Барбара Картланд
Невъзможна любов (7)

Глава 6

Когато се зае с тоалета си за вечеря, Лавина много внимателно подбра дрехите си, защото искаше да направи отлично впечатление на новите си роднини.

А щом слезе долу, тя с изненада видя, че имаше и други гости, освен семейство Мак Юън.

— Братовчедке Лавина — каза Андрю — позволете ми да ви представя моя приятел сър Джеймс Мак Вейн, чието имение е в съседство с нашето.

Сър Джеймс беше доста висок на ръст и както по-късно обясни, беше служил в армията, докато не станало време да наследи титлата на баща си. Оттеглил се от службата си там и започнал да се грижи за голямото им имение.

По стечение на обстоятелствата, по време на вечерята на Лавина й беше отредено място точно до него и тя констатира, че той е един от най-привлекателните млади мъже, които някога беше виждала. Както и от най-удивителните характери.

Той постоянно я разсмиваше със случки от пребиваването си на север, докато служил в армията, както и за трудностите, с които се е сблъсквал, когато по-късно става земевладелец.

— Баща ми е шотландец, а майка ми англичанка — обясни той на Лавина. — И когато имам да решавам някакъв проблем се двоумя, сърцето си ли да послушам или да избера това, което би ми донесло по-голяма полза.

Лавина се разсмя.

— Всеки би предпочел да се върне на юг, още повече, ако го чака и сериозно наследство — подкрепи го тя. — Сигурна съм, че така мислят и хората от Севера, макар вие да сте по-големи патриоти от нас, както съм чувала да казват.

— Да, патриоти сме — съгласи се шотландецът. — Но в същото време се опитваме да бъдем разумни и да не избухваме в ядове толкова бързо, което е присъщо за нашите предци.

Лавина отново избухна в смях.

— Доколкото си спомням, историята на Шотландия изобилства от битки и винаги съм се старала да бъда внимателна, да не обидя някого, за да не пострадам в последствие.

Сър Джеймс се усмихна.

— Можете да се чувствате в безопасност — каза той. — Уверявам ви, че шотландците обичат красотата, без значение дали се отнася за цвете или за жена. Тук ще бъдете харесвана, където и да отидете.

Лавина се изчерви.

— Благодаря ви! — каза тя. — Сега няма защо да се притеснявам, че мога да кажа или направя нещо, което не би трябвало.

— В такъв случай Шотландия ви приветства с отворени обятия — възторжено отговори той. — При пръв удобен случай, ще организирам тържество в къщата си, единствено във ваша чест!

— С удоволствие ще приема — каза тя. — Както и годеникът ми, разбира се!

— Годеникът ви ли? — зачуди се Джеймс и видимо беше обезсърчен.

Лавина се досети, че той не беше в къщата на Мак Юън, когато баща й съобщи за годежа й с маркиз Елзуик.

— Кажете ми, че не е истина! — унило рече той. — Измисляте си, че имате годеник…

— Не, той седи точно пред нас, до лейди Мак Юън.

Настъпи неловко мълчание, което младият мъж пръв наруши.

— Това ми развали възторженото настроение.

Лавина погледна сър Джеймс в очите и за момент се почувства пленена от тях. После се изчерви и извърна поглед, чувствайки, че се случваше нещо странно и необикновено.

 

 

През следващите няколко дни всички от околността ги приветстваха с добре дошли. Организираха се вечери, обеди, танци и всичко в тяхна чест. Всяка вечер по нещо различно.

Сър Джеймс ги покани в имението си, както беше обещал, така че графът, маркизът и Лавина получиха възможност да се порадват на конете му, които младият мъж притежаваше и за които се говореше, че са най-добрите в цяла Шотландия.

Очевидно и лорд Елзуик беше на същото мнение, тъй като им се любуваше с изключително възхищение и прекара доста голяма част от времето си в дискусия със собственика им. Но за всички остана скрит фактът, че маркизът не гледаше с добро око на сър Джеймс, а с хладна неприязън, която изглеждаше някак странна в комбинация с приятелските му думи.

Лавина беше недалеч от тях и хвърли бегъл поглед към двамата мъже. Щом се убеди, че Елзуик се е поуспокоил, тя също се почувства по-уверена да се забавлява и когато остана насаме с баща си, не можа да се сдържи и сподели впечатленията си.

— Знаеш ли, татко, мисля, че визитата ни в Шотландия не е само за наше добро, но е от голяма полза и за нашия приятел лорд Елзуик. Започва да става по-човечен.

Баща й се засмя.

— Какво искаш да каже, мила? — зачуди се той.

— Знаеш много добре, какво точно имам предвид! — отвърна му Лавина. — Той се смее, включва се в разговорите за конете и контактува с всички присъстващи. Намира животните за също тъй прекрасни, каквито сме и ние, хората. Затова си и помислих, че започва да изпълзява от черупката си.

— Той определено беше много забавен по време на вечерята, естествено, след като дамите напуснаха масата — каза графът. — Разказа ни истории, каквито не бях чувал досега, пусна и няколко шеги, неподходящи за женски ушенца, които бяха остроумни и много смешни.

Лавина погледна изненадана баща си.

— Лорд Елзуик знае шеги, неподходящи за женски уши? — невярващо повтори тя. — Не мога да си го представя, татко!

— Скъпа моя, всеки мъж знае шеги, които са неподходящи за женско ушенце — заяви баща й с тих гласец.

— О, небеса! И ти ли си такъв, татко?

— Разбира се, след като снощи се наслушах на лорд Елзуик — закачливо отговори той.

Домакинът предложи на гостите си панорамна обиколка на кон в околностите на имението, просто за атракция.

За ездата сър Джеймс предостави на Лавина елегантна дребна кобилка, но която имаше буен нрав. А той й прави компания по време на кратката обиколка из земите му.

— Утре сутрин ще излезем за по-дълга езда — покани я той. — Поне се надявам, че ще желаете да ме придружите.

— Но няма ли утре да ходите на риболов? — попита Лавина. — Сигурна съм, че татко и лорд Елзуик…

— Те ще бъдат на риболов — потвърди сър Джеймс. — Но не и ние!

Многозначителното изражение на лицето му, накара Лавина да се изчерви.

— Н-не мисля, че бих могла… — каза тя, като си пожела да беше свободна, за да може да флиртува на воля с този мил красавец.

— Можете, стига да се го пожелаете — предизвика я той. — Предполагам, че вашият съпруг и повелител не би имал нищо против една невинна езда?

— Моят съпруг и повелител ли? — повтори тя зачудена. — Кого имате предвид?

— Казахте ми, че сте сгодена за лорд Елзуик.

— Което го прави мой годеник, а не съпруг и повелител!

— Нима не е същото?

— Категорично не е същото! — троснато отвърна тя, изпълнена с негодувание.

— Но дали и той го разбира по същия начин? На мен ми изглежда доста тираничен мъж.

— Аз не му позволявам да се разпорежда с живота ми! — надменно отвърна Лавина.

— Това означава ли, че ще дойдете на езда с мен?

— Да, разбира се!

Импулсивно той хвана ръката й и я целуна.

Въпреки самоуверените си думи, Лавина беше малко несигурна, относно реакцията на лорд Елзуик. Така, че още същата вечер, преди да си легнат, тя му пожела приятно прекарване по време на риболова и го информира, че смята да излезе на езда със сър Джеймс Мак Вейн.

— Надявам се да си прекарате добре, мадам!

— И не възразявате ли?

— Защо да го правя? Вие ще бъдете придружена от прислуга, както си му е редът.

— Да, аз…

— Всъщност, смятам да разясня това на сър Иън веднага — каза той и й се усмихна. — За всеки случай, защото вие може да забравите!

Едва изрекъл тези думи, маркизът се оттегли да говори с домакина им. След няколко минути се върна с новината, че две от дъщерите на Мак Юън също ще се присъединят към тях за ездата.

— Надявам се да спите добре! — каза той хладно и се качи нагоре по стълбището към стаята си, като остави Лавина, пламнала от гняв.

На следващия ден тя и сър Джеймс наистина излязоха на езда, придружени от Избела и Жералдин Мак Юън, както и от един прислужник. В края на изключително мъгливия и неприятен ден, Лавина се прибра в лошо настроение и готова за караница.

Не й се отдаде възможност да се скара с маркиза, защото той не беше там. Мъжете се прибраха от риболова, когато тя вече се преобличаше за вечеря.

Както обикновено, на вечерята присъстваха много от съседите, една, от които беше Еглантийн Мак Кади, местната красавица, прочута с певческите си възможности.

По време на вечерята тя имаше честта да бъде настанена до маркиза, който й обърна изключително внимание и изглеждаше напълно запленен от чара й.

Лавина не можеше да разбере, какво толкова намираше той у тази дама. Тя смяташе, че красотата й е попреминала и е доста просташка, а това, с което привличаше вниманието на мъжете, в нейните очи й изглеждаше твърде очебийно. При това и смехът й отекваше прекалено шумно.

И докато тайничко следеше поведението на маркиза, тя не можеше да повярва, че това е мъжът, който мразеше жените и уж се отвращаваше от тях.

Сега той ласкаеше Еглантийн и нямаше и следа от грубостите му към Лавина. И се занасяше с тази… при това директно пред очите на годеницата си!

Пеенето на въпросната дама не беше по-добро от външния й вид. Гласът й беше прекалено силен, което най-малко можеше да се каже съответно за изпълнението й. За Лавина беше непонятно защо маркизът поиска да й акомпанира на пианото и именно това бе нещото, което я разстрои най-много. Умението му да свири беше тяхната обща тайна, която в бъдеще би спомогнала да станат по-близки, а разкривайки я на всички, той беше разбил надеждите й и я нарани повече, отколкото тя предполагаше, че би могъл.

Когато представлението приключи, последваха бурни аплодисменти, които двамата музиканти приеха с видима охота, въпреки, че се опитаха да демонстрират скромност. Като ги гледаше, застанали един до друг, привлекли цялото внимание на публиката върху себе си, Лавина беше вбесена. В този миг й се искаше да замери и двамата с някой прибор от масата.

Когато празненството свърши, маркизът дръпна Лавина настрана от гостите, така че да останат насаме и да поговорят на спокойствие. В очите му имаше особен блясък, а тя помисли, че се дължи или на веселото му настроение, или на нещо друго, което трябваше да я накара да бъде нащрек.

— Сърдите ли ми се? — невинно запита той.

— Имам пълното право да ви се сърдя. Флиртувате така безсрамно пред очите на всички…

— Аз поне не й целунах ръка или не я заведох на усамотена езда, както сторихте вие!

— Ние със сър Джеймс наистина само яздихме! — троснато отвърна тя.

— Сигурен съм. Хареса ли ви?

Лавина го изгледа гневно.

— Какво толкова намирате в него, Лавина?

— Компанията му е много приятна — кратко поясни тя.

— А моята не е! Аз съм неприятен и имам груби обноски. Но не забравяйте, че аз съм този, който потърсихте за помощ, защото чертите на характера ми ме правят истинска заплаха за обществото и ми дават силата и умението да ви помогна. Не можете да ни имате и двамата. Ако сте влюбена в него, само кажете и аз ще се отдръпна и ще ви оставя на милостта му.

— Не, не бива да го правите…

— Но ще го направя, ако ми дадете повод да го сторя. Помислете си внимателно. Може би годежът с него също ще ви е от полза за постигане на целта.

— Аз не искам да се сгодявам за него! — плахо отвърна тя.

— Иска ви се значи само да пофлиртувате? Разбирам, но нека ви предупредя за нещо — няма да ви позволя да ме правите на глупак. Ясно ли ви е това?

— Да.

— Много добре. В такъв случай ви желая лека нощ и приятни сънища.

Маркизът мина покрай нея, без дори да я удостои с поглед, оставяйки я разстроена до сълзи. Тя побягна към стаята си, хвърли се на леглото, зарови лице във възглавницата си и заплака.

 

 

С изключение на тази случка, животът на Лавина в къщата вървеше добре. Тя беше запленена от красотите на Шотландия и когато яздеше, обикновено я придружаваше лорд Елзуик. Когато не беше ядосан и не я дразнеше, той наистина представляваше приятна компания.

През дните, прекарани в имението на семейство Мак Юън, тя почти успя да се отпусне и да позабрави страховете и притесненията си, но една сутрин, докато седяха в салона, се случи нещо неочаквано. Домакинята им, лейди Мак Юън направо влетя в стаята и невероятно въодушевена, каза:

— По пътя идва насам карета с кралския герб.

Лавина имаше чувството, че кръвта й замръзна. Толкова беше стъписана от чутото, че не можа да пророни нито дума. Уплашеният й поглед срещна този на баща й, който съумя да се изправи на крака.

Въпреки че графът беше блед като смъртник, лицето му все още излъчваше някаква решителност. Той тръгна към входната врата и всички от семейството понечиха да го последват, но сър Иън ги спря.

— Това е поверителна и лична работа на Нейно Величество. Не трябва да се натрапваме.

Уловени за ръце, в опит да си вдъхнат увереност един на друг, графът и Лавина излязоха да посрещнат неочаквания посетител. За тяхна изненада, входната врата се оказа отворена.

— Татко — обади се Лавина ужасена, — виж кой идва!

Мъжът, който слезе от каретата беше сър Ричард Пейтън, същият, когото бяха заблудили и оставили в Елзуик Тауърс. Лавина и графът си размениха предупредителни погледи и чудом се чудеха какво можеше да го води чак тук.

Когато кралският пратеник ги доближи, видяха, че лицето му изразяваше строга суровост. Той спря точно пред тях и ги поздрави с едва забележимо кимване.

— Какво правите толкова на север, Пейтън? — попита графът, уж ни лук ял, ни лук мирисал, а в гласа му прозираше опит да прозвучи сърдечно.

— Придружавам Нейно Величество при престоя й в Балморал — отговори сър Ричард.

— Балморал ли? — уж изненадан се зачуди графът. — Все още е много рано за лятото. Кралицата никога не идва на север по това време, обикновено през следващия месец.

— Тази година Нейно Величество реши да направи изключение — оповести сър Ричард. — Тя има специален гост, който иска да види красотите на Шотландия.

На Лавина й се зави свят. Имаше някакво странно предчувствие, което я караше да се страхува до смърт.

— Какво? Специален гост ли? — попита лорд Рингууд, сякаш беше неубеден в това, което е чул.

Сър Ричард стоеше мълчаливо и неподвижно в опит да привлече вниманието им. Това трая няколко мига, след което той с ясен и силен глас обяви:

— Нейно Величество има удоволствието да покани лорд Рингууд и дъщеря му Лавина на прием, който ще се състои утре вечер и на който ще имате честта да се запознаете с принц Станислав от Кадрац.

Съобщението беше последвано от мъртвешка тишина, след което им се връчи и самата покана.

— Н-но… — заекна графът. — Няма ли още една покана за лорд Елзуик?

— Нейно Величество не знае, че той е тук и затова не е включен в поканата.

— Но сега, когато вече знае не трябва ли…

Графът беше прекъснат от нечий силен смях. Всички се обърнаха и с изненада видяха, че това беше самият маркиз, който се разхождаше спокойно из салона, а лицето му беше озарено от веселост.

Виждайки го, сър Ричард изпъна гръб и се намръщи в знак на възмущение.

— Ваше Благородие, смятам, че се отнесохте с мен много подло по време на последната ни среща — каза той.

— Нямах друг избор. Както и да е, но виждам, че сега вие искате да си го върнете. Чудно ми е как кралицата е разбрала къде сме? — каза маркизът.

— Икономът ви ме подлъга, точно както го бяхте инструктирали — навъсено го уведоми сър Ричард.

— И все пак сте успели да подкупите някого от другите слуги, или поне така предполагам. Знам, че онази нощ имаше някой, който подслушваше зад вратата на библиотеката. Надявам се, Нейно Величество да възнаграждава за подобни постъпки, но искрено се съмнявам да е така. И тя, както и аз, не обичаме доносниците и нещо повече — тя изобщо не ги толерира. Сега можете да си тръгвате.

— Но трябва да ми дадете отговор, който да предам на кралицата.

— Отговорът ни ще й бъде предаден без вашата помощ. Изчезвайте!

Под разярения и заплашителен поглед на маркиза, сър Ричард набързо се запъти към каретата си.

— Не мога да отида там без вас — каза Лавина. — Знаете какво се опитва да направи кралицата, нали?

— Естествено, че зная, но няма нужда да се страхувате от това, че няма да бъда там. Бъдете спокойна и оставете всичко на мен.

— Поне ми кажете, какво възнамерявате да правите?

— Няма ни най-малка необходимост, вие да знаете — каза й той, а гласът му прозвуча с лека надменност. — Когато кажа, че ще се погрижа за проблема, може да бъдете сигурна, че той ще бъде разрешен и всичко ще завърши добре.

Очите на Лавина блеснаха гневно.

— Много сте самоуверен, сър! — каза тя иронично.

— Всъщност, такъв съм. Вие пък винаги говорите повече, отколкото е необходимо!

— Исках само да кажа… — понечи да се оправдае тя.

— Замълчете, знам какво точно имахте предвид. Когато започнахме тази игра, вие бяхте съвсем наясно що за човек съм аз. Късно е да се окайвате. Рингууд, имам намерение да навестя кралицата. Предлагам и вие да дойдете с мен.

Мисълта да се изправи очи в очи с най-големия си страх, накара лорд Рингууд да пребледнее.

— Но тя не ни очаква! — запротестира той.

— Всеизвестно е, че когато е в Балморал, Нейно Величество залага на неформалностите — спокойно отвърна маркизът. — Ще бъде много радостна от посещението на съседите си.

Графът предпочиташе маркизът да е малко по-конкретен относно действията си, но Елзуик остана непоколебим.

— Поне ми кажете какво възнамерявате да й съобщите? — продължи да настоява Лавина, но маркизът я погледна с насмешка.

— Мисля, че е по-добре да не знаете — каза той. — Има вероятност да ви обземе гняв и…

После отмина, без дори да погледне назад към нея. Тя дълго време остана загледана след него.

Час и половина по-късно каретата с двамата мъже отпътува за Балморал. Графът, както и маркизът бяха облечени много изискано, точно както трябва да изглежда човек, който отива на посещение при кралицата.

Щяха да минат часове, преди те да се върнат, но за Лавина мисълта да бездейства беше недопустима и съвсем неприемлива. В резултат на това, тя по най-бързия начин се качи в стаята си и се преоблече за езда. После отиде до конюшнята, взе си кон и се отправи на дълга разходка.

Когато се върна, все още нямаше вест от тях, така че тя нервно закрачи от единия до другия ъгъл на стаята, стискаше палци и се молеше всичко да мине добре.

Ех, ако можеше да се върнат по-скоро!

Най-накрая видя каретата им. Все още бяха далеко, но все пак се връщаха и носеха новини. Лавина едва сдържаше нетърпението си, докато най-после двамата мъже влязоха в къщата.

— Всичко е наред, мила! — каза графът, докато я прегръщаше. — Лорд Елзуик ще ни придружи в Балморал утре вечер.

— Но не недейте да споменавате на дъщеря си, как успях да го уредя — прошепна му маркизът. — Поне докато не съм на безопасно разстояние.

Лавина хвана баща си под ръка и двамата излязоха в градината.

— Татко, какво направи той?

— Мила, само ако можеше да го видиш! Беше непоколебим, когато се изправи пред кралицата. Щом отидохме в Балморал, Елзуик настоя кралският сановник веднага да съобщи за нас, а когато влязохме, той учтиво се поклони и й каза, че е сигурен как би искала тя да го поздрави за годежа му с теб. Кралицата беше крайно изненадана, но запази самообладание и отвърна, че не може да има годеж, защото ти си от кралското семейство и не може да се омъжваш без нейното съгласие.

— Но, татко, това е ужасно!

— Но не знаеш какво отговори той.

— Очаквам всичко от него, но все пак какво й каза?

— Каза: „Глупости!“.

Реакцията на Лавина беше точно такава, каквато беше очаквал баща й — тя стоеше с ококорени от удивление очи.

— Отвърнал е с „глупости“ на кралицата? — невярващо попита тя.

— Направи го! Каза й още, че досега никой не е смятал семейството ни за част от кралското и вече е прекалено късно да се разиграва тази карта!

— Боже, мой! — извика Лавина, изпълнена с възхищение. — Той наистина й се е опълчил. Какъв смел рицар!

— Той не се страхува от кралицата, мила моя, и тя много добре го знае.

— И въпреки това… да се противопоставиш на Нейно Величество, при това толкова директно… — каза Лавина развълнувана. — Имахме погрешно мнение за него татко.

— Права си, скъпа!

— Трябва веднага да му благодаря и да го уверя, че винаги ще му бъда признателна.

Тя побърза да потърси маркиза, но на прага неочаквано се обърна и погледна към баща си.

— Татко, какво имаше предвид маркизът, като предупреди: „когато съм на безопасно разстояние“?

Смущение и неудобство се появиха по лицето на графа и Лавина забеляза, че той крие нещо.

— Виж, скъпа, трябва да знаеш, че най-главната му цел е да те защити…

— Татко-о-о… — глезено настоя тя.

— Е, добре! Той каза, че няма смисъл да се дискутира въпросът за присъствието ти на приема утре, защото като твой годеник, нямало да ти позволи да отидеш.

— Няма да ми позволи ли? Той?

— Виж, скъпа — каза графът, като предпочиташе по-скоро да е умрял, отколкото да разкаже на дъщеря си за всичко случило се. — Когато една жена се сгоди, подразбира се, че мъжът придобива определени правомощия.

— Да ми позволи ли? Нима този мъж е говорил за това, какво ще ми позволява или пък забранява? — каза тя оскърбена.

— Маркизът го направи единствено за да ни спаси, мила моя, както и за да отклони гнева на кралицата от самия него. Той каза, че не би било удачно ти да присъстваш на прием, на който той не е поканен и в такъв случай той никога не би дал разрешението си да го сториш. Лавина, накъде тръгна?

— Да извърша убийство! — отговори тя, без да се обърне.

Тя поразпита един прислужник, накъде е тръгнал маркизът и разбра, че е бил видян при конюшните. По най-бързия начин Лавина стигна до там, но видя как лорд Елзуик, яхнал коня, се отдалечава в галоп през полята.

— Искам най-бързия кон! — нареди тя на учудените коняри.

— Негово Височество току-що го взе — отговори й прислужникът.

— Тогава искам втория по бързина. Веднага!

След няколко минути те изкараха прекрасен жребец, за чието оседлаване положиха доста усилия, понеже не беше от най-кротките.

Но Лавина знаеше прекрасно как се чувства животното.

Когато всичко беше готово, тя го яхна и също препусна в галоп по посоката, накъдето се беше отправил и маркизът.

След няколко километра препускане с максимална скорост, тя най-сетне го съзря. Той неочаквано забави темпото и почти спря, погледна към нея, но после също така неочаквано продължи. Тя пришпори коня, който препусна с все сила, докато се изравни редом с лорд Елзуик.

Яздеха рамо до рамо, миля след миля, но постепенно конете забавиха темпото от изтощение. Маркизът й посочи потока, който беше право пред тях.

— Конете определено си спечелиха правото да пийнат вода — каза той. — Нека първо задоволим нуждите им, после вие ще ми кажете за какво яздите след мен.

Съгласи се с него и едва, когато стигнаха до потока, а конете жадно потопиха бърни в студената вода, тя се осмели да го заговори.

— Когато казахте, че възнамерявате да се отдалечите на безопасно разстояние, не допусках, че говорите буквално — обясни Лавина.

— Просто бях сигурен, че ще бъдете безпричинно ядосана.

— Безпричинно ли? Как смеете да повдигате въпроса какво ще ми позволявате и какво не, сякаш съм капризно дете?

— Не дете, а сгодена жена с особено мнение за благоприличието.

— Но вие знаете, че това не отговаря на истината — каза тя, наистина възмутена до дъното на душата си.

— Не е ли вярно, че не спазвате благоприличието? Надявам се, за доброто и на двама ни, да грешите!

— Имам предвид, че още не съм сгодена жена!

— За момента сте и това ми дава известни права над поведението ви, което съм сигурен, ви е добре известно. Вие сте богата наследница, нали? Майка ви е оставила значително състояние за вас.

— Но как…

— Нали не мислите, че се съгласих на годеж с вас, без да проверя финансовото ви състояние.

— Нямахте време за това — отвърна дръзко тя.

— Съвсем вярно, но богатството на всяка наследница е добре известно из клубовете на Лондон. Знам също, че дори има места, където ловците на заможни дами се събират и си ги разпределят по списък.

— И вие ли спадате към тях, сър?

— Не, за щастие аз мога да си позволя да не съм такъв, но това не се отнася за всички мъже. Представете си разочарованието на някой беден момък, който се е обвързал с вас за пари и преди сватбата е разбрал, че вие ги прахосвате. В такъв случай, в негова защита законът гласи, че годеницата му не може да се разпорежда с имуществото си, без неговото разрешение. Не ме гледайте така, сякаш искате да ме сразите с очи, говоря ви образно. Държането ви е моя грижа и винаги съм бил ясен относно едно — че имам намерение по всяко време да се възползвам от правата си над вас.

— Колко пъти трябва да ви повтарям, че нямате никакви права над мен?

— Казвайте го колкото пъти си искате. Законът потвърждава, че имам. Предупредих ви още в началото, че очаквам да се държите благоприличие.

— Нима твърдите, че не е така?

— Всъщност, да! Нито една изискана дама не би си позволила да остане насаме с мъж на толкова отдалечено място. Ако реша да се възползвам от правата си, няма да има кой да ви помогне.

— Разчитам на това, че сте джентълмен и няма да се възползвате от въпросните права.

— Какво ще се случи, ако се окаже, че се доверявате прекалено?

Лавина погледна лорд Елзуик и с изненада установи, че очите му блестяха някак странно.

— Предположете, че реша да настоявам с така неприятното ви ухажване?

За момент Лавина не знаеше какво да отговори. Нещо сякаш беше заседнало в гърлото й и я задушаваше, а сърцето й предателски биеше като лудо.

— Докато сме сгодени се предполага, че ухажването ви не трябва да ми е неприятно — успя да каже тя, все пак запазила част от самообладанието си.

— Да не искате да кажете, че сте ме преследвали чак до тук, с надежда да се насладите на едно ухажване? Засрамете се!

— Аз… съвсем не исках да кажа това…

Неочаквано той се озова съвсем близо до нея.

— Не ви ли хрумна, че щом сте тук самичка с мен, вие се впускате в нещо опасно?

Лавина изтръпна и в опита си да се отдалечи от него, понечи да отстъпи няколко крачки назад, но в същия момент разбра, че бе невъзможно, защото зад гърба й имаше дърво.

— Не се чувствам… застрашена… ни най-малко — прошепна тя.

— Тогава колко глупаво от ваша страна — каза той и доближи устните си до нейните.

Нямаше накъде да избяга, въпреки че не беше и сигурна, дали въобще го иска. Ръцете му обгръщаха тялото й, притегляйки я все по-плътно, докато устните му все по-настойчиво търсеха нейните.

Първоначалният шок накара Лавина да застине. После тя направи опит да протестира и да го отблъсне, но той мигновено я прегърна по-силно, което накара кръвта й да кипне от гняв.

В следващия миг обаче тя вече изгаряше от друг огън, който този път не беше разпален от злост, а от възбуда. Тя знаеше, че ако си позволи да му се подчини, щеше да се притисне плътно до него, за още и още целувки. Но гордостта трябваше да й попречи да го стори, защото все още му беше ядосана и отстъпеше ли в момента, това щеше да означава победа за него в яростната битка помежду им. Той беше горд, но такава беше и тя, и в никакъв случай нямаше да допусне да си мисли, че я е спечелил по най-лесния начин.

Лорд Елзуик, сякаш усетил плахата й съпротива, започна да я целува още по-настоятелно и чувствено, сякаш решен на всяка цена да излезе победител.

Главата на Лавина се замая.

За нейна изненада тя осъзна, че вече не желае да се бори и се предаде напълно на страстта, която този мъж будеше у нея. Незнайно как, но и ръцете й издайнически се бяха озовали около врата му, притискаха главата му към нейната, докато тя го целуваше също тъй нетърпеливо и страстно.

— Лавина… — прошепна името й той.

Стори й се, че гласът му я зове от много далече. Устните му вече се бяха отлепили от нейните и той гледаше лицето й едновременно с изненада и уплах.

Когато най-накрая дойде на себе си, тя самата дишаше тежко, на пресекулки, наистина изумена от държането си.

Как можеше да е тъй безсрамна и да прояви такава, неприсъща за една истинска дама, невъздържаност?

Той беше казал, че й липсва благоприличие и сега тя му го доказа.

Лавина рязко се отдръпна и този път маркизът я освободи. Когато вече беше на достатъчно безопасно разстояние, тя се спря, като се опита да нормализира ускореното си дишане.