седна на пети, взе обувките на Хелън и ги постави в скута си.

Вдигна поглед към нея. В глъбините на зелените му очи нямаше и следа от присмех. Той потупа якото си бедро и зачака. Унижена и объркана, Хелън въздъхна, повдигна лекичко сивите си поли и постави изцапания си крак върху сините му панталони.

Той обхвана слабия й глезен и с върха на тънките си, загорели от слънцето пръсти, внимателно избърса прахта, полепнала по крака й, сякаш това бе най-естественото нещо на света. После нежно го пъхна в обувката. Повтори същото и с левия крак. Когато приключи и Хелън отново стъпи здраво на земята, той, без да продума, се изправи с цял ръст до нея.

Убедена беше, че лицето й е пламнало издайнически, затова се покашля без нужда, грабна чорапите си от джоба на ризата му, събра цялото си достойнство и каза:

— Бъдете така любезен да ме последвате, капитане. Ще ви покажа вашето жилище.

— Да, госпожо Кортни.

Едва когато тя тръгна напред, по устните на Кърт Нортуей пробяга едва забележима весела усмивка.