Робин Хоб
Тронът (6)

5
Сблъсъци

Какво е Осезанието? Някои казват, че е извращение, душевна поквара, с помощта на която хората познавали живота и езика на зверовете и накрая самите те се превръщали в зверове. Моите проучвания обаче ме навеждат на друго заключение. Осезанието, изглежда, е форма на мисловна връзка, обикновено с конкретно животно, която позволява на човек да разбира неговите мисли и чувства. А не да научи езика на птиците и зверовете, както твърдят някои. Осезателят възприема живота в целия му широк спектър, включително хората и дори някои от по-могъщите и древни дървета. Ала не може да влиза в „разговор“ със случайни животни. Може да усеща присъствието на животното и навярно да разбере дали е предпазливо, враждебно или любопитно. Но няма власт над зверовете на сушата и птиците в небето, както ни убеждават някои фантастични приказки. Осезанието може би е способността да приемеш природата на звяра в себе си, а оттук и онзи човешки елемент, който носи всеки звяр. Пословичната вярност, която изпитва животното към Осезателя, далеч не е същата като тази на вярното животно към господаря му. А по-скоро е отражение на верността, която изпитва към животното човекът.

Не спах добре. Не само защото бях отвикнал да спя нощем. Онова, което ми бяха разказали за претопените, ме безпокоеше. Музикантите се качиха да спят на сеновала, но аз се изпънах в един ъгъл, където можех да опра гръб на стената и в същото време да наблюдавам входа. Беше ми странно отново да нощувам на закрито. Сградата бе солидна, построена от речни камъни, хоросан и греди. Освен конете имаше крава и няколко кокошки. Уютните звуци и миризми на сеното и животните болезнено ми напомниха за конюшните на Бърич. Изведнъж ме обзе носталгия за тях, каквато никога не бях изпитвал за стаята ми в крепостта.

Зачудих се как е Бърич и дали знае за жертвите на Търпение. Замислих се за някогашната им любов, за това как я е погубило чувството за дълг на Бърич. После Търпение се бе омъжила за баща ми, за човека, на когото се беше заклел във вярност Бърич. Дали някога бе мислил да отиде при нея и да се опита да си я върне? Не. Не се съмнявах в това. Призракът на Рицарин вечно щеше да стои помежду им. А сега и моят.

Оттам мислите ми естествено се насочиха към Моли. Тя беше взела същото решение за нас, каквото Бърич бе взел за тях с Търпение. Беше ми казала, че заради маниакалната ми вярност към моя крал никога нямало да можем да си принадлежим един на друг. Затова си била намерила някого, когото можела да обича така, както аз съм обичал Искрен. Решението й ми бе омразно, но то й беше спасило живота. Тя ме бе напуснала. Нямаше я в Бъкип, за да сподели моя позор.

Неволно я потърсих с Умението, сетне рязко се укорих. Наистина ли исках да я видя тази нощ, спяща в обятията на друг мъж като негова съпруга? При тази мисъл в гърдите ме прободе почти физическа болка. Нямах право да шпионирам щастливия й живот. И все пак, докато се унасях, мислех за нея и безпомощно копнеех за онова, което бе съществувало помежду ни.

Някаква извратена съдба ми прати сън за Бърич, жив сън, който ми се стори абсурден. Седях срещу него. Той седеше на маса край огън и поправяше хамут, както често правеше вечер. Но вместо бренди пиеше чай и кожата в ръцете му беше ниска мека обувка, прекалено малка за него. Бърич промуши шилото през меката кожа. Острието мина прекалено лесно и го убоде по ръката. Той изруга при вида на кръвта, после рязко вдигна поглед и несръчно ми се извини, че използва такъв език в мое присъствие.

Събудих се объркан. Когато бях малък, Бърич често ми бе шил обувки, но не си спомнях някога да ми се е извинявал, че ругае в мое присъствие, макар че често ме удряше, ако посмеех да държа такъв език пред него. Смешно. Опитах се да забравя съня, ала повече не успях да мигна.

Когато мислено потърсих наоколо, открих само тъпите сънища на спящите животни. Всички бяха спокойни, освен мен. Смутиха ме мисли за Сенч. Той беше вече старец. Крал Умен се бе грижил за всичките му нужди, за да може неговият убиец да живее в безопасност. Сенч рядко излизаше от тайната си стая, освен, за да върши „тихата си работа“. Сега беше останал сам, вършеше Ел знае какво, и ратниците на Славен бяха по петите му. Напразно заразтривах челото си. Нямаше смисъл да се безпокоя, но не можех да престана.

Чух четири леки стъпки, последвани от тупване. Някой слизаше по стълбата и не бе улучил последното стъпало. Сигурно някое от момичетата отиваше до тоалетната. Ала след миг чух шепота на Мила.

— Коб?

— Какво има — попитах неохотно.

Тя се приближи към мен в мрака. Прекараното с вълка време беше изострило сетивата ми. През зле затворените капаци на прозореца се процеждаше лунна светлина. Различих силуета й в тъмнината.

— Насам — казах аз, когато момичето се поколеба, и видях, че близостта ми я сепва. Мила опипом стигна до ъгъла и неуверено седна на сламата до мен.

— Не смея да заспя — поясни тя. — Сънувам кошмари.

— Знам как е — отвърнах, изненадан от съчувствието, което изпитах. — Ако затвориш очи, веднага потъваш в тях.

— Точно така — потвърди Мила и зачака.

Но аз нямах какво повече да й кажа.

— Какви кошмари сънуваш ти — тихо ме попита тя.

— Лоши — отвърнах кисело. Не исках да ги призовавам, като говоря за тях.

— Аз сънувам, че претопените ме гонят, но краката ми са омекнали и не мога да тичам. Опитвам се, но те все повече се приближават.

— Хм — изсумтях аз. По-добре, отколкото да сънуваш, че не престават да те бият… — Отклоних мислите си от тази посока.

— Самотно е да се будиш нощем и да те е страх.

„Мисля, че тя иска да се съвкупи с теб. Толкова лесно ли ще те приемат в глутницата си?“

— Какво — стреснах се аз, но ми бе отговорило момичето, а не Нощни очи.

— Казах, че е самотно да се будиш нощем и да те е страх. Човек копнее за сигурност. За закрила.

— Не ми е известно нищо, което може да спаси човек от сънищата — сковано отвърнах аз. Изведнъж ми се прииска Мила да си иде.

— Понякога може да го постигне малко нежност — промълви тя. Протегна ръка и погали дланта ми. Неволно се отдръпнах.

— Срамуваш ли се, чираче — с престорена свенливост попита Мила.

— Изгубих скъп човек — откровено казах аз. — Нямам сърце да приема друг на негово място.

— Разбирам. — Тя рязко се изправи и изтръска сламата от полата си. — Е, прощавай, че те обезпокоих. — Говореше обидено, не извинително.

После се обърна и опипом се запъти към стълбата. Знаех, че съм я обидил. Не се чувствах виновен. Тя бавно се качи горе и ми се стори, че очаква да я повикам. Не я повиках. Искаше ми се да не съм идвал в града.

„Ставаме двама. Ловът е слаба работа толкова близо до всички тези хора. Още много ли ще се бавиш?“

„Опасявам се, че няколко дни ще трябва да пътувам заедно с тях, поне до най-близкия град.“

„Ти няма да се съвкупиш с нея, тя не е от глутницата. Защо трябва да вършиш тези неща?“

Не се опитах да го обясня с думи. Можех само да му предам чувство за дълг и той не бе в състояние да проумее защо верността ми към Искрен ме кара да помогна на тези пътници. Защото бяха от народа на моя крал. Дори самият аз съзнавах, че това е смешно, но въпреки всичко щях да се погрижа да стигнат невредими до най-близкия град.

Отново заспах, но не дълбоко. Разговорът ми с Мила сякаш беше отворил врата към кошмарите ми. Едва се унесох, когато изпитах усещане, че ме наблюдават. Свивах се на пода в килията си и се молех да не ме виждат. Стоях колкото можех по-неподвижно. Силно стисках клепачи, като дете, което си мисли, че щом то не може да вижда, не виждат и него. Ала усещах очите, които ме търсеха — усещах погледа на Уил така, сякаш се криех под одеяло и нечии ръце го опипваха. Толкова се страхувах, че се задушавах. Не можех да си поема дъх, да помръдна. Обзет от паника, излязох от себе си и се вмъкнах в нечий страх, в нечий кошмар.

Клечах зад буре с маринована риба в дюкяна на стария Хук. В мрака навън се издигаха пламъци и се носеха писъците на пленените и умиращите. Знаех, че трябва да изляза. Пиратите с алените кораби със сигурност щяха да плячкосат и подпалят дюкяна. Тук не можех да се скрия от тях. Ала нямаше къде другаде, а бях едва на единадесет и краката ми трепереха. Съмнявах се, че ще мога да се изправя, камо ли да тичам. Хук беше някъде навън. Още при първите викове бе грабнал стария си меч и се беше втурнал навън.

— Пази дюкяна, Чад — бе извикал през рамо Хук, като че ли отиваше в съседната сграда да ударят по едно с хлебаря. Отначало с радост се подчиних. Суматохата беше далеч край залива и дюкянът ми се струваше безопасен.

Но това се бе случило преди час. Сега вятърът от пристанището носеше миризма на дим и навън вече не цареше тъма, а ужасен осветен от пламъци сумрак. Пожарите и писъците се приближаваха. Хук не се беше върнал.

„Бягай навън — казах на момчето, в чието тяло се криех. — Бягай навън, тичай колкото можеш по-бързо. Спасявай се.“ Ала то не ме чу.

Запълзях към вратата, която продължаваше да е широко отворена, както я беше оставил Хук. Надникнах навън. По улицата претича някой и аз отскочих назад. Но това бе човек от града, а не пират, защото бягаше, без да поглежда назад, без друга мисъл, освен да се отдалечи колкото може повече. С пресъхнала уста се насилих да се изправя и се вкопчих в касата на вратата. Погледнах към пристанището. Гореше половината град. Дим и пепел задушаваха топлата лятна нощ. Пламтяха корабите в залива. На тази страшна светлина видях тичащи фигури, криещи се от пиратите, които опустошаваха града почти без да срещнат съпротива.

Някой се появи иззад ъгъла на грънчарницата в дъното на улицата. Носеше фенер и вървеше толкова нехайно, че внезапно изпитах облекчение. Щом той бе толкова спокоен, победата трябваше да е наша. Понечих да се изправя, но веднага приклекнах пак, защото непознатият весело замахна с фенера към дъсчената фасада. Лампата се пръсна. Плисналото масло се възпламени и огънят бързо обгърна сградата. Отскочих от светлината. С внезапна увереност разбрах, че единствената ми надежда е да избягам, при това колкото може по-бързо. Това решение ми даде малко смелост, колкото да скоча на крака, да изтичам навън и да заобиколя дюкяна.

За миг се осъзнах като Фиц. Мисля, че момчето не ме усещаше. Не аз го търсех с Умението си, а то протягаше към мен някакво свое закърняло сетиво. Нямах никаква власт над тялото му, но бях затворен в неговото преживяване. Намирах се в това момче, чувах мислите му и споделях възприятията му така, както някога бе влизал в мен Искрен. Ала нямах време да мисля как го правя, нито защо толкова ненадейно съм се озовал при този непознат. Защото докато Чад бягаше под прикритието на сенките, за яката изведнъж го сграбчи нечия груба ръка. Той се вцепени от страх и ние видяхме брадатото ухилено лице на пирата. До него стоеше втори пират и злобно се зъбеше. Чад замръзна от ужас и безпомощно зяпна спускащия се към него нож, блясъка, отразяващ се по дължината на острието.

В този момент споделих с него ледено горещата болка от прерязаното ми гърло, топлината на кръвта ми, която потече по гърдите ми, мисълта, че вече е късно, че съм мъртъв. После, когато бездиханното тяло на Чад се изплъзна от ръката на пирата и се строполи на прашната улица, съзнанието ми се освободи от него. Останах там и в продължение на няколко ужасни секунди усещах мислите на пирата. Чух грубите гърлени звуци на другаря му, който подритна мъртвото момче с ботуш. Разбрах го — укоряваше другия, че е погубил потенциален претопен. Убиецът презрително изсумтя и отговори, че момчето било прекалено малко, че зад гърба му нямало достатъчно живот, за да е достойно за вниманието на господарите. И в шеметния вихър на емоциите си осъзнах, че убиецът е искал две неща: да прояви милост към едно момче и да се наслади на удоволствието да го убие със собствените си ръце.

Бях надникнал в сърцето на врага си. И въпреки това не го разбирах.

Понесох се по улицата след тях, безплътен и нематериален. Допреди миг бях изпитвал чувство за неотложност. Сега не си го спомнях. Стелех се като мъгла и присъствах на падането и плячкосването на Мрачноград в херцогство Беърнс. Привличаше ме ту един, ту друг местен жител, за да видя битка, смърт, триумфа на нечие бягство. Все още мога да затворя очи и да видя онази нощ, да си спомня десетки ужасяващи мигове. Накрая се озовах при мъж с огромен меч в ръка, застанал пред горящия си дом. Той държеше на разстояние трима пирати, докато зад него жена му и дъщеря му се опитваха да повдигнат една горяща греда и да освободят заклещения под нея син, за да могат да избягат заедно. Никой от тях нямаше намерение да изостави другите, ала знаех, че мъжът е изтощен, прекалено изтощен от загубата на кръв, за да вдигне меча, камо ли да замахне с него. Усещах също, че пиратите си играят с него, карат го да изразходва последните си сили, за да пленят и претопят цялото му семейство. Усещах ледената смърт, която се промъкваше в него. За миг главата му клюмна на гърдите.

Изведнъж обграденият мъж вдигна глава. В очите му проблесна нещо странно познато. Той стисна меча с две ръце и с рев се нахвърли върху пиратите. Двама паднаха при първата му атака и умряха с удивление на лицата. Третият парира удара, ала не можа да издържи на яростта му. Кръв бликаше от лакътя на защитника на града и лепнеше по гърдите му, ала мечът му иззвъня като камбана в този на противника му, разсече предпазителя на ръкохватката, после ненадейно полетя лек като перце и остави червена линия по гърлото на пирата. Когато съперникът му се строполи на земята, мъжът се обърна и бързо се затича към жена си. Без да обръща внимание на пламъците, той подхвана горящата греда и я вдигна от тялото на сина си. Погледът му за сетен път срещна нейния.

— Бягай! — Рече й той. — Вземи децата и бягай. — И рухна на улицата. Мъртъв.

Когато жената хвана децата си за ръце и се затича, усетих, че от тялото на мъртвеца се надига призрак. Това бях аз, казах си, после разбрах, че греша. Той ме усети и се обърна. Лицето му приличаше на моето. Или бе приличало — преди години, когато беше бил на моята възраст. Потресено си помислих, че Искрен все още се възприема така.

„Ти — тук? — Той укорително поклати глава. — Опасно е, момко. Дори аз съм глупак, че го правя. И все пак какво друго можем да сторим, когато те ни призовават? — Искрен ме погледна. — Кога придоби силата и дарбата да се придвижваш чрез Умението?“

Не отговорих. Нямах свои отговори и мисли. Чувствах се като мокър чаршаф, плющящ на нощния вятър, не по-материален от листо, подхванато от въздушно течение.

„Фиц, това е опасно и за двама ни. Върви си. Веднага.“

Наистина ли има магия в изричането на нечие име? Така твърди древната традиция. Изведнъж си спомних кой съм и че мястото ми не е тук. Ала нямах представа как съм се озовал в този град, камо ли как да се върна в тялото си. Безпомощно гледах Искрен, неспособен дори да изрека молба за помощ.

Той разбра. Протегна призрачната си ръка към мен. Сякаш постави длан върху челото ми и леко ме побутна.

Главата ми се блъсна в стената и от удара пред очите ми затанцуваха искри. Отново бях в обора зад хана „Везните“. Наоколо цареше спокоен мрак и животните спяха. Пригади ми се и бавно се претърколих на хълбок. Слабостта, която често ме обземаше, след като успявах да използвам Умението, ме обля като вълна. Отворих уста, за да повикам за помощ, но от устните ми се изтръгна само нечленоразделен хрип. Затворих очи и потънах в забрава.

Събудих се преди зазоряване. Пропълзях при вързопа си, порових в него и успях да се замъкна до задната врата на хана, където буквално изпросих чаша гореща вода от готвачката. Тя се смая, когато видя, че пускам вътре парченца самодивско биле.

— Нали знаеш, че е вредно — предупреди ме жената, докато зяпаше как пия горчивата гореща течност. — Дават такова нещо на робите в Бинград. Слагат им го в храната и водата, за да ги държат на крака. Освен че им дава сили обаче, билката ги изпълва с отчаяние или поне така съм чувала. Изсмуква волята им да се съпротивляват.

Почти не я слушах. Чаках да почувствам ефекта. Бях взел кората от млади дървета и се боях, че й липсва сила. Така беше. Мина доста време, докато усетя разливащата се в тялото ми топлина, която подсили треперещите ми ръце и проясни зрението ми. Изправих се от стъпалата пред задния вход на кухнята, благодарих на готвачката и й върнах чашата.

— Това е лош навик за младеж като теб — сгълча ме тя и се върна към задълженията си. Напуснах хана и закрачих по улиците. Слънцето изгряваше иззад хълмовете. Известно време почти очаквах да открия опожарени дюкяни, плячкосани къщи и претопени с кухи очи, бродещи из града. Но лятното утро и речният вятър пропъдиха кошмара. На дневна светлина градът изглеждаше запуснат и беден. Стори ми се, че тук има повече просяци, отколкото в Бъкип, но не знаех дали това е нормално за крайречно селище. За миг се замислих какво ми се е случило предната нощ, после потръпнах и се отказах да се питам. Не знаех как съм го направил. Най-вероятно повече нямаше да ми се случи. Бях щастлив, че Искрен е жив, макар да се ужасявах, че все още толкова безразсъдно изразходва силата на Умението си. Зачудих се къде е тази сутрин и дали също като мен е посрещнал изгрева с горчивината на самодивското биле в устата си. Ако бях овладял Умението, нямаше да се чудя. Мрачна мисъл.

Когато се върнах в хана, менестрелите вече бяха станали и закусваха с овесена каша. Седнах на тяхната маса и Джош откровено ми призна, че се боял да не съм ги изоставил. Мила не ми говореше, но на няколко пъти забелязах, че Благозвучие изпитателно ме наблюдава.

Напуснахме хана рано и въпреки че не марширувахме като ратници, Джош Арфиста наложи енергична крачка. Бях си мислил, че ще се наложи да го водят, ала той използваше тоягата си вместо водач. Понякога хващаше за ръка Мила или поставяше длан на рамото на Благозвучие, но по-скоро бащински, отколкото от необходимост. А и пътуването ни не беше скучно, защото той разказваше за историята на района и ме изненада със задълбочените си познания. Когато слънцето се издигна високо в небето, спряхме за малко и те споделиха с мен скромната си храна. Почувствах се неудобно да я приема, ала не можех да се извиня и да отида на лов с вълка. Когато градът остана далеч зад гърба ни, усетих, че Нощни очи ни следва. Близостта му ми подейства успокоително, но ми се щеше да сме само двамата с него. На няколко пъти срещахме други пътници на коне или мулета. Между дърветата от време на време виждахме лодки, които плаваха срещу течението. Към обяд ни изпревариха добре охранявани каруци и фургони. Джош всеки път ги питаше дали ще ни качат. На два пъти учтиво ни отказаха. Другите изобщо не ни отговориха. Движеха се припряно и с една от групите пътуваха навъсени мъже в еднакво облекло, които най-вероятно бяха тяхна охрана.

Следобедът изтече с рецитирането на „Саможертвата на Кросфайър“, дългата поема за хората на кралица Прозрение, които дали живота си, за да може тя да спечели жизненоважно сражение. Неведнъж я бях слушал в Бъкип. Привечер вече я бях чул още двадесетина пъти, докато Джош с безкрайно търпение учеше Благозвучие да я пее без грешка. Бях им признателен, защото така нямаше нужда да разговаряме.

Но въпреки бързия ход нощта ни завари далеч от следващия крайречен град. Когато светлината започна да гасне, всички станаха неспокойни. Накрая поех командването и им казах, трябва да оставим пътя при следващия поток и да потърсим къде да пренощуваме. Мила и Благозвучие изостанаха зад нас с Джош и ги чух загрижено да си шушукат. Не можех да ги успокоя — както Нощни очи бе успокоил мен, — че наоколо няма и мирис от друг пътник. При следващия поток ги поведох срещу течението и открих заслонен от вятъра бряг под огромен кедър, където можехме да установим лагера си.

Оставих ги под претекст, че отивам да се облекча, и потърсих Нощни очи, за да го уверя, че съм добре. Не си губих времето напразно. Той бе намерил място, където лъкатушещият поток беше подкопал брега. Легнах по корем, потопих ръце във водата, и бавно ги прокарах през завесата от надвиснали бурени. Още при първия опит улових чудесна тлъста риба. След няколко минути усилията ми се увенчаха с втора, по-малка. Когато се отказах, цареше почти пълен мрак, но щях да се върна при другите с три риби, след като оставих две на Нощни очи.

„Риболов и чесане на уши. Двете причини, поради които на хората са им дадени ръце“ — добродушно ми каза той, докато се заемаше с тях. Вече бе излапал вътрешностите от моите веднага щом ги бях изчистил.

„Внимавай за кости“ — предупредих го аз.

„Майка ми ме отгледа със сьомга — отбеляза Нощни очи. — Рибешките кости не ме плашат.“

Оставих го с наслада да ръфа рибата и се върнах в лагера. Менестрелите бяха запалили малък огън. Стъпките ми ги накараха да скочат и да грабнат тоягите си.

— Аз съм — казах със закъснение.

— Слава на Еда — въздъхна Джош и тежко седна на земята. Мила само гневно ме изгледа.

— Дълго те нямаше — отбеляза Благозвучие. Вдигнах трите риби, през хрилете на които бях прокарал върбова клонка.

— Намерих вечеря — отвърнах аз. И прибавих заради Джош: — Риба.

— Звучи чудесно — рече слепецът.

Мила извади хляб и торбичка сол. Аз взех голям плосък камък и го поставих в жарта. Увих рибата в листа и я метнах на камъка да се пече. Скоро от уханието ми потекоха слюнки. Надявах се, че огънят няма да привлече претопени при лагера ни.

„Още съм на пост“ — напомни ми Нощни очи и аз му благодарих.

Докато наглеждах рибата, Благозвучие започна да рецитира под нос „Саможертвата на Кросфайър“.

— „Хромий Хист и Клийв слепецът“ — разсеяно я поправих аз, докато се опитвах да обърна рибата, без да я разкъсам.

— Нали точно това казах — възмутено възрази тя.

— Боя се, че Коб е прав, момичето ми. Хист е бил хром, а Клийв — сляп по рождение. Можеш ли да изброиш имената на другите петима, Коб? — Все едно че ме изпитваше Федрен.

Изгорих си пръста на един въглен и го лапнах, преди да отговоря.

— „И водеше ги Бърнт Кросфайър. И другите кат него бяха — не в тяло силни, а с душа корава и с верни си сърца. Там бяха хромий Хист и Клийв слепецът също, и Кевин със ума блуждаещ, и Джойнър Заешката устна, и глухий Сивър също, и Портър, що врагът за мъртъв бе помислил — безрък и без очи…“

— Браво — радостно възкликна Джош и попита: — Като малък да не са те учили за бард, Коб? Запомнил си точните думи и интонация. Макар че правиш прекалено дълги паузи.

— Не са ме учили за бард. Обаче винаги съм имал добра памет. — Беше ми трудно да не се усмихна на похвалата му, въпреки че Мила презрително изсумтя и поклати глава.

— Можеш ли да изрецитираш цялата поема, как смяташ — попита Джош.

— Сигурно — отклоних предизвикателството аз. Знаех, че мога. И Бърич, и Сенч често бяха упражнявали паметта ми. И днес бях слушал поемата толкова пъти, че просто не можех да я изхвърля от главата си.

— Опитай тогава. Но я изпей.

— Нямам глас.

— Щом можеш да говориш, можеш и да пееш. Опитай. Зарадвай стареца.

Може би просто прекалено бях свикнал да се подчинявам на старци, за да му откажа. А може да бе заради изражението на Мила, която явно се съмняваше, че ще успея.

Прокашлях се и тихо започнах, докато той ми даде знак да повиша глас. Джош кимаше и от време на време потреперваше, когато пеех фалшиво. Бях стигнал до средата, когато Мила кисело отбеляза:

— Рибата гори.

Прекъснах песента и се хвърлих да избутам камъка и увитата в листа риба от огъня. Опашките бяха овъглени, но иначе рибите бяха точно каквито трябваше — вдигащи пара и твърди. Разделихме си ги и аз бързо изядох своята. Нямаше да ми стигнат още две, ала трябваше да се задоволя и с това. Хлябът ми се стори изненадващо вкусен. След вечерята Благозвучие запари котле с чай. Настанихме се на одеялата си край огъня.

— Добре ли се справяш като писар, Коб — неочаквано ме попита Джош.

Изпъшках.

— Не чак толкова добре, колкото ми се иска. Но се оправям.

— Не чак толкова добре, колкото му се искало — подигравателно ме имитира Мила.

Джош Арфиста не й обърна внимание.

— Вече си малко старичък, но мога да те науча да пееш. Гласът ти не е лош, само че пееш като момче и не знаеш, че имаш дълбок мъжки глас и мощни дробове. Паметта ти е отлична. Свириш ли на някакъв инструмент?

— На гайда. Но лошо.

— Мога да те науча да свириш добре. Ако тръгнеш с нас…

— Татко! Та ние изобщо не го познаваме! — Възрази Мила.

— Можех да ти кажа същото, когато снощи слезе от сеновала — меко отвърна той.

— Ние само си поговорихме, татко. — Тя ме стрелна с поглед, като че ли я бях предал. Чувствах езика си като суха кожа в устата си.

— Знам — рече Джош. — Изглежда, че слепотата е изострила слуха ми. Но щом ти си преценила, че можеш да разговаряш с него сама през нощта, защо аз да не преценя, че мога да го поканя да се присъедини към нас? Какво ще кажеш, Коб?

Бавно поклатих глава.

— Не. Благодаря ви. Оценявам предложението ви. Ще дойда с вас до най-близкия град и ви пожелавам да си намерите други спътници, с които да продължите нататък. Но… Нямам желание да…

— Изгубил си скъп човек. Разбрах. Но пълното усамотяване не е полезно за никого — тихо каза Джош.

— Кого си изгубил — с присъщата си прямота попита Благозвучие.

Опитах се да измисля как да им обясня, без да им позволя повече да ме разпитват.

— Дядо си — отвърнах накрая. — И жена си. — Тези думи сякаш отвориха незараснала рана.

— Как се случи — не ме остави на мира Благозвучие.

— Дядо ми умря. Жена ми ме остави. — Отговарях кратко. Искаше ми се да престанат.

— Старците умират, когато им дойде времето — кротко започна Джош, ала Мила грубо го прекъсна:

— Това ли е любовта, която си изгубил? Какво дължиш на жена, която те е напуснала? Освен ако не си й дал повод?

— По-скоро не й дадох повод да остане — неохотно признах аз. — Моля ви, не искам да разговарям за тези неща. Изобщо. Ще ви придружа до най-близкия град, но оттам ще продължа сам.

— Добре. От това по-ясно, здраве му кажи — въздъхна Джош. Нещо в гласа му ме накара да почувствам, че съм се държал грубо, но нямаше за какво да се извинявам.

Разговорът премина на общи теми, за което им бях признателен. Благозвучие предложи първа да остане на пост. Мила щеше да е втора. Не възразих, защото знаех, че Нощни очи през цялата нощ ще обикаля наоколо. Той не пропускаше нищо. Спах по-добре на открито и бързо се събудих, когато Мила се наведе да ме разтърси. Седнах, протегнах се и й кимнах, че съм се разсънил и може да си легне. Изправих се и разпалих огъня, после седнах край него. Мила се приближи и се настани до мен.

— Не ме харесваш, нали — тихо попита тя.

— Не те познавам — колкото може по-тактично отвърнах аз.

— Хм. И не желаеш да ме опознаеш — отбеляза момичето и ме погледна в очите. — Но аз искам да те опозная още откакто те видях да се изчервяваш в хана. Нищо не предизвиква повече любопитството ми, колкото мъж, който се изчервява. Не познавам много мъже, които целите поаленяват само защото са ги сварили да зяпат жена. — Гласът й стана нисък и гърлен и тя уверено се наведе напред. — Много ми се ще да узная за какво си мислеше, че кръвта така нахлу в лицето ти.

— Само за това, че е невъзпитано да те зяпам — честно й отговорих аз.

Мила ми се усмихна.

— Обаче аз не мислех за това, докато те гледах. — Тя навлажни устни и още повече се приближи към мен.

Изведнъж усетих, че Моли мъчително ми липсва.

— Нямам сърце за тази игра — директно й казах и се изправих. — Ще отида да донеса още дърва за огъня.

— Струва ми се, че знам защо жена ти те е напуснала — злобно заяви Мила. — Казваш, че си нямал сърце, а? Според мен проблемът е малко по-ниско. — Тя стана и се върна при одеялата си. Единственото ми чувство бе облекчение, че се е отказала да ми досажда. Спазих думата си и отидох да събера съчки.

— На какво разстояние е най-близкият град — попитах Джош на другата сутрин.

— Ако продължим със същата крачка като вчера, би трябвало утре по пладне да сме там — отвърна той.

Разочарованието в гласа му ме накара да се извърна. Докато събирахме багажа си и тръгвахме, горчиво си мислех, че съм напуснал хора, които съм познавал, за да избегна абсолютно същата ситуация, в която сега се бях озовал с непознати. Зачудих се дали има начин да живея сред други хора и да не попадна под зависимостта на техните очаквания.

Денят беше топъл, но не неприятно. Ако бях сам, щеше да ми достави удоволствие да вървя по пътя. В гората от едната ни страна пееха птички. Между редките дървета от другата страна виждах реката. От време на време зървахме гемии, които плаваха по течението, или кораби с весла, които бавно напредваха в обратната посока. Почти не разговаряхме и скоро Джош отново накара Благозвучие да рецитира „Саможертвата на Кросфайър“. Когато тя се запъваше, аз мълчах.

Мислите ми блуждаеха. Всичко бе много по-лесно, когато не трябваше да се безпокоя за следващото си хранене или за чиста риза. Бях се смятал за опитен в отношенията си с хората, в професията си. Ала зад гърба ми винаги беше стоял Сенч и бях разполагал с време, за да подготвя думите и делата си. Не се справях толкова добре, когато средствата ми се ограничаваха до собствения ми ум и оскъдните ми вещи. Лишен от всичко, на което преди бях разчитал без да се замислям, аз започвах да се съмнявам не само в смелостта си. Вече се съмнявах във всичките си способности. Убиец, кралски човек, воин… дали тези думи можеха да се отнесат до мен? Опитах се да си спомня нахакания младок, който бе гребал на Искреновия боен кораб „Руриск“, който без да се замисля се беше хвърлял в битка, размахвайки бойната си брадва. Не можех да си представя, че това съм бил аз.

По пладне Мила ни раздели остатъка от хляба. Не бе много. Момичетата ни изпревариха, тихо разговаряйки помежду си, докато дъвчеха сухия хляб и пиеха вода от меховете си. Предложих на Джош тази вечер рано да се установим на лагер, за да имам възможност да отида на лов или за риба.

— Тогава няма да стигнем до най-близкия град утре по обяд — мрачно отбеляза той.

— И утре вечер става — спокойно го уверих аз. Той обърна глава към мен, може би, за да ме чуе по-добре, ала мътните му очи сякаш проникваха в мен. Беше ми трудно да понеса молбата, която виждах в тях, но не й отговорих.

Когато най-после започна да се разхлажда, започнах да търся място за лагер. Нощни очи ни бе изпреварил, за да разузнае района. Изведнъж почувствах, че козината му настръхва. „Тук има хора. Миришат на леш и на собствената си мръсотия. Подушвам ги, виждам ги, но иначе не мога да ги усетя.“ До мен достигна смущението, което той винаги изпитваше в присъствието на претопени. Споделях го. Знаех, че преди са били хора и са притежавали онази искрица на Осезанието, присъща на всяко живо същество. За мен беше странно, че ги виждам да се движат и говорят, а не усещам, че са живи. За Нощни очи бе все едно да види ходещи камъни.

„Колко са? Стари, млади?“

„Повече от нас и по-едри от теб. — Вълча представа за съотношение на сили. — Дебнат точно зад следващия завой на пътя.“

— Хайде да спрем тук — внезапно предложих аз. Три глави озадачено се обърнаха към мен.

„Късно е. Подушиха ви и идват.“

Нямаше време да се преструвам, нямаше време за правдоподобни лъжи.

— Пред нас има претопени. Наблюдавали са пътя и сега се приближават към нас. Пригответе се.

— Откъде знаеш — предизвика ме Мила.

— Да бягаме — предложи Благозвучие. Не я интересуваше откъде знам. Ококорените й очи ми подсказваха, че ужасно се е страхувала от този момент.

— Не. Ще ни настигнат и тогава с нас е свършено. И даже да им избягаме, утре пак ще трябва да минем покрай тях. — Пуснах вързопа си на пътя и го изритах настрани. Нищо не струваше колкото живота ми. Ако спечелехме, пак щях да си го взема. В противен случай нямаше да имам нужда от него. Но Мила, Благозвучие и Джош бяха музиканти. В техните вързопи бяха инструментите им. Нито един от тях не понечи да се освободи от товара си. Не губих време и енергия да ги убеждавам. Момичетата почти инстинктивно застанаха от двете страни на стареца и здраво стиснаха тоягите си. Аз също приготвих своята и зачаках. За миг напълно престанах да разсъждавам. Ръцете ми като че ли сами знаеха какво да правят.

— Погрижи се за Мила и Благозвучие, Коб. Не се безпокой за мен. Просто не позволявай момичетата да пострадат — напрегнато ми каза Джош.

Думите му ме пронизаха и внезапно ме обзе ужас. Тялото ми изгуби спокойната си поза и можех да мисля само за болката, която щеше да ми донесе поражението. Пригади ми се и коленете ми се подгънаха. Единственото ми желание бе да се обърна и да избягам, без да се грижа за менестрелите. „Чакай, чакай — щеше ми се да извикам на деня. — Не съм готов за това, не знам дали ще се бия, дали ще избягам, или просто ще припадна.“ Ала времето не знае милост. „Идват през шубраците — каза ми Нощни очи. — Двама вървят бързо, трети изостава след тях. Мисля, че той ще е мой.“

„Внимавай“ — предупредих го аз. Чух ги да се провират през храстите и усетих отвратителната им воня. След секунди Благозвучие извика и те се втурнаха към нас. Ако моята стратегия бе да стоя и да се бия, тяхната беше просто да тичат и да нападат. И двамата бяха по-едри от мен и изглежда, не изпитваха никакви колебания. Дрехите им бяха мръсни, но почти непокътнати. Едва ли бяха претопени отдавна. Носеха тояги. Нямах повече време за мислене.

Претопяването не правеше човек нито глупав, нито муден. Вече не изпитваха чувства, нито си спомняха в какво могат да превърнат те враговете им. Това често правеше действията им почти непонятни. Просто задоволяваха непосредствените си желания. Като животни. Можеха да изядат коня, който бяха откраднали, само защото гладът представляваше по-непосредствена нужда от удобството на ездата. Не си помагаха в битка. Не проявяваха вярност към собствените си групи. Нахвърляха се един върху друг заради някаква плячка, после нападаха общия си враг. Придвижваха се заедно, но не обединяваха усилията си. Бяха жестоки, коварни, хитри и не изпитваха никакви угризения.

Знаех всичко това. Затова не се изненадах, когато двамата се опитаха да ме заобиколят и първо да атакуват по-дребните си противници. Изненада ме страхливото облекчение, което изпитах. То ме вцепени като кошмар и аз ги оставих да минат покрай мен.

Мила и Благозвучие се биеха като бесни. Нямаха никакъв опит, никаква подготовка. Бяха се учили да пеят и да свирят, не да водят сражения. Стиснал тоягата си, Джош стоеше в средата, ала не можеше да направи нищо, тъй като рискуваше да нарани момичетата. Лицето му бе разкривено от ярост.

Можех да избягам. Можех да грабна вързопа си и да си плюя на петите, без да поглеждам назад. Претопените нямаше да ме преследват — те се задоволяваха с най-лесната плячка. Но не избягах. В мен беше оцеляло някакво късче смелост или гордост. Нападнах по-дребния от двамата, въпреки че изглеждаше по-опитен със сопата си. Оставих Мила и Благозвучие да бъхтят по-едрия и привлякох другия настрани. Първият ми удар го улучи ниско в краката. Опитвах се да го осакатя или поне да го съборя. Той изрева от болка и светкавично се обърна, за да ме атакува.

Това беше друга особеност на претопените, която бях забелязал: болката като че ли им въздействаше по-слабо. Когато ме бяха пребивали, най-много ме бе обезсърчавала мисълта за нанесените на тялото ми поражения. Очевидно бях емоционално привързан към собствената си плът. Дълбокото ми желание да я защитя надхвърляше простото избягване на болка. Човек се гордее с тялото си. Славен го знаеше. Знаеше, че всеки удар на ратниците му ме изпълва със страх. Дали отново щеше да ме превърне в онова, което бях, отвратително разтреперано същество, ужасяващо се от пристъпите, които го лишаваха от тяло и ум? Този страх ме беше осакатил също толкова, колкото и ударите им. Претопените като че ли не се бояха от нищо — когато изгубваха връзките си с всичко останало, може би се лишаваха и от привързаността към собствените си тела.

Противникът ми се завъртя и ми нанесе мощен удар с тоягата си. Успях да го парирам. Сега вече не можех да се обърна и да избягам. Той владееше боя с тояга: помислих си, че сигурно някога е бил ратник, обучен да върти брадва. Разпознавах ударите и ги блокирах. Прекалено много се страхувах от него, за да го атакувам, страхувах се от изненадващия удар, който можеше да мине покрай тоягата ми, ако постоянно не се защитавах. Отстъпвах толкова бързо, че той се озърна през рамо. Може би се чудеше дали просто да не ме остави и да се върне при момичетата. Успях да отговоря на поредния му удар, но претопеният дори не мигна. Не се уморяваше, нито ми даваше възможност да се възползвам от преимуществото на по-дългото си оръжие. За разлика от мен, той не се разсейваше от виковете на менестрелите. Откъм дърветата чувах приглушени проклятия и тихо ръмжене. Нощни очи бе нападнал третия и се беше опитал да прегризе сухожилията на коленете му. Не бе успял и сега го обикаляше, като внимаваше да остане извън обсега на меча, който претопеният носеше.

„Не знам дали ще успея да мина покрай острието му, братко. Но мисля, че мога да го забавя. Той не смее да ми обърне гръб и да те нападне.“

„Внимавай!“ — само успях да отвърна аз, защото мъжът с тоягата изискваше цялото ми внимание. Нанасяше ми удар след удар и скоро разбрах, че е удвоил усилията си. Вече не се пазеше от евентуална контраатака. Единствената му цел беше да сломи съпротивата ми. Започнаха да се обаждат стари болежки, които почти бях забравил. Воинската ми издръжливост не можеше да се сравнява с едно време. Ловът и пътят не каляваха тялото така, както въртенето на греблото по цял ден. Съмнения подкопаваха съсредоточаването ми. Подозирах, че противникът ми е по-силен от мен, и толкова се страхувах от болката, която щеше да ми причини, че не бях в състояние да измисля как да я избегна. Отчаяното желание да не пострадаш не е равносилно на решимостта да победиш. Продължавах да се опитвам да спечеля разстояние, за да развъртя тоягата си, ала той безмилостно ме притискаше.

Хвърлих поглед към менестрелите. Стиснал сопата си в ръце, Джош стоеше в средата на пътя, но битката се беше отдалечила от него. Мила с накуцване отстъпваше и се мъчеше да отбива ударите на противника си, докато Благозвучие безрезултатно го бъхтеше по раменете с много по-тънката си пръчка. Той просто не й обръщаше внимание и се опитваше да нарани Мила. Това пробуди нещо в мен.

— Благозвучие, подкоси му краката — извиках аз и когато тоягата на моя съперник охлузи рамото ми, отново насочих вниманието си към собствените си проблеми. Нанесох му два бързи, макар и слаби удара и отскочих назад.

Острие на меч разсече рамото ми и се плъзна по гръдния ми кош.

Извиках от удивление и едва не изпуснах тоягата си, когато осъзнах, че не съм ранен аз. По-скоро усетих, отколкото чух изненаданото излайване на Нощни очи. После ритника по главата ми.

Зашеметен, приклещен в ъгъла. „Помогни ми!“

Имаше други спомени, по-дълбоки, скрити под побоите, нанесени ми от ратниците на Славен. Години по-рано бях усетил хладното острие на нож и ритник с ботуш. Ала не със собствената си плът. Един териер, Смити, с който се бях свързал и който дори още не беше напълно пораснал, се бе нахвърлил върху човека, нападнал Бърич в мое отсъствие. По-късно беше умрял от раните си, преди да успея да се върна при него. Внезапно открих, че ме дебне опасност, много по-страшна от собствената ми смърт.

Страхът за самия мен отстъпи пред ужаса ми да изгубя Нощни очи. Направих каквото знаех, че трябва да направя. Промених позата си, пристъпих напред и поех удар по рамото, за да се приближа на достатъчно разстояние. За миг ръката ми изтръпна. Надявах се все още да е на мястото си. Бях хванал тоягата изкъсо. Рязко вдигнах края й и го улучих под брадичката. Нищо не го беше подготвило за неочакваната ми тактика. Главата му подскочи назад, гърлото му се оголи и аз забих оръжието си между ключиците му. Усетих, как костичките пукат. Той изхрачи кръв. Отскочих, хванах тоягата почти в самия край и я стоварих върху черепа му. Претопеният се строполи на земята. Обърнах се и се затичах към гората.

Водеха ме сумтене и ръмжене. Нощни очи бе вдигнал лявата си предна лапа към гърдите си. По лявото му рамо лъщеше кръв. Беше отстъпил навътре в гъсталак от преплетени къпини и вече не можеше да избяга. Усетих болката от забитите в лапите му тръни.

При вида ми той събра смелост и се хвърли срещу противника си. Претопеният замахна с меча и се опита да го прониже. Тоягата ми не беше остра, но аз с безмълвен яростен вик я забих в гърба му и тя стигна чак до дробовете му. Той изрева и от гърлото му бликнаха кървави пръски. Опита се да се обърне към мен, но аз продължавах да държа тоягата и я натисках с цялата си тежест, като го принудих да залитне към къпините. Протегнатите му ръце нямаше за какво друго да се хванат, освен за трънливите стъбла. Окуражен, Нощни очи скочи върху гърба му. Вълчите челюсти захапаха врата му и силно го стиснаха. Кръвта му опръска и двама ни. Задавените викове на претопения постепенно се превърнаха в немощни хрипове.

Съвсем бях забравил за менестрелите, докато не чух мъчителен вик. Наведох се, вдигнах изпуснатия от претопения меч и затичах обратно към пътя, като оставих Нощни очи да ближе рамото си. Когато изскочих от гората, пред очите ми се разкри ужасяваща гледка. Претопеният се беше нахвърлил върху съпротивляващата се Мила и разкъсваше дрехите й. Благозвучие стоеше на колене, стискаше ръката си и надаваше нечленоразделни писъци. Разрошеният и овалян в прах Джош, останал без тоягата си, неуверено се насочваше към гласа на Благозвучие.

Светкавично се озовах при тях. Изритах мъжа, за да го повдигна от Мила, после с две ръце забих меча в тялото му. Той бясно се бореше, риташе и се мъчеше да ме хване, но аз силно натиснах оръжието в гърдите му. Колкото повече се съпротивляваше, толкова повече разширяваше раната. От устата му бълваха животински проклятия, после наред със звуците полетяха и капки кръв. Той успя да сграбчи десния ми прасец и се опита да ме събори. Просто още по-здраво наблегнах върху меча. Копнеех да го изтегля от плътта му и бързо да го довърша, ала той беше прекалено силен и не смеех да го пусна. Накрая Мила стовари тоягата си в лицето му. Внезапната му неподвижност бе истинска милост колкото за него, толкова и за мен. Намерих сили да изтегля оръжието, олюлях се и седнах на пътя.

Зрението ми се замъгли, проясни се, сетне отново се замъгли. Мъчителните писъци на Благозвучие спокойно можеха да са далечни крясъци на чайки. Изведнъж всичко ми дойде прекалено много и аз бях навсякъде. Бях в гората, ближех рамото си и внимателно покривах раната си със слюнка. И в същото време седях под яркото слънце на пътя, усещах мирис на прах, кръв и мръсотия. Усещах всеки удар, който бях понесъл и нанесъл, умората и болката. Свирепите убийства, които бях извършил, ненадейно придобиха нов смисъл. Знаех какво е да изпиташ такава болка, каквато бях причинил. Знаех какво са изпитвали, повалени на земята и изгубили надежда, виждайки смъртта като единствен изход от агонията. Умът ми вибрираше между крайностите на убиец и жертва. Бях и двете.

И бях сам. Никога не бях оставал толкова сам. В такива моменти винаги с мен бе имало някой. Другарите ми на кораба след битката, Бърич, дошъл да ме закърпи и да ме отведе у дома. И винаги ме беше очаквал дом, където над мен се бе суетила Търпение, където Сенч и Искрен ме бяха увещавали да съм по-предпазлив. Със спускането на нощта беше идвала Моли, за да ми дари нежните си милувки. Този път битката бе свършила и аз бях жив, ала това не интересуваше никой друг, освен вълка. Обичах го, но внезапно разбрах, че копнея и за човешко докосване. Раздялата с близките ми беше непоносима. Ако наистина бях вълк, щях да вдигна муцуна към небето и да завия. Пресегнах се по начин, който не съм в състояние да опиша. Не с Осезанието, не с Умението, а с някаква мерзка смесица от двете, ужасно търсене на някой, някъде, който можеше да се зарадва, че съм жив.

Почти усетих нещо. Дали Бърич бе вдигнал глава и се беше огледал наоколо на нивата, на която работеше, дали за миг не бе доловил мирис на кръв и прах, вместо на плодородната пръст, която обръщаше? Дали Моли се бе изправила от прането си, за да разкърши вдървения си гръб и да се озърне, чудейки се на неочаквано обзелото я отчаяние? Дали бях докоснал умореното съзнание на Искрен, дали за миг бях привлякъл вниманието на Търпение от подреждането на билки, дали бях накарал Сенч да се намръщи? Като нощна пеперуда, блъскаща се в прозорец, аз се мъчех да проникна в съзнанието им. Копнеех да изпитам обичта, която бях приемал за даденост. Стори ми се, че почти успявам да ги достигна, само за да потъна изтощен обратно в себе си, седнал сам на прашния път, облян в кръвта на трима мъже.

Тя подритна праха към мен.

Вдигнах очи. Отначало Мила представляваше тъмен силует на фона на залязващото слънце. После премигнах и видях погнусата и яростта на лицето й. Дрехите й бяха разкъсани, косата й — разчорлена.

— Ти избяга! — Обвини ме тя. Усещах презрението й към моята страхливост. — Избяга и го остави да счупи ръката на Благозвучие, да повали татко на земята и да се опита да ме изнасили. Що за човек си ти? Що за човек може да направи такова нещо?

Този въпрос имаше хиляди отговори. И нито един. Пустотата в мен ме уверяваше, че няма смисъл да й отвръщам. Вместо това се изправих. Мила ме проследи с поглед, докато отивах да взема захвърления си вързоп. Сякаш бяха изтекли часове, откакто го бях изритал настрани. Вдигнах го и го понесох към Джош, който се опитваше да успокои Благозвучие. Прагматичната Мила бе развързала техните вързопи. Бащината й арфа бе счупена и със скъсани струни. Благозвучие нямаше да свири на флейта, докато не зараснеше ръката й. Направих каквото мога.

С други думи нищо, освен да наклада огън край пътя, да донеса вода от потока и да я кипна. Извадих от кутията си билки, които щяха да успокоят Благозвучие и да обезболят счупената й ръка. Намерих сухи прави пръчки за шина и издялах кората им. А горе на склона в гората зад мен? „Боли ме, братко, но раната не е дълбока. И все пак се отваря, когато се опитвам да ходя. И тръните, целият съм в тръни като мухи, накацали по леш.“

„След малко ще дойда и ще ги извадя.“

„Недей. Сам ще се погрижа за себе си. Ти се погрижи за другите. — Мълчание. — Трябваше да избягаме, братко.“

„Знам.“

Защо ми беше толкова трудно да отида при Мила и тихо да я попитам дали има парче плат, което да разкъсаме, за да вържем шината на Благозвучие? Тя не благоволи да ми отговори, но слепият Джош безмълвно ми подаде меката тъкан, с която преди бе увивал арфата си. Мила ме презираше, Джош, изглежда, беше вцепенен от шок, а Благозвучие толкова бе потънала в собствената си болка, че не ме забелязваше. Ала някак успях да ги накарам да се преместят до огъня. Доведох и Благозвучие, като я прегръщах през раменете и в същото време придържах счупената й ръка. Настаних я, после й дадох чаша чай.

— Мога да наместя костта и да я шинирам — казах по-скоро на Джош Арфиста, отколкото на нея. — Често съм го правил за мъже, пострадали в сражение. Но не претендирам, че съм лечител. Когато стигнем в най-близкия град, пак ще трябва да я наместят.

Той бавно кимна. И двамата знаехме, че трябва да го направим. Затова старецът застана на колене зад Благозвучие и я хвана за раменете. Мила здраво стисна предлакътницата й. Стиснах зъби, за да издържа на болката, която изпитваше тя, и силно дръпнах предмишницата й. Тя изкрещя, разбира се, защото никой чай не може напълно да притъпи такава болка. Но се мъчеше да не се съпротивлява. По бузите й се стичаха сълзи и дишането й бе неравномерно, докато шинирах ръката й. Показах й как да я държи, за да облекчава тежестта. После й дадох още една чаша чай и отидох при Джош.

Бяха го ударили по главата и за миг го бяха зашеметили, но не беше изгубил съзнание. Имаше цицина и когато я докоснах, той потръпна, но кожата не бе разцепена. Промих я със студена вода и му казах, че чаят може да облекчи и него. Слепецът ми благодари и кой знае защо, се почувствах засрамен. Вдигнах поглед към Мила, която ме наблюдаваше с котешки очи от отсрещната страна на огъня.

— Ранена ли си — тихо попитах аз.

— Имам подутина колкото слива от удара на тоягата му. И драскотини по шията и гърдите. Но и сама мога да се погрижа за себе си. Все пак ти благодаря… ъъъ… Коб. Не може да се каже, че съм жива благодарение на твоите усилия.

— Мила — едновременно уморено и гневно каза Джош.

— Той избяга, татко. Справи се със своя противник, обърна се и избяга. Ако ни беше помогнал, това нямаше да се случи. Онзи нямаше да счупи ръката на Благозвучие, нито да разбие арфата ти. Той избяга!

— Но се върна. Предлагам да не мислим какво е щяло да се случи, ако не беше. Може малко да сме пострадали, но въпреки това трябва да му благодариш, че си останала жива.

— За нищо няма да му благодаря — горчиво отвърна тя. — Само още мъничко смелост и той щеше да спаси прехраната ни. Какво ни остава сега? Арфист без арфа, флейтистка, която не може да повдигне ръка, за да държи инструмента си.

— Изправих се и се отдалечих от тях. Внезапно се почувствах прекалено уморен, за да я доизслушам, и прекалено обезсърчен, за да й обяснявам поведението си. Вместо това изтеглих двата трупа от пътя и ги оставих на моравата край реката. Под гаснещата светлина отново навлязох в гората и потърсих Нощни очи. Той вече сам се беше погрижил за раните си по-добре, отколкото можех да го сторя аз. Прокарах пръсти през козината му и я почистих от тръните и къпиновите клонки. За кратко приседнах до него. Вълкът легна и отпусна глава на коляното ми. Почесах го зад ушите. Нямахме нужда от други обяснения. После станах, намерих третия труп, хванах го за раменете и го замъкнах при другите два. Без никакви угризения претърсих джобовете и кесиите им. Първите двама имаха шепа дребни монети, но в кесията на онзи с меча открих дванадесет сребърника. Взех кесията и изсипах останалите пари в нея. Откопчах изтъркания му колан с ножницата и вдигнах меча от пътя. Докато окончателно се стъмни, затрупах телата с речни камъни. Когато свърших, слязох на брега, измих си ръцете и наплисках лицето си. Съблякох си ризата и я изпрах, после пак я навлякох. Отначало студената влага подейства като мехлем на натъртванията ми, но скоро мускулите ми започнаха да се вцепеняват.

Върнах се при огъня, който осветяваше лицата на музикантите. Приближих се, потърсих ръката на Джош и пуснах кесията в нея.

— Може би това ще ви помогне, докато си намериш нова арфа — казах аз.

— Пари от мъртъвци, за да облекчиш съвестта си, а — презрително попита Мила.

Гневът ми най-после бликна на повърхността.

— Представяй си, че са останали живи, защото според бъкския закон най-малкото щяха да ти платят обезщетение — предложих й аз. — И ако това не те задоволява, хвърли монетите в реката, хич не ме интересува. — Престанах да й обръщам внимание и въпреки болежките си се заех с колана на претопения. Нощни очи бе имал право — той се беше оказал много по-едър от мен. Опънах кожата върху парче дърво и пробих нова дупка с ножа си. После се изправих и закопчах колана на кръста си. Отново усетих успокоителната тежест на меча на хълбока ми. Изтеглих оръжието и го разгледах на светлината на огъня. Не бе нещо изключително, най-обикновен здрав меч.

— Откъде го взе — попита Благозвучие. Гласът й леко трепереше.

— От третия мъж в гората — отвърнах аз и прибрах острието в ножницата.

— Какво е това — попита Джош Арфиста.

— Меч — каза Благозвучие.

Слепецът насочи мътните си очи към мен.

— Значи в гората е имало трети мъж с меч, така ли?

— Да.

— И ти си го убил и си му го взел?

— Да.

Той тихо изсумтя и поклати глава.

— Когато се ръкувахме, разбрах, че не стискам десница на писар. Перото не прави такива мазоли, нито такива мускули. Виждаш ли, Мила, той не е избягал. А е отишъл…

— Щеше да е по-разумно първо да убие оня, дето ни беше нападнал — упорито настоя тя.

Развързах вързопа си, извадих одеялото и си легнах. Бях гладен, но нямаше нищо за ядене. За сметка на това можех да си почина. Бях страшно уморен.

— Ще спиш ли — попита Благозвучие. Въпреки успокоителния чай, лицето й изразяваше силна тревога.

— Да.

— Ами ако дойдат още претопени?

— Тогава Мила ще ги убие в такава последователност, каквато й се стори разумна — кисело отвърнах аз. Наместих се така, че да мога бързо да изтегля меча, и затворих очи. Чух, че Мила бавно се изправя и започва да разпъва техните одеяла.

— Коб? — тихо ме повика Джош. — Взе ли пари за себе си?

— Няма да ми трябват — казах аз. Не му обясних, че плановете ми не включват контакти с хора. Не исках никога повече да обяснявам нищо на никого. Не ме интересуваше дали ме разбират.

За миг се пресегнах към Нощни очи. И той като мен беше гладен, но предпочиташе да почива. „До утре вечер ще съм свободен пак да ловувам с теб“ — обещах му аз. Вълкът доволно въздъхна. Не бе далеч. Муцуната му беше отпусната върху предните му лапи.

Бях по-изтощен, отколкото предполагах. Мислите ми заблуждаха. Оставих се да се освободя от болките, които гризяха тялото ми. Потърсих Моли, ала не я открих. Бърич спеше някъде на сламеник пред огнище. Видях го и почти имах усещането, че се свързвам с него чрез Умението. Пламъците осветяваха лицето му — беше по-слаб и загорял от полската работа. Бавно се отдалечих от него. Умението се плискаше в мен, но не бях в състояние да го контролирам.

Когато сънищата ми се докоснаха до Търпение, с удивление я намерих в покоите на лорд Ясен. Той приличаше на приклещено в ъгъла животно. Една млада жена в прекрасна рокля очевидно беше също толкова смаяна от появата й. Търпение носеше карта и говореше, докато буташе настрани поднос с лакомства и вино, за да я разгъне върху масата.

— Не ви смятам нито за глупав, нито за страхлив, лорд Ясен. Затова трябва да приема, че сте невеж. Възнамерявам да се погрижа за вашето образование. Както ще ви покаже тази карта, изработена от покойния принц Искрен, ако скоро не предприемете действия, цялото бъкско крайбрежие ще остане на милостта на алените кораби. А те са безмилостни. — Търпение вдигна проницателните си кафяви очи и ги впери в него, както често ме бе гледала, когато очакваше да й се подчиня. Почти го съжалих. Повече не можех да се държа за тази сцена. Като листо, носено от вятъра, полетях надалеч от тях.

Не знаех дали се издигам по-нависоко, или потъвам по-надълбоко. Просто усещах, че с тялото ми ме свързва съвсем тънка нишка. Плувах в течение, което ме теглеше, насърчаваше ме да се пусна. Някъде тревожно зави вълк. Призрачни пръсти ме задърпаха, сякаш се мъчеха да привлекат вниманието ми.

„Фиц. Бъди предпазлив. Върни се.“

Искрен. Ала неговото Умение нямаше повече сила от полъх на вятъра, въпреки напрежението, което знаех, че му коства. Помежду ни имаше нещо, студена мъгла, оплетена като къпинак. Опитах се да открия причина, достатъчно страх, който да ме върне обратно в тялото ми. Ала все едно бях вкопчен в сън и се мъчех да се събудя. Не можех да намеря път, по който да се измъкна. Не можех да намеря воля да го сторя.

„Само повей на кучешка магия във въздуха, а ето какво откривам. — Уил се вкопчи в мен като с котешки нокти и ме привлече към себе си. — Здравей, копелдако. — Дълбокото му задоволство разбуди всички нюанси на страха ми. Усещах циничната му усмивка. — Нито един от двамата не бил мъртъв: нито копелдакът с неговата извратена магия, нито Искрен Самозванеца. Тц, тц. Славен с огорчение ще научи, че не е постигнал нищо. Този път обаче аз ще се погрижа вместо него. Както аз си знам.“ Усетих коварно опипване на защитните ми стени, по-интимно от целувка. Сякаш мачкаше курвенска плът, търсейки слабото ми място. Висях като заек в ръцете му и очаквах само извиването и дръпването, които щяха да сложат край на живота ми. Чувствах колко много са нараснали силата и способностите му.

„Искрен“ — изхленчих аз, ала моят крал не можеше да ме чуе, нито да ми отвърне.

Той ме претегли в ръцете си. „Каква полза имаш от тази сила, която така и не успя да овладееш? Абсолютно никаква. Но аз, о, аз получавам от нея криле и нокти. Ти ще ме направиш достатъчно силен, за да открия Искрен, колкото и да се крие.“

Изведнъж започнах да губя сила като пробит мях. Нямах представа как е успял да разкъса защитата ми и знаех, че не съм в състояние да го отблъсна. Той жадно притискаше ума ми към своя и ме изсмукваше. Така Джъстин и Ведра бяха убили Умен. Кралят бе свършил бързо, като спукан мехур. Не можех да намеря нито воля, нито сила да се съпротивлявам, докато Уил събаряше всички стени помежду ни. Чуждите му мисли притискаха ума ми. Той протягаше ръце към тайните ми и през цялото време ме лишаваше от същността ми.

Но в мен го дебнеше вълк. „Братко!“ извика Нощни очи и му се нахвърли със зъби и нокти. Някъде в далечината Уил изпищя от ужас и изненада. Колкото и силен да беше в Умението, той нямаше никаква представа от Осезанието. И бе безпомощен пред атаката на Нощни очи, също както бях аз пред неговата. Веднъж, когато ме беше нападнал с Умението, Джъстин бе срещнал отпора на Нощни очи. Бях го видял да се строполява, сякаш вълкът наистина го беше захапал за гърлото. Бе изгубил контрола над Умението и аз успях да се отскубна от него. Сега не можех да видя какво става с Уил, ала усещах захапващите челюсти на Нощни очи. Уил избяга, като прекъсна връзката помежду ни толкова ненадейно, че за миг не бях сигурен кой съм. После се върнах в тялото си и се събудих.

Целият облян в пот, седнах на одеялото и вдигнах всички стени, с които си спомнях, че мога да се оградя.

— Коб? — Уплашено ме попита Джош и видях, че музикантът сънено се надига. Мила, която стоеше на пост, ме гледаше от своето одеяло. Сподавих риданието си.

— Кошмар — едва успях да изхриптя. — Просто кошмар. — С олюляване се изправих. С ужас осъзнах, че съм останал без сили. Светът около мен се въртеше. Едва пазех равновесие. Страхът от собствената ми слабост ме накара да се размърдам. Взех котлето си и се запътих към реката. Чай от самодивско биле. Надявах се да е достатъчно силен. Отдалеч заобиколих камъните, покриващи труповете на претопените. Преди да стигна до речния бряг Нощни очи се озова до мен, куцукайки на три крака. Пуснах котлето и приклекнах до него. Прегърнах го, като внимавах за раната на рамото му, и зарових лице в козината му.

„Бях страшно уплашен. Едва не умрях.“

„Сега разбирам защо трябва да ги убием всички — спокойно отвърна той. — В противен случай те никога няма да ни оставят на мира. Трябва да ги спипаме в собственото им леговище и да ги избием до крак.“

Това бе единствената утеха, която можеше да ми предложи.