Барбара Картланд
Невъзможна любов (8)

Глава 7

След известно време маркизът отново я приближи, но този път не я докосна. Дори й се стори, че мина цяла вечност, преди той отново да я заговори.

— Простете ми. Аз съм този, който се държа неприлично. Не трябваше да се възползвам от… Работата е в това, че беше глупаво от ваша страна да ми се сърдите за онова, което казах на кралицата.

— Така ли? — попита тя, но гласът й беше плах.

— Всеизвестно е, че Нейно Величество вярва в подчинението на жените.

Лавина го изгледа скептично.

— В случай, че се отнася за други жени, а не за самата нея — добави с ирония в гласа маркизът. — Чували са я да говори за „ужасния абсурд — права за жените“, както го нарича тя. Вярва в това, поради което и използвах аргумент, на който тя не може да опонира. Можете ли да го разберете?

— Предполагам — каза тя неуверено.

— Знам, че не ви е по нрава, но в това е заложена вашата сигурност, както и тази на баща ви. Цялата отговорност да победим кралицата лежи на моите плещи и ви обещавам, че ще се справя по-добре от вас двамата, взети заедно.

— Разбира се, прав сте — съгласи се тя, макар и малко неохотно.

— Правя го, както за баща ви, така и за вас. Мястото му в кралския двор означава много за него и ако той й се противопостави прекалено явно, има вероятност да го загуби. За вашето добро той би поел и този риск, но съм сигурен, че би бил ужасен, ако остане без работа. А съсредоточа ли гнева на Нейно Величество върху себе си, може и да му се размине.

— Колко мило от ваша страна — импулсивно каза тя, забравила, че само преди миг му беше ядосана.

— Глупости — отговори той отново с присъщата му грубост, която изглеждаше естествена за него.

— Това, че сте помислили за баща ми, затова колко ще бъде наранен, е много трогателно и мило.

— Вдигате много шум за нищо — хладно отвърна той. — Просто това е най-правилният начин да се уредят нещата. Гневът на кралицата няма значение за мен, защото аз нямам място в двора й. С баща ви обаче е по-различно. Той е общителен човек, който обича хората и му харесва да е сред тях. При мене нещата стоят по друг начин, така че не ми приписвайте сантиментални мотиви. Постъпките ми нямат нищо общо с идеята за доброта.

Лавина го погледна, изпълнена с тъга.

— Не ви вярвам — каза тя в заключение.

— Трябва да сте по-прозорлива — надменно отвърна той.

— Защо криете добрата си страна? Толкова ли ще е страшно, ако хората научат, че сте чувствителен и щедър?

— Бяхте доста по-проницателна, когато се запознахме — заяви той. — Тогава ми бяхте враг и изпитвахте неприязън, но се стараехте да го скриете, защото имахте нужда от помощта ми. Трябваше да си останете мой враг и ви съветвам да го сторите за в бъдеще.

— Говорите глупости! — избухна тя.

Маркизът я погледна учуден от проявената дързост.

— Какво казахте?

— Казах „глупости“! Щом вие си го позволявате, значи мога и аз да говоря така. Никога през живота си не съм срещала мъж, който да надума подобни безсмислици. Значи ме съветвате да си остана ваш враг и то след като ме нацелувахте на воля? Така ли постъпвате с враговете си?

Тя с радост установи, че сега наистина го засегна. Маркизът се изчерви и за момент изглеждаше, че хладнокръвието го е напуснало.

— Имате остро езиче! — пестеливо отвърна той.

— Не остър, а бърз език — възрази тя и поклати глава. — Каквато е и интуицията ми.

— И какво точно усещате?

Лавина се усмихна загадъчно.

— Ще ви кажа някой друг път.

— Добре, щом така предпочитате. Да се връщаме вече — предложи той, а в гласа му се чувстваше напрежение. — И двамата наговорихме достатъчно глупости.

 

 

За приема в Балморал облеклото на Лавина беше триумфът в работата на госпожа Банти. Роклята й беше широко разкроена и имаше дълъг шлейф от кремава коприна, който беше в идеална хармония с бюстието от дантела в същия цвят.

Идеален завършек на тоалета бяха изумрудите на Елзуик, които маркизът беше уредил да доставят, използвайки чудесното ново изобретение — телеграфът.

— Щях да ги взема със себе си, ако бях предвидил тези събития — каза той на Лавина. — Но трябва да призная, че съобразителността на кралицата изпревари моята. Мисля обаче, че ще наваксваме благодарение на това, което ми донесе Хънсбъри.

Оказа се, че нещото е прелестен диамантен годежен пръстен, който е принадлежал на майката на маркиза и сега предоставен на Лавина, не оставяше съмнение, че не е свободна за принц Станислав.

— Между другото — добави маркизът. — Принцът е доста нисък на ръст.

— Познавате ли го? — полюбопитства тя.

— Срещал съм го по време на моите пътешествия — хладно отвърна той. — И не горя от нетърпение да го опозная по-добре. Исках да кажа, че дамите, които искат да спечелят благоразположението му, винаги обуват обувки с най-ниските токчета.

— В такъв случай аз трябва да обуя най-високите — предизвикателно се закани Лавина.

Маркизът се усмихна в знак на одобрение.

Семейство Мак Юън не се обидиха, че не са включени в поканата, тъй като те никога не са били част от обкръжението на кралицата. Дори напротив, всички те насърчаваха тримата си гости с искрен и непресторен ентусиазъм.

С кралски указ бе пояснено, че на приема тези, които имат право и титла, трябва задължително да носят шотландска носия. Лорд Рингууд беше взел назаем от братовчед си, макар и с малко неохота, тъй като не смяташе, че има високата елегантна фигура, необходима за този вид костюм.

— Ако Нейно Величество настоява да покажа топчестите си колене, тогава нямам нищо против да го сторя, за да спечеля благоразположението й — шеговито подхвърли той.

— Татко, мисля, че си истински герой! — възкликна Лавина и се разсмя от сърце.

Ако баща й не притежаваше подходящата фигура да носи шотландска пола, то в никакъв случай не можеше да се каже същото и за маркиза. Неговата носия беше на клана Мак Доналд, за което той обясни, че една от лелите му е била омъжена за шотландски земевладелец.

— Когато Хънсбъри разбра, че заминаваме за Шотландия, настоя да опакова в багажа ми и шотландска носия — добави той, очевидно изтъквайки досетливостта на иконома си.

Лорд Елзуик имаше дълги, прави крака, на които шотландската пола отиваше доста добре, както и широките, силни рамене, необходими за черното кадифено сако. За първи път той беше сресал косата си в модна прическа, което не убягна от окото на Лавина.

„Колко жалко, че той не се появява в обществото по-често“ — помисли си тя. Беше достатъчно красив да привлече всички погледи.

Разстоянието до Балморал беше около пет мили и докато пътуваха към резиденцията на кралицата, денят неусетно премина в красив и очарователен здрач.

Лавина знаеше, че изглежда по най-добрия начин, облечена във великолепна рокля, допълнена от изумрудите на Елзуик. При други обстоятелства тя би се радвала на себе си, но тази вечер можеше да мисли единствено за решението на кралицата, непременно да я впримчи в клопката си и за това, че сигурността й беше поверена на красивия мъж, който сега седеше точно срещу нея.

В този миг маркизът изглеждаше способен да се справи с всичко, защото излъчваше някакво надменно великолепие, което обаче подхождаше на положението му. Маркизът гледаше през прозореца, наслаждавайки се на природата така, че Лавина виждаше профила му с тънкия, леко извит нос, подчертаващ силата, която излъчваше лицето му.

Неочаквано той се обърна, усмихна се и изведнъж за Лавина светът се промени. Усмивката му покоряваше с невероятен чар и за миг тя видя мъжа, който беше срещнала на кораба и с който се бяха пренесли в света на музиката, допълвайки се един друг.

После всичко изчезна и каретата забави ход, докато спря пред замъка Балморал. Кочияшите слязоха и отвориха вратите, за да могат господарите им по-бързо да слязат.

Интериорът в замъка предизвика у посетителите истинска изненада. Кралица Виктория обичаше всичко шотландско, включително и карирания плат. Този десен преобладаваше във всичко — драпериите, завесите, килимите и кувертюрите на мебелите.

По-учудващи обаче бяха табелите „Пушенето забранено“, които висяха навсякъде. Нейно Величество мразеше тютюнопушенето и тези в обкръжението й, които се отдаваха на този порок, бяха наистина затруднени.

Най-накрая се озоваха на входа на голямата зала за приеми, където Лавина и баща й трябваше да влязат първи, последвани от маркиза.

Царският сановник извика:

— Лорд Рингууд, лейди Лавина Рингууд и лорд Елзуик.

Лавина проследи с поглед дългия червен килим и в края му видя дребната фигурка на кралицата. Тя беше нисичка жена, но в този миг й изглеждаше много внушителна — изправена гордо и отправила заплаха към нея за ужасяващата съдба, която й беше отредила.

Изведнъж Лавина почувства, че нечия ръка обгръща дланта й, за да й даде окуражаваща подкрепа. Беше маркизът, който й напомняше, че е обещал да я защитава, без значение от какво.

В отговор и тя стисна неговата ръка, с което показваше, че му вярва напълно. После решително направи стъпка напред и пое бавно по пътя към най-големият си страх — кралица Виктория и другата дребна фигура до нея.

Беше на мъж с ръст, много по-нисък от средния. Косата му беше черна и лъскава и изглеждаше мазна, а мустаците му допълваха недодялания му вид. Това, което наистина я отврати и прикова вниманието на Лавина, бяха плътните му дебели устни и малките свински очички, изразяващи похотливо задоволство.

Това беше принц Станислав от Кадрац, мъжът, на когото смяташе да я подари Нейно Величество, независимо от всички обстоятелства. Можеше да й разбие сърцето или да я докара до отчаяние, но по един или друг начин, тази женица се канеше да я вкара в капана на ужасен брак.

Лорд Рингууд се поклони дълбоко пред пълновластната си господарка, а Лавина направи елегантен реверанс. Дълго време кралицата ги гледа мълчаливо, докато на лицето й беше изписано хладно презрение. Когато най-сетне проговори, гласът й беше суров и надменен.

— Колко се радвам да ви видя, лорд Рингууд — най-накрая! Бяхме много разочаровани от факта, че не се подчинихте и пренебрегнахте призива ми, който беше въпрос от национално значение.

Начинът, по който тя изрече последните думи, накара кръвта на Лавина да замръзне и да разбере, че Нейно Величество нямаше да се предаде току-тъй.

— Простете, Ваше Величество — каза лорд Рингууд. — Не исках да проявя неуважение, но бях заслепен от щастие, тъй като празнувах годежа на дъщеря ми с маркиза на Елзуик и се опасявам, че в цялата бъркотия нещо не сме се разбрали.

При споменаването на годежа, лицето на кралицата застина, но тя бързо се овладя и каза:

— Това няма значение. За щастие, дойде времето да поправим тази грешка.

— Добър вечер, Ваше Величество!

Беше лорд Елзуик и намесата му, преди да го повика кралицата, беше в нарушение на протокола. Лавина видя, че всички придворни, които присъстваха, останаха учудени от проявената дързост.

Но маркизът беше наясно с играта, която играеше кралицата и нямаше да позволи да й се размине. Привличайки вниманието й върху себе си, той я погледна право в очите, но тя не срещна погледа му, а представи ниския мъж до нея на Лавина и графа.

— Принц Станислав, позволете да ви запозная с двама членове на кралската фамилия — графът на Рингууд и дъщеря му лейди Лавина, за които доста съм ви говорила.

Нямаше място за съмнение в думите й или пък в многозначителния поглед, който принцът отправи към Лавина. Погледът му я преценяваше и за миг й се стори, че той дори я оглеждаше похотливо. Някакво подобие на усмивка се появи на лицето му, което потвърди опасенията й и я накара да потрепери.

Когато се приближи по-близо до него, тя се постара да държи главата си по-високо, отколкото обикновено. Роклята й беше дълбоко изрязана, което беше типично за вечерните тоалети и тя беше сигурна, че това противно същество надничаше към деколтето й повече, отколкото подобава за добро поведение.

Лавина направи реверанс, а когато се изправи, принцът й се усмихна.

— Очарователно! — каза той с акцент. — Възхитително! Вие сте точно такава, каквато очаквах.

Лавина не показа никаква емоция и лицето й остана безизразно.

— Няма никаква причина Нейно Кралско Височество да очаква, каквото и да било възражение от моя страна.

Той се усмихна. Котка, която е хванала мишка би се усмихнала по същия начин.

— Напротив, има много причини за възражение и с удоволствие ще ви ги обясня.

„Само, ако можеше татко да ми помогне“, помисли си тя, но кралицата вече разговаряше с него. Нейно Величество се усмихваше, демонстрирайки приятелство, но Лавина разбираше, че това е начин да я остави насаме с принц Станислав.

За нейно щастие обаче, имаше още много хора, които чакаха да бъдат представени на принца и дори кралицата нямаше как да го отмени.

Лорд Рингууд се приближи до принц Станислав и го поздрави, но толкова недружелюбно, че Лавина се изплаши. Тя дори не подозираше досега, че баща й притежава железен характер.

Принцът обаче беше невъзмутим.

— Лорд Рингууд, трябва да ви поздравя, че сте отгледали такава очарователна дъщеря. Можете да ме смятате за експерт. В Кадрац знаем как да ценим красивите жени.

Но лорд Рингууд позеленя от яд при това вулгарно изказване за дъщеря му.

— Мисля, че Ваше Кралско Височество ни оказва прекалено голяма чест — каза графът и се поклони.

Станислав понечи да отговори, но графът продължи.

— Когато казвам това, говоря както от мое име, така и от името на лейди Лавина. Веднъж в живота се пада възможност да се запознаеш с човек, чието име е… известно в целия свят.

Станислав отново опита да вземе думата, но и този път без успех.

— Чували сме толкова много за славата на Кадрац — упорито не спираше да говори графът. — И радостта от срещата с Ваше Кралско Величество се прибавя към другото щастливо събитие в семейството ми — годежът на Лавина с лорд Елзуик, който, както виждате, ни придружава.

Лорд Рингууд се принуди да спре с приказките, защото вече беше почти без дъх, а за да го окуражи, Лавина му отправи поглед, изпълнен с любов и възхита.

Усмивката на Станислав беше изчезнала и заменена от злобна гримаса, а очите му бяха абсолютно безизразни.

— Точно така — гракна той, а гласът му беше леден като арктическа буря. — Точно така!

Внезапно той изви глава, за да поздрави следващия гост, но тъй като това беше самият маркиз, принцът видимо се сепна от изненада.

— Ваше Кралско Височество! — каза маркизът и направи едва забележим поклон.

Когато се изправи, лорд Елзуик погледна принца право в очите. Изведнъж сърцето на Лавина се сви от страх и я завладя ужасно предчувствие. Сякаш земетресение разтресе цялата земя, разклащайки из основи и с оглушителен тътен сградата, в която се намираха. В съзнанието й пламнаха огромни огньове, светкавици раздираха небето, въздухът беше нажежен от неистова омраза.

Само след миг това странно усещане отмина и когато се огледа, Лавина отново се видя в салона на замъка Балморал. Всичко си беше, както преди, но чувството, което мина през нея, беше толкова силно и истинско, че за момент тя остана замаяна.

— Татко — прошепна Лавина, като едва се държеше на крака.

Графът веднага се обърна, но лорд Елзуик беше по-бърз, прегърна Лавина през кръста и я измъкна от влиянието на принца.

Върволицата от хора се раздвижи, те тръгнаха с тях и за щастие, беше невъзможно ниският, противен принц да ги последва.

— Какво се случи с теб, мила моя? — попита графът.

— Не знам, татко! Почувствах разни неща… сякаш имаше омраза навсякъде край мен и някой се канеше да убива наред.

— Предполагам, че доста хора искат да убият този зъл човек — отговори баща й в опит да я успокои.

— Ти беше чудесен, татко!

— Справихте се с него доста добре — съгласи се маркизът. — Това, което усетихте, най-вероятно е желанието му да ви убие затова, че не му позволихте даже да гъкне.

За пръв път Лавина забеляза, че лорд Елзуик също беше блед и въпреки, че думите му бяха закачливи и весели, в гласа му се усещаше напрежение.

Когато той я обгърна с ръка в опита си да я предпази, Лавина усети, че и той трепереше. Опита се да разгадае причината и потърси очите му, но лорд Елзуик се взираше пред себе си и отбягваше погледа й.

Успокоението й от бягството не трая дълго. Когато редицата от хора, чакащи да поздравят принц Станислав свърши, той веднага я потърси.

— Старателно се оглеждах за вас, тъй като желая да ви придружа до масата за вечеря — каза той и я улови за ръката. — Имаме доста неща, за които да си побъбрим.

Маркизът понечи да предприеме действие, за да го накара да пусне ръката й, но Лавина го спря с кратко кимване и лека усмивка.

Истината беше, че не желаеше да седне до Станислав, но все пак не беше и малко дете, за да вдига шум за нещо, толкова незначително. Какво можеше да й стори той на публично място?

Тя преглътна отвращението си и позволи на Станислав да я придружи до дългата, елегантно украсена маса, където й беше отредено място именно до него.

Лавина осъзнаваше, че всички погледи са приковани към нея, както и другото — знаеше се какво точно цели кралицата и колко е решена да го постигне.

Лавина се надяваше, че може би друга жена ще бъде удостоена с честта да бъде забелязана от принца, но това така и не се случи. Той посвети цялата вечер изцяло на нея, поглъщаше с внимание всяка нейна дума, сякаш от това зависеше животът му.

Тя обаче никак не се чувстваше поласкана. Дори този мъж да не беше застрашил всичко, което й беше скъпо, той пак щеше да й се струва отвратителен. Ласкателствата му също бяха примитивни. Всичко беше преструвка и игра, а той не притежаваше умението да я играе добре, така че цялата вечер можеше да се обобщи с една дума — пародия.

Но най-лошото от всичко се оказа фактът, че най-големите й опасения се оказаха абсолютна истина.

Принц Станислав не се къпеше.

Беше се опитал да притъпи миризмата на пот с одеколон, но двете ухания се смесваха и вонята се оказа нетърпима.

Принцът непрекъснато говореше за страната си, докато Лавина се опитваше да стои на разстояние от разваления му дъх.

Станислав безспирно й обясняваше колко харесвана ще бъде в Кадрац и колко много ще й допаднат мястото и хората там.

— Ами руснаците, които ви притесняват на границата? — попита мило тя. — И тях ли трябва да обикна?

Тъй като, освен всичко друго, този принц беше непростимо глупав, не можа да схване иронията й и се засмя весело.

— Какви руснаци? Откъде чухте тази история? Никакви руснаци не притесняват границата ми.

За негово нещастие, точно в момента, когато изрече последните думи, разговорите бяха спрели, така че гласът му отекна в залата.

Внезапно глъчката на масата премина в тишина. Всички погледи се преместиха от Станислав към кралицата, която гледаше гневно по посока на своя скъп гост.

Лавина се възползва от настъпилата тишина и с мил глас каза:

— Радвам се да чуя, че проблемите на Негово Кралско Височество са решени. Сега знам, че няма защо да се безпокоим за вас.

В този миг Станислав разбра, че е направил непростима грешка. Тишината се проточи, понеже никой не знаеше какво точно трябва да каже.

Първа заговори кралицата.

— Принц Станислав направи доста остроумно наблюдение.

Тя повтори „остроумно наблюдение“, което беше потресаваща безсмислица, но въпреки това, всички избухнаха в смях.

В опит да получи подкрепа, Лавина потърси погледа на баща си и видя, че той й намигаше. После тя потърси и маркиза, който пък я наблюдаваше усмихнат. Щом погледите им се срещнаха, той й кимна с глава, сякаш й казваше: „Браво на теб“.

„До тук добре!“ — помисли си Лавина. Със сигурност можеше да се справи с положението.

Но предстоеше най-лошото. Веднага щом приключи вечерята, кралицата обяви, че следват „импровизирани танци“. Прислугата бързо прибра килимите, а пианистът седна на пианото.

— Понякога прави така и в Уиндзор — простена графът. — И се предполага, че всички трябва да го смятаме за забавно и неочаквано, а всъщност ненавиждаме този й маниер.

— Толкова е предвзето и изкуствено — възмути се Лавина. — Наистина е доста импровизирано.

— Страхувам се, че няма да можеш да се измъкнеш толкова лесно, скъпа моя — с въздишка каза графът.

— Поне ще имам възможност да се изясня с Нейно Величество — каза Лавина.

Когато кралицата я повика и й нареди да седне до нея на подиума, Лавина се подчини, но на лицето й бяха изписани непоколебимост и решителност.

— Знаете защо ви повиках, нали? — попита кралицата.

— Да, мадам, знам. Искате да се омъжа за принц Станислав и съжалявам, че не мога да се подчиня, тъй като вече съм обвързана.

— Глупости! — тази единствена дума, която изрече кралицата, беше като изстрелян куршум. — Ще изпълните задължението си! — нареди тя.

— Какво задължение? — уж се зачуди Лавина. — Вие сама чухте принц Станислав да казва, че руснаците вече не са заплаха за страната му.

Кралица Виктория за миг се замисли.

— Той е глупак! — заяви тя.

— Тогава защо искате аз да се омъжа за него?

— Това няма нищо общо със същността на въпроса. Дори и да беше десет пъти по-глупав, което между нас казано, започвам да подозирам, че е така, вашето задължение си остава.

— Възнамерявам да изпълня задължението си — отговори и Лавина. — Задължението, което имам към лорд Елзуик, моят бъдещ съпруг.

Очите на кралицата заблестяха гневно, защото не беше свикнала да й се противоречи.

— Всички трябва да правим жертви понякога — поучи я тя. — Аз съм правила много в живота си.

— Но сте се омъжила за този, когото сте обичали — отбеляза Лавина.

За момент лицето на кралицата стана по-ведро и мило.

— Вярно е — прошепна тя. — Имах по-голям късмет от вас.

— Не, мадам — остро възрази Лавина. — Аз също имам намерение да бъда щастлива.

— Обичате ли го? — попита кралицата, а гневът й сякаш се беше разсеял. — Лорд Елзуик? Кажете ми истината.

Лавина се поколеба какво да отговори, но после реши да си признае.

— Да, мадам, обичам го!

— Както една жена обича мъжа, с който ще трябва да прекара остатъка от живота си, така ли?

— Да, мадам!

— Имате ли някаква представа за близостта в брака?

Лавина се изчерви.

— Да, Ваше Величество!

— И искате да споделите тази близост именно с този мъж?

— Точно така.

Въпреки, че беше смутена от естеството на разговора, в душата си Лавина ликуваше от щастие, сигурна, че кралицата ще прояви милост и ще отстъпи.

Но в следващия миг обаче, надеждите й бяха жестоко разбити на пух и прах.

— Тогава наистина съжалявам за вас, защото задължението ви е ясно. Обещах на принц Станислав, че ще се омъжите за него и трябва да спазя думата си.

Лавина ахна от възмущение.

— Обещали сте му без дори да ме попитате? Нямате право!

— Младо момиче, трябва ли да ви напомням с кого разговаряте? Като ваша господарка имам всякакви права.

— Нямате право да ме обещавате на мъж, който не се къпе. Какво мислите за това?

— Не смятам, че е приятно, но ако аз бях задължена да се омъжа, досега да съм го сторила.

— Тогава Ваше Величество е с по-твърд характер. Аз няма да го направя.

— Ще направите това, което аз ви наредя!

— Не, мадам, никога!

Кралицата мълком я наблюдаваше и въпреки, че никой не говореше и цареше пълна тишина, все пак във въздуха витаеше напрежение.

За щастие маркизът се появи точно навреме, галантно се поклони и каза:

— Простете Ваше Величество, за това че съм толкова настоятелен годеник, но тъй като лейди Лавина е моята бъдеща съпруга, не искам да се отделям от нея за дълго време.

— Ще трябва да потърпите още малко — хладно отвърна кралицата. — Принц Станислав е мой почетен гост и му обещах, че ще има възможност да танцува с лейди Рингууд.

— Със сигурност това е още един шанс да обясня на този ужасен човек позицията си — каза Лавина и се изправи гордо, а после направи реверанс към разгневената кралица.

Етикетът предполагаше поданикът да изчака, докато монархът не му даде разрешение да напусне, но след този откровен разговор, Лавина се чувстваше достатъчно смела да прави всичко, каквото си науми. Едва ли кралица Виктория можеше да й се ядоса повече от това.

За ужас на Лавина обаче, принц Станислав вече я чакаше, а ръцете му бяха протегнати да я хванат.

— Добре ли сте? — загрижено попита маркизът.

— Да, благодаря ви! Мисля, че ще справя с това.

Тя се беше опълчила срещу кралицата и я беше победила. Един толкова глупав принц, нямаше да бъде никакъв проблем.