Нан Райън
Люби ме тази нощ (17)

Глава 17

Докато на предната веранда на своя дом Хелън нервно подрязваше копринените черни къдри на Кърт, Найлс Лъвлес също се подстригваше. Найлс нямаше доверие нито на Скийтър Джоунс, нито на младия му чирак при оформянето на безценната му златиста коса.

Всяка седмица в точно определен час в разкошното имение на Лъвлес пристигаше бръснар от Мобайл, на когото Найлс Лъвлес оставяше да изпили ноктите му, да избръсне красивото му лице и да го масажира със специален крем за овлажняване на кожата.

Разположил се удобно и тапицирания бръснарски стол на личната си бръснарница, Найлс, както обикновено, работеше, докато дребничкият превзет мобайлски бръснар внимателно подрязваше светлорусата му коса.

Трима от подчинените на Лъвлес стояха чинно пред своя шеф, както стоят поданици пред своя крал. Те никога не сядаха в негово присъствие. Там нямаше други столове, освен онзи, на който беше Найлс, полуизлегнат, с луксозно раирано наметало около широките му рамене, скръстил крака, обути в скъпи обувки, върху тапицирана табуретка.

Мъжете, които стояха търпеливо пред него, бяха доверени, подбрани хора, на които можеше да се разчита, че ще изпълнят всяка поставена им задача и след това да държат устата си затворена. Мобайлският бръснар дори не би помислил да раздрънка каквото е чул. Найлс му плащаше добре не само за услугите, но и за мълчанието му.

По средата на подстригването Найлс вдигна ръка и даде знак на бръснаря да спре. Проблясващите ножици застинаха на часа. Найлс дръпна надипленото бръснарско наметало, щракна с пръсти и посочи жилетката и сакото, които бе захвърлил върху тежкия черен орехов скрин до стената.

— Донесете ми онази жилетка.

Всичко това стана за части от секундата.

Найлс преметна жилетката върху коляното си, бръкна в един малък преден джоб и извади от там златен часовник с диаманти и тежка златна верижка. Той хвърли жилетката обратно на един от преданото си трио, вдигна часовника за верижката и започна ритмично да го клати напред — назад.

— Момчета, имате ли представа каква за мен е стойността на този часовник?

— Стотици — обади се единият.

— Хиляди — извика другият.

— Нямам представа — призна третият.

— Безценен е — заяви Найлс.

Той спря да го люлее напред — назад, грабна го в шепа, пъхна нокътя на палеца си под външния ръб и отвори лъскавия му капак. После се взря в сантименталните думи, гравирани отвътре.

— Моята съпруга ми го даде като сватбен подарък.

Мъжете кимнаха, без да продумат. Бяха виждали часовника много пъти. Знаеха, че той значи много за техния шеф.

— Моята мила Патси — промърмори Найлс почти с благоговение. — Прекрасната майка на моите деца.

Той щракна капака.

— Дръж!

Найлс хвърли безценния, украсен с диаманти, златен джобен часовник към тримата неподозиращи мъже и се закиска, когато всички неспокойно скочиха да го хванат, ужасени, че може да се изплъзне от ръцете им и да се разбие върху мраморния под.

— Хванах го, шефе — извика едрият Хари Бойд, доволен, че бе успял да го улови.

Другите двама — плещестият здравеняк Джим Логън и оплешивяващият Ръс Картър — въздъхнаха облекчено и се спогледаха.

— Един от вас, само един, трябва да отиде до фермата на стария Бърк в полунощ — нареди Найлс. — Ще гледа всички да са заспали, когато стигне там. Ще скрие часовника някъде в пристройката. И то така, че онзи янки или нахалното му дете да не го видят. Но не толкова добре, че да не може да бъде бързо и лесно намерен при едно цялостно претърсване от съответните власти.

Мъжът, който държеше часовника, се намръщи скептично.

— Шефе, идеята е добра. Но как ще лепнат фактите? Вие сам казахте, че днес за пръв път сте видели онзи янки. Та той дори не знае за съществуването на часовника и още по-малко е имал възможността да го свие от вас.

Найлс се ухили самодоволно.

— Грешиш, Бойд. Когато днес в града се срещах със северняка, аз се здрависах с него. После имах глупостта да се обърна с гръб към него, за да се полюбувам на коня му. Очевидно подлото копеле е бръкнало в джоба ми, когато не съм гледал към него.

Мъжете се разсмяха и заклатиха одобрително глави на хитрия план на шефа си.

— Утре по това време ще бъде в затвора — поверително продължи Найлс, а очите му сияеха. — А аз, какъвто съм добряк, любезно ще се съглася да оттегля обвинението, ако Нортуей обещае, че ще напусне Алабама. Незабавно. — Найлс отново се облегна назад върху бръснарския стол, сключи ръце зад наполовина подстриганата си глава и се усмихна още по-самодоволно. — И така, след като бедният човечец няма необходимите пари, за да премине границата на нашата област, камо ли да стигне чак до Мериленд, аз благородно ще му предложа да купя дорестия му жребец, с което ще му осигуря достатъчно средства за пътуването.

Троицата пак се разсмяха и заклатиха одобрително глави.

Найлс свали ръце от главата си. Наведе се напред, огледа и тримата поред, а след това каза:

— Искам фермата и горите на Бърк. Искам този негодник със синята униформа да се махне от Алабама, преди да направи така, че Хелън да ги задържи още една година. Искам да притежавам прекрасния кафяв жребец на този янки. Искам да се състезавам с великолепния му чистокръвен кон на Болдуинския областен панаир. — Той замълча, усмихна се студено и попита: — Ще се уреди ли моят въпрос, момчета?

— Да. Разбира се. Разчитай на нас, шефе — увериха го веднага и тримата.

Найлс отново се облегна назад. Извика търпеливо чакащия дребничък бръснар да се върне пак при стола и рече:

— Ако до двайсет и четири часа мръсният янки не е в Спенишфортския затвор, един от вас ужасно ще съжалява, задето ми се е противопоставил.

 

 

В девет и половина на другата сутрин Найлс Лъвлес, запъхтян и с разтревожено изражение на лицето, изтича през улицата право в управлението на Спенишфортския затвор.

Шериф Брайън А. Купър, който седеше зад отрупаното с листове бюро, вдигна поглед.

— Добро утро, Найлс — поздрави Куп, без да си направи труда да стане. — Къде има пожар?

— Ще пламне под кльощавия ти задник, само да дойдат изборите, ако не арестуваш оня крадлив янки, който живее у…

— Какво! Чакай малко — прекъсна го Куп. — За какво е всичко това? Седни. Поеми си дъх.

— Няма време! Севернякът, който Хелън Кортни е наела, ми открадна изключително ценен джобен часовник! Искам справедливост, по дяволите!

— Имаш ли някакви доказателства, че този янки е откраднал часовника ти?

— Доказателства? Какво има да се доказва? Часовникът е златен, украсен с диаманти и го имам от деня на сватбата си преди шестнайсет години. Виждал си го. Целият град го е виждал. Онзи янки сигурно е разбрал, че притежавам скъп часовник и… — Найлс продължи да разказва как срещнал северняка, харесал коня му и безразсъдно се обърнал с гръб към мъжа, който очевидно бил изкусен джебчия.

Като разказа историята си, той насочи пръст към лицето на Куп и рече:

— Хайде, шерифе! Иди във фермата на Хелън и арестувай онзи презрян янки!

— Ще проуча случая — отговори Куп и продължи работата си по документите пред себе си.

— Ще го проучиш… ти ще го проучиш… случая? — изкрещя Найлс невярващо, а лицето му стана червено като цвекло. Той удари с юмрук по отрупаното бюро на Куп. — Искам да видя това копеле в затвора!

Куп не трепна, дори не мигна. Килна глава на една страна, погледна Найлс и каза:

— Мислех, че си искаш часовника.

— Да, искам си го! Разбира се, че си искам часовника, но…

— Ще отида до фермата на Хелън, когато свърша работата си тук. Ще поговоря с човека. Ще видя какво мога да открия.

— Само това? Това ли е всичко, което смяташ да направиш?

— Точно така.

— Слушай, според закона…

— В областта Болдуин аз съм законът — кротко го прекъсна Куп.

Найлс се разгневи още повече и заяви саркастично:

— Хубавичко разбери, Куп, може и да си бил голям герой през войната, но войната свърши. Сега не си нищо повече от един служител на изборна длъжност, главен шериф на областта Болдуин. Аз ти плащам заплата, значи аз командвам. Намери ми часовника и прибери оня мръсен северняшки кучи син!

Брайън А. Купър, без да става, спокойно го изпрати с поглед. Полуусмивка заигра по плътните му устни. Той поклати къдравата си, рижа глава с известно съжаление, но и с отвращение.

Найлс Лъвлес не можеше да му заповядва, но той не разбираше това. Не би могъл да го разбере.

Според Куп, Найлс Лъвлес беше едно страхливо безгръбначно същество, което по време на войната бе избягало от задълженията си като син на Юга. Богатият собственик на стотици роби беше освободен от задължителна военна служба, така че не беше ходил войник, не беше воювал за Конфедерацията. Докато всеки физически здрав мъж на възраст от шестнайсет до шейсет години заминаваше на война, Найлс Лъвлес не помръдна от плантацията си и никога не бе чувал свистенето на куршуми.

Найлс Лъвлес не знаеше нищо за болници, пленнически лагери, затвори. Не знаеше що е болка, мизерия и страдание. Не бе научил какво значи да си постоянно гладен и уморен, премръзнал от студ или изгарящ от жега. Никога не бе държал в скута си главата на умиращ другар в миг, когато скъпоценният живот чезне поради липса на подходящи грижи и лекарства.

Найлс Лъвлес никога нямаше да разбере, че след като един войник е преживял неописуемите ужаси на кървава четиригодишна война, той не може да бъде заплашен от никого.

Шериф Брайън А. Купър уважаваше повече янките, отколкото Найлс Лъвлес. Те поне бяха се били за онова, в което вярват, също както бе постъпил и той самият.

Едрият шериф довърши писмената си работа, подреди внимателно всички листове и ги пъхна в средното чекмедже на бюрото си. Бутна стола назад, изправи се и отиде да си вземе шапката.

После тръгна към градската конюшня, където държеше своя кафяв скопен кон. Възседна го и излезе от града.

Отправи се на юг към крайбрежната ферма на Хелън Кортни.