Нан Райън
Люби ме тази нощ (10)

Глава 10

Когато първите бледи проблясъци на зората обагриха небето на изток, Кърт Нортуей се запъти към кошарата. Дългоопашата чинка, кацнала на най-горната дъска на оградата, отправяше своето весело приветствие към новия ден. А откъм овощната градина, от една напъпила праскова, се обаждаше присмехулник.

Без риза в хладния утринен час, Кърт тихичко си свирукаше и сливаше своя поздрав към настъпващия изгрев с песента на птиците. Чувстваше се учудващо отпочинал и бодър, макар да не бе спал повече от обикновено.

Този път имаше нещо повече от обичайното му безпокойство. Той беше смаян.

Синът му, затвореното петгодишно момче, през последните няколко дни — от неделя следобед, бе започнал да се отпуска. Старецът Джоли притежаваше някакво особено обаяние, което правеше чудеса с мълчаливия Чарли. Кърт не беше чувал сина си да се смее, а сега щастливият смях ехтеше в ушите му.

За пръв път от много време насам му беше леко на сърцето. Той се приближи към кошарата, обзет от нетърпение да възседне силния Рейдър за ежедневната езда. Рейдър също с нетърпение очакваше разходката. Едрият дорест кон започна да цвили още преди да бе видял Кърт. Жребецът, който подскачаше неспокойно в тясното, покрито с кал, ограждение, усети, че господарят му скоро ще бъде там.

Когато Кърт се появи в слабата светлина на зората и отвори широко вратичката, Рейдър изцвили силно и се втурна напред да го поздрави.

— Какво ще кажеш, момче? Готов ли си да потичаме? — рече Кърт, като пристъпи вътре и нежно погали гладката шия на жребеца.

Рейдър зацвили, запръхтя и заклати огромната си глава нагоре — надолу, сякаш отлично разбираше какво говори господарят му. А може би разбираше. От деня, в който получи Рейдър като новородено конче, Кърт бе говорил на първокласния жребец като на човек.

Възбуденото животно започна да се гуши и да бута голите гърди на Кърт с кадифената си муцуна, готово, изпълнено с нетърпение да започнат поредната си езда. После закачливо захапа голото рамо на Кърт. Той отблъсна главата му, мина покрай него и тръгна към барачката до кошарата.

Знаеше, че Рейдър го следва плътно по петите, и продължи:

— Няма да повярваш, Рейдър, като ти кажа. Чарли наистина започна да се смее и да говори.

Мушнал огромната си глава през отворената врата Рейдър само изпръхтя скептично.

— Знаех си. Нали ти казах, че няма да ми повярваш — рече Кърт.

Той откачи юздата от гвоздея, пъхна мундщука в устата на Рейдър, надяна му оглавника и внимателно извади щръкналите му уши над кожените ремъци.

После, докато пристягаше катарамата на ремъка под челюстта, той пошушна в наостреното му ухо:

— Хей, не съм казвал, че той говори и се смее с мен.

Рейдър оголи зъби. Кърт се усмихна, шляпна жребеца, взе седло в ръка и го последва, метна го върху гърба на Рейдър и завърза ремъка под корема му.

Рейдър обърна глава и изгледа нетърпеливо своя господар. Едрото му гладко тяло потръпваше, а дългата му опашка се мяташе насам-натам. Държан дълго затворен, той се беше уморил от бездействие. Сега искаше да потича.

Кърт се ухили, преметна дългите кожени юзди над главата на коня, сложи ботуш на стремето и с лекота се метна върху гърба му. Рейдър веднага се спусна напред, изскочи от кошарата и зави по пътеката, която водеше право към ограденото с дървета пасище на север.

Дългата тясна пътека минаваше между зеленчуковата и овощната градина. Звучната песен на присмехулника се усили, докато жребецът преминаваше покрай добре оформените редици плодни дръвчета покрай пътеката.

Хванал свободно юздите в една ръка, Кърт обърна гладко избръснатата си буза към лекия бриз, който повяваше откъм залива. Внезапно обзет от въодушевление, той се разсмя щастливо, а вятърът го обгърна от всички страни като хладен, свеж ручей. Изкушаваше се да запее с цяло гърло и да събуди целия свят. Но не запя.

Отметна глава назад и се усмихна на себе си. Рейдър набра скорост, сърцето му заби по-бързо, също както на ездача върху гърба му. Вятърът се усили и Кърт се усмихна още по-широко, приведе тъмната си глава напред, затвори очи и позволи на хладните пръсти на вятъра да рошат гъстата му коса.

Когато вдигна глава и отвори очи, той я видя.

Хелън беше в зеленчуковата градина на края на един дълъг ред зелен грах. Не беше надвесена над стеблата, макар че с една ръка стискаше престилката си, пълна с набраните грахови шушулки.

Кърт дръпна юздите и застана, безмълвно загледан в нея.

Тя стоеше неподвижна като статуя, вперила взор в слънцето, което бързо се показваше зад хоризонта. Вятърът бе уловил полите на сивата й работна рокля, притискаше избелялата тъкан по нежните женствени извивки и я издуваше около крехкото й тяло. В светлозлатната й коса, вързана високо на тила, просветваха огнени отблясъци.

Лицето й бе обърнато в профил и за миг придоби непоносимо скръбен вид. Вълна на състрадание и дълбока нежност обви Кърт.

Усети как сърцето му лудо бие в гърдите. Изведнъж като светкавица, му мина мисълта, че тази тъжна млада жена бе познала твърде малко щастие. Беше още почти момиче, а нямаше кой да се грижи за нея. Нямаше съпруг. Нямаше семейство. Нямаше си никого.

Деликатната й красота бе похабена. Тя заслужаваше да носи елегантни рокли, и да води безгрижен живот, изпълнен с приятни забави и летни пикници. Спокойни разходки с карета сред природата, целувки под лунните лъчи и разгорещени страсти.

Вместо това имаше само борба за оцеляване. Едно сурово, трудно съществуване, изпълнено с изнурителен труд. Друсане с каруцата до града веднъж на две седмици, самотни вечери и дълги самотни нощи.

След малко Хелън въздъхна, бавно коленичи и продължи работата си, без да забележи, че той я наблюдава.

Нещо го привлече към нея и той тихичко смушка Рейдър напред.

Хелън се беше навела над граха, кършеше нежните зелени шушулки и ги пускаше във вдигнатата си престилка. Чу тропота на конските копита и замръзна на място. После вдигна глава и бавно я обърна. Видя го.

Той беше на по-малко от петдесет крачки, очертан на фона на бледата зора.

Отвори уста да продума, но не каза нищо. Нито пък тя. Последва дълъг напрегнат миг, в който и двамата останаха загледани един в друг — той, възседнал жребеца, тя — коленичила долу.

Дъхът й замря. Внимателно наблюдаваше мургавия мъж. Той не пришпори коня напред, нито слезе от него. Просто седеше спокойно там, върху износеното войнишко седло, небрежно хванал юздите, а настойчивите му, зелени като гората очи бяха вперени право в нея.

Хелън полека се изправи на крака и сграбчи неспокойно пълната си престилка. Усети как у нея започна да се надига странно вълнение. Една едва забележима стъпка я приближи към него. Тя не разбра, че бе помръднала. Но Кърт разбра.

Той рязко си пое дъх и веднага смушка послушния Рейдър с колена. Жребецът тръгна напред. Хелън гледаше как неясните очертания на двамата се приближават.

Тя не помръдваше, сякаш изпаднала в транс. Големите й сини очи се бяха приковали върху красивото мургаво лице на Кърт. Тя не го укори, когато той отби едрото животно и го подкара през добре поддържаната й градина.

Крехките стъбълца хрускаха под тежките копита, докато конят и ездачът приближаваха, но Хелън не забелязваше нищо. Намеренията на северняка възбудиха любопитството й дотолкова, че тя насочи цялото си внимание към него.

Какво ли искаше? Какво ли щеше да направи? На нея? С нея?

Сърцето й започна да бие от странна смесица на страх и очакване. Тя го наблюдаваше внимателно, докато той връхлиташе отгоре.

За миг през ума й мина мисълта, че едрият силен жребец и мургавият мъж върху него ужасно си приличат.

И двамата притежаваха една и съща небрежна елегантност на движенията, едни и същи стегнати, изпъкнали мускули, едни и същи очи, гледащи сякаш в унес, но всъщност зорки като на ястреб. Една и съща способност и сила да вълнуват и да удовлетворяват. Или да плашат и покоряват.

Без да бърза, Кърт караше Рейдър към Хелън. Тя стоеше неподвижна, неспособна нито да отстъпи, нито да пристъпи.

Той погледна надолу към надигнатото й лице. И двамата все още не продумваха. Хелън не можеше да отмести поглед, хипнотизирана от тези яркозелени очи, чието изражение не можеше да разбере.

След още няколко удара на сърцето Кърт внезапно слезе от седлото и здраво сграбчи Хелън през кръста. С пресъхнало гърло, с очи, вперени в неговите, тя, без да мисли, пусна престилката и постави ръце върху широките му голи плещи.

Усърдно събирания грах се разпиля забравен на земята.

Кърт се усмихна и я вдигна с такава лекота, сякаш бе малко дете. Невъзмутимо и властно я постави да седне странично на седлото пред него. Без да откъсва очи от въпросителния й поглед, Кърт се пресегна към набраната й пола, която се беше засукала.

Отметна над коленете й тежките дипли заедно с фустата, обърна Хелън напред и прехвърли дългия, строен крак над шията на жребеца. Когато тя бе удобно настанена върху коня, той подкара огромното животно, без да се постарае да дръпне надолу повдигнатата й рокля.

Хелън също не си направи труда.

Нито пък се противопостави, когато, яздейки надолу по пътеката към северното пасище, Кърт протегна ръка и разбърка косите й и те се разпиляха по раменете като вълни на златен водопад.

Тя не можа да чуе как мъжът, в чиито обятия се намираше сега, рязко си пое дъх. Нито пък разбра, че Кърт трябваше да събере всичките си добре тренирани умения за въздържание, за да не зарови лице в цялата тази благоуханна, златиста коприна. Когато неговият съюзник, вятърът, подхвърли един дълъг, бляскав кичур към бузата му, голият корем на Кърт се сви и той обърна лице, за да вдъхне дълбоко.

Само след миг Рейдър бе оставил зад гърба си пътеката, градината, плодните дръвчета и бе стигнал до обширното пасище между дърветата. Едрият жребец без никакво предупреждение се спусна през отворената врата в стремителен галоп. Сварена неподготвена, Хелън с всичка сила се блъсна назад в яките гърди на Кърт. Тя се разсмя, стресната и изненадана, опита се да се изправи, но почувства силния обръч на мускулестата му ръка да се плъзга около кръста й, да я пленява и притиска обратно към него.

Тя не се опита повторно.

Тогава осъзна, че всъщност не желае да се отдръпне от приятната сигурност на тази загоряла от слънцето ръка. Жребецът препускаше така силно, че от земята хвърчаха искри. Хелън никога не се бе качвала на толкова бърз кон. Той галопираше с такава скорост, че чак сърцето й спираше.

Беше страшно. Беше опасно. Беше вълнуващо.

Жребецът препускаше по пасището, а гърбът на Хелън бе плътно притиснат до широките гърди на Кърт толкова плътно, че удивителната топлина на гладката му кожа преминаваше през тънката тъкан на роклята й. Хелън неспокойно вдъхна и клепачите й почти се спуснаха над блесналите й сини очи.

Колкото и да бе странно, тя чувстваше някаква божествена закрила и защита в могъщата прегръдка на този чужд човек. Сякаш целият студен, застрашителен свят всичко в него не можеха да я докоснат, да я наранят.

Хелън нарочно престана да мисли за всичко друго, освен за откраднатия миг на щастие. Смееше се от удоволствие, докато вятърът откъм залива брулеше бледите й бузи, шибаше разпуснатите й коси и притискаше роклята раменете и гърдите й. Полата й се вдигна още по-високо, изду се около коленете и разкри обутите й в чорапи крака.

Беше й все едно.

Дори се разсмя още по-силно.

Както и мъжът зад нея.

Кърт се смееше сред кичурите копринена златна коса, които гъделичкаха лицето му. Очарован от прелестното, неочаквано отдаване на Хелън на непринудената радост от утринната езда, той се наслаждаваше на звъна на нейния смях и се смееше заедно с нея.

Толкова прекрасен и сърдечен женствен смях. Искрен златен смях, който издаваше истинската същност на жената, скрита под обичайния си суров вид. Жена, която се смееше така чистосърдечно до забрава, като тази златокоса вдовица, без съмнение, беше отзивчива, грижовна без задръжки. Чувствена, страстна жена, която някога е знаела как да живее пълноценно и да обича дълбоко, с цялото си сърце. Веселият й мелодичен смях го увери, че не бе забравила напълно всичко това. Просто беше малко загрубяла, както и той самият.

Напоследък не беше се смял много. Не беше живял. Не беше любил.

Очите им блестяха от радост и те продължаваха да препускат с вятъра из пасището между дърветата. Държаха се като две безгрижни деца, каквито наистина бяха през тези няколко откраднати мига. Веселият звън на безразсъдното им ликуване се смесваше с тропота на остри копита, чаткащи по твърдата земя, с подрънкването на стремена и задъханото свистене на мощните дробове на Рейдър.

Хелън едновременно се страхуваше, че това диво, опасно препускане ще продължи безкрай, и се боеше, че ще свърши. Разумната й, разсъдлива половина крещеше на мургавия янки да дръпне юздите на огромния жребец, да го спре и да я свали върху безопасната твърда земя.

Но неразумната, лекомислена, дръзка половина му шепнеше да направи точно обратното. С всеки удар на сърцето тя нямо го молеше да препуска още и още. Да не спира. Да я задържи завинаги притисната до мускулестите му гърди. Да я обгръща здраво със силната си ръка. Цяла вечност.

Той разбра посланието й, сякаш тя го беше изрекла с думи. Нежното й тяло предаваше всяко нейно желание. Кърт не можеше да бъде по-щастлив. Той изпитваше същото. Също жадуваше да препуска вечно — бързо и волно — със златокосата жена в обятията си.

Утринните разходки винаги му доставяха удоволствие, но нищо не можеше да се сравни с днешното. Никога не бе изпитвал дори наполовина такова вълнение. Сърцето му туптеше бурно в гърдите. Чувстваше се целият изпълнен с живот, сякаш кръвта му се отдръпваше и после мощно плисваше във вените до всяка частица от тялото му и той тръпнеше от глава до пети.

Продължаваха да яздят лудо.

Слънцето бързо се издигна в лятното небе и вече надничаше безмилостно. Гладкото, лъскаво тяло на Рейдър бе мокро от пот. По голия гръб и дългите ръце на Кърт се стичаха блестящи струйки. Красивото лице и шията на Хелън бяха осеяни с капчици влага.

В своето въодушевление не бяха забелязали жегата и неудобството.

Но тъкмо когато жребецът, мъжът, и жената бяха на върха на щастието, Кърт Нортуей направи ужасно лекомислена, досадна грешка. Ръката му се притегна собственически около кръста й, и той през смях изрази мислите си на глас.

— О, госпожо Кортни — извика той през вятъра, — кажете ми честно. Нима това не е най-добрият начин да се наблюдава изгревът?

В същия миг Хелън настръхна.

Действителността нахлу със звука на дълбокия му мъжки глас и й напомни коя е тя и кой е той.

Мълчаливо му даде да разбере, че разходката им бе приключила. Кърт послушно дръпна юздите, като се проклинаше, задето беше развалил магията.

Изчервени, разгорещени, задъхани почти колкото Рейдър, те се върнаха във фермата. Там Кърт внимателно смъкна Хелън от коня и като се усмихна колебливо, понечи да слезе.

Тя го спря.

Щом нозете й докоснаха земята, Хелън напълно се съвзе. Тя вдигна ръка в отбранителен възпиращ жест. Щастливата усмивка се бе отдръпнала от поруменялото лице. Високото й чело се беше сбърчило. Тя трепереше вътрешно. Какво я бе подтикнало към такова необмислено поведение? Какво, за бога, бе смятала, че прави?

— Слънцето напече — каза Кърт кротко от гърба на коня. — Предлагам да изчакаш до залеза, за да продължиш брането на граха.

Хелън го прониза с поглед. Дългата му гъста, катраненочерна коса беше силно разрошена и падаше в очите му. Голото му тяло, цялото мокро, блестеше под жарките лъчи на слънцето. Бисерни капчици пот просветваха между къдравите черни косъмчета, покрили мускулестата му гръд.

Като го гледаше надвиснал над нея, полугол, напълно овладян и спокоен, Хелън се ядоса. Очевидно споделената близост по време на ездата не беше го засегнала изобщо, а на нея краката й бяха омекнали. Чувстваше се слаба и разтреперена. Едновременно смразена и разгорещена.

— Капитан Нортуей — сопна се гневно тя, — какво ви кара да ми давате предложения? Смятам подобни съвети за неуместни и излишни. Позволете да ви припомня, че с години съм управлявала тази ферма съвсем сама. Нямам нужда от нахален янки, който да се меси в работата ми и да казва какво трябва и какво не трябва да правя. — Тя сложи ръце на кръста. — Аз командвам тук, не вие. Може и да сте капитан, но тук, за този имот, отговарям аз. Не ме интересуват вашите предложения, препоръки или идеи как да поддържам фермата. Разбрахте ли ме?

— Естествено — потвърди той, като се чудеше какво бе предизвикало такова силно избухване.

— Правилният отговор, капитане, е „Да, госпожо Кортни“.

Развеселен, но и малко ядосан, Кърт повтори:

— Да, госпожо Кортни.

— Така с по-добре. Хайде, сега и двамата имаме работа — напомни му тя, а сините й очи хвърляха искри.

— Да, госпожо.

— След като приключиш с оранта за днес, трябва да започнеш да копаеш отводнителен канал при гьола за водопой на добитъка. Смяташ ли, че ще се справиш с това?

— Ще позволите ли да напомня почтително на подозрителната, обзета от съмнения господарка, че имам значителен опит в копаенето на окопи.

Хелън стисна зъби. Присви сините си очи.

— Сигурна съм, че е така, капитане. Окопи, от които да стреляте срещу нищо неподозиращите войници на Конфедерацията!