Барбара Картланд
Невъзможна любов (6)

Глава 5

Каквото и да си наумеше маркизът, той го изпипваше до последния детайл, или поне натоварваше Хънсбъри със задачата да го стори.

Икономът събуди графа в ранни зори, за да му обясни каква телеграма трябваше да се изпрати на капитана на „Русалка“.

Лорд Рингууд го гледаше с недоумение, защото беше наистина учуден от факта, че е възможно да съществува подобен начин за общуване.

— Местната пощенска станция ще телеграфира до тази в Тилбъри, от която ще пратят известие до капитана, за да го уведомят, че възнамерявате да отплавате — разясни процедурата Хънсбъри.

— Боже мой! — извика графът. — Тези чудеса на модерните технологии. А какво ли друго ще измислят по-нататък хората?

После, заедно с Лавина, те се присъединиха към маркиза за ранна закуска, а през прозореца наблюдаваха как товарят багажа им.

— Мисля, че е време да тръгваме — обади се маркизът и допи кафето си.

— Ами сър Ричард? — попита графът. — Не трябва ли да говоря с него, преди да си тръгна?

— Мисля, че ще е най-добре да не го правите. Оставих писмо, което ще му предадат веднага щом се събуди. В него изказвам извиненията си, че се налага да заминем тъй набързо.

— В такъв случай — отсече графът, — да вървим!

Начаса те се отправиха към каретата и поеха към гарата, откъдето с първия влак отпътуваха за Тилбъри.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва! — зачуди се Лавина, когато влакът потегли.

Маркизът беше излязъл в коридора и ги остави сами, така че баща и дъщеря можеха спокойно да си поговорят.

— Наистина не е за вярване — съгласи се графът. — Преди два дни дори не предполагахме, че е възможно да ни се случи нещо подобно. А ето ни сега във влака за Тилбъри. Надявам се да имаме попътен вятър и по време на плаването.

— И аз! Но въпреки това смея да твърдя, че съм изключително добър моряк — пошегува се тя.

— Такава си още от тригодишна, когато за пръв път те заведох на кораба и тичаше от каюта в каюта. Разбира се, целият екипаж ти симпатизираше, защото те намираха за очарователна.

— Каквато винаги съм си била! — засмя се Лавина.

— Сега си още по-прекрасна. Дори не мога да си представя, как бих се справил без теб!

Лавина знаеше какво се крие зад тези думи. Подсказа й го тъгата, с която беше пропит този глас.

— Мислиш си за мама — нежно произнесе Лавина. — И за това колко беше нещастен, когато тя почина.

Той кимна в знак на съгласие.

— Аз се влюбих в майка ти от пръв поглед, но при нея нещата станаха постепенно. В интерес на истината, отне ми известно време и немалко изобретателност, за да я накарам да ме забележи. Но когато това най-после се случи, тя ме обикна с цялото си сърце и душа. Ние бяхме много щастливи. Спомняш си, нали?

— Разбира се! Именно поради това детството ми беше изключително. Откакто я няма, домът ни сякаш не е същият и макар, че минаха вече четири години, тя все така ми липсва.

— И на мен — въздъхна графът. — А когато и ти ме напуснеш, двойно ще ми липсва. Колко печален и самотен ще бъда аз, в нашата къща и без теб…

— Но татко, как така? Няма да се омъжа, наистина! В края на краищата този „годеж“ все някога ще бъде развален и всичко ще си бъде, както е било.

— Чудя се дали наистина ще е толкова лесно. Да предположим, че кралицата не намери друго момиче, което да изпрати на мястото ти?

— Искрено се надявам, да не успее! Не бих пожелала на друга жена съдбата, от която бягам. Мисля, че Нейно Величество трябва да потърси друг начин относно тия ангажименти, а не да омъжва невинни девойчета, като не зачита правата им, сякаш са добитък за продан!

— Права си, разбира се! Исках само да поясня, че има вероятност кралицата да продължи да настоява за заминаването ти и тогава годежът трудно ще бъде развален. Може дори да се наложи вие да се ожените.

Лавина се засмя.

— Не се притеснявай, татко! Лорд Елзуик ще сметне тази идея за още по-ужасяваща, отколкото аз самата!

Влакът беше забавил ход, така че и шумът не беше толкова силен. Лавина не съобрази, че сега гласът й се чуваше ясно от всички наоколо, както и от маркиза. Въпреки, че беше в коридора, той разбра всяка нейна дума и като се огледа крадешком, за да не го види никой, поусмихна се в себе си.

 

 

Когато пристигнаха в Тилбъри, лорд Рингууд с изненада откри, че капитанът на „Русалка“ вече беше готов, благодарение на телеграмата, и ги чакаше, за да отплават.

Корабът, който специалистите определяха като яхта, се задвижваше от парни двигатели и беше изключително бърз. Когато се качи на борда, Лавина беше приятно изненадана, защото баща й беше декорирал каютите в светлосиньо.

Капитанът сърдечно ги поздрави и увери графа, че самият той, екипажът и ремонтираните двигатели, ще бъдат изцяло на негово разположение. А маркиз Елзуик, като почетен гост, беше поканен в господарската каюта. Веднага щом багажа беше натоварен и всички се настаниха, капитанът даде заповед за отплаване.

Докато все още се намираше в залива на пристанището, корабът бавно се придвижваше, а Лавина имаше възможност да се наслаждава на отдалечаващия се бряг. Миг по-късно към нея се присъедини и маркизът.

— Сега по-спокойна ли сте? — запита я той.

— О, да! Вече не могат да ни настигнат. А и не знаят къде да ни търсят? Икономът ви няма да издаде, накъде сме отпътували.

— Инструктирал съм го да казва, че сме тръгнали за Средиземноморието. Защото в противен случай…

Изведнъж той млъкна и се загледа в далечината.

— Това не е ли военноморски кораб, който ни преследва?

— Какво? — извика тя. — О, Господи, не! Къде е?

— Никъде, глупаче, просто се пошегувах!

Тя закри устата си с ръка и с мъка потисна сълзите си.

— Това беше жестоко — отвърна тя. — Не знаете как се уплаших…

— Простете ми! Не исках да ви разтревожа. Не си ли спомняте, че обещах да ви пазя с цената на всичко?

— Да, и съм убедена, че ще го сторите, но все пак…

— Все още се страхувате от кралицата ли? Недейте! Бъдете сигурна, че аз ще се справя с нея по всяко време и на всяко място.

После, почувствал, че достатъчно време се е държал мило, той възвърна предишното си студено и грубо отношение, като обяви, че предпочита да прави компания на баща й и на капитана, горе на мостика, докато дойде време за вечеря. Беше късен следобед и вечерята щеше да бъде единственото ядене, преди да си легнат.

По време на храненето, маркизът им поднесе изненада.

— Вестник „Таймс“! — извика радостно Лавина. — Как се сдобихте с него? Доколко знам, тръгнахме доста рано, преди да може да го получите.

— Веднага щом стигнахме в Тилбъри, изпратих един от слугите си да го купи — отговори лорд Елзуик. — Съобщението за годежа е публикувано, както и кратка статия от господин Ферис. Телеграфните жици са били доста натоварени през миналата нощ.

Лавина взе вестника и веднага видя ясно подчертаното заглавие: „Обявен е годеж“, което се набиваше в очи.

— Мисля, че кралицата вече го е прочела — отбеляза маркизът.

— Докато дойде времето да я зърна отново, вече ще е свикнала с другата мисъл — разсъди графът, който сега на кораба, определено се чувстваше доста по-смел.

През останалата част от вечерта, Лавина почти не взе участие в разговорите и беше изключително доволна от този факт. Радваше я преди всичко това, че баща й и лорд Елзуик си говореха много приятелски.

Тя забеляза, че когато се държеше любезно и не се мръщеше, маркизът всъщност беше доста привлекателен и тази й мисъл определено я притесни. За да се отърси от налудничавите си хрумвания, тя пожела лека нощ на мъжете и се прибра да си легне, при това сигурна, че по-късно баща й ще дойде да я целуне за лека нощ. Но той доста закъсня, за нейна голяма изненада, а когато най-после се появи на вратата на каютата, тя сподели:

— Татко, вече си мислех, че си ме забравил.

— Разговарях с госта ни — отвърна баща й. — Много ще се изненадаш от факта, че той е експерт по чуждите страни. Разказа ми за всички екзотични и непознати земи, които е посетил, докато е пътувал на Изток.

— Прав си, изненадана съм да го чуя.

— Мисля, че е по-широко скроен човек, отколкото предполагахме. Бях убеден, че е пропилял животът си, скрит в онзи замък и е тъй наплашен от жените, които за него са отрова.

Лавина се засмя на шегата на баща си.

— Надявам се, да не ме изхвърли зад борда, когато най-малко очаквам — на свой ред се пошегува тя.

— Засрами се! Не бива да говориш така за човека, на когото дължим толкова много! — смъмри я графът и се усмихна. — Може би той ще се поочовечи и ще започне да се наслаждава на живота, както би трябвало да бъде. Надявам се до края на пътуването ни, поне малко да се промени.

— Мисля, че всеки, който е в твоята компания, би се наслаждавал на живота, татко. Не можем да пренебрегнем факта, че корабът никога не е изглеждал толкова добре, нито пък се е движил толкова бързо, както в момента.

— Права си, скъпа моя! — съгласи се баща й. — Знаеш ли, маркизът също се възхищава на „Русалка“.

— Тогава не се учудвам, че смяташ лорд Елзуик за приятен — подхвърли Лавина и се усмихна нежно.

— Ако тази суровост у него се посмекчи, може и да погледне с по-други очи на света. Кой знае, възможно е дори жените в Шотландия да му се сторят привлекателни.

— Няма нищо лошо в това, че си толкова оптимистично настроен. А и не може да се отрече, че шотландките наистина са красиви.

— Но никоя от тях не е по-изящна от теб, скъпа моя! И ако маркизът не го е забелязал, това означава, че просто е глупак. Все пак си мисля, че вече има съответни впечатления.

— Грешиш татко! Онази целувка беше за пред гостите.

Графът въздъхна тежко.

— Исках просто да изкажа възхищението си от търпението ти, скъпа. И колко много съжалявам за теб.

— Така ли? — разтревожи се Лавина.

— Докато пътувахме към замъка му, ти сподели, че не одобряваш идеята той да те целува?

— О, да, да, казах го! — тръсна глава тя, като се опитваше да си спомни, какво точно е имала предвид тогава.

— И когато той го стори, а ти не се възпротиви, осъзнах, че наистина имаш силен дух и трябва да бъдеш похвалена за проявеното самообладание.

Лавина едва овладя емоциите си, при спомена за онази целувка.

— Всички трябва да правим жертви, татко.

— Ти правиш твоята, запазвайки достойнството си — похвали я той и я целуна леко по ръката. — Би ли искала да поговоря с него, разбира се, много дискретно, повече да не прибягва до такива методи на убеждение?

— Не мисля, че е добра идея, татко — бързо отговори тя. — Не би било много учтиво, като се има предвид всичко, което той прави за нас, нали?

— Абсолютно си права! — без възражения се съгласи графът. — Но ако се случи отново… просто трябва да бъдеш храбра, каквато винаги си била.

— Тъй да бъде, татко!

— Лека нощ, мила моя!

Преди да напусне каютата й, графът целуна дъщеря си за лека нощ и внимателно затвори вратата след себе си.

Лавина се сгуши под топлите завивки, изпълнена с радостното чувство, че с това пътешествие всички проблеми оставаха далеч зад гърба й, където вече беше и брегът.

Заспа неусетно и напълно спокойна, с усмивка на лицето си.

 

 

По-голямата част от времето си на следващия ден, тя прекара над перилата на кораба. Лавина знаеше, че приближаваха Абърдийн, най-близкото пристанище до Балатър, където живееха нейните непознати роднини от Шотландия. Графът й беше показал писмото от братовчед си, който най-любезно ги канеше на гости по всяко време, когато пожелаят. Въпреки това, Лавина се питаше как ли щяха да реагират роднините на внезапната им визита.

Същата вечер, веднага щом приключи вечерята, тя отново остави баща си и маркиза да продължат да се опознават, тъй като се разбираха изключително добре.

Но вместо да се прибере в каютата си тя, остана навън, за да погледа приближаващите се светлини на Абърдийн.

Наблизо се намираше музикалната зала, а майката на Лавина беше тази, която беше настояла да сложат там пиано. Като малка Лавина обожаваше музиката, която майка й изпълняваше за нея. По онова време баща й я хващаше за ръце и двамата танцуваха в ритъма на мелодията.

Сега, при спомена за всеки от тези щастливи мигове, Лавина се усмихна. Затвори очи и извика във въображението си спомена за това, как майка й свиреше прелестна, бърза мелодия. Наричаше се „Летен валс“ и тя я обожаваше.

„Хайде пак, мамо, хайде!“ — викаше тя и пляскаше с ръце, изпълнена с радост.

И мама я изпълняваше толкова пъти, колкото любимата й дъщеричка го пожелаеше.

Когато поотрасна, Лавина се научи да свири на цигулка, така че освен пианото, на кораба имаше и цигулка. Доставяше й невероятно удоволствие да свири дует с майка си и когато тя почина, тази радост си отиде заедно с нея.

Изведнъж Лавина отвори очи, стресната от нещо. С изненада осъзна, че всъщност не мечтаеше, а някой наистина свиреше летния валс на пианото в музикалната зала, също като майка й.

Тя бързо прекоси коридора, който водеше дотам и тихо отвори вратата, зачудена кой ли свиреше толкова добре. И там, за нейно най-голямо удивление, видя маркиза, седнал пред пианото. Той не усети присъствието й, защото беше с гръб към вратата. Никога, дори за миг не би й хрумнало, че такъв суров и безчувствен човек, можеше да бъде толкова музикално надарен. Може би, помисли си тя, уединеният живот, който си беше избрал да води, го е накарал да се насочи към музиката, за да запълни празнотата в душата си.

Лавина стоеше на вратата и се чудеше дали да влезе или не, докато най-накрая се реши. Промъкна се тихо на пръсти и седна на един от столовете. Близо час стоя абсолютно неподвижна и безмълвна, потънала в тъга. Маркизът изпълни много произведения, повечето късички, но всички с различен емоционален заряд — имаше тъжни, весели и нежни, дори и такива, които навяваха скръб. Лавина почувства, че във всеки тон, излязъл изпод пръстите му, беше вложена част и от неговата душа.

Единствено чрез музиката, той можеше да разговаря и да се чувства спокойно, което я накара да му съчувства искрено. Унесена в мисли, тя не разбра, че той отново свиреше „Летен валс“. Развълнувана от мелодията, Лавина вече не беше в състояние да контролира емоциите си.

Затова стана, отиде до шкафа, в който беше прибрана цигулката й и я извади, без да вдига шум. Щом я взе в ръце, започна да свири много бавно и нежно, в пълен синхрон с изпълнението на маркиза. Когато чу цигулката, той се поколеба, но за радост на Лавина това трая само миг и той продължи да свири, без да поглежда назад, а тя се зачуди в себе си, дали беше разбрал кой му акомпанира.

Когато валсът свърши и последните акорди заглъхнаха, Лавина застина в очакване той да се обърне и да я заговори. Но маркизът стоеше все така мълчалив, което я наведе на мисълта, че най-вероятно е ядосан от неочакваната намеса и ако си тръгнеше веднага, може би щяха да избегнат караницата.

Точно, когато беше решила, че това е най-правилният начин, по който трябва да постъпи, маркизът се обърна и я погледна право в очите. В този поглед имаше нещо, което никога преди това не беше съзирала в очите му.

— Значи сте била вие — каза той с тих и учуден глас. — Не можех и да предположа чия беше тази музикалност, която толкова се допълва с моята. Не знаех, че можете толкова добре да свирите на цигулка.

Лавина се засмя.

— И аз нямах представа, че можете да свирите на пиано — на свой ред отвърна тя.

— Свиря от много малък — поясни маркизът. — Сега, след като живея съвсем сам, не смятам, че има по приятна компания от тази на пианото.

— И аз така чувствам цигулката си — каза тя. — Освен това, мога да свиря и на пиано!

— Можете ли? — изненада се той. — От това, което ми разказа баща ви за вас, си направих извод, че сте жена, която обича да бъде сред природата и да язди коне.

— Харесвам тези неща — обясни Лавина, — но намирам музиката за също толкова вълнуваща и разтърсваща, колкото и прескачането на препятствия с коня ми.

Маркизът я погледна с интерес.

— Забележително сравнение. В такъв случай сте една необикновена млада жена, при това във всяко едно отношение. Но ако не бяхте такава, предполагам нямаше да бъдем заедно на този кораб. Мислех ви за всякаква друга, но наистина не допусках, че сте и музикант.

— И аз не предполагах за вас — добави тя. — Но сега знам, защо не се чувствате самотен в замъка си.

Изведнъж тя разбра, че беше казала нещо, което не биваше да споменава.

Маркизът внезапно се обърна и започна да свири друга популярна мелодия, този път много бърза и весела. Докато го слушаше, Лавина си представяше двама души, които танцуваха лудо под такта на музиката, като се опитваха чрез танца да забравят тревогите и грижите си.

Тя отново се поколеба дали да се присъедини към лорд Елзуик, но в следващия миг всяко съмнение се изпари и тя засвири заедно с него, следвайки ритъма, като прекрасно знаеше, че го прави изключително добре. Той я погледна бегло и забърза темпото. Лавина съумя да запази синхрона с него и те препускаха бързо през мелодията, докато най-накрая не завършиха с триумфален акорд.

Когато и последните звуци заглъхнаха, той я погледна, а очите му блестяха от задоволство.

— Достойно е за изпълнение в Албърт Хол — пошегува се той. — Ако някога се случи така, че загубим това, което притежаваме, може да помолим да ни наемат.

Лавина гласно се засмя на проявеното чувство за хумор.

— Благодаря за комплимента.

— Заслужавате си го. Свирите изключително добре, което ме кара да мисля, че сте имали много опитен учител.

— Всъщност, майка ми беше тази, която ме насърчаваше — каза му Лавина. — Обичала съм музиката още от люлката.

Маркизът не отговори нищо, а само кимна в знак на одобрение.

— Музиката ме кара да забравя всяка мъка и неволя — каза той. — Когато свиря, сякаш се пренасям в друг свят, който е прекрасен и неопорочен от хорската злоба.

Лавина не знаеше какво да отговори на тази откровеност. След кратко мълчание, тя смени темата и каза:

— Изсвирете ми някое от любимите си произведения, за да видим дали също така добре ще ви акомпанирам.

Маркизът негласно се съгласи, обърна се отново към пианото и започна да свири бавна, нежна мелодия, която беше изключително трудна.

В следващите няколко минути те свиреха като един.

Когато заглъхна и последният тон, той стана от пианото и я погледна объркано.

— Не мислех, че ще бъде възможно да срещна човек, с когото да бъда в такава хармония и чиято музика да извира от все сърце, както я чувствам аз.

Лавина остана безмълвна, обмисляйки подходящ отговор. Той беше прекарал в самота, без да контактува с хората толкова много време, че беше останал в неведение за музиката в човешката душа.

Внезапно той изглежда се уплаши от начина, по който беше разкрил чувствата си пред нея и това го накара да се върне към стария стил на поведение. Студенината отново завладя погледа му и той се отправи към вратата. На прага се обърна и каза:

— Лека нощ, надявам се да спите добре.

Гласът му отново беше груб, а думите прозвучаха като удар с камшик. Преди тя да успее да отговори каквото и да било, той вече затръшна вратата след себе си.

Лавина остана сама усещайки, че корабът беше спрял да се движи. Вероятно бяха пуснали котва в някой тих залив, където да отпочинат до утре сутринта.

— Лека нощ… — прошепна тя в празната стая и тръгна към каютата си.

По пътя си не срещна никой, нито пък някой я видя. Единственият звук, който чуваше, докато вървеше, беше този от разбиващите се в кораба вълни.

В стаята й Джил вече я очакваше. Помогна на господарката си да съблече прекрасните дрехи, подаде й елегантната копринена нощница и започна да разресва дългата й тъмна коса.

— Приятно ли прекарахте вечерта, лейди Лавина? — попита тя.

— Да, Джил. Вечерта имаше много неочакван развой.

Преди Джил да успее да я попита какво има предвид, Лавина побърза да приключи разговора.

— Можеш да си лягаш. Ще се оправя с останалото и сама.

Момичето си тръгна и я остави сама. Докато сресваше бавно дългата си коса, Лавина не можеше да се отърси от мисълта за странното си преживяване тази вечер.

— Ако някой ми беше казал, че той може да бъде толкова нежен, нямаше да му повярвам — промърмори на себе си тя. — Мислех го за суров и груб, но ето, че това е само едната страна на характера му. Именно другата е тази, която мога да докосна и която той иска, но се страхува да ми разкрие.

Тя си легна, но не можа веднага да заспи. Известно време се взираше в тъмнината, заслушана в нежния шепот на морето. Неусетно сънят я завладя.

И тази нощ й се присъни нещо, което беше сънувала много пъти — че музиката извираше от нейното сърце, и както хиляди пъти беше казвала майка й, властваше над душата.

 

 

На следващия ден акостираха в Абърдийн. От пристанището отидоха направо на гарата и хванаха влака за Балатър.

Колкото по-отдалечено беше мястото, толкова по-често пътуваха влаковете, което беше за сметка на по-близките дестинации, каквато беше и Балморал — шотландската резиденция на кралица Виктория и принц Алберт. Докато той беше жив, кралската двойка прекарваше част от лятото си именно там, но и след смъртта му Нейно Величество продължи да спазва тази традиция.

Щом слязоха от влака на гарата в Балатър, тримата се прехвърлиха на карета и побързаха да се отправят към имението на Мак Юън. По време на пътуването, Лавина с възхита установи, че Шотландия е невероятно красива страна. Тревата, която беше по-ярко зелена, контрастът между планините и равнините бяха нещата, които за нея представляваха нови впечатления, при това възхитителни. Тя се чувстваше така, сякаш навлизаше в нов свят, който за нейна радост, не беше толкова тревожен и изпълнен с трудности, като този в Лондон.

— Как изглежда къщата? — попита маркизът.

— Казва се замъкът Мак Юън — отговори графът. — И наистина наподобява замък, но не е толкова голям и величествен, колкото е Елзуик Тауърс.

— Това е успокоение — неочаквано каза маркизът, — тъй като не се чувствам комфортно в такива огромни къщи. Надявам се братовчед ви да не се обезпокои и да не се почувства неудобно от нашето гостуване без предупреждение.

— Но ние имаме покана да се отбием по всяко време, когато пожелаем — отбеляза графът. — Получих я тъкмо преди три дни.

— Но, татко — през смях каза Лавина, — когато хората говорят по този начин, невинаги го имат предвид да се случи буквално.

— Тогава не трябваше въобще да ми го казва — отвърна графът. — Още повече, че ние ги посещаваме, защото така изисква благоприличието, нали ще се омъжваш?

— Значи трябва да ги убедим, че наистина сме сгодени? — попита маркизът.

— Не би ли било най-добре? — на свой ред отвърна графът.

— Определено. Колкото по-малко хора знаят истината за отношенията ни с дъщеря ви, толкова по-добре.

Най-накрая те видяха замъка на семейство Мак Юън. Не беше много голям, но имаше няколко кули и изглеждаше красив.

— Ето го и братовчед ми! — неочаквано извика графът.

Едър, добре сложен мъж стоеше на вратата и се взираше в тях, докато приближаваха. На лицето му светеше ведра усмивка и той се втурна да ги посрещне, като не изглеждаше ни най-малко обезпокоен от неочакваната им поява.

— Иън! — извика радостно графът.

Сър Иън Мак Юън излезе бързо и се спря пред току-що пристигналата карета. Без да чака кочияшът да отвори вратата, той го направи сам, хвана братовчед си за ръката и го издърпа навън, като сърдечно го прегърна.

— Значи все пак реши да приемеш поканата ми! Това е прекрасно! Бързо, елате всички! Те дойдоха, след толкова много време!

Последните думи бяха адресирани до останалите обитатели на къщата, в резултат на което оттам излезе млад мъж, който изглеждаше много добре, а на години малко по-голям от Лавина.

— Това е синът ми Андрю — обясни сър Иън. — Андрю, това е чичо ти Едуард, който не си виждал от много малък, а това е братовчедка ти Лавина, която не познаваш.

През това време кочияшът беше помогнал на Лавина да слезе от каретата, последвана от маркиза, който стоеше неподвижно и наблюдаваше суматохата край тях почти без интерес.

Младият мъж протегна ръката си за поздрав.

— Чичо Едуард, братовчедке Лавина, радвам се, че най-накрая се срещнахме.

Графът внезапно се сети, че имаха гост и каза:

— Искам да ви запозная с още един човек, това е маркиз Елзуик, който ни придружава в пътуването ни. Той също иска да се убеди дали Шотландия наистина е толкова красива, колкото разказват.

Думите на графа бяха приети с голяма охота и семейство Мак Юън побърза да покани гостите в къщата.

— Добре дошли, добре дошли! — приветства ги сър Иън. — От години се надявах да дойдете на гости, а сега пристигнахте, появявайки се почти от нищото.

— Много се радваме, че сме тук! — отговори графът. — Тъй като напуснахме Англия много бързо, нямахме време да те предупредим, че възнамеряваме да се отбием.

— Няма нужда да предупреждавате, когото и да било! — успокои ги сър Иън. — Това е Шотландия и вратите на дома ми са винаги отворени за приятели или роднини.

Сър Иън ги въведе в стая, за която Лавина предположи, че е салона, където ги чакаше домакинята.

Тя беше изключително красива жена в началото на петдесетте, с червена коса и усмихнато лице.

— Каква приятна изненада! — каза тя, обръщайки се към графа. — Вече наредих да приготвят стаите ви, така че междувременно можем да пийнем шери.

Оглеждайки се наоколо, Лавина с радост установи, че вътрешността на къщата е доста приятна и много по-уютна, отколкото можеше да се предположи. Беше очаквала да бъде противното, тъй като се намираха доста на север, където обикновено къщите биваха обзавеждани по-семпло.

Тук беше точно обратното — обзавеждането беше добре подбрано и допълнено с подходящи картини. Пердетата и килимите, които домакинята беше подбрала, можеха преспокойно да бъдат част от интериора на всеки изискан салон в Лондон.

— Надявам се да останете достатъчно дълго, за да се запознаете с нашите приятели — каза лейди Мак Юън.

— И ние искаме да видим, колкото се може повече от Шотландия — съгласи се с нея Лавина.

— Има още една причина, поради която сме тук — добави графът. — И тя е да ви съобщя за годежа на лорд Елзуик с прекрасната ми дъщеря.

Всички присъстващи ахнаха от възхищение. Последваха тостове и после още тостове, а маркизът стоеше до Лавина, приемайки поздравления с усмивка на лице. Лавина го гледаше с недоумение и се чудеше какви чувства всъщност го вълнуваха.

Въпреки, че предната вечер бяха се наслаждавали на музиката заедно и бяха разговаряли нежно, тя все още не можеше да разгадае напълно мислите му.

Сега той беше затворен в себе си и въпреки, че сутринта се беше държал много мило, изглежда никога повече нямаше да си позволи да разкрие душата си, както го стори снощи.

Лорд Елзуик стоеше до нея и играеше ролята си съвършено и никой нямаше и за миг да се усъмни, че той не беше всеотдаен годеник.

В последен опит да види нежния мъж, който беше срещнала в музикалната стая, Лавина го погледна.

Погледите им се срещнаха, но и този път тя не съзря нищо в очите му.