Робин Хоб
Тронът (38)

37
Да нахраниш дракона

До средата на онова последно лято положението в Шестте херцогства беше станало отчаяно. След като дълго бяха избягвали замъка Бъкип, пиратите неочаквано го обсадиха. Към средата на зимата бяха превзели Острова на Еленовия рог и неговите стражеви кули. Фордж, първото село, станало жертва на бича, по-късно наречен „претопяване“, отдавна се бе превърнал в място, където алените кораби спираха да попълват запасите си от вода. От известно време се разпространяваха слухове, че островитянски платноходи хвърляли котва край остров Скрим, където дори били видели тайнствения „бял кораб“. През по-голямата част от пролетта нито един кораб нито беше влизал, нито бе излизал от бъкското пристанище. Прекъсването на търговските връзки се почувства не само в Бък, но и във всички търговски селища по река Бък и Вин, както и по Мечата река. Алените кораби внезапно станаха реалност за търговците и благородниците от Тилт и Фароу.

Ала в разгара на лятото пиратите се появиха при Бъкип. Влязоха в пристанището посред нощ след няколкоседмично измамно затишие. Макар отчаяно да се отбраняваха, приклещените защитници бяха гладни и изтощени. Почти всички дървени постройки в града бяха опожарени из основи. Смята се, че само една четвърт от местните жители са успели да се изкатерят по стръмните склонове, за да се скрият в замъка. Макар че лорд Ясен се беше опитал да подсили укрепленията и да снабди крепостта с провизии, седмиците на обсада казаха своето. Дълбоките кладенци на замъка им осигуряваха достатъчно прясна вода, ала всичко друго бе на изчерпване.

Катапултите и другите бойни машини десетилетия наред бяха чакали в готовност да отбраняват устието на река Бък, но лорд Ясен ги беше преместил за защитата на самия замък. Ето защо алените кораби необезпокоявано навлязоха срещу течението на реката и пренесоха войната дълбоко в Шестте херцогства като течаща към сърцето отрова.

И когато пиратите заплашиха самия Трейдфорд, фароуските и тилтските благородници установиха, че по-голямата част от войските на Шестте херцогства е пратена далеч навътре в страната, при Синьото езеро и отвъд него, на самата граница с Планинското кралство. Лордовете от тези херцогства ненадейно откриха, че собствените им стражници са единственото, което ги отделя от смъртта и опустошенията.

Излязох от стълба и се озовах сред кръг от отчаяни хора. Още преди да се опомня вълкът с всички сили ме блъсна в гърдите и аз залитнах назад, така че Искрен едва не връхлетя отгоре ми.

„Накарах я да ме разбере, накарах я да осъзнае, че си в опасност, и тя го прати при теб. Аз я накарах да ме разбере, накарах я да ме разбере!“ Нощни очи бе изпаднал в дива радост като малко кутре. Навря муцуна в лицето ми, леко захапа носа ми, после се хвърли на земята до мен и стовари половината си тяло в скута ми.

— Той раздвижи един от драконите! Не го събуди, но усетих, че се раздвижва! Все още можем да ги събудим! — Искрен се смееше и викаше на другите, докато спокойно ни прескачаше. Размаха лъскавия си меч във въздуха, сякаш искаше да предизвика луната. Нямах представа за какво говори. Седях на земята и се оглеждах. Шутът изглеждаше блед и изтощен. Кетрикен, винаги огледало на своя крал, се усмихваше на ликуването му. Славея ни наблюдаваше с жадните очи на менестрел и запаметяваше всяка подробност. А Кетъл, с посребрени до лактите ръце, предпазливо приклекна до мен и ме попита:

— Добре ли си, Фицрицарин?

Погледнах покритите й с магия длани.

— Какво си направила?

— Само необходимото. Искрен ме заведе при реката в града. Сега работата ни ще продължи по-бързо. Какво стана с теб?

Не отговорих. Вместо това пронизах Искрен с поглед.

— Отпратили сте ме, за да не мога да ви последвам! Знаели сте, че не мога да събудя драконите, но сте искали да се избавите от мен! — Не бях в състояние да скрия гнева си и чувството, че ме е предал.

Искрен без никакво угризение ми прати една от някогашните си усмивки.

— Добре се познаваме, нали? — И това беше единственото извинение. Усмивката му стана още по-широка. — Да, възложих ти глупава задача. Но аз съм бил глупакът, защото ти я изпълни. Събуди един от драконите или поне го накара да се раздвижи.

Поклатих глава.

— Да, успя. Не може да не си ги усетил, онези вълни от Умение, точно преди да стигна при теб. Какво направи? Как го накара да се раздвижи?

— Първият стражник умря, набучен на един от бивните на каменния глиган — безизразно отвърнах аз. — Може би тези дракони се събуждат така. Със смърт. — Не мога да обясня болката, която изпитвах. Той ми бе отнел онова, което трябваше да е мое, и го беше дал на Кетъл. Дължеше тази близост в Умението единствено на мен. Кой друг бе изминал толкова дълъг път и се беше отказал от толкова много неща заради него? Как можеше да ми откаже да му помогна да извае своя дракон?

Това чисто и просто бе жажда за Умение, но тогава не го знаех. В онзи момент усещах само, че двамата с Кетъл са свързани със съвършена връзка и че Искрен решително не ми позволява да се присъединя към тях. Толкова решително, все едно бях Славен. Аз бях напуснал жена си и детето си и бях прекосил целите Шест херцогства, за да му служа, а той ме отблъскваше. Трябваше да заведе мен при реката. Не бях знаел, че съм способен на такава ревност. Нощни очи дойде при мен и пъхна муцуна под мишницата ми. Почесах го по гърлото и го прегърнах. Поне той беше мой.

„Тя ме разбира — тревожно повтори вълкът. — Накарах я да ме разбере и тя му каза, че трябва да дойде при теб.“

Кетрикен се приближи до мен.

— Изпитах изключително силно усещане, че се нуждаеш от помощ. Трябваше дълго да настоявам, но накрая Искрен остави дракона и отиде при теб. Сериозно ли си пострадал?

Бавно се изправих и изтупах праха от дрехите си.

— Пострада само гордостта ми, защото кралят се отнася с мен като с дете. Можеше да ми даде да разбера, че предпочита компанията на Кетъл.

Очите на Кетрикен проблеснаха и това ми напомни с кого разговарям. Ала тя скри болката си.

— Казваш, че си убил човек, така ли?

— Не го убих аз. Той падна върху един от бивните на каменния глиган и се набучи на него. Но не видях някой дракон да се раздвижва.

— Не смъртта, а погубеният живот — каза Кетъл на краля. — Може би е това. Както миризмата на прясно месо събужда изгладняло до смърт куче. Те са гладни, ваше величество, но не са умрели. Не и ако откриете начин да ги нахраните.

— Това не ми харесва! — възкликнах аз.

— Няма значение дали ни харесва — тежко отвърна Искрен. — Такава е природата на драконите. Те трябва да се хранят и се хранят с живот. За да ги създадеш, трябва доброволно да отдадеш живота си. Но щом се издигнат в полет, драконите сами ще вземат каквото им трябва. Какво каза, че според теб им бил предложил крал Мъдрост в замяна на разгромяването на алените кораби?

Кетъл укоризнено насочи показалец към шута.

— Чуй това, шуте, и разбери защо си толкова уморен. Когато я докосна с Умение, ти се свърза с нея. И сега тя те привлича към себе си, а ти си мислиш, че ходиш от съчувствие. Но тя ще вземе от теб каквото й трябва, за да се надигне. Дори това да е целият ти живот.

— Всички говорите със загадки — заявих аз. После, когато най-после дойдох на себе си, възкликнах: — Славен е пратил ратници! В момента пътуват насам. Остават им най-много няколко дни. Подозирам, че се движат много бързо. Стълбовете са охранявани от мъже, които не трябва да позволят на Искрен да избяга.

Едва много по-късно през нощта успях да науча всичко. Кетъл и Искрен наистина бяха ходили при реката, почти веднага след моето заминаване. Използвали колоната, за да отидат в града, където потопили ръцете на Кетъл и подновили силата на Искреновата магия. Всеки поглед към сребристото искрене събуждаше у мен жажда за Умение, която имаше силата почти на сласт. Нещо, което криех от себе си и се опитвах да крия от Искрен. Не вярвам, че съм успял да го заблудя, ала той не ме принуди да го призная. Криех ревността си зад други неща. Разпалено им заявих, че само по чиста случайност не са се натъкнали на котерията. Кралят спокойно отговори, че знаел какъв е рискът и го поел. Някак си това, че гневът ми не го трогва, ме нарани още повече.

Когато се върнали, двамата заварили шута да дяла камъка, държащ в плен девойката върху дракона. Бил разчистил пространството около единия крак и започвал другия. Самият крак оставал безформено парче камък, ала шутът твърдял, че усеща крака непокътнат вътре. Бил убеден, че тя искала от него само да освободи дракона. Когато го открили, той треперел от изнемога. Кетъл настояла веднага да си легне, взела последното късче самодивско биле и му направила последната доза чай. Въпреки опиата шутът продължаваше да е разсеян и уморен и дори не ме попита какво ми се е случило. Бях силно загрижен за него.

Вестта за хората на Славен разтревожи всички. След вечеря Искрен прати Славея, шута и вълка на пост при входа на каменоломната. Известно време останах край огъня, увил подутото си насинено коляно със студена влажна кърпа. Кетрикен поддържаше огньовете на подиума и Искрен и Кетъл дялаха камъка. Докато бе помагала на старицата да търси самодивско биле, Славея беше открила семена от карис, каквито ми бе давал Сенч. Кетъл беше приготвила от тях стимулираща напитка за себе си и Искрен. Работата им бе достигнала ужасяваща скорост.

Освен това бяха намерили семената от слънчева пола, които много отдавна бях купил като евентуален заместител на самодивското биле. С лукава усмивка Славея ме попита защо ги нося. Когато й обясних, тя избухна в смях и накрая успя да ми каже, че се смятали за афродизиак. Спомних си думите на билкарката и поклатих глава. Откривах иронията, но кой знае защо, не успях да се усмихна.

След като известно време бях седял сам край огъня, се пресегнах към Нощни очи. „Как е?“

Въздишка. „Певицата свири на арфата си. Онзи без мирис дяла статуята. А аз искам да отида на лов. Даже да има някаква опасност, тя е много далеч.“

„Да се надяваме, че ще си остане там. Бъди нащрек, приятелю.“

Надигнах се и закуцуках по рампата. Вече бяха свободни три от краката на дракона и Искрен работеше по последния преден крак. Поседях при него, но той не благоволи да ме забележи — продължаваше да дяла и стърже и през цялото време си тананикаше стари детски песнички или пиянски песни. Заобиколих Кетрикен, която неуморно поддържаше огньовете, и отидох при Кетъл, която прокарваше длани по опашката на дракона. Очите й блуждаеха в далечината, докато призоваваше люспите, оформяше детайлите им и им придаваше плътност. Част от опашката също оставаше скрита в камъка. Понечих да се облегна на дракона, за да дам почивка на подутото си коляно, ала старицата ми изсъска:

— Недей! Не го докосвай!

Отдръпнах се.

— И преди съм го докосвал — възмутих се аз. — Нищо лошо не се случи.

— Това е било преди. Вече е почти завършен. — Тя вдигна глава. Дори на светлината на огъня виждах дебелия пласт прах, който покриваше лицето й и лепнеше по миглите й. Изглеждаше ужасно уморена и в същото време одухотворена от някаква яростна енергия. — Ти си толкова тясно свързан с Искрен, че драконът ще се пресегне към теб. И нямаш достатъчно сила, за да му откажеш. И тогава той изцяло ще те притегли в себе си. Защото е силен. Възхитително силен. — Кетъл произнесе последните думи почти напевно, като продължаваше да гали опашката. За миг видях изпод дланите й да остават следи от багри.

— Някой ще ми обясни ли какво става тук — сприхаво попитах аз.

Тя смутено ме погледна.

— Опитвам се. И Искрен се опитва. Но тъкмо ти би трябвало да знаеш колко досадни са думите. Ние безспирно се опитваме да ти го обясним, но умът ти все още не го проумява. Ти не си виновен. Думите не са достатъчно големи. А е прекалено опасно да използваш Умението заедно с нас.

— Ще можете ли да ми обясните, след като завършите дракона?

Кетъл впери очи в мен и на лицето й се изписа нещо като съчувствие.

— Фицрицарин. Скъпи мой приятелю. Когато завършим дракона ли? По-добре е да се каже, че когато с Искрен свършим, драконът ще започне.

— Не разбирам — изсумтях сърдито.

— Но той ти каза. И аз го казах, когато предупредих шута. Драконите се хранят с живот. Цял живот, доброволно отдаден. Точно това е нужно, за да събудиш един дракон. И обикновено не само един. Едно време, когато отивали в Джаампе, мъдреците отивали там като котерия, като цяло, което било повече от сбора от отделните си части, и влагали всичко това в дракон. Драконът трябва да бъде нахранен. Ние с Искрен трябва да вложим всичко от себе си в него, всяка частица от живота си. На мен ми е по-лесно. Еда ми е свидетелка, че съм живяла повече отколкото трябва и нямам желание да продължавам в това тяло. На Искрен му е по-трудно, много по-трудно. Той оставя след себе си своя трон, красивата си любяща жена, страстта си да прави какви ли не неща. Оставя след себе си язденето на буен кон, лова на елени, ходенето сред своя народ. О, вече усещам всичко това в дракона. Грижливото оцветяване на картата, допира на чистото парче пергамент до дланите му. Дори вече познавам мириса на мастилата му. Той е вложил всичко в дракона. Трудно му е. Но го прави и болката, която му коства това, също е вложена в дракона. Тя ще даде мощ на гнева му към алените кораби. Всъщност не е вложил само едно нещо. Едно-единствено нещо, което го отделя от целта му.

— Какво — неохотно попитах аз.

Старческите й очи срещнаха моите.

— Теб. Той отказа да ти позволи да бъдеш вложен в дракона. Може да го направи, знаеш го, независимо дали го желаеш. Може просто да се пресегне и да те вложи в него. Но отказва. Твърди, че прекалено много обичал твоя живот, за да ти го отнеме. Че вече си се отказал от прекалено много неща заради крал, който ти е отвърнал само с мъки и трудности.

Разбираше ли тя, че с тези думи ми връща моя Искрен? Предполагам. По време на връзката ни в Умението бях видял голяма част от нейното минало. Преживяването трябваше да е било взаимно. Тя знаеше колко много го обичам и колко много ме е заболяло, когато го бях открил тук. Скочих, за да отида при него.

— Фиц! — спря ме Кетъл. Обърнах се към нея. — Искам да знаеш две неща, колкото и мъчителни да ти се сторят.

Приготвих се.

— Майка ти те е обичала — промълви тя. — Казваш, че не си я спомняш. Всъщност не можеш да й простиш. Но тя е в теб, в спомените ти. Тя е висока и красива планѝнка. И те е обичала. Не се е разделила с теб по свое желание.

Думите й ме разгневиха и замаяха. Отблъснах знанието, което ми предлагаше. Бях сигурен, че не помня жената, която ме е родила. Често бях търсил в себе си и не бях откривал нито следа от нея.

— А второто? — Попитах студено.

— Второто може би е още по-тежко. И също е нещо, което знаеш. Тъжно е, че единствените дарове, които мога да ти дам, на теб, Катализатора, който преди смъртта ми ми дари живот, са неща, които притежаваш. Но въпреки това ще го кажа. Ти отново ще обичаш. Знаеш, че си изгубил своята първа любов, своята Моли, момичето от плажа с вятъра в нейната кестенява коса и червен плащ. Твърде дълго си бил далеч от нея, твърде много неща са сполетели и двама ви. И онова, което сте обичали, което и двамата всъщност сте обичали, не е бил другият. Било е онова време от вашия живот. Пролетта на годините ви, животът в силните ви съвършени тела. Откровено се вгледай в миналото. Ще откриеш, че отлично си спомняш също толкова кавги и сълзи, колкото обич и милувки. Фиц. Бъди разумен. Остави я и запази тези спомени непокътнати. Запази каквото можеш от нея и я остави да запази каквото може от дивото момче, което е обичала. Защото и то, и онази весела девойка вече са само спомени. — Тя поклати глава. — Само спомени.

— Не е вярно — извиках яростно. — Не е вярно!

Викът ми накара Кетрикен да скочи. Тя ме погледна, едновременно уплашена и загрижена. Не можех да я погледна в очите. Висока и красива. Майка ми беше била висока и красива. Не. Не си спомнях нищо за нея. Подминах я, без да обръщам внимание на мъчителната болка в коляното. Заобиколих дракона, като на всяка крачка го проклинах и го предизвиквах да усети какво чувствам. Стигнах при Искрен, приклекнах и гневно прошепнах:

— Кетъл казва, че когато драконът бъде завършен, ти ще умреш. Че ще вложиш всичко от себе си в него. Или поне това успях да разбера със своя слаб ум. Кажи ми, че греша.

— Грешиш — меко отвърна кралят. — Би ли донесъл метлата?

Донесох му метлата и застанах до него. Почти ми се искаше да я строша в главата му, вместо да я използвам. Знаех, че усеща кипящата ми ярост, но въпреки това той ми даде знак да почистя мястото около предния крак на дракона. Направих го с едно-единствено свирепо движение.

— Чудесен гняв — тихо рече той. — Силен и могъщ. Струва ми се, че ще го взема за него.

Целувката на неговото Умение бе нежна като допир на крило на пеперуда. Гневът ми се изпари, изтръгнат от душата ми и вложен в…

— Не, не тръгвай след него. — Леко мислено побутване от Искрен. Върнах се в собственото си тяло. След миг се озовах седнал на камъка, докато цялата вселена шеметно се въртеше около главата ми. Бавно се наведох напред, свих колене към гърдите си и опрях брадичката си на тях. Чувствах се ужасно. Гнева ми го нямаше и ме бе обзела пълна вцепененост.

— Така — продължи Искрен. — Направих каквото поиска.

Струва ми се, че вече по-добре разбираш какво влагам в дракона. Искаш ли да го нахраниш с още малко от себе си?

Безмълвно поклатих глава. Страхувах се да си отворя устата.

— Няма да умра, когато драконът бъде завършен, Фиц. Ще бъда погълнат, вярно е. Буквално. Но ще продължа да съществувам. Като дракона.

— Ами Кетъл?

— Ветрушка ще е част от мен. И сестра й Чайка. Но аз ще съм драконът. — Той се върна към работата си.

— Как можеш да го направиш? — попитах го. — Как можеш да причиниш това на Кетрикен? Тя се отказа от всичко, за да дойде при теб. А ти просто ще я изоставиш, сама и бездетна, така ли?

Искрен се наведе и опря чело в дракона. Безконечното му дялане спря.

— Би трябвало да те накарам да стоиш тук и да говориш, докато работя, Фиц — след малко пресипнало каза той. — Тъкмо когато ми се струва, че вече не съм в състояние да изпитвам силни чувства, ти отново ги събуждаш в мен. — Кралят вдигна глава и ме погледна. Сълзите му бяха проправили две пътеки в сивия скален прах. — Имам ли избор?

— Просто зарежи дракона. Нека се върнем в Шестте херцогства, да съберем хората и да се бием срещу алените кораби с Умението, както преди. Може би…

— Може би всички ще умрем още преди да стигнем в Джаампе. Това по-щастлив край ли е за моята кралица? Не. Ще я върна в Бъкип, ще очистя крайбрежието и тя дълго и честито ще управлява като кралица. Това е моят избор.

— Ами наследник — горчиво попитах аз.

Той уморено сви рамене и отново вдигна длетото си.

— Сам знаеш. За наследница ще бъде обявена твоята дъщеря.

— Не! Ще използвам Умението, за да предупредя Бърич да избяга заедно с нея.

— Не можеш да предупредиш Бърич — меко отбеляза Искрен. — Рицарин отдавна затвори ума му за Умението, за да не допусне да бъде използван срещу него. Както използваха шута срещу теб.

Поредната разгадана загадка. Каква ли полза имах от нея?

— Моля те, Искрен. Умолявам те. Не ми причинявай това. Предпочитам и аз да бъда погълнат. Предлагам ти го. Вземи моя живот и нахрани с него дракона. Ще ти дам каквото поискаш. Но ми обещай да не жертваш дъщеря ми за трона на Пророците.

— Не мога да ти дам такова обещание — отвърна той.

— Ако изобщо изпитваш някакви чувства към мен… — започнах аз, ала Искрен ме прекъсна.

— Не разбираш ли? Колко пъти да ти го повтарям? Имам чувства. Но ги вложих в дракона.

Успях да се изправя. И с накуцване се отдалечих. Нямаше какво повече да му кажа. Крал или човек, чичо или приятел, аз като че ли вече изобщо не го познавах. Когато се пресягах към него с Умението, откривах само стените му. Когато се пресягах към него с Осезанието, откривах живота му, мъждукащ между него и каменния дракон, напоследък по-ярък в дракона, отколкото в Искрен.

В лагера нямаше никой друг и огънят догаряше. Хвърлих дърва в пламъците и седнах да хапна малко сушено месо. Почти бяхме изяли свинята. Скоро пак трябваше да отидем на лов. Или по-точно Нощни очи и Кетрикен трябваше да идат на лов. Тя очевидно лесно убиваше дивеча. Самосъжалението ми губеше вкуса си, но не се сещах за по-добро решение от това да удавя мъката си в бренди, ако имах такова. Тъй като нямаше други интересни възможности, си легнах.

Спах. В известен смисъл. Дракони измъчваха сънищата ми и играта на Кетъл придобиваше странен смисъл, докато се опитвах да реша дали едно червено камъче е достатъчно силно, за да плени Моли. Сънищата ми бяха разпокъсани и често изплувах на повърхността, за да вперя очи в мрака. Веднъж се пресегнах към Нощни очи, който обикаляше около слаб огън, докато Славея и шутът спяха на смени. Бяха преместили поста си на склона на един хълм, откъдето се виждаше пътят на Умението. Беше редно да отида при тях. Вместо това се претърколих на другата страна и отново потънах в сънищата си. Сънувах, че идват войските на Славен, не десетки, а стотици златистокафяви ратници, изливащи се в каменоломната, за да ни притиснат до черните отвесни скали и да ни избият до крак.

На сутринта се събудих от студения нос на вълка. „Трябва да отидеш на лов“ — сериозно ми каза той и аз се съгласих с него. Когато излязох от шатрата, видях Кетрикен. Зазоряваше се и от нейните огньове вече нямаше нужда. Тя можеше да спи, но горе при дракона продължаваше безспирното чукане и стържене. Очите ни се срещнаха. После кралицата погледна Нощни очи.

— На лов ли отивате — попита Кетрикен. Вълкът размаха опашка. — Ще си взема лъка — каза тя и се скри в малката шатра. Зачакахме. Кралицата излезе, облечена в по-чист елек и с лъка си в ръка.

— Ако имахме достатъчно хора, трябваше да поставим двама часови тук и още двама над пътя — отбелязах, когато стигнахме до стълба.

Кетрикен кимна.

— Странно. Зная, че идват да ни убият, и не виждам как ще избягаме. И все пак отиваме на лов за месо, като че ли храната е най-важното нещо.

„Така е. Храната е живот.“

— Но за да живее, човек трябва да яде — повтори мисълта му тя.

Не срещнахме дивеч, достоен за нейния лък. Вълкът уби заек, а тя свали една пъстрокрила птица. Накрая наловихме пъстърва и по пладне имахме повече от достатъчно риба поне за този ден. Аз я почистих край потока, после попитах Кетрикен дали има нещо против да остана да се изкъпя.

— Всъщност не е зле всички да се изкъпем — отвърна тя и аз се усмихнах. Скоро я чух да се плиска на известно разстояние от мен, докато Нощни очи задряма на брега, натъпкал корема си с рибешки черва.

Когато на връщане минахме покрай девойката върху дракона, заварихме шута да спи свит на кълбо до статуята. Кетрикен го събуди и го смъмри за новите следи от длето около опашката на дракона. Шутът не изпитваше никакви угризения — само заяви, че Славея била обещала да стои на пост до вечерта, а той предпочитал да спи тук. Ние настояхме да се върне в лагера с нас.

На път за шатрата разговаряхме. Внезапно Кетрикен ни накара да спрем.

— Шшт — каза тя. — Слушайте!

Замръзнахме. Почти очаквах да чуя предупредителния вик на Славея. Напрегнах слух, но не долових нищо друго, освен вятъра в каменоломната и далечни птичи песни. Трябваше ми малко време, за да осъзная значението на тази тишина.

— Искрен! — Възкликнах аз. Пъхнах рибата в ръцете на шута и се затичах. Кетрикен ме изпревари.

Бях се страхувал, че ще намерим двамата мъртви, нападнати от котерията на Славен по време на отсъствието ни. Очакваше ни нещо почти също толкова странно. Искрен и Кетъл стояха един до друг и гледаха своя дракон. Той сияеше в черно и лъщеше на слънчевите лъчи. Огромното чудовище беше завършено. Всяка люспа, всяка гънка, всеки нокът бяха безупречни.

— Той превъзхожда всеки дракон, който видяхме в онзи каменен парк — заявих аз. Бях го обиколил два пъти и с всяка крачка удивлението ми растеше. Сега в него пламтеше силен осезателен живот, по-могъщ, отколкото в Искрен или Кетъл. Струваше ми се странно, че гърдите му не се надигат, че не потръпва в съня си. Погледнах краля и въпреки гнева, който все още изпитвах, трябваше да се усмихна.

— Съвършен е — тихо признах аз.

— Провалих се — безнадеждно промълви Искрен. До него Кетъл тъжно кимна. Бръчките на лицето й бяха станали още по-дълбоки. Сега наистина изглеждаше на над двеста години. Искрен също.

— Но той е завършен, милорд — тихо каза Кетрикен. — Нали това трябваше да направите? Да завършите дракона?

Искрен бавно поклати глава.

— Статуята е завършена. Но не и драконът. — Видях, че се мъчи да накара думите да изразят мисълта му. — Вложих в него всичко от себе си. Всичко, освен биещото си сърце и дъха си. Както и Кетъл. Можем да дадем и това. Но пак няма да е достатъчно.

Той се подпря на изваянието и отпусна лице върху мършавите си ръце. Навсякъде около него, там, където тялото му се докосваше до камъка, по кожата на дракона играеха багри. Зеленикавосини, сребреещи по ръбовете, люспите колебливо проблясваха на слънчевите лъчи. Усещах вливането на неговото Умение в дракона. Той попиваше Искрен в камъка така, както хартията попива мастилото.

— Кралю — прошепнах предупредително.

Той изпъшка и се освободи от творението си.

— Не се бой, Фиц. Няма да му позволя да вземе прекалено много. Няма без основание да му дам живота си. — Искрен вдигна глава и се огледа. — Странно. Чудя се дали е същото да си претопен. Да си спомняш какво си изпитвал преди, но вече да не можеш да го изпиташ. Моите влюбвания, моите страхове, моите скърби. Всичко отиде в дракона. Не задържах нищо. И все пак не е достатъчно. Не е достатъчно.

— Милорд — задавено каза Кетъл. В гласа и нямаше нито капчица надежда. — Ще трябва да вземете Фицрицарин. Няма друг начин. — Някога толкова блестящи, сега очите й бяха като сухи черни камъчета. Тя се обърна към мен. — Ти сам го предложи — напомни ми старицата. — Целия си живот.

Кимнах, но казах:

— Ако не вземете детето ми. — Дълбоко си поех дъх. Живот. Сега. Настоящето бе единственият живот, който ми оставаше, цялото време, от което наистина можех да се откажа. — Ваше величество. Вече не искам никаква сделка. Ако трябва да вземете живота ми, за да може драконът да полети, аз ви го предлагам.

Искрен се олюля и впери очи в мен.

— Почти успя отново да ме накараш да чувствам. Но… — Кралят вдигна сребристия си показалец и обвинително го насочи. Не към мен, а към Кетъл. Гласът му беше твърд като камъка на неговия дракон. — Не. Вече ти го казах. Не. Повече не му го повтаряй. Забранявам ти. — Той бавно се отпусна на колене до дракона. — Проклето да е това карисово семе. Винаги те оставя точно когато най-много се нуждаеш от силата му. Проклето нещо.

— Трябва да си починете — глупаво предложих аз. Всъщност нищо друго не му оставаше. Това бе въздействието на семената от карис. Оставяха човек пуст и изтощен. Отлично го знаех.

— Да си почина — горчиво повтори Искрен и гласът му изневери дори само за тези три думи. — Да. Да си почина. Тъкмо ще съм си починал, когато ратниците на брат ми ме открият и ми прережат гърлото. Ще съм си починал, когато дойде котерията му и присвои моя дракон. Не се заблуждавай, Фиц. Това е целта им. Няма да успеят, разбира се. Поне така ми се струва… Въпреки че би могло — едва чуто промълви той. — За известно време те бяха свързани с моето Умение. Това може да им е достатъчно, за да ме убият и да го вземат. — Кралят се усмихна криво. — Славен като дракон. Смятате ли, че ще остави два камъка от замъка Бъкип един върху друг?

Зад него Кетъл бе притиснала лице към коленете си. Мислех, че спи, ала когато бавно се претърколи настрани, чертите й бяха отпуснати и неподвижни, очите й бяха затворени. Мъртва, или заспала от изтощение след карисовото семе. След онова, което ми каза Искрен, нямаше значение. Моят крал се протегна върху голия каменен подиум. И заспа до своя дракон.

Кетрикен се приближи и седна до него. Сведе глава върху коленете си и заплака. Не тихо. Дълбоките й ридания я разтърсваха така, че би трябвало да събудят дори каменния дракон. Ала не го събуждаха. Погледнах я. Не отидох при нея, не я докоснах. Знаех, че е безполезно. Вместо това се обърнах към шута и безпомощно казах:

— Трябва да им донесем одеяла.

— О, разбира се. Каква по-добра задача за Белия пророк и неговия Катализатор? — Той ме хвана под ръка. Докосването поднови нишката на Умението помежду ни. Горчивина. Горчивина течеше в кръвта му. Шестте херцогства щяха да паднат. Щеше да настъпи краят на света.

Отидохме да донесем одеяла.