Робин Хоб
Тронът (41)

40
Славен

Катализатора идва, за да промени всичко.

След отлитането на драконите се възцари тишина, нарушавана единствено от шепота на листата. Не крякаха жаби, не пееха птици. Драконите бяха разкъсали горския покров и огромни снопове слънчеви лъчи огряваха почва, тънала в сянка отпреди моето раждане. Цели дървета бяха изкоренени или прекършени, в земята бяха изровени дълбоки бразди. Люспести плещи бяха изпочупили кората на вековните дървета. Стоях до Нощни очи и не помръдвах. После отидохме да потърсим вода.

Минахме през лагера. Видях странно бойно поле. Имаше пръснати оръжия, тук-там шлемове, съборени шатри и пръснати провизии. Единствените трупове бяха на ратниците, убити от мен и Нощни очи. Драконите не бяха проявили интерес към мъртво месо.

Намерих потока, който си спомнях, и легнах на брега, за да утоля жаждата си. Нощни очи лочеше до мен, после се просна на прохладната трева и бавно и грижливо започна да ближе раната на предната си лапа. Щеше да зарасне, само кожата нямаше да се покрие с косми. „Просто поредният белег — спокойно ми каза вълкът. — Какво ще правим?“

Внимателно си съблякох ризата — беше залепнала за раните ми. Наплисках се с вода. „Само още няколко белега“ — си казах. И какво щяхме да правим сега? „Да спим.“

„Единственото, което ми звучи по-примамливо, е да ядем.“

— Точно сега нямам желание да убивам нищо друго — отвърнах аз.

„Затова не обичам да убивам човеци. Много труд, а после нищо за ядене.“

„Хайде да видим в техните шатри. Трябва да потърся превръзки. И сигурно имат някаква храна.“

Бях страшно изтощен. Навярно щях да хвърля и меча на Искрен, но вече го бях прибрал в ножницата. Щеше да ми струва твърде много усилия пак да го вадя.

Шатрите бяха изпотъпкани от драконите. Една бе паднала върху огън и тлееше. Издърпах я настрани и я угасих с крак. Сетне с вълка започнахме да отделяме всичко, от което щяхме да имаме нужда. Неговият нос бързо откри хранителните припаси. Имаше сушено месо и хляб. Бяхме прекалено изгладнели, за да придиряме. Толкова време не бях ял хляб, че ми се стори почти вкусен. Дори намерих мях с вино.

Намерих една войнишка раница и я изпразних от всичко, което нямаше да ми трябва. Навих две одеяла и здраво ги завързах. Взех си и златистокафяв плащ, за да ме пази от студените нощи. Намерих още хляб и го прибрах в раницата.

„Какво правиш?“ — сънено попита Нощни очи.

„Не искам да спя тук. Затова събирам каквото ще ми трябва за пътуването.“

„Пътуване ли? Къде отиваш?“

Замислих се. При Моли и Бърич? Не. Никога. В Джаампе? Защо? Защо да бия толкова път? Не се сещах за основателна причина. „Е, въпреки това тази нощ не искам да спя тук. Предпочитам да съм далеч от този стълб.“

„Добре тогава. — После: — Какво беше това?“

Наострихме всичките си сетива.

„Да идем да видим“ — предложих аз.

Следобедът преминаваше във вечер и сенките под дърветата се сгъстяваха. Звукът, който бяхме чули, не идваше нито от жабите и насекомите, нито от птиците. А от бойното поле.

Уил лежеше по корем пред стълба. Единият му крак бе откъснат и от разкъсаната плът стърчеше костта. Бе завързал чуканчето с откъснат ръкав, но не достатъчно здраво. Кръвта му продължаваше да тече. Нощни очи оголи зъби, а аз се наведох да докосна Уил. Беше жив. Несъмнено се бе надявал да стигне до колоната и да премине оттатък, за да намери други от хората на Славен. Славен не можеше да не знае, че не е загинал, ала не му беше пратил помощ. Дори нямаше приличието да прояви лоялност към човек, който му бе служил толкова дълго.

Завързах ръкава по-стегнато. Повдигнах главата на Уил и му дадох глътка вода.

„Защо си правиш труда? — попита Нощни очи. — Ние го мразим. Остави го да умре.“

„Още не.“

— Уил? Чуваш ли ме, Уил?

Единственият признак беше промяната в дишането му. Дадох му още вода. Той преглътна, пое си дъх и въздъхна.

Отворих се и събрах Умение.

„Остави това, братко. Остави го да умре. Само лешояди кълват умиращи същества.“

„Не ми трябва Уил, Нощни очи. Това може да е последният ми шанс да убия Славен. И ще го използвам.“

Той легна на земята до мен. Поех още Умение в себе си. Колко трябваше, за да убие човек, зачудих се аз? Можех ли да събера достатъчно?

Уил беше толкова слаб, че почти се срамувах. Проникнах през защитата му толкова лесно, колкото човек може да блъсне настрани ръцете на болно дете. Не бе само от загуба на кръв и болка. А заради смъртта на Бърл и Карод. И заради смайването, че Славен го е зарязал. Собствената му вярност към него му беше внушена с помощта на Умението. Той не можеше да проумее, че няма истинска връзка със Славен. Срамуваше се, че виждам това в него. „Убий ме, копелдако. Хайде. И без това умирам.“

„Не ми трябваш ти, Уил. Никога не си ми трябвал ти.“ Всичко вече ми бе ясно. Пресегнах се в него, сякаш опипвах рана от стрела. Той немощно се опита да се съпротивлява, ала аз не му обърнах внимание. Прерових спомените му, но не открих нищо полезно. Да, Славен имаше котерии, но все още млади и зелени, просто групи хора с потенциал за Умението. Не бяха сигурни дори онези, които бях видял в каменоломната. Славен искаше да направи големи котерии, които да имат повече сила. И не разбираше, че близостта не може да се наложи, че не може да се споделя от много хора. Беше изгубил четирима млади умели по пътя на Умението. Те не бяха мъртви, но гледаха с празни очи. Други двама бяха преминали през стълбовете заедно с него, ала след това напълно бяха изгубили Умението. Котерии не се създаваха лесно.

Навлязох още по-дълбоко и Уил едва не умря, но аз се свързах с него и му влях сила. „Няма да умреш. Още не.“ И там, дълбоко в него, най-сетне открих онова, което търсех. Връзка със Славен. Тя бе тънка и слаба — Славен го беше зарязал. Но двамата бяха били здраво свързани прекалено дълго и връзката им не можеше да изчезне лесно.

Събрах Умението си, съсредоточих се и се обградих със стени. Приготвих се, после скочих. Като внезапен дъжд, чиито води потичат по пресъхнало дере, потекох по връзката на Умението между Уил и Славен. В последния възможен момент спрях и проникнах в ума на Славен като бавна отрова. Сега чувах с неговите уши, виждах с неговите очи.

Той спеше. Не. Почти спеше, напълнил дробовете си с димче, с устни, изтръпнали от бренди. Понесох се в сънищата му. Леглото под него беше меко, завивките бяха топли. Последният пристъп беше бил тежък, много тежък. Беше отвратително да паднеш и да се мяташ като копелето Фиц. Това не биваше да се случва с един крал. Глупави лечители. Дори не можеха да кажат от какво са предизвикани тези пристъпи. Какво щяха да си помислят хората за него? Шивачът и неговият чирак го бяха видели и сега щеше да се наложи да ги убие. Никой не биваше да узнае. Щяха да му се смеят. Лечителят беше казал, че последната седмица е по-добре. Е, щеше да си намери нов лечител и да обеси стария. Не. Щеше да го хвърли на претопените в Кралския кръг, те вече бяха много гладни. И после щеше да пусне големите котки срещу претопените. И бика, онзи големия, белия, с огромните рога.

Той се опита да се усмихне и да си каже, че ще е забавно, че другият ден ще му донесе удоволствие. В стаята се стелеше димче, но дори това не го успокояваше. Нещата бяха вървели толкова добре, толкова добре. И после копелдакът беше провалил всичко. Беше убил Бърл, беше събудил драконите и ги бе пратил при Искрен.

Искрен, Искрен, винаги този Искрен. Още от раждането му. Искрен и Рицарин имаха истински коне, докато той трябваше да язди пони. Искрен и Рицарин имаха истински мечове, а той трябваше да се упражнява с дървен. Искрен и Рицарин, винаги заедно, винаги по-големи, винаги по-силни. Винаги си мислеха, че са по-добри, въпреки че той произхождаше от по-знатен род и по право трябваше да наследи трона. Майка му го беше предупреждавала за тяхната завист. Майка му го бе съветвала да внимава. Щели да го убият, ако могат, непременно щели да го убият. Майка му беше направила всичко възможно, бе се погрижила да ги отпратят надалеч. Но те можеха да се върнат. Не. Имаше само един начин да си осигури безопасност, само един начин.

Е, утре щеше да победи. Имаше котерии, нали? Котерии от прекрасни силни младежи, котерии, които щяха да му създадат дракони. Само за него. Котериите бяха обвързани с него. Драконите също щяха да са обвързани с него. И той щеше да създава още котерии и още дракони, и още, и още. Само че Уил беше обучавал котериите, а сега той беше безполезен. Счупен като играчка. Драконът му бе отхапал крака и Уил беше паднал върху едно дърво като хвърчило, останало без вятър. Отвратително. Еднокрак човек. Не можеше да понася счупени неща. Не стига, че бе едноок, но и без един крак? Какво щяха да си помислят хората за крал, който има сакат слуга? Майка му никога не се беше доверявала на сакати. „Те са завистливи — бе го предупреждавала тя — и ще се обърнат срещу теб.“ Ала Уил беше единственият, който можеше да събужда Умението в хората и да ги събира в котерии. Тъй че може би трябваше да прати някого за него. Ако още бе жив.

„Уил?“ — колебливо се пресегна към нас Славен.

„Не точно.“ Затворих Умението си около него. Беше смешно лесно, все едно да хванеш заспала кокошка в курник.

„Пусни ме! Пусни ме!“

Усетих, че се пресяга към другите котерии. Рязко го дръпнах от тях и го изолирах от тяхното Умение. Той нямаше сила, никога не бе притежавал истинска сила. Просто беше използвал силата на другите. Това ме порази. Целият страх, който повече от година носех в себе си. От какво? От едно хленчещо разглезено хлапе, което искаше да отнеме играчките на братята си. За него короната и тронът не бяха повече, отколкото бяха били техните коне и мечове. Той не мислеше за управлението на кралството, а само за това да носи корона и да прави каквото си иска. Първо майка му, а сетне и Гален бяха подготвяли всичките му ходове. Той бе усвоил от тях само лукавото си коварство. Ако Гален не беше обвързал котерията с него, Славен никога нямаше да има истинска сила. Сега го виждах такъв, какъвто е: разглезено дете, със склонност към жестокост, която винаги бе можело да задоволява.

„От това ли се страхувахме и бягахме? От това?“

„Какво правиш тук, Нощни очи?“

„Твоята плячка е и моя плячка, братко. Исках да видя за какво месо сме изминали целия този път.“

Обезумял от осезателното докосване на вълка, Славен започна да се гърчи. Това бе мръсно и отвратително, нещо гадно и смрадливо като онзи плъх, който нощем обикаляше из покоите му и никой не можеше да го хване… Нощни очи се приближи и притисна Осезанието си към него, сякаш по този начин можеше да го подуши. Славен повърна и се разтрепери.

„Стига“ — казах аз и вълкът се смили.

„Ако ще го убиваш, побързай — посъветва ме Нощни очи. — Другият отслабва и скоро ще умре.“

Имаше право. Уил едва дишаше. Здраво стиснах Славен и влях още сила в Уил. Той се опита да я отблъсне, ала не се владееше чак толкова добре. Ако имаше шанс, тялото му винаги щеше да избере живота. Дишането му стана равномерно и сърцето му затуптя по-силно. Отново събрах Умение, съсредоточих се и насочих вниманието си към Славен.

„Ако ме убиеш, ще се осакатиш. Ако ме убиеш с Умението, ще го изгубиш.“

Бях мислил за това. Никога не се бях радвал, че съм умел. Предпочитах да съм само осезател. Нямаше да страдам от загубата.

Насилих се да си спомня Гален. Призовах в ума си образа на фанатичната котерия, която той беше създал за Славен. Тя даде форма на целта ми.

И както толкова отдавна копнеех да направя, освободих Умението си отгоре му.

После от Уил не бе останало почти нищо. Но седнах до него и му дадох вода, когато поиска да пие. Дори го завих, когато немощно се оплака, че му е студено. Това озадачи вълка. И за двама ни щеше да е много по-бързо, ако му прережех гърлото. И може би по-милосърдно. Ала бях решил, че вече не съм убиец. Затова изчаках сетния му дъх и когато умря, се изправих и си тръгнах.

 

 

Пътят от Планинското кралство до бъкското крайбрежие е дълъг. Дори за един неуморен и бърз дракон. Няколко дни с Нощни очи познахме покой. Минахме далеч от опустелия Каменен парк, далеч от черния път на Умението. И двамата бяхме прекалено уморени, за да ловуваме добре, но открихме поток с много пъстърва и продължихме покрай него. Дните бяха почти горещи, нощите — ясни и меки. Ловяхме риба, ядяхме и спяхме. Мислех само за неща, които не ме пронизваха с болка. Не за Моли в прегръдките на Бърич, а за Копривка, гушнала се на сигурно място в здравата му дясна ръка. Той щеше да й е добър баща. Имаше опит. Дори се надявах, че дъщеря ми може да има по-малки братя и сестри. Мислех за мира, който се завръщаше в Планинското кралство, за отблъскването на алените кораби от бреговете на Шестте херцогства. Излекувах се, но не съвсем. Белегът никога не може да се сравнява със здравата плът. Ала спира кървенето.

 

 

Бях там в онзи летен следобед, когато драконът Искрен се появи в небесата над Бъкип. Заедно с него далеч под нас видях черните кули на замъка. Там, където някога се беше намирал градът, сега имаше само почернели останки от сгради и складове. По улиците скитаха претопени, блъскани настрани от надменни пирати. Над спокойните води стърчаха мачти с висящи от тях дрипи. В пристанището се поклащаха дванадесет алени кораба. Усетих, че сърцето на дракона Искрен се изпълва с гняв. Кълна се, че чух мъчителния вик на Кетрикен.

А после огромният тюркоазеносребрист дракон се издигна над замъка. Не обърна внимание на стрелите, които полетяха насреща му, не обърна внимание на виковете на ратниците, които побягнаха от него и се строполиха безчувствени, щом сянката му се плъзна над тях и грамадните му криле го спуснаха на земята. Беше истинско чудо, че не ги смачка. Още не бе кацнал, когато Кетрикен се изправи на плещите му и извика на стражниците да сведат копията си и да се отдръпнат.

Драконът наклони рамо, та кралицата да може да слезе. Славея Сладкопойна скочи след нея и се поклони пред редицата от копия, насочени срещу тях. Забелязах много познати лица и споделих болката на Искрен, когато видя колко много са ги променили лишенията. После се появи Търпение, здраво стиснала копие в ръка и с шлем, нахлупен малко накриво върху сплетената й коса, и си проправи път сред смаяните стражници. Пред дракона господарката на Бъкип спря и впи поглед в тъмните му очи. После си пое дъх и промълви:

— Праотец. — И хвърли шлема и копието и се втурна да прегърне Кетрикен, като викаше: — Праотец! Знаех си, знаех си, знаех си, че ще се завърнат! — И започна да раздава заповеди, които включваха всичко — от гореща вана за кралицата до подготовка за атака. Но в паметта ми завинаги ще остане моментът, когато се обърна, тропна с крак на дракона Искрен и му каза по-скоро да прогони онези проклети кораби от пристанището.

Лейди Търпение Бъкипска беше свикнала бързо да й се подчиняват.

Искрен се издигна и както винаги, отиде на бойното поле. Сам. Най-после бе изпълнил желанието си да се изправи срещу враговете си, не с Умението, а в плът и кръв. С първото му прелитане над корабите опашката му разцепи два от тях. Нямаше намерение да позволи на никой да му избяга. Когато пристигнаха шутът и девойката и другите дракони в бъкското пристанище не бе останал нито един ален кораб. Те се включиха в лова сред развалините на града и привечер по стръмните улици вече нямаше пирати. Защитниците на замъка се заизсипваха в града, за да избухнат в сълзи при вида на опустошенията, да, но и за да се удивят на Праотците, които се бяха върнали, за да ги спасят. Въпреки броя на драконите Искрен бе онзи, когото най-ясно ще запомни народът на Бък. Не че народът си спомня нещо ясно, когато отгоре му прелитат дракони и хвърлят сенките си по земята. И все пак той е драконът на всички гоблени, изобразяващи „Прочистването на Бък“.

За Крайбрежните херцогства това беше лято на дракони. Видях всичко или поне толкова, колкото можех насън. Когато бях буден, го усещах като тътен на гръмотевица в далечината. Разбрах, когато Искрен поведе драконите на север, за да пречистят Бък, Беърнс и дори Вътрешните острови от алените кораби и пиратите. Видях битката при Рипълкип и завръщането на Вяра, херцогинята на Беърнс, в родния й замък. Девойката върху дракона и шутът отлетяха на юг по крайбрежието на Рипон и Шоукс, за да прогонят пиратите от твърдините им на островите. Не зная как Искрен ги е убедил да се хранят само с пирати, но това беше факт. Народът на Шестте херцогства не се боеше от тях. Децата тичешком напускаха колиби и хижи и сочеха нагоре към възхитителните създания. Когато, временно заситени, драконите спяха по бреговете и пасищата, хората безстрашно се приближаваха, за да ги докоснат. И навсякъде, където пиратите бяха установили твърдините си, драконите се хранеха до насита.

Лятото свърши и дойде есента, за да скъси дните и да обещае идването на бурите. Докато ние с вълка обмисляхме къде да се подслоним през зимата, аз сънувах полетите на драконите над земи, които никога не бях виждал. Студена вода кипеше край тези сурови брегове, лед сковаваше тесните заливи. „Външните острови“ — мислех си. Искрен винаги бе копнял да отнесе войната по техните брегове и го беше направил. Като по времето на крал Мъдрост.

Беше зима и снеговете покриваха по-високите склонове на Планините, но не и долината с горещите извори, когато драконите най-после прелетяха над нас. Излязох на прага на колибата си, за да ги видя. Нощни очи зави. Светът за миг угасна и аз изгубих всичко, освен най-смътен спомен за тях. Не можех да кажа дали ги водеше Искрен. Знаех само, че мирът в Шестте херцогства е възстановен и че алените кораби никога няма да се приближат до нашите брегове. Надявах се, че драконите спокойно ще спят в Каменния парк. Върнах се в колибата, за да завъртя шиша с печащия се на огъня заек. Чакаше ни дълга зима.

И така Шестте херцогства дочакаха обещаната помощ на Праотците. Те дойдоха, точно както по времето на крал Мъдрост, и отблъснаха алените кораби от нашите брегове. В това велико прочистване бяха потопени и два Бели кораба. И точно както по времето на крал Мъдрост, гигантските им сенки върху хората на земята откраднаха мигове на живот и спомен. Всички безброй форми и багри на драконите попаднаха в свитъците и гоблените, точно както навремето. И народът запълни онова, което не можеше да си спомни от битките, с догадки и фантазии. Менестрелите пееха песни за тях. Във всички се твърди, че Искрен се завърнал върху тюркоазения дракон и повел чудовището в битка срещу алените кораби. А в най-хубавите песни се казва, че когато сраженията свършили, Искрен бил отнесен от Праотците, за да пирува заедно с тях в големи почести и сетне да заспи в техния вълшебен замък, докато Бък отново не изпадне в нужда и не го призове. И както ми бе казала Славея, истината се превърна в нещо по-голямо от фактите. В края на краищата това беше време на герои и всевъзможни чудеса.

А накрая се появи самият Славен начело на колона от шест хиляди фароуски ратници, за да донесе помощ и провизии не само на Бък, но и на всички Крайбрежни херцогства. Вестта за неговото завръщане го бе изпреварила, наред с гемиите с добитък, зърно и съкровищата от трейдфордския замък. Всички в почуда говореха за това как принцът се събудил от сън и полугол се затичал по коридорите в Трейдфорд, предсказвайки завръщането на крал Искрен в Бъкип и призоваването на Праотците. Били пратени гълъби със заповед всички войски да се изтеглят от Планините. На крал Ейод били поднесени най-смирени извинения и му било предложено щедро парично обезщетение. Славен свикал своите благородници, за да им съобщи, че кралица Кетрикен щяла да роди дете от Искрен и че той пръв щял да положи клетва за вярност пред следващия владетел от рода на Пророците. В чест на този ден Славен наредил всички бесилки да бъдат съборени и изгорени, всички затворници да бъдат помилвани и освободени и Кралският кръг да бъде преименуван на Градина на кралицата и засаден с дървета и цветя от всички краища на Шестте херцогства като символ на новото единство. Когато по-късно същия ден алените кораби нападнали предградията на Трейдфорд, Славен поискал коня и оръжието си и повел защитата на града. Сражавал се рамо до рамо с търговци и докери, благородници и просяци и в тази битка спечелил обичта на своя народ. Когато обявил, че винаги ще е предан на детето на кралица Кетрикен, всички присъединили обетите си към неговия.

Казват, че когато стигнал в Бъкип, Славен няколко дни останал на колене, облечен само във власеница, пред портата на замъка, докато кралица не благоволила да излезе и да приеме най-дълбоките му извинения, че се е усъмнил в нейната чест. Той й върнал короната на Шестте херцогства и лентата на принц престолонаследник. Вече не желаел да е нещо повече от чичо на своя владетел. Бледността и мълчанието на кралицата били отдадени на бременността й. Славен предал на лорд Сенч, съветника на кралицата, всички свитъци и книги на главната учителка Молба и му казал да ги пази добре, тъй като в тях имало много, което можело да се използва за зли цели. Казал й, че ще дари със земи и титла шута веднага щом той пристигне в Бъкип. А на своята прескъпа снаха лейди Търпение върнал рубините, които й подарил Рицарин, защото не можели да красят шията на друга жена повече от нейната.

Мислех дали да не го накарам да издигне статуя в моя чест, но реших, че това ще е прекалено. Фанатичната преданост, която му бях внушил, щеше да е моят най-добър паметник. Докато Славен беше жив, кралица Кетрикен и детето й нямаше да имат по-верен поданик.

Разбира се, скоро всички чуха за трагичната и странна смърт на принц Славен. Бясното същество, което една нощ го убило в леглото му, оставило кървави следи не само по завивките, но и в цялата спалня, сякаш ликувало от подвига си. Разправяха, че това бил изключително голям плъх, който някак си дошъл с него чак от Трейдфорд. Това смути всички обитатели на замъка. Кралицата заповяда да доведат плъходави и да претърсят всички стаи, ала напразно. Звярът така и не бе хванат и убит. Някои казват, че тъкмо затова в продължение на месеци след злощастния случай лорд Сенч рядко излизал от покоите си без домашния си пор.