Барбара Картланд
Невъзможна любов (11)

Глава 10

Лавина щеше да запомни за цял живот следващите няколко часа от този ден.

Години наред след това в сънищата й се връщаше споменът, как обляна в сълзи, тичаше към маркиза, а той лежеше на земята, облян в кръв.

— Иван!… Любов моя, моя любов! Не умирай!… Не може да си мъртъв. Не ме изоставяй!

Прегърна го и с ридание го притискаше към себе си.

Тогава дотичаха и няколко мъже, доведени от съдържателя, за да го вдигнат и внесат в спалнята.

Съдържателят се оказа мил и разумен човек. Той изпрати пратеник при доктора и друг, при семейство Мак Юън.

За щастие докторът беше наблизо и пристигна бързо. Той извади куршума и успя да спре кръвта.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда — каза накрая той. — Куршумът не е засегнал жизненоважните органи. С малко късмет, той ще се оправи.

Когато произнесе това, лорд Рингууд тъкмо влизаше и то точно навреме, за да прихване дъщеря си, преди тя да припадне.

— Дръж се, скъпа! — окуражи я той. — Всичко ще се оправи!

— Аз го обичам, татко!

— Знам, скъпа! — успокои я нежно Рингууд. — Винаги съм го знаел.

— Аз самата не го осъзнавах.

Той погали ръката й.

— Но аз знаех.

— Може ли вече да го преместим? — попита доктора сър Иън.

Той си беше вкъщи, когато дойде съобщението и тръгна заедно с лорд Рингууд, като пристигнаха в странноприемницата по най-бързия начин.

— Домът ви е съвсем наблизо — отговори докторът, — и аз мисля, че може да го преместите. Разстоянието не е голямо и раненият ще издържи.

Веднага изпратиха друго съобщение, да докарат най-удобната карета на Мак Юън. Лорд Рингууд благодари на съдържателя и му плати щедро, след което потеглиха за краткото пътуване към замъка Мак Юън.

През целия път Лавина седеше неотлъчно до маркиза и държеше ръката му в двете си длани. Но тъй като той лежеше със затворени очи, а на лицето му беше изписана болка, тя не можеше да знае дали усещаше подкрепата й или не.

Беше облекчение да го види в неговата стая и да знае, че вече ще му е по-удобно.

Благоприличието й забраняваше да наблюдава, докато го събличаха, така че тя остана с баща си и му разказа всичко, което се беше случило. Той беше шокиран и когато тя вече можеше да се върне при маркиза, остави баща си, потънал в размисъл.

В странноприемницата маркизът за кратко беше дошъл в съзнание, но сега отново тънеше в дълбок сън. Пътуването все пак му се отрази зле и сега той беше вдигнал температура. Докторът предписа някакво лекарство, което малко го успокои, но Лавина с ужас видя как за пореден път той затвори очи, а лицето му смъртно пребеля!

Когато и температурата му се покачи, той започна да мърмори. Тя се напрегна да чуе думите му, но успя да разбере само няколко, а те нямаха смисъл.

— Пумпал… — повтаряше той отново и отново — прекрасна като пумпал…

Отново и отново все тези думи, през цялата дълга и безкрайна нощ. Понякога отваряше очи и поглеждаше право към Лавина, но не се разбираше дали я разпознава, а после пак притваряше клепки.

Малко преди разсъмване през същата нощ, той отново потъна в неспокоен сън. За щастие температурата спадна, но той все още изглеждаше отнесен някъде надалеч, сякаш човек от друг свят.

— Само ако знаех някакъв начин, по който да стигна до него — прошепна Лавина отчаяно.

Изведнъж й хрумна една идея.

Излезе бързо от стаята и слезе по стълбището, за да намери лейди Мак Юън.

— Дойдох да ви помоля за голяма услуга — рече й тя.

— Какво има, скъпа?

— Някъде горе има ли пиано?

Лейди Мак Юън я погледна учудено.

— Пиано ли? — възкликна тя.

Изглежда, искаше да й зададе още въпроси, но се умълча и после каза:

— Има едно в детската стая. Децата свиреха като малки. Мисля, че още не е разстроено.

— О, много благодаря, това е чудесно! А може ли да го преместим?

— Разбира се! Кажи на иконома каквото точно искаш и той ще изпрати някого да го свърши.

Под ръководството на Лавина, икономът накара двама мъже да преместят пианото от детската стая в коридора пред стаята на маркиза.

Тя се промъкна тихо там и видя, че очите му бяха полуотворени, но не можеше да прецени дали е буден или спи.

Измъкна се навън също толкова безшумно, като остави вратата отворена.

Лавина седна на пианото в коридора и започна да свири нежната мелодия, която маркизът изпълняваше, когато бяха на кораба. Тя свиреше произведението, което той самият прекрасно изпълняваше и за което знаеше, че означава много за него.

Това продължи около двайсетина минути. Щом свърши, много тихо погледна в стаята.

Лорд Елзуик лежеше спокойно и сега очите му бяха плътно затворени, но той дишаше по-спокойно и равномерно. Лавина нямаше представа дали просто е унесен в сън или наистина слушаше пианото.

За момент остана неподвижна и замислена, защото той й се виждаше някак успокоен и сякаш вече не страдаше от болката или от високата температура.

Когато отново се върна на пианото Лавина засвири някои от любимите си песни, а след това още веднъж изпълни мелодията, която означаваше толкова много за мъжа, когото обичаше.

След доста време, тя отново влезе в стаята и на пръсти се приближи до леглото му.

За нейна приятна изненада очите му бяха отворени и той с много тих, едва доловим глас, прошепна:

— Благодаря ти, скъпа!

Лавина беше неспособна да повярва на чудото и го гледаше, без да продума, а когато той протегна ръката си към нея, тя плъзна своята в неговата.

— По-добре ли се чувстваш? — попита загрижено тя. — Боли ли те?

Той усещаше ръка й в своята и това му вливаше сили.

— Сега, след като чух това, което ми каза чрез музиката, не усещам болка.

— Какво… ти казах? — плахо попита тя.

— Каза, че съжаляваш за мен и че означавам нещо за теб.

— Всички се безпокоят за теб — успя да смотолеви Лавина. — Но аз мога да изразя чувствата си само чрез музиката и пианото.

— Знаеш ли, докато те слушах, вече се чувствам по-добре — сподели маркизът.

Въпреки че говореше тихо, почти задъхвайки се между думите, Лавина чуваше всяка една от тях, защото го слушаше със сърцето си.

Ръката й все още тръпнеше в неговата и на нея й се струваше, че му даваше силата, от която той се нуждаеше и която беше изгубил.

— Толкова се изплаших за теб! — прошепна с нежност тя.

— Когато чух музиката, усетих, че живнах. Знам, че скоро ще бъда по-добре.

— О, да… — отговори тихо Лавина. — Трябва да се оправиш. Животът ми е толкова тъжен без теб.

— Искам те завинаги тук, до мен, искам да ми помогнеш — каза й маркизът. — Моля те, посвири ми отново. Тогава ще се почувствам и достатъчно силен, за да ти кажа всичко онова, което е на сърцето ми.

— Кажи ми го още сега — умоляваше тя, притаила дъх и изпълнена с надежда.

Но очите му вече бяха затворени.

Лавина издърпа ръката си от неговата като имаше странното усещане, че той я пусна с неохота и отиде в коридора при пианото, за да изпълни още веднъж мелодиите, които нейният любим обичаше. Музиката изразяваше най-добре чувствата, които изпитваше, когато яздеше, танцуваше или просто гледаше слънцето.

Сега знаеше, че чрез музиката тя говореше на мъжа, когото обичаше и че нещата, които му казваше, бяха жизненоважни, както за двама им, така и за тяхното бъдеще.

— Трябва да се оправиш напълно — казваше му тя чрез музиката. — Не бих могла да кажа по друг по-ясен начин колко те обичам.

След известно време тя реши да види дали той спеше или е буден, но когато влезе в стаята видя, че очите му пак бяха затворени.

Лавина коленичи до леглото и притворила очи, започна да се моли за Иван, да оздравее по-скоро.

Когато го погледна отново, той протегна ръката си, така че тя сложи нейната в неговата и усети как той я стисна с мъжка сила.

— Молеше ли се за мен?

— С цялото си сърце — пламенно отвърна тя. — Трябва да се оправиш, заради мен.

— Има ли значение за теб — промърмори той, — дали съм добре или не?

— Разбира се, че има! — отговори разпалено тя.

— Мислех, че навярно ме мразиш.

— Не, никога не бих могла да те мразя.

— Закълни се, че това е истина!

— Истина е, кълна се!

Тя щеше да му каже и още нещо, но той отново се унесе и този път сънят му изглеждаше напълно спокоен.

Баща й се вмъкна на пръсти в стаята и застана зад нея, загледан в спящия.

— Върви и поспи малко, скъпа! — каза той, а гласът му прозвуча тревожно. — Сутринта той ще е по-добре.

Лавина го послуша и през тази нощ спа без сънища и се събуди значително освежена.

— Той е по-добре — каза госпожа Банти, без да я дочака да попита. — Вече ходих да проверя.

Госпожа Банти беше установила доста приятелски и топли отношения с маркиза, така че безпокойството й за здравето му беше напълно основателно и разбираемо.

— Аз също трябва да отида при него — каза Лавина.

— Само след като закусиш — скара й се строго госпожа Банти.

Когато слезе долу, цялото семейство Мак Юън топло я поздрави. Изведнъж Лавина се почувства гладна като вълк. Напоследък почти не хапваше, заета със здравето на любимия и надеждата, дано той да се оправи.

Изведнъж се появи икономът и възторжено съобщи:

— Пратеникът на кралицата е тук, за да се види с лорд Рингууд — като изглеждаше много наперен, докато изпълняваше задължението си.

— Татко! — неволно извика Лавина и запуши устата си с ръка.

— Всичко е наред, скъпа! Това е отговор на писмото, което изпратих на Нейно Величество, когато разбрах какво е направил принц Станислав.

— Но какво си й казал?

— Отказах се от мястото си в кралския двор и й обясних защо.

Преди тя да успее да отговори, пратеникът се появи. Това отново беше сър Ричард Пейтън, но за разлика отпреди, сега държането му можеше да се определи като смирено.

— Кралицата получи писмото ви — оповести той. — И ви отговори веднага. Пътувах цяла нощ, за да бъда тук, и ми е заповядано от Нейно Величество, да ви уведомя, че тя се надява да приемете много сериозно предложенията в писмото й.

Пред разтревожените погледи на всички, лорд Рингууд отвори плика.

Там се съдържаше настойчивата молба на Нейно Величество, лорд Рингууд да преосмисли решението си да напусне кралския двор, тъй като тя не би могла да се справи с държавните дела без него. По-нататък кралицата добавяше поздравленията си за годежа на лейди Лавина и лорд Елзуик, като изказваше надеждата, че ще имат щастливо бъдеще.

Считаше също, че лорд Рингууд навярно щеше да се заинтересува от факта, че принц Станислав е напуснал страната и няма повече да се върне.

— Спечелихме, скъпа! — каза той на Лавина, разплакан от щастие.

— О, татко!

Тя прегърна баща си, спокойна повече заради него, отколкото заради себе си.

— Ще се върнеш ли в кралския двор? — поиска да узнае тя.

— Така мисля, скъпа.

— Трябва веднага да ида и да му кажа всичко — каза тя и се забърза нагоре по стълбището, към стаята на маркиза.

Намери го да лежи спокойно, като й се видя много по-добре от вчера, дори и лицето му беше възвърнало цвета си.

— Победихме! — каза тя и му разказа за писмото.

— Да — съгласи се той, — но все още се чудя какво точно спечелих и дали въобще съм спечелил нещо. Ти трябва да ми кажеш.

— Не знаеш ли? — попита тя и приседна на леглото му. — Музиката не ти ли го подсказа?

— Тя ми вдъхна надежда, но все пак ти ми беше толкова ядосана. Гневът ти наистина ли изчезна?

— Беше глупаво от моя страна да кажа тези неща, когато бяхме в странноприемницата. Бях объркана. Какъв шок за мен! Да чуя защо Станислав иска да ти отмъсти, но разбира се, винаги съм подозирала, че има нещо нередно. Когато дойдохме с баща ми да те видим, ти първоначално ни отказа, а след това си промени мнението, а и по-късно си спомних, че това стана именно, когато споменахме Станислав. А и ти винаги си ми казвал, че имаш свои лични причини.

— Да, исках да му отмъстя за това, което ми причини — каза маркизът. — Но не само заради мен. Отмъщавах си и на нея.

— На нея? Имаш предвид…

— Анжелика, момичето, което някога обичах. Сега зная истината за нея. Тя беше алчна, малка предателка, която ме искаше, защото бях наследник на богатство и на влиятелна титла. Заради нея бях отхвърлен от семейството си и това означаваше, че за наследството трябваше да чака, може би години. Но не, тя искаше хубавите неща в живота веднага и Станислав я съблазни със злато и премени. Той не можеше да се ожени за нея, но това не я интересуваше, докато живее в лукс. Но минаха само няколко месеца и той я изхвърли от живота си.

— Да, похвали ми се — отговори Лавина. — Той почти се гордееше с това.

— Тя затънала в бедност и живеела толкова мизерно, че беше загубила разсъдъка си, когато я намерих отново.

— Намерил си я? — остана смаяна Лавина.

— Да, съвсем случайно. Беше много болна и не ме позна. Успях да я отведа и я поверих на грижите на едни много мили хора, които я гледаха, докато почина.

— Направил си това за нея? — Лавина изглеждаше още по-учудена. — След всичко, което ти е причинила?

— Вината не беше изцяло нейна, тъй като не беше много интелигентна и лесно повярва на красивите му лъжи. Затова чувствах, че трябва да отмъстя и заради нея.

— А обществото те нарича върл скъперник, който мрази жените!

Той се усмихна иронично на думите й.

— Обществото е право. Освен, че мразя жените, мразя и целия свят. И как може да е иначе, щом той иска толкова брутална цена за човешките грешки? Аз заклеймих всички жени като неверни и глупави, и всички хора като груби и жестоки. Затворих се със своето страдание и мъка, без да позволя някой някога да се докосне до същността ми. Бих казал, че през всичките тези години едно-единствено нещо ми донесе радост и утеха. Това беше през нощта, когато влязох в една къща в Лондон и видях младо момиче шеметно да танцува. Тя беше като лъч светлина в мрачината на дните ми.

И докато го изричаше, нежна усмивка озари лицето му.

— И сега мога да я видя — въртеше се като пумпал, а черната й коса се развяваше. Беше истинско въплъщение на живота — млада, красива, безстрашна.

— Тогава мислех, че ме презираш — призна му тя.

— Отдръпнах се от теб, защото заплашваше да разрушиш железния затвор, в който се бях затворил. Казах си, че си само едно дете — което си беше вярно, но не това беше истинската причина. Тогава отхвърлях живота и радостта, които ти носеше в себе си и които искаше да ми подариш. Страхувах се от тях, но теб никога не те забравих. Години наред ме преследваше в сънищата ми, танцуваше в съзнанието ми и не ми позволяваше да забравя, че съм избрал ужасен път, но има и друг. Просто трябваше да се осмеля и да поема по него. И тогава, в един прекрасен ден, ти се върна, вече пораснала, великолепна, величествена и потърси помощта ми. Но и тогава не бях в състояние да те оценя, защото ако не се беше появила навреме в живота ми, навярно скоро щях да бъда свършен. Непрестанно се борех с теб. Никога няма да разбереш колко силно се борех с теб, защото не исках да пропаднат в нищото топлината и животът, които носеше в себе си, ако се свържеше с мен. Толкова дълго бях живял без тях, че сега те се превръщаха в непосилно бреме. И все пак, докато от една страна се съпротивлявах на съдбата, от друга здраво се държах за любовта. Наистина вложих цялата си амбиция в годежа ни, за да те задържа при себе си, като през цялото време си казвах, че това, което ме мотивира, е желанието ми да отмъстя на Станислав. Нищо друго. Но истината не беше тайна за мен — с всеки изминал ден все повече и повече се влюбвах в теб. Не исках да си го призная, но дълбоко в себе си знаех, че е именно така. И тогава, когато мислех, че ще умра, знаех, че трябва да говоря с теб, за да ти кажа, че те обичам и желая любовта ти.

Очите му се спряха на нейните и тя усети, че искаха да й кажат още нещо, онова, което се криеше зад думите и не може напълно да осъзнае. Може би нещо повече от това, което очите им изразяваха.

Тогава едва доловимо Лавина го дочу да прошепва:

— Обичам те! Обичах те много дълго време и се страхувам само, че мога да те загубя.

Думите се отронваха бавно и някак нерешително от устата му, но ръката му здраво стискаше нейната, сякаш й даваше допълнителна увереност за истината.

Лавина се приближи по-близо и устните му нежно докоснаха нейните.

Тя го обичаше, така както не беше обичала никого досега.

— Обичам те! Обичам те! — заповтаря той и пак я целуна.

В този миг Лавина си мислеше, че това е най-прекрасното и най-великолепното нещо, което й се е случвало.

— И аз те обичам! И аз те обичам! — искаше й се да изкрещи тя, но беше невъзможно, защото устните на маркиза отново я обсипваха с целувки.

И двете му ръце я бяха обгърнали, за да я задържи по-близо до себе си.

И мина цяла вечност, когато най-после Лавина осъзна, че лежи на леглото до него, а главата й е облегната на рамото му.

— Кажи ми, че и ти ме обичаш? — умоляваше я той.

— Обичам те, повече от всичко на света! — прошепна му отдавна чаканото признание Лавина. — Чувството е толкова прекрасно, че нямам думи да го опиша.

— Всичко, което искам — каза маркизът, а гласът му беше дрезгав, — е да ме целуваш. Докосни ме отново с устните си, за да знам, че не сънувам и че това е истина.

Тя го целуна пак, този път леко и нежно, като внимаваше да не натисне раната му и да му причини болка.

— Кога ще можем да се оженим? — попита я той.

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен? — на свой ред зададе въпрос Лавина.

— Ще направя всичко, за да съм сигурен, че ми принадлежиш и никога няма да те загубя. Ти си моя и трябва да ми се закълнеш във всичко свято за теб, че няма да ме изоставиш при никакви обстоятелства.

— Обещавам, че никога няма да направя подобна глупост! — отговори тя. — Мисля, че се влюбих, когато за първи път те чух да свириш на пианото, а музиката нашепваше за любов, която никога не съм познавала и никога не ме е завладявала, преди да те срещна.

— Винаги съм знаел, че си по-различна от другите жени, които съм срещал — унесе се той. — Но отчаяно се страхувах да не те изплаша, а ти и баща ти да решите, че нямате полза от мен щом се озовем в Шотландия.

— Дори, когато мислех, че те нервирам и ядосвам, пак беше в сърцето ми. Беше толкова различен от всеки друг мъж, когото познавам.

— И от всеки, когото щеше да срещнеш в бъдеще — категорично заяви маркизът. — Ти си моята любима, и никога няма да ти позволя да се озърташ за друг.

— Никога няма да го пожелая! Искам единствено да съм с теб, близо до теб, а ти да ме обичаш точно така, както ми го подсказа музиката. Това чувствам и в момента.

— Мога да ти кажа много повече, отколкото музиката — отговори той. — Ти си всичко, което някога съм искал и за което съм копнял. Кълна се, любима моя, ще сторя каквото е необходимо, за да те направя щастлива!

— И аз ще те направя щастлив — обеща му тя. — За да забравиш годините на тъга. Има толкова прекрасни неща, които можем да направим заедно.

— Обичам всеки сантиметър от теб и ще те обичам до края на живота си.

Лавина не успя да каже нищо повече, защото устните на маркиза вече докосваха нейните и докато той я целуваше, почувства как заедно се издигаха в небето, за да ги благослови и Господ.

В ума и сърцето си Лавина знаеше, че е открила любовта и завинаги щеше да й остане вярна.