Робин Хоб
Тронът (33)

32
Рибарски бряг

Към Осезанието се отнасят с голямо презрение. На много места то се смята за извращение и се твърди, че осезателите се съвкупявали с животни, за да придобият тази магия, или принасяли в жертва деца, за да получат дарбата да говорят с животни и птици. Споменава се дори за сделки, сключвани с древните демони на земята. Според мен Осезанието е най-естествената магия. Именно то позволява на ято птици едновременно да завие в друга посока или на ято рибки да остане заедно в бързо течащ поток. И пак то праща майката при леглото на детето й, точно когато бебето се събужда. Смятам, че Осезанието е в сърцето на всички видове безсловесно общуване и че всички хора притежават известна склонност към него, независимо дали го осъзнават.

На другия ден отново стигнахме до пътя на Умението. Докато минавахме покрай зловещия каменен стълб, усетих, че ме привлича.

— Искрен може да е само на крачка от мен — тихо казах аз.

— А може да си само на крачка от смъртта си — изсумтя Кетъл. — Нито капчица здрав разум ли не ти е останала? Смяташ ли, че който и да е умел е способен да издържи срещу обучена котерия?

— Искрен издържа — отвърнах аз, като си мислех как ме беше спасил в Трейдфорд. През остатъка от сутринта Кетъл продължи да върви със замислено изражение.

Не се опитвах да я заговоря, защото си имах собствени грижи. Гризеше ме постоянно усещане за загуба. Все едно да знаеш, че си забравил нещо, и да не можеш да си спомниш какво. Бях оставил нещо зад себе си. Или бях забравил да направя нещо важно, нещо, което бях имал намерение да сторя. Привечер с ужас си спомних какво ми липсва.

Искрен.

Когато бе с мен, рядко бях сигурен в присъствието му. Мислех за него като за скрито семе, очакващо да порасне. Многобройните случаи, в които го бях търсил в себе си и не го бях откривал, внезапно изгубиха значение. Това не беше съмнение. Това бе увереност. Повече от година Искрен не се беше отделял от мен. А сега го нямаше.

Това означаваше ли, че е мъртъв? Не бях сигурен. Онази могъща вълна от Умение, която бях усетил, можеше да е той. А можеше да се е случило нещо друго, нещо да го е принудило да се затвори в себе си. Навярно бе така. Цяло чудо беше, че връзката ни бе продължила толкова време. На няколко пъти понечих да повдигна въпроса пред Кетъл или Кетрикен. Ала какво щях да кажа? Че досега не съм бил убеден дали Искрен е с мен, но сега изобщо не го усещам, така ли? Нощем край огъня се взирах в бръчките по лицето на кралицата и се питах има ли смисъл да я тревожа още повече. Затова скрих безпокойството си и не казах нищо.

Постоянните трудности правят дните еднообразни. Времето бе дъждовно и ветровито. Провизиите ни заплашително намаляваха, затова ядивните растения, които събирахме по пътя, и месото, което нощем осигурявахме ние с вълка, станаха важни за оцеляването ни. Вървях край пътя, вместо по него, но нито за миг не преставах да усещам шепота на Умението като ромон на вода край мен. Шутът пиеше редовни дози самодивско биле и скоро започна да проявява и неизчерпаемата енергия, и мрачните настроения, които характеризират тази билка. В неговия случай това означаваше веселие, ловки номера и жестоко язвителни остроумия. Той прекалено често се шегуваше с безплодността на нашето търсене и със свиреп сарказъм отговаряше на всяка окуражителна забележка. На втората вечер шутът започна да ми напомня за невъзпитано дете. Не се вслушваше в укорите ни, дори в тези на Кетрикен, и сякаш не знаеше, че мълчанието може да е злато. Не се боях толкова безкрайното му бърборене и хапливи песни да не привлекат котерията, колкото постоянният шум да не заглуши приближаването им. От молбите да замълчи имаше също толкова полза, колкото от виковете да си затвори устата. Той ми опъваше нервите, докато не започнах да си представям как го душа. И ми се струва, че не само аз изпитвах такова желание.

По-мекото време беше единственото, с което положението на групата ни се подобри през тези дълги дни по пътя на Умението. Дъждът ставаше все по-слаб и непостоянен. Дърветата се разлистваха, а хълмовете се раззелениха почти за една нощ. Джепите пасяха на воля, а Нощни очи откриваше много дребен дивеч. По-малкото часове сън ми се отразяваха, но проблемът нямаше да се разреши, ако оставех вълка да ловува сам. Вече се боях да спя. Нещо повече, Кетъл се боеше да ми позволи да спя.

Без да я моля, старицата пое грижата за моя ум. Негодувах, ала не бях толкова глупав, че да се съпротивлявам. Кетрикен и Славея бяха приели, че тя знае достатъчно за Умението. Вече не ми позволяваха да се отдалечавам сам, нито в компанията на шута. Когато нощем ходех на лов с вълка, с нас идваше Кетрикен. Славея оставаше с мен на пост, по време на който по настояване на Кетъл ме разсейваше, като ме учеше на най-различни песни и истории. През кратките ми часове на сън Кетъл бдеше над мен и до нея вдигаше пара чай от самодивско биле. Ако се наложеше, можеше да го излее в гърлото ми и да упои моето Умение. Всичко това ме дразнеше, но най-зле беше, когато денем вървяхме заедно. Не ми се позволяваше да говоря за Искрен, за котерията и изобщо за нищо, свързано с тях. Вместо това работехме върху различни варианти на играта, събирахме билки за вечерята или й рецитирах историите на Славея. Винаги, когато заподозреше, че се разсейвам, тя ме удряше с тоягата си. А щом се опитах да насоча разговора към нейното минало, надуто заявяваше, че това можело да доведе до въпроси, които трябвало да избягваме.

Няма по-трудна задача от това да се мъчиш да не мислиш за нещо. Колкото и да се съсредоточавах върху други неща, ароматът на някое крайпътно цвете ми навяваше мисли за Моли, а оттам и за Искрен, който ме бе повикал и не ми беше позволил да отида при нея. Понякога бърборенето на шута ми напомняше за търпимостта на крал Умен към неговите остроумия, а после и за това как и от чии ръце бе умрял моят крал. Най-тежко приемах мълчанието на Кетрикен. Тя вече не ми говореше за тревогата си за Искрен. Не можех да я погледна, без да усетя колко много копнее да го намери, а в следващия миг се укорявах, че мисля за него. Ето как минаваха за мен дългите дни на нашето пътуване.

Местността постепенно се променяше. Спускахме се все по-ниско в долина след долина. Известно време пътят лъкатушеше край млечносива река. На места водата го бе стеснила до едва проходима пътека. Веднъж стигнахме до огромен мост. Когато го зърнахме в далечината, изящната му структура ми напомни за скелет и аз се уплаших, че ще открием само разбити останки от някогашните греди. Вместо това прекосихме по дъга, която се издигаше над водата ненужно високо, сякаш от радост, че е в състояние да го стори. Настилката беше лъскаво черна, арките над и под нас — светлосиви. Не успях да разбера от какво е направен — дали от истински метал, или от странен камък, защото материалът повече приличаше на тъкано влакно, отколкото на кован метал или дялан камък. Изяществото и грациозността му за известно време накараха дори шута да замълчи.

След моста прехвърлихме няколко ниски хълма и започнахме да се спускаме. Този път долината бе тясна и дълбока като пукнатина в земята, сякаш някакъв великан много отдавна я беше разцепил с бойната си брадва. Пътят минаваше от едната й страна и неумолимо продължаваше надолу. Не виждахме много от околността, тъй като самата долина бе пълна с облаци и зеленина. Това ме озадачаваше, докато не стигнахме до първото ручейче топла вода. То извираше точно край пътя, ала отдавна беше презряло покритите с орнаментални релефи каменни стени и дренажен канал, създадени от някакъв изчезнал строител. Шутът започна да души миризмата му и да обсъжда въпроса дали трябва да я отдаде на развалени яйца или на някакви стомашни газове на самата земя. За пръв път дори аз не се усмихнах на грубостта му. Бе отишъл прекалено далеч и в бъбренето му не беше останало нищо смешно, а само нетактичност и жестокост.

Рано следобед стигнахме до район с горещи вирове. Изкушението бе неустоимо и Кетрикен ни позволи да се установим на лагер. Можехме да отпуснем уморените си тела в топлата вода, макар че шутът се отказа заради миризмата. На мен не ми миришеше по-лошо, отколкото парите в баните в Джаампе, но с радост се отказах от неговата компания. Той отиде да потърси по-студена вода и тъй като жените заеха най-големия вир, аз се оттеглих в един от по-малките на известно разстояние от тях. Дълго лежах във водата, после реших да изпера дрехите си — минералната вода миришеше доста по-неприятно от тях. След това ги прострях на тревата да съхнат и отново се отпуснах във водата. Нощни очи дойде, клекна на брега и озадачено се втренчи в мен, свил опашка около краката си.

„Приятно е“ — ненужно обясних аз, защото знаех, че усеща насладата ми.

„Сигурно защото нямаш козина“ — отвърна той.

„Влез и ще те изтъркам. Така ще се избавиш от зимната си козина“ — предложих му.

Вълкът презрително изсумтя. „Предпочитам да я сваля малко по малко.“

„Е, няма нужда да седиш и да ме зяпаш. Върви на лов, ако искаш.“

„Щях да ида, но високата женска ме помоли да те наглеждам.“

„Кетрикен ли?“

„Ти я наричаш с това име.“

„Как те помоли?“

Той ме погледна озадачено. „Като теб. Погледна ме и аз прочетох мислите й. Безпокоеше се, че си сам.“

„Кетрикен знае ли, че я чуваш? Тя чува ли те?“

„Понякога почти. — Вълкът се просна на поляната, протегна се и изплези дългия си розов език. — Когато твоята женска те накара да ме прогониш, може да се обвържа с нея.“

„Не е смешно.“

Той не отговори, а започна да се търкаля, за да се начеше. Темата за Моли постоянно се изпречваше помежду ни като пропаст, до която не смеех да се приближа и в която Нощни очи натрапчиво надничаше. Изведнъж ми се прииска да бяхме като някога, едно цяло, живеещо само в настоящето. Отпуснах се и подпрях глава на брега. Затворих очи и изпразних ума си.

Когато отново отворих очи, шутът стоеше над мен и ме гледаше. Сепнах се. Нощни очи също — и с ръмжене скочи.

— Голям пазач — отбелязах аз.

„Той няма миризма и стъпва по-леко от падащ сняг!“ — възрази вълкът.

— Той винаги е с теб, нали — попита шутът.

— По един или друг начин — потвърдих аз и отново се отпуснах във водата. Скоро трябваше да изляза. Късният следобед преливаше във вечер. По-студеният въздух правеше горещата вода още по-приятна. След малко погледнах шута. Той все така стоеше и ме наблюдаваше.

— Какво има — попитах го.

Шутът махна с ръка и тромаво седна на брега. После каза:

— Мислех си за твоята свещарка.

— Аз полагам всички усилия да не мисля за нея — тихо отвърнах аз.

Старият ми приятел се замисли.

— Ако умреш, какво ще стане с нея?

Претърколих се по корем и се надигнах на лакти, за да го погледна. Почти очаквах това да е някаква негова нова подигравка, но лицето му беше сериозно.

— Бърич ще се погрижи за нея. Докато се нуждае от помощ. Тя е способна жена, шуте. — След кратко колебание прибавих: — Тя можеше да се грижи за себе си години преди… Шуте, аз никога не съм се грижил за нея. Бях с нея, но тя винаги сама си изкарваше прехраната. — Едновременно се почувствах засрамен и горд от това. Засрамен, че съм й носил толкова малко, освен беди, и горд, че ме е обичала такава жена.

— Но предполагам, че поне искаш да й отнеса някаква вест от теб, нали?

Бавно поклатих глава.

— Тя ме смята за мъртъв. И двамата ме смятат за мъртъв.

Ако наистина умра, предпочитам да вярва, че се е случило в тъмницата на Славен. Иначе само още повече ще ме презре. Как можеш да й обясниш защо веднага не съм отишъл при нея? Не. Ако с мен се случи нещо, не искам тя да научи. — Навъсих се. Ами ако останех жив и се върнех при нея? Тази възможност бе още по-страшна. Опитах се да си представя как заставам пред нея и й обяснявам, че за пореден път съм поставил своя крал на първо място. Силно стиснах очи.

— И все пак, след като всичко това свърши, искам да я видя пак — рече шутът.

Отворих очи.

— Ти ли? Не знаех, че изобщо някога сте разговаряли.

Това като че ли го изненада.

— Не, исках да кажа, заради теб. Лично да се погрижа да не й липсва нищо.

Трогнах се.

— Не зная какво да кажа.

— Тогава не казвай нищо. Само ми обясни къде да я открия. — Той се усмихна.

— Не съм съвсем сигурен — признах аз. — Сенч знае. Ако… ако не оцелея след онова, което трябва да направим, попитай него. — Не ми беше приятно да говоря за собствената си смърт, затова прибавих: — Разбира се, и двамата знаем, че ще оцелея. Предсказано е, нали?

Шутът ме изгледа странно.

— От кого?

Сърцето ми се сви.

— От някой Бял пророк. Поне така се надявах. — Хрумна ми, че изобщо не съм питал шута дали оцеляването ми е предсказано. Не всеки се спасява след победна битка. Събрах смелост. — Предсказано ли е дали Катализатора оцелява?

Той се замисли. И неочаквано отбеляза:

— Сенч води опасен живот. Няма гаранция, че и той ще оцелее. И в противен случай, е, трябва да имаш някаква представа къде е момичето. Няма ли да ми кажеш?

Фактът, че не отговори на въпроса ми, бе достатъчен отговор. Катализатора нямаше да оцелее. Все едно ме заля вълна студена солена вода. Сякаш потънах в това ледено предсказание и започнах да се давя в него. Никога нямаше да прегърна дъщеря си, никога вече нямаше да усетя топлината на Моли. Изпитах почти физическа болка и тя ме замая.

— Фицрицарин — повика ме шутът, вдигна ръка и запуши устата си, като че ли не искаше да говори повече. С другата рязко стисна китката ми. Сякаш му се гадеше.

— Всичко е наред — промълвих аз. — Може би е по-добре да зная какво ме очаква. — Въздъхнах. — Чувал съм ги да споменават за едно селище. Бърич ходи там да купува разни неща. Едва ли е далеч. Можеш да започнеш оттам.

Шутът ми кимна окуражително. В очите му блестяха сълзи.

— Рибарски бряг — тихо казах аз.

Той продължи да седи и да ме наблюдава. След малко изведнъж се свлече настрани.

— Шуте?

Нищо. Изправих се и го погледнах. Лежеше на една страна и като че ли спеше.

— Шуте — извиках ядосано. След като не получих отговор, излязох от вира и отидох при него. Отпуснат на тревистия бряг, той имитираше дълбокото, равномерно дишане на спящ човек. — Шуте! — повиках го пак. Почти очаквах да скочи и да ме стресне. Той слабо изпъшка, като че ли смущавах съня му. Страшно се разгневих при мисълта, че толкова бързо може да се прехвърли от сериозен разговор на някаква дяволия. И все пак това беше типично за поведението му през последните няколко дни. Горещата вода престана да ми се струва приятна. Започнах да събирам дрехите си. Когато ги навлякох, все още бяха малко влажни. Обърнах гръб на шута и се запътих към лагера. Нощни очи ме последва.

„Това някаква игра ли е?“ — попита той.

„Нещо такова, струва ми се — отвърнах намусено. — Но не ми харесва.“

Жените вече се бяха върнали. Кетрикен разглеждаше картата, а Кетъл даваше овес на джепите. Славея седеше край огъня и решеше косата си, но когато се приближих, вдигна поглед.

— Шутът намери ли чиста вода — попита ме певицата.

Свих рамене.

— Когато го видях за последен път, не беше. Поне не носеше.

— И без това имаме достатъчно в меховете. Просто предпочитам прясна вода за чая.

— И аз. — Седнах до огъня и я погледнах. С опитни, почти механични движения пръстите й танцуваха по косата й и я сплитаха на гладки плитки.

— Мразя мократа коса да ми се лепи по лицето — поясни тя и усетих, че съм я зяпнал. Засрамено се извърнах.

— А, той още можел да се изчервява — засмя се Славея. — Искаш ли да ти услужа с гребена си?

Вдигнах ръка към мократа си коса и измърморих:

— Май трябва.

— Наистина трябва — съгласи се тя, но не ми го подаде, а мина зад мен и приклекна. — Как се справяш с тази коса?

— Просто не й обръщам внимание — измърморих аз. Нежното й докосване ми беше невероятно приятно.

— Много е хубава, това е проблемът. В Бък никога не съм срещала мъж с толкова хубава коса.

Сърцето ми се разтуптя. Бъкски бряг във ветровит ден, Моли, седнала на червено одеяло срещу мен с не съвсем завързана блуза. Бе ми казала, че ме смятали за най-хубавото нещо, излязло от конюшните след Бърич. „Мисля, че е заради косата ти. Не е груба като на повечето бъкски мъже.“ Кратък отдих, размяна на мили думи между любими, лек разговор и нейното нежно докосване под открито небе. Почти се усмихнах. Ала не можех да си спомня онзи ден, без да си помисля и че подобно на много други мигове с нея, той бе завършил с кавга и сълзи. Гърлото ми се сви и аз разтърсих глава в опит да пропъдя спомените.

— Не шавай — смъмри ме Славея и ме оскуба. — Почти свърших. Потърпи още малко. — Тя рязко дръпна гребена. — Дай ми ремъчето — каза певицата и го взе от ръката ми, за да завърже опашката ми.

Кетъл се приближи до нас и попита:

— Има ли месо?

Въздъхнах.

— Още не. Но ще има. — Уморено се надигнах.

— Пази го, вълчо — помоли старицата Нощни очи. Той размаха опашка и ме поведе.

Когато се прибрахме в лагера, вече беше тъмно. Бяхме доволни от себе си, защото носехме не заек, а животно с раздвоени копита, напомнящо на козле, но с по-мека козина. Бях го изкормил, и за да дам вътрешностите на Нощни очи, и за да облекча товара си. Нарамих плячката, но скоро съжалих. Хапещите гадини, които приживе бяха измъчвали животното, сега с радост се прехвърлиха на моя гръб. Тази вечер пак щеше да се наложи да се изкъпя.

Усмихнах се на Кетъл, която дойде да ме посрещне, и смъкнах козлето от плещите си, за да й го покажа. Но вместо поздравления тя само попита:

— Имаш ли още самодивско биле?

— Дадох ти целия си запас. Защо? Свърши ли? Напоследък шутът се държи така, че това почти ме радва.

Старицата ме изгледа странно.

— Скарахте ли се? Да не си го ударил?

— Какво? Не, разбира се!

— Открихме го до вира, където се къпа ти — тихо каза Кетъл. — Потръпваше като сънуващо куче. Събудих го, но дори буден, като че ли не беше на себе си. Доведохме го тук, обаче веднага си легна. Оттогава спи като заклан.

Оставих козлето на земята и побързах да вляза в шатрата. Нощни очи ме изпревари.

— Посъвзе се, но само за кратко — продължи Кетъл. — После пак заспа. Държи се като човек, който се възстановява от изтощение или от много продължителна болест. Страх ме е за него.

Почти не я слушах. Приклекнах до шута, който се бе свил на кълбо. Кетрикен стоеше на колене до него с помръкнало от тревога лице. Той ми приличаше просто на спящ човек. Обзе ме смесица от облекчение и раздразнение.

— Дадох му почти цялото самодивско биле — не спираше старицата. — Ако му дам остатъка, няма да ни остане нищо в случай, че го нападне котерията.

— Няма ли друга билка, която… — започна Кетрикен, ала аз я прекъснах.

— Защо просто не го оставим да се наспи? Може би това просто е краят на другата му болест. А може да е резултат от самото самодивско биле. Дори и при силните опиати човек не може вечно да заблуждава тялото си. То все някога взима своето.

— Вярно е — неохотно се съгласи Кетъл. Но това е толкова неприсъщо за него…

— Той не прилича на себе си още от третия ден, откакто пие самодивското биле — отбелязах аз. — Езикът му е прекалено остър, остроумията му са прекалено хапливи. Ако питаш мен, предпочитам тези дни да беше спал, отколкото да е буден.

— Е, може би в думите ти има известна истина. Тогава ще го оставим да спи — отстъпи старицата, пое си дъх, сякаш за да каже още нещо, ала замълча. Излязох навън, за да приготвя козлето за печене. Славея ме последва.

Известно време певицата просто седеше и ме наблюдаваше, докато го дерях. Животното не бе голямо.

— Помогни ми да разпалим огъня и ще го опечем цяло. Печеното месо по-дълго ще се запази в това време.

„Цяло ли?“

„Освен щедра порция за теб.“ Забих ножа си до колянната става и отрязах крака на козлето.

„Това са само кокали“ — напомни ми Нощни очи.

„Довери ми се“ — успокоих го аз. Когато свърших, той имаше главата, кожата, четирите пищяла и единия бут. Не ми бе лесно да набуча останалото на шиш, но успях. Животното беше младо и очаквах месото да е крехко. Най-трудно щеше да е да изчакам, докато се изпече. Пламъците го облизаха и от него се разнесе апетитно ухание.

— Толкова много ли се сърдиш на шута — тихо попита Славея.

— Какво?!

— Докато пътувахме заедно, започнах да разбирам, че сте по-близки от братя. Очаквах да седиш до него и да се безпокоиш, както докато той беше болен. А ти се държиш така, като че ли му няма абсолютно нищо.

Помислих си, че менестрелите прекалено ясно разбират нещата. Отметнах косата от лицето си и се замислих.

— Днес шутът дойде при мен и си поговорихме. За това какво да направи той за Моли, ако аз умра и не се върна при нея. — Погледнах Славея и поклатих глава. Гърлото ми се сви и това ме изненада. — Шутът не очаква да остана жив. А когато един пророк ти каже такова нещо, е много трудно да вярваш в обратното.

Стъписаното й изражение не ми подейства успокояващо.

— Пророците не винаги са прави — опита се да излъже Славея. — Каза ли ти със сигурност, че е видял смъртта ти?

— Когато го попитах направо, не ми отговори.

— Изобщо не е трябвало да повдига такава тема — изведнъж се ядоса певицата. — Как може да очаква, че ще продължиш напред, когато вярваш, че това ще доведе до смъртта ти?

Безмълвно свих рамене. През цялото време, докато ловувахме, бях отказвал да мисля за това. Вместо да се уталожат, чувствата ми само се бяха изострили. Внезапно изпитах непреодолима мъка. И гняв. Бях бесен на шута за това, че ми е казал. Насилих се да обмисля нещата.

— Бъдещето не е негово дело. И не мога да го обвинявам заради намеренията му. И все пак е трудно да приемеш смъртта си не като нещо, което ще се случи някой ден, а като нещо, което най-вероятно ще се случи преди това лято да изгуби зеленината си. — Вдигнах глава и погледнах тучната ливада, която ни заобикаляше.

Поразително е колко различно изглежда нещо, когато знаеш, че е последното, което ще имаш. Изпъкваше всяко листо на всеки клон. Птиците пееха и размахваха пъстрите си криле. Миризмите на печено месо и на самата пръст, дори хрущенето на кокалите между зъбите на Нощни очи изведнъж ми се сториха уникални и скъпи. Колко такива дни бях изживял сляпо, мислейки само за халбата пиво, която ще изпия, щом стигна в града, или кой кон трябва да заведа при ковача да го подкове? Много отдавна в Бъкип шутът ме бе предупредил, че винаги трябва да живея така, сякаш е важен всеки ден, сякаш всеки ден съдбата на света зависи от моите действия. Сега внезапно разбирах какво се е опитвал да ми каже. Сега, когато оставащите ми дни бяха толкова малко, че можех да ги преброя.

Славея сложи ръце на раменете ми, наведе се и притисна бузата си към моята.

— Много съжалявам, Фиц — промълви тя. Почти не чух думите й, само убедеността й в моята смърт. Вперих очи в месото, което се печеше на огъня. Съвсем доскоро това бе било живо козле.

„Смъртта винаги е в границите на настоящето — внимателно каза Нощни очи. — Смъртта ни дебне и винаги е сигурна в плячката си. Никой не мисли за това, но всеки го знае в душата си. Всеки, освен човеците.“

Смаяно проумях онова, което се беше опитвал да ми обясни шутът за времето. Изведнъж ми се прииска да се върна назад и отново да изживея всеки отделен ден. Времето. Бях впримчен в него, затворен в мъничко късче от настояще, единственото време, върху което бях в състояние да влияя. Всички „скоро“ и „утре“, които планирах, бяха призраци, които всеки момент можеха да ми бъдат отнети. Намеренията не представляваха нищо. Нямах нищо друго, освен настоящето. Рязко се изправих.

— Разбирам — казах аз. — Той е трябвало да ми го каже, за да ме подтикне. Трябва да престана да се държа така, сякаш ще има „утре“, когато ще мога да оправя нещата. Всичко трябва да се свърши сега, веднага, без мисъл за утре. Без вяра в утрешния ден. Без страх от него.

— Фиц? — Славея се отдръпна от мен. — Говориш така, като че ли ще направиш нещо глупаво. — Тъмните й очи бяха пълни с тревога.

— Глупаво — повторих аз. — Глупаво като шута. Да. Ще наглеждаш ли месото?

Не я изчаках да отговори и влязох в шатрата. Кетъл седеше до шута и го гледаше. Кетрикен кърпеше ботуша си. Двете вдигнаха глави.

— Трябва да поговоря с него — казах им. — Сам, ако не възразявате.

Не обърнах внимание на озадачените им погледи. Вече ми се искаше да не бях казвал на Славея за предсказанието на шута. Тя несъмнено щеше да го предаде на другите, но в момента не исках да го споделям с тях. Трябваше да му кажа нещо важно и щях да го направя сега. Седнах до него, леко докоснах лицето му и усетих студенината на кожата му.

— Шуте? — тихо го повиках. — Трябва да поговоря с теб. Разбирам. Струва ми се, че най-сетне разбирам какво си се опитвал да ми обясниш през цялото време.

Трябваха ми още няколко опита, за да го накарам да се размърда. Накрая и аз донякъде започнах да споделям загрижеността на Кетъл. Това не беше дълбок сън. Ала шутът отвори очи и ме погледна в сумрака.

— Фиц? Утро ли е? — попита той.

— Вечер. И на огъня се пече прясно месо. Мисля, че хубавата храна ще ти помогне. — Поколебах се, после си спомних за какво съм дошъл. Настоящето. — Преди ти се разсърдих заради онова, което ми каза. Но сега мисля, че разбирам. Ти си прав — аз се крия в бъдещето и прахосвам дните си. — Поех си дъх. — Искам да ти дам обецата на Бърич. За да я пазиш. Но… после искам да му я занесеш. И да му кажеш, че не съм умрял край някаква овчарска хижа, а в изпълнение на клетвата си към краля. Това ще значи нещо за него и може мъничко да компенсира всичко, което е направил за мен. Той ме научи да съм мъж. Не искам това да остане неизречено.

Свалих обецата от ухото си и я притиснах в отпуснатата длан на шута. Той лежеше и безмълвно слушаше. Лицето му бе сериозно. Поклатих глава.

— Нямам какво да пратя на Моли, нито на нашето дете. Тя ще получи иглата, която много отдавна ми даде Умен, но нищо повече. — Опитвах се да владея гласа си, но важността на думите ми ме задавяше. — Може би е най-разумно да не казваш на Моли, че не съм умрял в тъмницата на Славен. Ако е възможно. Бърич ще разбере причината за тази тайна. Тя веднъж вече ме е оплакала като мъртъв. Радвам се, че ще я потърсиш. Направи играчки за Копривка. — В очите ми запариха сълзи.

На лицето на шута се изписа загриженост. Той седна на одеялото и леко ме стисна за рамото.

— Щом искаш да потърся Моли, знаеш, че ще го направя, ако се стигне дотам. Но защо трябва сега да мислим за такива неща? От какво се боиш?

— От смъртта си — признах аз. — Но страхът няма да я предотврати. Затова искам да се подготвя, доколкото мога. Отдавна трябваше да го направя. — Взрях се в мътните му очи. — Обещай ми.

Той погледна обецата в шепата си.

— Обещавам. Макар да не зная защо смяташ, че моите шансове са по-големи от твоите. Нито пък имам представа как ще ги открия. Но ще го направя.

Изпитах огромно облекчение.

— Вече ти казах. Зная само, че колибата им е близо до селище на име Рибарски бряг. В Бък има няколко градчета с такива имена, вярно е. Но щом ми казваш, че ще я откриеш, аз ти вярвам.

— Рибарски бряг ли? — Той смръщи чело. — Като че ли си спомням… Мислех, че съм го сънувал. — Поклати глава и почти се усмихна. — Значи сега ми е известна една от най-строго пазените тайни в Бък. Сенч ми каза, че даже той не знаел точно къде Бърич е скрил Моли. Били се уговорили само къде да оставя на Бърич съобщения. „Колкото по-малко души знаят една тайна, толкова по-малко могат да я издадат“ — рече ми Сенч. И все пак ми се струва, че и преди съм чувал това име. Рибарски бряг. А може и да съм го сънувал.

Сърцето ми изстина.

— Какво искаш да кажеш? Да не ти се е явило видение за Рибарски бряг?

Той поклати глава.

— Не видение, не. Кошмар, по-страшен от обикновено. Когато Кетъл ме намери и ме събуди, имах чувството, че изобщо не съм спал, а часове наред съм бягал, за да си спася живота. — Шутът отново бавно поклати глава, разтърка очи и се прозя. — Дори не си спомням как съм легнал и съм заспал на открито. Но те ме намериха там.

— Трябваше да се сетя, че ти е зле. Ти беше до горещия извор и ми говореше за Моли и… разни неща. После изведнъж легна и заспа. Мислех, че ми се подиграваш.

Шутът се прозя.

— Изобщо не си спомням да съм те търсил. — После внезапно подуши въздуха. — Не спомена ли нещо за печено месо?

Кимнах.

— С вълка хванахме козле. Младо е и би трябвало да е крехко.

— Толкова съм гладен, че мога да изям и стари обувки — заяви шутът, отметна одеялото си и излезе от шатрата. Последвах го.

От дни не бяхме вечеряли така. Шутът изглеждаше уморен и замислен, но беше зарязал хапливия си хумор. Макар и не крехко като агнешко, месото беше вкусно. Нощни очи се сви до Кетрикен и остана с нея на пост, докато аз се вмъкнах под завивките.

Почти бях очаквал шутът да е бодър, след като бе проспал почти целия следобед. Той обаче пръв си легна и дълбоко заспа преди дори да успея да си събуя ботушите. Кетъл подреди играта и ми постави проблем. Легнах, за да се опитам да си почина, докато старицата бдеше над мен.

Но тази нощ не успях много да спя. Едва бях задрямал, когато шутът започна да трепери ида хленчи насън. Дори Нощни очи пъхна муцуна в шатрата, за да види какво става. Кетъл трябваше няколко пъти да го разтърси, за да го събуди, но когато той отново заспа, се повтори същото. Този път аз се пресегнах да го събудя. Ала когато докоснах рамото му, за миг споделих нощния му ужас.

— Събуди се, шуте! — Извиках му и сякаш в отговор на заповедта ми, той рязко седна на одеялото.

— Пусни ме, пусни ме! — Отчаяно изкрещя шутът. После се огледа и като видя, че никой не го държи, се отпусна.

— Какво сънуваше — попитах го.

Той се замисли, после поклати глава.

— Нищо ми няма. — Треперливо поемане на дъх. — Но се боя, че пак ме очаква, ако затворя очи. Ще проверя дали Кетрикен не иска компания. Предпочитам да стоя буден, отколкото да се срещна с… с онова, с което се срещам в сънищата си.

Гледах го, докато ставаше да излезе. После затворих очи. Открих я, бледа като лъскава сребърна нишка. Помежду ни имаше връзка на Умението.

„О! Това ли било?“ — удиви се вълкът.

„Усещаш ли я?“

„Само понякога. Същата като между вас с Искрен.“

„Само че по-слаба.“

„По-слаба ли? Едва ли. — Нощни очи се замисли. — Не е по-слаба, братко. Но е различна. По-скоро прилича на осезателно обвързване, отколкото на връзка на Умението.“

Шутът, който тъкмо излизаше от шатрата, се намръщи и погледна вълка.

„Виждаш ли? — попита Нощни очи. — Той ме усеща. Не ясно, но ме усеща. Здравей, шуте. Сърбят ме ушите.“

Шутът внезапно се наведе и почеса вълка зад ушите.