Нан Райън
Люби ме тази нощ (1)

Глава 1

Ето какво се случи.

В една топла майска утрин на 1865 година Хелън Бърк Кортни беше сама в своята ферма край Спениш форт, Алабама — малко крайбрежно селце на източния бряг на Мобайл Кей.

Хелън се намираше на южната нива на двеста ярда от къщата. Твърда широкопола шапка пазеше красивото й лице от слънцето. Ръцете й бяха покрити с работни ръкавици — толкова стари и износени, че чак пръстите й се бяха показали през грубия плат. Беше облечена в свободна, набрана памучна рокля. Дълги ръкави се спускаха, надиплени надолу, и завършваха със завързани на китките маншети, а тежките поли се влачеха по земята.

Хелън предвидливо се беше загърнала от глава до пети, подготвена за дългия, тежък ден на пролетната оран. Но когато слънцето се вдигна високо и жарките му лъчи пробиха хладната утринна мъгла, тя разкопча затворената рокля почти до талията. Свали обувките и чорапите си и небрежно ги захвърли на горния край на нивата.

Сега Хелън пристъпваше боса след изхабения, ръждясал плуг и го буташе напред, а Дюк — нейният верен стар впрегатен кон уморено го теглеше. Тежки кожени ремъци опасваха крехките й рамене, пръстите под ръкавиците здраво стискаха дръжките на ралото и тя бавно, но сигурно се придвижваше от единия край на нивата до другия.

И после отново назад.

Приятно й беше да чувства затоплената от слънцето пръст под босите си крака, както когато през детството си подскачаше покрай дядо Бърк, докато той ореше същата тази нива. И също като дядо си навремето, сега Хелън изпитваше гордост и радост, като гледаше как плодородната земя на тази ферма в низината, се превръща в хубави прави бразди.

Но тази година тя не беше изпълнена с такова задоволство. Малко бяха дългите прави бразди, на които да се възхищава, а още по-малко — нежните зелени стръкчета, покарали в богатата почва. Една голяма част от нивата бе покрита с бурени и кукувича прежда.

Хелън сдържа въздишката си. Искаше й се морето от слънчогледи пред нея да беше от високи, нежнозелени царевични стъбла. Беше закъсняла със сеитбата. Първо, онази продължителна, доста опасна настинка, която я повали на легло и дори не можеше да става, камо ли да върши някаква работа. А после, когато най-сетне се оправи, силните пролетни дъждове не й позволиха да излезе в прогизналите полета. Сега беше крайно належащо да навакса пропуснатото време.

Божичко, защо ли тя не беше двама души едновременно.

Хелън спря за момент и обърна очи към пътя с дъбовете отстрани, който идваше до долния край на нейния имот, откъм залива. От онази хладна априлска сутрин преди години, когато само шест месеца след сватбата им съпругът й я бе целунал за сбогом и заминал на война, Хелън неведнъж бе обръщала изпълнен с надежда взор към тесния, сенчест коларски път.

През онзи априлски ден Уил Кортни възседна буйния си, дорест кон, усмихна се, наведе се да я целуне за последен път и обеща, че ще се върне до сеитбата. Тогава тя повярва на думите му. Войната нямаше да продължи дълго. Всички казваха така. Уил щеше да си бъде отново у дома, преди да успее да почувства липсата му. Храбрите южняци бързо щяха да надвият омразния противник от Севера. Тогава победителите щяха да се завърнат по домовете си, при своите любими, и животът щеше да продължи също както преди.

Хелън беше уверена, че нещата ще се развият точно така и скоро след като Уил замина, бе започнала да очаква завръщането му. Ден след ден тя все поглеждаше към този път, а дните се превръщаха в седмици, седмиците — в месеци, месеците — в години.

Той й липсваше неимоверно много. Никога преди това Хелън не се беше чувствала по-самотна. Беше се вкопчила в надеждите и мечтите си, и с нетърпение очакваше онзи прекрасен миг, в който Уил яхнал коня си, ще се зададе по пътя и отново ще бъде в обятията й.

С огромна любов и желание тя чертаеше планове за това завръщане у дома. Всяка вечер се готвеше за тържественото посрещане и подреждаше масата с изящния сервиз от костен порцелан, останал от баба й, и с крехките кристални чаши.

Хелън продължи тъжно и замечтано да отправя взор надолу към пустия път, дълго след като пристигна известие, че нейният съпруг, храбрият Уилям К. Кортни, капитан от войските на Юга, е загинал в бой.

Хелън не повярва. Тя не искаше да повярва. Уил не беше мъртъв. Не можеше да е мъртъв, не и Уил. Само не нейният Уил. Това беше някаква грешка. Той й бе обещал, че ще се върне при нея. Така трябваше да стане. Един ден, той ще се появи откъм пътя и те ще отпразнуват така дълго чаканото завръщане у дома.

Най-накрая Хелън бе прибрала финия бабин сервиз и кристалните чаши и бе поставила крехките съдове в тежкия шкаф от палисандрово дърво, но дори и след това не бе престанала да поглежда надолу по дългия сенчест път, където бе видяла за последно любимия.

И сега Хелън замислено се взря в тихия, пуст път, после бавно и дълбоко пое дъх и продължи работата си.

— Хайде, Дюк — подвикна тя на пооглушелия вече кон. — Доста работа ни чака.

Дюк изпръхтя и с мъка запристъпва напред. Хелън стисна зъби и напъна с всички сили дръжките на ралото, като залягаше под тежестта на ремъците, а босите й крака потъваха и меката песъчлива пръст.

Тя довърши още една бразда, завъртя коня и ралото, отдъхна за минутка и започна нова. Когато отново спря, за да хвърли поглед към пътя, вече беше преполовила дългата четвъртита нива.

Хелън Кортни гледаше право към алеята, оградена от дървета, когато там внезапно се появи някакъв непознат. Един мъж, с лъскав, дорест жребец, се показа изпод балдахина от дъбови клони и застана на пътя, облян от топлите майски слънчеви лъчи.

Сърцето й тревожно заблъска в гърдите. Ръката й инстинктивно се пресегна към тежкия револвер, скрит между гънките на сивата работна рокля. Но тя се въздържа, като зърна русокосото момченце, възседнало едрия кон.

Без съмнение, мъж, придружаван от дете, едва ли ще й мисли злото.

 

 

Къртис Нортуей не мислеше злото на овдовялата Хелън Кортни. Нито пък на някой друг. Но той знаеше, че тук, в далечния Юг, хората му нямат доверие. И не го искаха. За него това беше повече от ясно.

Кърт Нортуей беше янки.

За тези темпераментни хора той бе само един мръсен негодник, противен янки. За тях нямаше значение, че войната е свършила. Той все още беше техен жесток враг и не беше добре дошъл в тази победена, но горда земя.

Но колкото Югът искаше да се отърве час по-скоро от него, толкова и той самият нямаше търпение да се махне. Ако беше сам, още в същия миг щеше да си тръгне към дома в Мериленд, но той имаше син и трябваше да се грижи за него. Петгодишен син, син, който не го познаваше, син, който той едва помнеше.

В последния ден на войната, Кърт бе обърнал на юг към брега на Мисисипи своя скъп червеникавокафяв породист жребец Рейдър, с който бе воювал. Когато във форт Съмтър проехтя първият изстрел, той беше прибрал малкия Чарли Нортуей, който едва прохождаше. Само дни след това съдбовно събитие Кърт и Рейдър бяха влезли в бой, а младата му жена бе отнесла малкото им момченце при семейството си в Мисисипи.

През лятото, преди дългият кървав конфликт да приключи, Гейл Уитни Нортуей умря от същата треска, която отне живота на цялото й семейство. Само изплашеното и объркано четиригодишно момченце Чарли беше пощадено. Но то бе изгубило всички.

Всички, освен баща си, който не беше там.

Едно съседско семейство бе прибрало Чарли, докато Кърт успее да дойде, за да си го вземе. От благодарност Кърт беше дал всичките си пари на двамата бедни старци и не му бе останало нищо. Сега той и Чарли трябваше някак да се придвижат до Мериленд.

Кърт Нортуей прехвърли дългите кожени юзди от дясната в лявата си ръка. Мечтаеше за пура, глътка уиски и достатъчно пари, за да се махне от проклетата Алабама. Още веднъж си повтори наум какво ще каже на младата жена там, на полето. Надяваше се, че тя ще го изслуша. Но можеше и да не пожелае. Можеше да го изгони от имота си, както бяха постъпили с него толкова много хора през последните няколко дни.

Когато Кърт наближи нивата, пусна поводите на послушния си дорест жребец, поговори му тихо и кротко и погледна умълчаното момче. После пое дълбоко дъх и тръгна напред.

Без да сваля очи от мъжа, Хелън спря Дюк, смъкна тежкия хамут от уморените си рамене и отново опипа скритото в полите си оръжие. Вдигнала предизвикателно брадичка, тя наблюдаваше с огромно любопитство янкито, който се приближаваше към нея с големи решителни крачки. Очите на непознатия бяха скрити под черната козирка на синята му войнишка шапка. Бялата му памучна риза и поизбелелите сини униформени панталони изглеждаха чисти, макар и малко протрити. Яката на ризата му беше разкопчана, а ръкавите — навити до лактите на загорелите му от слънцето ръце. Беше висок и строен мъж с широки плещи, тесен таз и плавна, грациозна походка. Докато се приближаваше към нея, по лицето му се разля сърдечна усмивка.

Кърт Нортуей си наложи да се усмихне доверчиво, макар в действителност да не изпитваше доверие. Пред него в средата на плодородната, но занемарена нива стоеше гордо и без страх млада жена, облечена в сива работна рокля, широкопола памучна шапка с дантела по края и износени мъжки работни ръкавици. Беше средна на ръст, стройна като момиче. С рязко движение тя свали шапката си и под нея се показа светла, златисторуса коса, вдигната, небрежно прибрана и забодена отгоре. Имаше красиво, кръгло лице и изключително светла, гладка кожа.

Изведнъж младата жена се сети, че роклята й е разкопчана чак под издутината на гърдите и се сепна. Кърт искрено се засмя. За миг красивото й лице бе помрачено от израз на ужас и тя бързо вдигна нежните си, треперещи пръсти, за да се закопчее. После с очарователен, напълно женствен жест, неспокойно прекара ръка по светлата, златиста коса и я приглади.

Кърт Нортуей беше стигнал до Хелън Кортни.

Като остави достатъчно разстояние помежду им, той свали шапката си, кимна за поздрав и каза:

— Кърт Нортуей, мадам, бивш капитан от Юнионистката армия — протегна той загорялата си ръка.

Приковала сините си очи върху лицето му, Хелън стисна ръката му и бързо я пусна.

— Капитан Нортуей, аз съм госпожа Уилям Кортни. Вие сте нарушили границите на частно владение. Ако сте изгубили пътя си, може би ще мога да…

— Не, мадам, госпожо Кортни, не съм се изгубил. В Спениш форт ми казаха, че търсите сезонни работници за вашето стопанство.

Гласът му беше ясен и приятен. Косата черна като нощта, а очите, забеляза Хелън, имаха онзи удивителен, наситен зелен цвят като тъмните влажни гори по полегатите крайбрежни скали под къщата.

Кърт Нортуей също забеляза огромните, живи сини очи, които го гледаха прямо и откровено, и светлата златиста коса, оградила поразително красивото лице. Беше очарован от звученето на тихия, изтънчен глас, макар да не му се нравеше онова, което очакваше, че тя ще каже.

— Грешно сте разбрали, капитан Нортуей. Ако наистина търсите работа, идете при доковете в Мобайл, където товарят и разтоварват. Тук нямам нужда от помощ. Съжалявам.