Барбара Картланд
Невъзможна любов (9)

Глава 8

Лавина застана пред принц Станислав с гордо вдигната глава и с неохота му позволи да я хване за ръка и да я заведе до дансинга.

Движенията й бяха в такт с музиката, а неговите доста тромави. Въпреки, че принцът нямаше добри танцови умения и я държеше, все едно държи бастун, той не пропусна възможността да се оплаче.

— Можете да сте малко по-сговорчива и… старателна!

— Просто изпълнявам задължение, Ваше Кралско Величество! — иронично отвърна тя.

— Като виждам усилията, които полагате, то трябва да е доста безперспективно — изстреля той.

— Правя това, което изискват от мен — информира го хладно тя.

Станислав направи някаква гримаса, без да коментира повече. Междувременно, докато трая танцът, той се стараеше да я държи, колкото се може по-близко до себе си, но усилията му бяха добре отблъсквани с надменност.

— Ако не се постараете, нещата няма да потръгнат — предупреди я той. — Наистина трябва да положите усилия, за да се разбираме. Имам голямото желание за това. Мисля, че сте много красива и обаятелна и ще блестите достойно на трона на Кадрац.

Когато тя твърдо отказа да го удостои с отговор, той още по-настоятелно продължи:

— Това, разбира се, е желание на кралицата, а вие, както знаете, сте длъжна да й се подчинявате.

— Всички ли във вашата страна ви се подчиняват? — запита тя.

— Мога да ви уверя, че го правят, защото в противен случай им измислям ужасни наказания.

— Какво възхитително място! — каза тя с насмешка.

— Наистина е най-възхитителното място на света! — съгласи се той, защото беше прекалено ограничен, за да долови иронията в думите й. — Със сигурност ще го обикнете.

— Няма да го обикна, поради простата причина, че няма дори и да го видя. Всъщност, не искам за в бъдеще да виждам и самия вас!

— Тъй като скоро ще се оженим, това ще бъде трудно изпълнимо — усмихна й се той.

— Няма да се омъжа за вас. Току-що го казах и на Нейно Величество.

— Тя обаче ме уведоми, че ще го направите.

— Мисля, че годеникът ми има какво да ви каже по въпроса — каза тя, успокоена от откритието, че маркизът не ги изпускаше от очи.

— О, нека върви по дяволите! — нетърпеливо отговори Станислав. — Уморих се да слушам всички тези глупости за годеници. Време е да си поговорим насаме.

Бяха близо до големите френски прозорци, които водеха към терасата. Ненадейно Станислав затегна хватката си около ръката й и започна да я дърпа по посока на отворения прозорец.

Лавина се опита да окаже съпротива и да се освободи, но той беше по-силен от нея. Тя почувства, че самоувереността я напуска и отстъпва място на страха.

Внезапно принцът спря, изригвайки грубо проклятие.

— Махнете се от пътя ми! — заповеднически извика той.

— Не! — възрази маркизът, който стоеше неподвижен като скала по средата на прозореца, препречвайки му пътя.

— Казах, да се махнете от пътя ми!

Маркизът заговори тихо, така че само тримата можеха да чуят думите му.

— Заслужавате да ви ударя и ако не я пуснете веднага, бъдете сигурен, че ще го сторя.

И докато изричаше това, той се приближи и заговори по-тихо, но с още по-заплашителен тон, от който Лавина настръхна.

— Нали не се съмнявате? Дяволски добре знаете, че ще го направя. Сега я освободете, преди да сте усетили юмрука ми!

Не можеше да се каже, че Станислав сам пусна Лавина, но заплахата на маркиза го накара да застине на място, така че тя успя да се измъкне от хватката му.

Маркизът също се възползва от момента и я прегърна здраво през кръста.

— Изглеждаш ми пребледняла, любов моя? — каза той достатъчно силно, за да бъде чут от всички. — Предполагам, че се чувстваш зле от горещината.

— Да-да — съгласи се тя, дишайки тежко и полюшвайки се.

Като я придържаше, маркизът я заведе до мястото, където беше кралицата. Лорд Рингууд ги следваше по петите, тъй като беше станал неволен свидетел на разигралата се разправия.

— Ваше Величество — спокойно каза маркизът, — годеницата ми не се чувства добре, и с вашето любезно позволение, бихме искали да се оттеглим, преди да е припаднала.

От изражението на лицето й, те отсъдиха, че тя не беше много доволна от чутото и с най-голямо удоволствие би им отказала. Но в случая, когато неразположението на Лавина беше очевидно, тя нямаше какво повече да стори и даде позволението си с кратко кимване.

Веднага маркизът взе Лавина на ръце и напусна балната зала на Балморал, последван от графа.

Лавина се притисна плътно до него и го прегърна. Истината беше, че тя не беше нито зле, нито пък припадаше, но беше длъжна да играе играта докрай или поне, докато не се озовяха на сигурно място в каретата.

— Лавина — каза той.

Чак когато чу да изричат името й, тя разбра, че все още го прегръща и очите й бяха затворени. Когато ги отвори отново, тя видя, че той я гледа загрижено, а лицето му има сериозен и разтревожен вид.

— Лавина? — попита той. — Добре ли сте?

— Да — потвърди тя и го освободи от прегръдката си, доволна, че ги обгръщаше тъмнина, която не позволяваше на маркиза да види, че е пламнала до корените на косата си.

Вече свободен, той също я пусна и тя се настани удобно на мястото до него.

— Радвам се, че всичко свърши — каза тя. — Нямаше да мога да го изтърпя нито секунда повече. Благодаря ви, че дойдохте и ме спасихте. Но се страхувам, че това ще ви навлече доста неприятности с кралицата.

Отговорът на маркиза беше само свиване на рамене, което потвърди безразличието му към мнението и действията на кралицата.

— Аз също не мога да не изразя благодарността си — на свой ред се намеси и графът, но беше прекъснат доста грубо от маркиза.

— Приятелю, няма нужда да мислите за това!

— Но…

— Ще съм ви благодарен, ако замълчите!

Маркизът говореше почти сърдито и това беше единственото, което спря лорд Рингууд.

През останалата част от пътя Елзуик не пророни нито дума. Той се беше преместил в противоположния ъгъл на каретата и сега се взираше през прозореца навън в тъмнината.

На Лавина й се искаше да го заговори и да го помоли да й разкрие какво чувства и какво го вълнува, но той сякаш се беше пренесъл на друго място, в което не допускаше никого.

По-късно през нощта, докато лежеше в леглото си, тя си припомни някои други случки от същата вечер.

Когато стигна до момента на разговора с кралицата, Лавина се изчерви и беше благодарна, че в момента е сама, а тъмнината скриваше пламналото й от момински свян лице.

Най-безцеремонно беше заявила, че обича лорд Елзуик. Вярно, че тогава го каза под влияние на обстоятелствата, но сега, когато трябваше да бъде честна пред себе си, осъзна, че всъщност си е божата истина.

Беше се влюбила в мъж, който изобщо не се интересуваше от нея. Вярно, че я беше целувал, но това бе действие, провокирано по-скоро от гняв, отколкото от страст. Освен това, той никога не й беше давал причина или повод да вярва, че той изпитва някакви симпатии към нея.

Той просто й помагаше и го правеше по някаква причина, която тя не разбираше и която той не споделяше.

И въпреки това го обичаше. Когато кралицата я беше попитала дали е наясно с близостта, която предполага бракът, тя си помисли за лорд Елзуик със страст.

Сега, щом се сети за това, засрами се. Как можеше да изпитва такива чувства към мъж, който беше абсолютно безразличен към нея?

Или напротив?

Лавина си спомни как устните му изгаряха нейните, трепетът на тялото му, когато се прегърнаха.

Това не й ли даваше малка надежда?

Тъй като тези мисли не й позволиха да заспи, тя стана и отиде до прозореца, като се загледа в пълната луна. На фона на яркия светлосин здрач, мистериозните хълмове гордо се извисяваха в далечината.

Тук в Шотландия, откри черти в характера на маркиза, които не беше и подозирала у него. Беше добила впечатление от страстта му към музиката, позна убийствения му гняв. Със сигурност щеше да бъде много изплашена, ако го насочеше към нея. Затова и Станислав се страхуваше. Беше срещнал силен противник и подви опашка пред него.

— Както и аз срещнах човека, който ми улови око! — усмихна се в себе си тя.

В паметта и изплуваха думите на баща й, с които я предупреди, когато започна да се появява в обществото и постигна завидни успехи. Младите мъже се тълпяха около нея, някои просто флиртуваха, а други се влюбваха в нея до полуда. Но баща й казваше:

— Не ги приемай на сериозно, скъпа моя, в никакъв случай не бързай да се омъжваш. Запомни, че бракът е за цял живот. Не е само няколко седмици, прекарани в провинцията на тенис или плуване, а цял един живот!

— Предполагам, че мъжете, които срещам за първи път, нямат намерение да ми предложат женило — беше отвърнала тя.

— Въпрос на време е някой младеж да падне в краката ти и да те моли да му станеш съпруга.

— Би било много вълнуващо! — беше прошепнала тя.

— Вълнуващо, но само за момента — отговори баща й тогава. — Трябва да запомниш, че избраният от теб за съпруг, трябва да бъде по-важен от всичко друго, а и в последствие ще е така, вече като баща на децата ти.

За миг беше спрял да говори, но после с доста по-тих глас продължи.

— Колкото и труден да се окаже животът ти с него, ти трябва да му бъдеш напълно отдадена и абсолютно вярна. Затова е толкова важно да не прибързваш.

Лавина си спомни точно какво му беше отговорила.

— Но аз съм щастлива с теб, татко! Толкова е вълнуващ животът ми в Лондон! Въобще не искам да мисля за женитби или пък да напускам дома ни.

— Но един ден, когато срещнеш подходящият човек, който да те накара да забравиш всичко друго, ще го поискаш. Просто желая да те накарам да разбереш, че животът ти ще се промени не за няколко минути, а завинаги!

Преди да продължи, той направи кратка пауза.

— Когато се омъжиш, искам да е за човек, когото ще обичаш, и който ще те обича. Ако съумееш да го направиш щастлив, той ще те смята за най-съвършената, очарователна и прекрасна жена на света. Ако чувствата и на двама ви са толкова силни и взаимни, то бъди сигурна, че ще живеете толкова щастливо, колкото живяхме и ние с майка ти.

Лавина никога не забрави тези думи. И сега отново си ги припомни — тук, на прозореца, взряна в лунната светлина и унесена в мисли по този, който я караше да забрави всичко.

— Той определено не ме смята за съвършена, очарователна и прекрасна, както обясни татко — рече на себе си тя. — Всъщност, той дори не е подходящият за мен човек. Тогава защо не мога да не го обичам? Защо сега забравям всички мили и тъй изискани младежи и само той единствен е в мислите ми? Защо?

Но пълната луна безмълвно я гледаше отвисоко и нямаше отговор за нея.

 

 

На следващия ден, лорд Елзуик продължи да се държи по същия напрегнат начин, както предната вечер. Понякога, щом погледнеше към Лавина, тя дори си мислеше, че долавя някаква свирепост в погледа му.

Той все още не се решаваше да я остави сама. Отказа и отправената му покана за риболов, което искрено учуди Лавина.

— Внимавайте да не напускате къщата! — предупреди я той.

— Да не би да си мислите…?

— Да, мисля, че ще се появи тук да ви потърси. И нашите домакини ще трябва да твърдят, че вие не сте вкъщи.

Маркизът разказа накратко на лейди Мак Юън за грубите домогвания на принца по време на приема в Балморал и тя с удоволствие се съгласи да защити скъпата си гостенка.

Точно както очакваха, Станислав се появи час и половина по-късно. Лавина го видя през прозореца и побърза да повика маркиза.

— Той е тук! — уведоми го тя, разтреперана от страх.

— Не се тревожете, лейди Мак Юън ще му каже, че си почивате от вълненията, преживени снощи. Това, което трябва да направите, е просто да се скриете.

Лейди Мак Юън дяволито играеше ролята си. Възхищението й от възможността да посрещне в дома си принц, скоро беше заменено с отвращение от грубите му маниери и миризмата на брилянтин, смесена с тази на пот, която се излъчваше от него.

Принцът остана почти час, глух и сляп за намеците, с които домакините му показваха, че трябва да си върви. Най-накрая, за радост на всички, Станислав стана и си замина, видимо кипящ от яд, заради неприятния развой на събитията, отнасящи се за него.

Лавина го зърна как си заминава от прозореца на стаята си.

Когато, трепереща, слезе долу в салона, скри лице в дланите си и се опита да потисне напиращите в нея сълзи. Колко време щеше да я преследва този дивак и докога маркизът ще можеше да я предпазва от набезите му?

— Всичко е наред, няма го, отиде си! — чу се гласът на маркиза.

— Ще си отиде ли някога завинаги? — изхлипа тя и сълзите й рукнаха. — Ще бъда ли някога в безопасност?

„Сега — помисли си тя, — ако маркизът го е грижа за мен, ще ми предложи веднага да се оженим и така ще ме предпази най-добре.“

Но нищо подобно не се случи. Последваха дълги и тягостни минути на тишина.

Най-накрая той пръв заговори.

— Трябва да проявим по-голямо търпение! Можем да проточим годежа, докато той най-после се откаже.

Нещо в нея жестоко помръкна. Беше загубила. Маркизът не я искаше за съпруга. Объркана, Лавина закри лицето си с ръце, за да не види той плувналите й в сълзи очи.

В следващия миг усети как лорд Елзуик я хвана и я придърпа към себе си, като откри лицето й. Това, което зърна там, го накара да застине неподвижен, безмълвно загледан в нея.

Без да произнесе ни дума, той улови една от ръцете й и я обърна с дланта нагоре, а устните му леко я докоснаха. Дъхът му я обжари и внезапно вълнение премина като ток през тялото й.

Задъхана от силата на завладелите я чувства, Лавина застина безмълвна и осъзна, че нищо в живота й досега не беше я вълнувало по подобен начин. И макар, че тези чувства я разтърсиха до дъното на душата й с неизпитвана наслада, те също я и изплашиха. Не беше редно млада дама да изпитва подобно влечение, ако не е убедена в любовта на мъжа, а в случая, с нея това не беше точно така.

— Не! — каза тя, отдръпвайки ръка от устните му. — Не бива да го правите!

— И защо да не бива?

— Защото… не е редно!

— Или пък смятате, че съм ви неприятен?

— Много добре знаете, кое как е! — тихо произнесе тя.

— И какво има нередно в случая? Ние сме сгодени. Ако има мъж, чийто прегръдки и ласки трябва да приемете, то този мъж съм аз. Всъщност, аз ще съм също и този, който ще има най-големи възражения, ако ви зърна в прегръдките на някой друг.

— Но ние не сме сгодени наистина — напомни му тя. — Знаете добре това!

Той не отговори и когато тя отново го погледна, осъзна, че я наблюдаваше с печален поглед, леко омекотен от обичайната му ирония.

— Чудя се как ли ще свърши всичко това? — едва ли не прошепна той.

Нещо в гласа му накара сърцето й да забие по-лудо от всякога. За момент тя беше неспособна да му отговори. Когато най-накрая се съвзе, постара се да вложи в гласа си повече решителност, отколкото й трябваше за момента.

— Ще свърши, когато този ужасен човек ме остави на мира. Тогава ще ви благодаря за проявеното съчувствие и доброта, след което ще се разделим като приятели.

— Приятели? Такива ли ще си останем?

Гласът му издайнически потреперваше и от това тя заключи, че думите му са двусмислени.

— Определено, никога няма да бъдем врагове — увери го тя. — Поне това е моето мнение. Как мога да ви бъда враг? Невъзможно е!

— Нямах това предвид и вие много добре го знаете!

Вълнението, което завладя цялото й тяло я накара точно да разбере какво искаше да каже. Как можеше да иска чисто приятелски чувства от мъжа, който я владееше и телом, и духом. Той неволно намекваше за нещо по-силно, случило се между тях, но все още не се чувстваше готов да го признае.

— В такъв случай, не знам какво искате ми да кажете! — обоснова се тя и обърна глава, ядосана от нерешителността му.

Той бързо приближи до нея и изви главата й така, че тя да го погледне в очите. И тя видя бушуващата страст, която го беше завладяла преди мигове, а и сега той дишаше неспокойно и на пресекулки, а в очите му искреше неистов блясък.

— Лавина… — произнесе той.

— Да? — трепна тя. — Да…

Беше сигурна, че всеки момент ще й признае чувствата си, а може би дори и това, че я обича. Тогава всичко между тях щеше да се уреди. Щеше да бъде свободна да признае силата и на своите чувства, без да се притеснява за авторитета си на млада жена.

Само да го признаеше по-бързо!

Но маркизът мълчеше.

Лавина знаеше какво точно го измъчва.

Беше жена и той изпитваше недоверие към нея по разбираеми причини, които го караха да бъде подозрителен и дори враждебен, въпреки че я обичаше.

Но и какъв смисъл можеше да има любовта, ако те не преодолееха съмнението, което не му позволяваше да даде израз на чувствата си?

Най-неочаквано той пусна ръката й и рязко се отдръпна, без всякакво обяснение.

— Права сте — каза той, а гласът му прозвуча дрезгаво. — Думите ми нямат никакво значение. Съвсем никакво!

Той отстъпи няколко крачки назад и се поклони учтиво, както изискваше етикетът.

— Приемете моите извинения затова, че ви обезпокоих.

 

 

През следващия ден се случи неочаквано събитие. Из околността се разнесе слухът, че Нейно Величество напуска Балморал.

— Тя беше там едва от една седмица — каза сър Иън на братовчед си лорд Рингууд. — Не е нормално да прекара тук толкова малко време.

— Може би е фалшива тревога — предположи графът, надявайки се точно на обратното — слуховете да се окажат верни.

— Не, няколко души са видели каретата на Нейно Величество на гарата в Балморал. Придружавал я мъж с големи, черни мустаци.

— Принцът… — зарадва се Лавина. — Заминал си е! О, татко, спасена съм!

— Поне засега — каза маркизът, който внимателно беше слушал през цялото време. — Не мисля, че кралицата ще се предаде толкова лесно, но изглежда е разбрала, че тактиката да те принуждава силом не дава резултат.

Същата вечер имаше голяма празнична вечеря в дома на сър Джеймс Мак Вейн.

Всички носеха дрехи в шотландско райе. Мъжете бяха облечени в типичните носии, а жените в бяла коприна с преметнат през рамото раиран шал, закрепен на талията с диамантено копче.

— Лорд Елзуик ти праща това, мила моя — каза графът и отвори малка кутийка, в която имаше диамантено копче.

— Нямаше нужда да си прави труда, татко! — хладно отвърна Лавина. — Скъпата лейди Мак Юън ми зае едно от нейните.

— Тя със сигурност ще прояви разбиране…

— Няма да проявя неучтивост към нашата домакиня за нищо на света — твърдо отвърна Лавина и гордо вирна брадичка, с което даде на баща си да разбере, че е безсмислено да я убеждава повече.

Когато всички слязоха долу, тя очакваше маркизът да направи някакъв коментар по повод подаръка си, но след като я огледа, той произнесе напълно безразлично:

— Моите поздравления за външния ви вид, мадам!

Лавина изпитваше желание да му обясни, че той е този, който я оскърби с нерешителността си да признае чувствата си и това, че отказът й да приеме подаръка му беше нейният начин да му покаже, колко е наранена от това, че той не й вярва.

Но тъй като не беше момента да направи подобно обяснение, принуди се да запази самообладание. През цялото време, докато пътуваха към къщата на Мак Вейн, Лавина не продума, нервирана от неблагоприятния развой на събитията.

Но беше невъзможно да запази също така лошото си настроение при веселата атмосфера, която цареше в имението. Джеймс беше излязъл да посрещне лично гостите, които пристигаха.

Къщата беше ярко осветена, а залите — украсени с венци от зеленина, с цветя и плодове.

Имаше приблизително стотина гости, но семейството от замъка беше сред почетните гости и както се подразбра, Лавина беше удостоена със специално внимание от Джеймс.

Откакто я беше поканил на езда и маркизът така сполучливо осуети желанието му за уединение с нея, той беше прекратил всякакви опити за ухажване, въпреки, че обикновено посещаваха едни и същи светски събития и вечери.

Сега Джеймс се приближи до Лавина, поздрави я с галантен поклон, а лицето му изглеждаше озарено от ослепителна усмивка.

— Няма жена, която да се сравни с вас! — изрече той.

— Замълчете! — каза тя, вдигайки показалеца си пред устните с прелестна усмивка. — Запазете комплименти и за останалите дами!

В отговор той й намигна закачливо.

— Добър вечер, Мак Вейн!

Маркизът протегна ръка към домакина и го поздрави любезно, а после се оттегли на разговор с майка му.

Масата за вечерята беше шедьовър от цветя и фин порцелан, осветена от свещи. Джеймс, все тъй усмихнат, съпроводи Лавина до мястото й, отредено тъкмо до него. Докато вечеряха, покрай масата се разхождаше гайдар и свиреше различни весели мелодийки. Въпреки това, Лавина добре различаваше шеговитото бъбрене на Джеймс, който говореше ли, говореше…

Повечето от шегите на Джеймс бяха добри и Лавина се смееше от сърце, а възхищението на домакина от външния й вид, беше лек за наранената й душа.

Храната беше много вкусна, както и виното, което сервираха. Беше минало много време, откакто Лавина се беше забавлявала на подобно празненство за последен път.

По едно време Джеймс стана на крака, вдигна пълната си с вино чаша за тост, а жестът му беше приветстван от присъстващите с радостни викове.

Всички много се забавляваха и когато дамите напуснаха трапезарията, Лавина си пожела мъжете по-скоро да се присъединят към тях, за да продължи празненството.

Всъщност, те се присъединиха към жените двайсетина минути по-късно, за да ги въведат в балната зала, където вече ги чакаше шотландски оркестър.

Скоро след това се разбра, че Лавина е красавицата на вечерта и всички мъже изявяваха желание да танцуват с нея. Не спираха да й правят всевъзможни комплименти.

Тя преминаваше от партньор на партньор, оглушена от хвалбите им, докато най-накрая се озова в обятията на маркиза за поредния валс.

— Сигурна ли сте, че можете да ми отделите време за един танц? — попита я с лека ирония той.

Тя не можеше да не признае, че открито го беше отбягвала, защото не искаше ръцете му да докосват тялото й, което беше неизбежно по време на танц, понеже знаеше какви емоции у нея предизвикваше този допир. Но истината беше, че Лавина от гордост не си го признаваше.

— Не виждам да ви липсва партньорка — отвърна предизвикателно тя. — Не очаквайте да ви съжалявам!

— Не очаквам милост от вас, но както ви предупредих по-рано, редно е да се държите прилично.

— Аз пък не вярвам да съм прекалила с неблагоприличието — подразни го тя. — Това е бал, сър, и дори сгодените жени имат право да флиртуват по малко.

— Стига обаче да не са сгодени за мен! — рязко отвърна той.

— Но аз не съм сгодена за вас — прошепна тя, но така, че само той да я чуе.

Той мигом се намръщи и тя почувства, че в момента ненавиждаше всяка жена, дръзнала да му се опълчи.

— Така е! Не сте сгодена за мен — язвително изрече той. — Искате ли да обявя този факт пред всички присъстващи?

— Не! — отговори тя, без дори да се замисли.

— Сигурна ли сте? Навярно сър Джеймс би бил много щастлив, ако му освободя пътя.

Тя не можеше да повярва, че той проявява подобна грубост при положение, че няма кой знае каква причина. Не виждаше ли, че тя флиртува с другите мъже само, защото сърцето й страдаше от това, дето той не й обръща внимание.

— Не се интересувам от сър Джеймс — сопна му се на свой ред тя.

— Което ме учудва, при положение, че бяхте като залепена за него през цялата вечер.

— Как смеете да говорите така за мен! Не е вярно!

— Мисля, че това е истината. А също, че ако продължавате да ме правите на глупак, ще си тръгна незабавно и ще ви оставя да си правите, каквото искате!

— Отвратително!

— Имам ли думата ви, че ще правите каквото желая?

— Един тиранин…

— Имам ли думата ви или да си тръгвам?

Лавина се освободи от прегръдката му.

— Нека ви спестя усилието! — каза тя презрително и се отдръпна от него.

За нещастие или по-скоро за щастие, валсът тъкмо в този момент приключи и тя се отдръпна, но все пак така, че няколко души наоколо усетиха, че може би става нещо нередно.

След тази случка Лавина прекара остатъка от вечерта с баща си и в пълна готовност да отблъсне маркиза, в случай че се опита да я доближи.

Но той не го направи и когато тя и графът решиха да си тръгват, лейди Мак Юън ги осведоми, че лорд Елзуик е поднесъл извиненията си и се е прибрал.

 

 

Тъй като маркизът беше излязъл много рано, Лавина не успя да се срещне с него и да се опита да изгладят отношенията си. Сутринта сърцето й беше изпълнена със страдание, докато един от слугите не й донесе писмо.

Тя с нетърпение го отвори. Красив, мъжки почерк, а текстът гласеше:

Прости ми и ела при мен, колкото се може по-бързо. Има толкова неща, които искам да ти кажа само и единствено на теб. Потърси колибата до потока, който минава покрай гората. Чакам те там! Побързай, любима моя!

Иван

— Иван! — прошепна тя тихо.

Маркизът никога не беше държал да го нарича с малкото му име, въпреки факта, че бяха сгодени.

А сега искаше прошката й и използваше името си, за да демонстрира близостта им. Беше я нарекъл любима, избрал е отдалечено местенце, където никой нямаше да ги безпокои, защото прекалено дълго беше копнял да бъде насаме с нея.

Сърцето й се изпълваше с радост.

По най-бързият възможен начин, тя се качи в стаята си и се преоблече за езда, а после отиде до конюшните, за да вземе кон.

Само след няколко минути, тя вече яздеше, забързана към мястото на срещата съвсем сама. Този път Иван не очакваше да вземе със себе си прислуга.

След половин час най-сетне стигна до гората и навлезе в нея. Забързана между дърветата, тя видя потока, а до него колибата. Там имаше само един кон. Побърза да завърже своя до него и нетърпеливо отвори вратата.

— Ето ме! — извика тя. — Тук съм, любими!

Вратата силно се затръшна след нея.

Тя влезе с усмивка, сияеща от щастие.

Неочаквано усмивката й замръзна, а на лицето й се изписа отвращение.

Точно срещу нея, като я оглеждаше похотливо, стоеше принц Станислав.