Нан Райън
Люби ме тази нощ (13)

Глава 13

През влачещата се утринна мъгла Хелън не можа да види, че Кърт се приближава към нея. Нито пък чу котешките му стъпки. Но когато той спря на няколко крачки, тя усети присъствието му така ясно, сякаш се бе пресегнал и я бе докоснал.

Знаеше, че той е там. Знаеше също така, че я наблюдава с онова откровено мъжко любопитство, което толкова много я дразнеше и притесняваше. Усещаше и топлината на зеленоокия му прям поглед, който я измерваше и преценяваше от глава до пети.

Хелън потрепери вътрешно.

Беше се надвесила над черния котел за пране, от който се вдигаше пара. Изведнаж рязко се извърна, стиснала здраво пръчката за разбъркване.

— Капитане, не обичам хората да се промъкват зад гърба ми!

— Извинявам се, госпожо. — Кърт веднага пристъпи напред в едно ярко петно слънчева светлина, пробило мъглата. — Може би трябваше да извикам, че идвам.

— Да, наистина, трябваше. За в бъдеще, ако обичате, запомнете, че, че… — Хелън млъкна и се вторачи в него със зяпнала от учудване уста.

Нямаше я избелялата му синя войнишка униформа — единствените дрехи, в които някога го беше виждала. Сега той изглеждаше напълно различен. Изглеждаше чист и спретнат и беше още по-красив в тъмните рипсени панталони и светлосинята лятна риза. Плътно прилепналите панталони стояха идеално на дългите му крака и тесен таз. Синята риза от памучна батиста, отворена при яката, се изпъваше от широките му рамене и очертаваше яките му бицепси. Тъмните косъмчета прозираха едва — едва през тънкия плат, изопнат върху гърдите му.

Той беше изключително мъжествен.

Стиснал в сгънатата си ръка мръсната униформа, свита на топка, той бавно се завъртя пред нея и показа гърба си, за да го разгледа по-добре. Когато отново се обърна, с лице към нея бе засмян, а тя се беше начумерила, събрала красиво извитите си вежди, а нежните й полуразтворени устни бяха стиснати в тънка строга линия.

Кърт остана разочарован като малко момче. Очакваше, че тя ще е доволна, задето е сменил противната юнионистка униформа, която толкова й вадеше очите. Но явно беше сбъркал. Нямаше значение с какво е облечен. Тя изобщо не изглеждаше доволна.

— Разочарован съм, госпожо — каза той нехайно с нисък глас. — Мислех си, че ще одобрите новия ми вид. Не изглеждам ли поне малко по-добре?

Хелън наистина смяташе, че изглежда по-добре, отколкото се полага за един мъж — особено янки, — но продължи да се мръщи и нарочно се съсредоточи върху дългата му черна коса, която се къдреше покрай яката на синята риза.

— Капитане, имате нужда от подстригване — сбърчи тя нос неодобрително. — Веднага идете в Спениш форт при бръснаря. Още тази сутрин.

Той вдигна загорялата си ръка към косата. Тънките му пръсти преминаха през гъстите кичури по слепоочието му.

— До града има осем мили — каза той. — Ще загубя цяла сутрин, вместо в това време да ора.

— Много е мъгливо, за да орете — отвърна Хелън. — Ако тръгнете сега, ще успеете да се върнете до пладне или малко след това.

Сега пък Кърт започна да се мръщи.

— Не мога. Не мога да направя това, мадам. — Той погледна за миг към далечния хоризонт и после отново към нея. — Нямам пари. Не мога да платя дори за едно подстригване.

— Аз мога — каза тя, без да го поглежда. И като се обърна да разбърка дрехите, които се варяха в тежкия черен котел, повдигнат на крака над огъня, тя добави: — Имам малко скътани пари.

— Не искам да вземам парите ви.

— Приемете го като аванс за онова, което ще ви дължа, когато дойде време за жътва. — Тя вдигна очи към него, а после към вързопчето дрехи, мушнато под мишница. — Дайте си прането, капитане.

Кърт й подаде мръсната избеляла униформа. Хелън я взе, обърна се към котела и застана така, сякаш се готвеше да ги пусне във врящата сапунена вода.

Поколеба се за миг.

Погледна отново към Кърт. В глъбините на сините й очи святкаше предизвикателство. После хвърли всичко в оранжевите пламъци под котела.

Хелън стоеше вцепенена и гледаше как дрехите се подпалиха и започнаха да горят. Огнените езици ближеха омразната жълта кавалерийска нашивка, която се спускаше надолу по единия син крачол. Примижа през пушека, който се вдигаше нагоре, докато сплетените капитански пагони, красящи овехтялата униформена куртка, се възпламениха, набръчкаха и почерняха. Тя смушка с пръчката горящата дреха с месинговите копчета и я бутна цялата в най-буйните пламъци.

Усмихна се тържествуващо и погледна многозначително към Кърт, сякаш го предизвикваше да й се противопостави. Очакваше да види в очите му пламтящ гняв или поне известна тъга, но остана разочарована.

Кърт спокойно издържа на погледа й и също се усмихна.

— Благодаря ви, госпожо — каза той с тих, дълбок глас. — Много съм ви признателен, задето направихте това. Може би сега и двамата ще започнем да забравяме всичко, което се е случило, докато съм носил тази синя униформа.

Кърт бе пресякъл всяка възможност да го нарани и това я вбеси. Тя остави пръчката настрани, сложи ръце на кръста си и пристъпи към него. Сините й очи горяха също като огъня, който току-що бе погълнал оръфаната униформа, и тя извика с леден глас.

— Капитан Нортуей, с времето вие може да забравите, но аз никога няма да забравя. Не искам да забравя. Няма да забравя. Искам да помня всичко. Ще отнеса омразата към цялата ви армия убийци в гроба и отвъд гроба дори. Ще помня за вечни времена.

Настъпи дълго мълчание. После той заговори спокойно.

— Не, няма да помните, госпожо. Знам как се чувствате сега, но времето лекува и най-дълбоките рани. Вие сте млада, здрава, красива…

— Не ме наричайте красива! Не искам да бъда красива за вас или заради вас! За вас не съм жена, а работодател. Помнете това добре отсега нататък.

Кърт погледна прелестното й лице, почервеняло от вълнение. Тя се беше разгорещила много повече, отколкото трябваше в този момент. Беше сигурен, че знае причината — очарователната, самотна млада вдовица беше мислила за него като за мъж, и това не й харесваше. Мразеше себе си, защото бе видяла в него мъжа, а не само омразния капитан от юнионистката армия.

Но Кърт беше състрадателен човек и реши да запази тези мисли за себе си, затова само добави:

— Разбира се, мадам. Не исках да ви разстройвам.

— Да ме разстройвате? Аз не съм разстроена! — продължи тя разпалено и за доказателство се насили да се разсмее. — Ако някога наистина се разстроя, повярвайте ми, веднага ще разберете. — Тя отстъпи назад и добави с леко писклив глас: — Не се тревожете, капитане. Вие не сте способен да ме разстроите.

Кърт полека пристъпи напред.

— Да, предполагам, че е така.

Хелън отстъпи още една крачка.

— Уверявам ви, не сте способен.

Кърт бавно се придвижи напред с още стъпка и се усмихна непринудено.

Хелън пак се дръпна назад и отвърна с усмивка.

— А вместо това чувствата ви са наранени, нали?

Кърт уверено се приближи към нея.

Хелън отстъпи, сякаш за да се защити.

— Трябва ли да се питам защо? — каза тя с подигравателен тон.

Кърт не пристъпи напред. Пъхна ръце в джобовете на тесните, рипсени панталони и я прикова с пронизващите си зелени очи.

— Госпожо Кортни — гласът му бе толкова нисък и тих, че прозвуча почти като милувка, — знам нещо, което и вие вече знаете.

Хелън разбра какво имаше предвид той. Тя наистина го знаеше. Надутата му мъжка гордост бе накърнена от мисълта, че той изобщо не може да й въздейства. Не се съмняваше, че суетният капитан от войските на янките бе свикнал около него да се въртят множество жени и да се хвърлят сами на врата му. И сега най-нахално бе предположил, че тя ще се държи също така глупаво, както другите.

Е, да, но беше сбъркал.

— Да, капитане, знам. — Сините й очи святкаха и потвърждаваха увереността й, че именно тя командва тук. — Идете да оседлаете коня си, докато взема пари от къщата. Не искам да гледам рошавата ви глава нито минута повече.

Тя се обърна и се отдалечи.

Кърт остана на мястото си. Възхищаваше се на царствената й осанка, на съблазнителното полюшване на полите й, на блясъка на златистата коса, докато преминаваше през петна от ярка слънчева светлина и отново потъваше в мъглата.

Невъзмутимият му поглед следваше всяка нейна стъпка. Той стоеше там разкъсван от две противоречиви желания — да я нарани, като се спусне след нея, за да я грабне и й покаже грубата действителност, че той е мъж, а тя жена, или да я предпазва и брани от себе си и от самата нея.

Кърт бавно вдигна двете си ръце, приглади дългата си черна коса, обърна се и се отправи към кошарата, за да оседлае Рейдър.

Когато изведе жребеца, очакваше да види Хелън отново при котела за пране, но я нямаше никъде наоколо. Пусна поводите на Рейдър, каза му да не мърда и тръгна към къщата. Стигна до задната веранда и забеляза лъскавите монети, оставени на най-горното стъпало.

Наведе се, взе парите и ги мушна дълбоко в джоба на панталона си. Устреми поглед към задната врата, завъртя глава, ослуша се — не чу нищо. Вдигна рамене, върна се при коня, възседна го и пое по алеята.

От полумрака на хладната тиха всекидневна Хелън го наблюдаваше, докато се отдалечаваше, яхнал своя жребец. Гледаше как препусна в лек галоп по пътеката покрай къщата и после свърна по тесния коларски път. Продължи да гледа след него даже след като зави зад ъгъла и се понесе на юг, като ту се губеше в мъгла, ту отново се проявяваше под сноп сияйни слънчеви лъчи, а дългата му тъмна коса проблясваше като лъскава черна коприна на ослепителната светлина.

Хелън несъзнателно притаи дъх и остана така загледана, докато най-сетне той зави по сенчестата алея и изчезна от погледа й.

Чак тогава пусна тежките завеси да паднат свободно. Въздъхна облекчено и тръгна през къщата. Изскочи през задната врата и забърза разтревожено към големия черен котел да провери прането.

Като стигна, вдигна колчето за разбъркване, мушна го в кипящата вода и извади една ризка — малка момчешка ризка, която беше ужасно изцапана преди, а сега като по чудо отново беше снежнобяла. Щом видя идеално чистата дрешка, я обзе чувството на задоволство, като след добре свършена работа.

Безпокойството след снощния сън започна да я напуска заедно с неприятния мъж, когото току-що бе изпратила в града. Както всички сънища, и добри, и лоши, той вече не изглеждаше така действителен и все по-трудно си го спомняше. Слава богу!

Най-после Хелън започна да си тананика, както правеше всеки път, когато переше.