Робин Хоб
Тронът (22)

21
Сблъсъци

Дипломацията понякога е изкуството на манипулирането с тайни. Докъде щяха да стигнат всички преговори, ако не бяха тайните, за да бъдат споделяни или пазени? Това се отнася колкото за търговска спогодба между кралства, толкова и за брачен договор. Всяка страна знае какво иска да разкрие на другата, за да получи каквото желае — пазарлъкът зависи именно от манипулирането на тази тайна информация. Тайните играят роля във всички взаимоотношения между хората, независимо дали става дума за игра на карти, или за продажба на крава. Преимуществото винаги е на страната на онзи, който знае точно коя тайна да разкрие и кога. Крал Умен обичаше да казва, че няма по-голямо преимущество от това да знаеш тайната на врага си, когато той смята, че не подозираш за нея. Навярно такава тайна е най-могъща.

Следващите дни бяха само периоди на бодърстване, редуващи се с трескави сънища. Или краткият ми разговор с шута бе изчерпал всичките ми сили, или най-после се бях почувствал в достатъчна безопасност, за да се предам на болестта. Навярно и двете. Лежах край огнището на шута и се чувствах ужасно измъчен, ако изобщо изпитвах нещо. Ту идвах на себе си, ту се унасях, но Искреновото „Ела при мен, ела при мен“ никога не бе много надалеч, като барабан, отмерващ темпото на болката ми. В мъглата на треската чувах и други гласове, ала неговият постоянно кънтеше в главата ми.

 

 

— Тя смята, че търси теб. И аз така мисля. Трябва да се срещнеш с нея. Изминала е дълъг път, за да търси Белия пророк — тихо и настойчиво каза Джофрон.

Чух шута рязко да оставя пилата си.

— Тогава й кажи, че греши. Кажи й, че съм Белия майстор на играчки. Кажи й, че Белия пророк живее по-нататък по улицата, през пет врати вляво.

— Няма да се подиграя с нея — сериозно отвърна Джофрон.

— Идва отдалеч и едва не е изгубила живота си. Хайде, свещени, тя чака отвън. Няма ли да поговориш с нея поне за малко?

— Свещени — презрително изсумтя шутът. — Четеш прекалено много стари свитъци. Както и тя. Не, Джофрон. — После въздъхна и се смили. — Кажи й, че ще поговоря с нея след два дни. Но не днес.

— Добре. — Джофрон очевидно не одобряваше решението му. — Но с нея има още една. Пътуваща певица. Едва ли ще я отпратя толкова лесно. Според мен тя търси него.

— О, никой не знае, че той е тук. Освен ние с теб и знахарката. Той иска да го оставят на мира, докато не оздравее.

Отворих уста. Опитах се да кажа, че искам да видя Славея, че не желая да я отпращам.

— Зная. И знахарката още е в Кедров хълм. Но певицата е хитра. Разпита децата за непознати хора. А както обикновено, децата знаят всичко.

— И разказват всичко — сърдито прибави шутът. — Виждам, че не ми остава друг избор.

— Ще ги приемеш ли?

Кратък смях.

— Не, разбира се. Исках да кажа, че ще ги излъжа.

 

 

Лъчите на следобедното слънце косо осветяваха затворените ми клепачи. Събудих се от спорещи гласове.

— Само искам да го видя. — Женски глас, сърдит. — Зная, че е тук.

— О, трябва да призная, че си права. Но той спи. — Шутът — с влудяващо спокойствие.

— Въпреки това ще го видя. — Славея, упорито.

Шутът тежко въздъхна.

— Мога да те пусна да го видиш. Но тогава ще поискаш да го докоснеш. А щом го докоснеш, ще поискаш да изчакаш, докато се събуди. А щом се събуди, ще поискаш да си поговориш с него. И няма да има край. А днес имам много работа. Времето на майстора на играчки не му принадлежи.

— Ти не си майстор на играчки. Зная кой си. Зная и кой е той.

Студът нахлуваше през отворената врата. Свих се под одеялата си. Искаше ми се да затворят.

— О, да, вие с Кетъл знаете нашата голяма тайна. Аз съм Белия пророк, а той е овчарят Том. Но днес съм зает да предсказвам на кукли, които ще бъдат довършени утре, а той спи. И брои овце в съня си.

— Не това исках да кажа. — Славея сниши глас, но въпреки това я чувах. — Той е Фицрицарин, син на Рицарин. А ти си шутът.

— Преди може и да съм бил шутът. Тук в Джаампе всеки го знае. Но сега съм Майстора на играчки. Тъй като вече не използвам другото име, ако искаш, можеш да го вземеш за себе си. Що се отнася до Том, мисля, че напоследък е приел името Голямата възглавница.

— Ще отида при кралицата.

— Мъдро решение. Ако искаш да станеш неин шут, определено трябва да се срещнеш с нея. Но сега ми позволи да ти покажа нещо друго. Не, отдръпни се, моля те, за да го видиш. Ето, гледай. — Чух затръшването на вратата и спускането на резето. — Външната страна на вратата ми — весело съобщи шутът. — Сам я боядисах. Харесва ли ти?

Разнесе се приглушен удар с юмрук, последван от още няколко. Като си тананикаше под нос, шутът се върна на работната си маса, взе дървената глава на недовършената си кукла и четката си, после хвърли поглед към мен.

— Заспивай. Тя няма да се срещне скоро с Кетрикен. Напоследък кралицата не приема много хора. А когато я приеме, едва ли ще й повярва. Засега не можем да направим нищо друго. Така че спи, докато можеш. И събирай сили, защото се боя, че ще ти трябват.

 

 

Слънце, осветяващо бял сняг. Легнал по корем сред дърветата, вперил очи към една поляна. Млади човеци играят, гонят се, скачат и се блъскат в снега. Много приличат на вълчета. Завиждаме им. Ние никога не сме играли с други вълчета. Копнеем да изтичаме долу и да се присъединим към тях. Ще се уплашат, предупреждаваме се ние. Само ще гледаме. Острите им викове кънтят във въздуха. Дали и нашето малко женско ще стане като тях, питаме се? Плитките им летят зад тях, докато се гонят в снега.

— Фиц. Събуди се. Трябва да поговоря с теб.

Нещо в гласа на шута проникна през мъглата и болката. Отворих очи и мъчително примижах. В стаята цареше мрак, но той бе оставил няколко свещи на пода до леглото ми. Сега седеше до тях и сериозно се взираше в лицето ми. Не можех да разчета изражението му — струваше ми се, че в очите и в ъгълчетата на устата му играе надежда, ала в същото време сякаш се готвеше да ми съобщи лоша вест.

— Чуваш ли ме — попита той.

Успях да кимна.

— Да. — Гласът ми бе толкова пресипнал, че не можех да го позная. Вместо по-силен, се чувствах така, сякаш по-силна ставаше раната. Болката се разпространяваше с всеки следващ ден и постоянно дразнеше съзнанието ми, което ми пречеше да мисля.

— Бях на вечеря със Сенч и Кетрикен. Той има новина за нас. — Шутът внимателно се вгледа в лицето ми. — Сенч казва, че в Бък имало дете от рода на Пророците. Все още било бебе, незаконородено. Но от същия Пророчески произход като Искрен и Рицарин. Той се кълне в това.

Затворих очи.

— Фиц. Фиц! Събуди се и ме изслушай. Сенч иска да убеди Кетрикен да го обяви за свое законно дете от Искрен, скрито, за да го защитят от убийци. Или да каже, че момиченцето е копеле на Искрен, но че тя го осиновява и го обявява за своя наследница.

Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Дъщеря ми, разбрах аз. Скрита и пазена от Бърич. За да бъде пожертвана за трона. Взета от Моли и дадена на кралицата. Моето момиченце, чието име дори не знаех. Взето, за да стане принцеса и след време — кралица. Завинаги да ми бъде отнето.

— Фиц! — Шутът постави ръка на рамото ми и го стисна. Отворих очи.

— Нищо ли няма да ми кажеш — втренчен в лицето ми, предпазливо попита той.

— Дай ми вода.

Докато го нямаше, се овладях. Шутът ми даде да пия. Когато отдръпнах чашата от устата си, бях решил какъв въпрос ще е най-убедителен.

— Как реагира Кетрикен на новината, че Искрен има незаконородено дете? Това едва ли я е зарадвало.

Неувереността, на която се бях надявал, се изписа на лицето му.

— Детето се е родило в края на жътвата. Твърде късно, за да го е заченал Искрен преди заминаването си. Кетрикен се досети по-бързо от мен. — Говореше почти с нежност. — Ти трябва да си бащата. Когато Кетрикен попита Сенч, той отговори точно така. — Шутът наклони глава и впери очи в мен. — Не знаеше ли?

Бавно поклатих глава. Какво означаваше честта за такъв като мен? Аз бях копеле и убиец, какво право имах да претендирам за душевно благородство? Изрекох лъжата, която винаги щях да презирам.

— Аз не може да съм заченал дете, родено по жътва. Моли ме изхвърли от леглото си месеци преди да напусне Бък. — Опитах се да говоря колкото можех по-спокойно. — Ако майката е Моли и твърди, че детето е от мен, значи лъже. — Опитах се искрено да прибавя: — Съжалявам, шуте. Аз не съм ви заченал наследник на Пророците, нито възнамерявам. — Нямаше нужда да имитирам задавен глас и сълзи в очите. — Странно. — Поклатих глава. — Че такова нещо може да ми донесе такава мъка. Че тя е способна да представя бебето за мое. — Затворих очи.

— Доколкото разбрах, тя не твърди такова нещо — внимателно отвърна шутът. Струва ми се, че засега Моли не знае нищо за плана на Сенч.

— Знаеш, че трябва да се срещна със Сенч и Кетрикен. За да им кажа, че съм жив, и да им разкрия истината. Но когато събера сили. В момента, шуте, искам да остана сам — помолих го аз. Не желаех да виждам нито съчувствието, нито озадачението на лицето му. Молех се да повярва на лъжата ми, макар да се презирах за отвратителното нещо, което бях казал за Моли. Затова не отворих очи. Той взе свещите и си отиде.

Известно време лежах в мрака. Не можех да се понасям. Така бе най-добре, казвах си. Ако някога се върнех при нея, можех да оправя нещата. В противен случай поне нямаше да й вземат детето. Безкрайно си повтарях, че съм постъпил разумно. Ала не се чувствах разумен. Чувствах се предател.

 

 

Сънувах сън, едновременно жив и абсурден. Дялах черен камък. Безкрайно и монотонно. Използвах камата си за длето и един камък за чук. Пръстите ми бяха изранени и подути, защото често удрях тях вместо ръкохватката на ножа. Ала това не ме спираше. Дялах черен камък. И чаках някой да дойде и да ми помогне.

 

 

Една вечер се събудих и открих, че до леглото ми седи Кетъл. Изглеждаше по-стара, отколкото си я спомнях. През пергаментовия прозорец се процеждаше бледа зимна светлина и докосваше лицето й. Известно време я наблюдавах, преди да разбере, че съм буден. Когато забеляза това, тя поклати глава.

— Трябваше да се досетя, че и ти отиваш при Белия пророк.

Беше толкова странен. — Кетъл се наведе и прошепна: — Той не пуска Славея при теб. Казва, че си бил прекалено слаб за толкова жизнена гостенка. И че не искаш никой да знае, че си тук, поне засега. Но аз ще й кажа, че съм те видяла, нали?

Затворих очи.

 

 

Светла утрин. Почукване на вратата. Треската не ми позволяваше нито да спя, нито да стоя буден. Бях пил чай от върбова кора, докато ми се поду коремът. Въпреки това главата ми се пръскаше и все треперех или се потях. Отново се почука, по-силно, и Кетъл остави чашата, с която ме тормозеше. Шутът седеше до работната си маса. Той остави инструмента си, но старицата извика: „Аз ще отворя!“ и го направи още докато шутът казваше: „Не, остави на мен“.

Славея влетя вътре толкова рязко, че Кетъл изненадано възкликна. Певицата профуча покрай нея, като изтръскваше снега от шапката и плаща си, и стрелна шута с триумфален поглед. Той само добродушно й кимна, като че ли я очакваше, и без да каже нищо, се върна към работата си. Гневните искри, които хвърляха очите й, станаха още по-горещи и усетих задоволството й от нещо. Славея затръшна вратата след себе си и влезе в стаята като самия северен вятър. После седна на пода до леглото ми.

— Е, Фиц, страшно се радвам най-сетне да те видя. Кетъл ми каза, че си ранен. Щях да дойда по-рано, но ме отпращаха от вратата. Как си?

Опитах се да се съсредоточа. Щеше ми се да се движи по-бавно и да говори по-тихо.

— Тук е много студено — оплаках се недоволно. — И съм си изгубил обецата. — Бях го открил едва тази сутрин. Това ме ядоса. Не си спомнях защо е толкова важно, но постоянно ме гризеше. Което още повече усилваше главоболието ми.

Славея си свали ръкавиците. Едната й ръка все още бе бинтована. Тя ме докосна по челото с другата. Дланта й беше приятно студена. Странно, че студът толкова ме успокояваше.

— Той гори! — обвинително заяви певицата на шута. — Нямаш ли малко здрав разум да му дадеш чай от върбова кора?

Шутът продължи да дяла дървото.

— До коляното ти има цяло котле чай, ако не си го преобърнала. Ако успееш да го накараш да изпие още, ще се справиш по-добре от мен.

— Няма да е трудно — самонадеяно отвърна Славея. После с по-нежен глас се обърна към мен. — Обецата ти не е изгубена. У мен е. — Тя я извади от кесията на колана си. Някаква малка част от мен бе в достатъчно добро състояние, за да забележи, че певицата е топло облечена в планински дрехи. Докато ми слагаше обецата на ухото, усетих, че дланите й са студени и малко загрубели.

— Защо е у теб?

— Помолих Кетъл да ми я донесе — отвърна откровено Славея. — След като той не искаше да ме пусне при теб. Трябваше да имам нещо, с което да докажа на Кетрикен, че не лъжа. Днес разговарях с нея и със съветника й.

Името на кралицата проникна през блуждаещите ми мисли и ми помогна да се съсредоточа.

— Кетрикен! Какво си направила — извиках ужасено. — Какво й каза?

Славея се сепна.

— Ами, всичко, което трябва да знае, за да може да ти помогне. Че си жив. Че Искрен не е мъртъв и че ти ще го откриеш. Че трябва да прати вест на Моли, за да я окуражи да се грижи за детето ти, докато се завърнеш. Че…

— Аз ти се доверих! Доверих ти тайните си, а ти ме предаде. Какъв глупак съм бил — изпъшках отчаяно. Всичко, всичко беше изгубено.

— Не, аз съм глупакът — намеси се шутът и бавно се приближи и ме погледна. Никога не го бях виждал толкова блед. — Детето е твое — каза сякаш на себе си старият ми приятел. — Истинско дете от рода на Пророците. — Жълтите му очи мъждукаха като гаснещ огън. — Ти знаеш какво означава такава новина за мен. Защо? Защо ме излъга?

Не знаех кое е по-лошо — мъката в очите на шута или триумфът в погледа на Славея.

— Трябваше да излъжа, за да си запазя детето! Тя е моя дъщеря, а не наследница на Пророците! — отчаяно извиках аз. — Моя и на Моли! Дете, което ще отглеждаме и обичаме, а не инструмент в ръцете на някакъв си създател на крале. И Моли не бива да научи, че съм жив, от никой друг, освен от самия мен! Как можа да ми направиш такова нещо, Славея? Защо съм такъв идиот, защо изобщо разкрих тези неща на някого?

На лицето на Славея също се изписа оскърбено изражение. Тя сковано се изправи и задавено отвърна:

— Само се опитвах да ти помогна. Да ти помогна да направиш каквото трябва. — Вятърът отвори вратата зад нея. — Тя има право да знае, че съпругът й е жив.

— За коя говориш — попита един леден глас. За мой ужас Кетрикен влетя в стаята, следвана по петите от Сенч. И ме погледна. Лицето й беше ужасно. Скръбта я беше опустошила, бе издълбала дълбоки бръчки край устата й, беше стопила плътта на бузите й. Сега в очите й бушуваше и гняв. Вятърът, който бе нахлул с тях, ме вледени. После вратата се затвори и погледът ми обходи познатите лица. Стаичката сякаш се препълни с впити в мен студени очи. Запремигвах. Бяха толкова много, толкова близо, и всички ме гледаха. Никой не се усмихваше. Нямаше приветствени възгласи, нямаше радост. Само гняв, който бях събудил с предизвиканите от мен промени. Ето как посрещаха Катализатора. На нито едно от лицата не забелязвах изражението, което се бях надявал да видя.

Освен на лицето на Сенч. Той прекоси стаята с няколко крачки, като в движение свали ръкавиците си. Когато свали качулката на зимния си плащ, видях, че бялата му коса е завързана на воинска опашка. На главата си носеше кожена лента със сребърен медальон на челото. Елен с наведени за нападение рога. Знакът, който ми беше дал Искрен. Славея побърза да се отдръпне от пътя му. Без дори да я погледне, той седна на пода до леглото ми, взе ръката ми в своята и присви очи, щом хвана измръзналите ми пръсти.

— О, момчето ми, момчето ми! Мислех, че си умрял! Когато Бърич ми прати вестта, че е открил трупа ти, сякаш сърцето ми щеше да се пръсне. Думите, които си разменихме на раздяла… но ти си тук и си жив, макар че не си здрав.

Наведе се и ме целуна. Дланта, която притисна до бузата ми, бе мазолеста, белезите почти не се виждаха по загрубялата плът. Вгледах се в очите му и видях радост. Сълзи замъглиха очите ми.

— Наистина ли ще вземеш дъщеря ми, за да я качиш на престола? — Трябваше да попитам. — Поредното копеле за рода на Пророците… Ще позволиш ли да бъде използвана така, както използваха нас?

Лицето му се вцепени и той решително стисна устни.

— Ще направя всичко, каквото трябва, за да се погрижа на трона на Шестте херцогства отново да седне истински Пророк. Заклел съм се да го сторя. Ти също. — Погледът му срещна моя.

Смаяно го зяпнах. Той ме обичаше. Нещо повече, вярваше в мен. Вярваше, че притежавам силата и всеотдайността, които бяха сърцевината на живота му. И че може да ми наложи неща, по-тежки и студени, отколкото беше в състояние да си представи Славен въпреки цялата му омраза към мен. Вярата му в мен бе толкова твърда, че нямаше да се поколебае да ме хвърли в каквато и да било битка и да очаква всякаква саможертва от мен. От гърдите ми внезапно се изтръгна ридание и размърда стрелата в гърба ми.

— Няма край — извиках. — Този дълг ще ме преследва до гроба. По-добре да бях умрял! По-добре сега да умра! — Дръпнах ръката си от Сенч, без да мисля за болката, която ми причини това движение. — Остави ме!

Старият ми учител дори не мигна.

— Изгаря от треска — обвинително каза той на шута. — Не знае какво говори. Трябваше да му дадеш чай от върбова кора.

На устните на шута плъзна ужасна усмивка. Преди да успее да отговори обаче, се разнесе остър звук от разпорване. През намаслената кожа на прозореца се показа сива муцуна с бели зъби, последвана от тялото на вълка. Нощни очи прекатури лавицата със саксии върху оставените под тях свитъци, плъзна се по пода, спря между мен и припряно изправилия се Сенч и с ръмжене се заоглежда. „Ще ги убия всички, ако поискаш.“ Отпуснах глава на възглавницата. Моят чист див вълк. Ето в какво го бях превърнал. В същото, в каквото ме беше превърнал Сенч.

Отново ги огледах. Сенч стоеше със замръзнало лице. Всички други изглеждаха смаяни, някои тъжни, други разочаровани. Разтреперих се от отчаяние и треска.

— Съжалявам — казах немощно. — Никога не съм бил такъв, за какъвто ме смятахте. Никога.

В стаята се възцари мълчание. Огънят за миг запращя.

Притиснах лице към възглавницата и затворих очи. Изрекох думите, които бях принуден да кажа:

— Но ще открия Искрен. Някак си ще ви го доведа. Не защото съм такъв, за какъвто ме смятате — прибавих и бавно повдигнах глава. Видях, че на лицето на Сенч отново оживява надежда. — А защото нямам друг избор. Както винаги.

— Значи вярваш, че Искрен е жив — жадно попита Кетрикен и се понесе към мен като океанска буря.

Кимнах.

— Да — успях да промълвя. — Вярвам, че е жив. Усещам го в себе си. — Лицето й беше съвсем близо пред очите ми. Премигнах, очите ми се насълзиха.

— Тогава защо не се връща? Ранен ли е? Не го ли е грижа за онези, които остави? — Въпросите й се блъскаха в мен като хвърлени камъни.

— Мисля, че… — започнах аз, ала не можех. Не можех да мисля, не можех да говоря. Затворих очи. Заслушах се в дългото мълчание. Нощни очи започна да вие, после гърлено изръмжа.

— Може би за известно време трябва да го оставим — предложи Славея. — Не му е до това.

— Ти можеш да си вървиш — великодушно й отвърна шутът. — За съжаление аз все още живея тук.

 

 

На лов. Време е за лов. Поглеждам натам, откъдето влязохме, но Онзи без мирис го е покрил с друго парче еленова кожа. Врата, част от нас знае, че това е вратата, и ние отиваме при нея, тихо изскимтяваме и я побутваме с нос. Тя изтраква като капан, който се затваря. Онзи без мирис идва, стъпва леко и предпазливо. Пресяга се покрай мен, поставя светлата си лапа на вратата и я отваря. Измъквам се навън, отново в студения нощен свят. Приятно е пак да раздвижа мускулите си, да избягам от болката, тясната колиба и тялото, което не работи като това диво убежище от плът и козина. Нощта ни поглъща и ловуваме.

 

 

Беше друга нощ, друго време, преди, след, не знаех, дните ми не бяха свързани. Някой повдигна стоплилия се компрес от челото ми и го смени със студен.

— Съжалявам, шуте — промълвих аз.

— Трийсет и две — уморено рече някой. Сетне: — Дий — по-нежно прибави гласът. Хладни ръце повдигнаха главата ми. Към устните ми се приближи чаша. Опитах се да пия. Чай от върбова кора. Отвратено извърнах лице. Шутът избърса устата ми, седна на пода до леглото ми и се облегна на него. Повдигна свитъка си към светлината на лампата и продължи да чете. Беше късна нощ. Затворих очи и се опитах отново да намеря съня. Открих само неща, които бях объркал, доверие на много хора, което не бях оправдал.

— Ужасно съжалявам — казах аз.

— Трийсет и три — без да вдига поглед, отброи шутът.

— Какво „трийсет и три“ — попитах.

Той ме погледна изненадано.

— О, значи наистина си буден и говориш?

— Разбира се. Какво „трийсет и три“?

— За трийсет и трети път казваш „съжалявам“. На различни хора, но най-често на мен. Седемнайсет пъти вика Бърич. Вече не знам колко пъти вика Моли. И цели шейсет и два пъти каза: „Идвам, Искрен“.

— Сигурно те побърквам. Съжалявам.

— Трийсет и четири. Не. Бълнуваше доста еднообразно. Сигурно е от треската.

— Сигурно.

Шутът се върна към четивото си.

— Омръзна ми да лежа по корем — казах.

— Винаги можеш да се обърнеш по гръб — предложи той и думите му ме накараха да потръпна. — Искаш ли да ти помогна да се обърнеш на другата страна?

— Не. Така само още повече ще ме заболи.

— Кажи ми, ако промениш решението си. — И пак се зачете.

— Сенч не идва да ме види — отбелязах аз.

Шутът въздъхна и остави свитъка.

— Никой не е идвал. Дойде знахарката и ни се скара, че те безпокоим. Трябвало да те оставят на мира, докато извади стрелата от гърба ти. С други думи, до утре. Освен това Сенч и кралицата имат да обсъждат много неща. Откритието, че вие с Искрен сте живи, промени всичко за тях.

— Преди щеше да включи в разговорите и мен. — Замълчах. Знаех, че изпадам в самосъжаление, но не бях в състояние да се овладея. — Сигурно смятат, че вече не могат да ми имат доверие. Не че ги обвинявам. Сега всички ме мразят. Заради тайните, които криех. Заради всичко, в което ги провалих.

— О, не всички те мразят — внимателно възрази шутът. — Всъщност те мразя само аз.

Погледнах го. Циничната му усмивка ме успокои.

— Тайни — рече той и въздъхна. — Някой ден ще напиша дълъг философски трактат за силата на тайните, разкривани или пазени.

— Имаш ли бренди?

— Пийни си чай от върбова кора. — В гласа му долових кисела любезност, подсладена с мед. — Има много, нали знаеш. Цели ведра. Само за теб.

— Струва ми се, че треската ми е поотслабнала — отвърнах смирено.

Шутът долепи длан до челото ми.

— Така е. Засега. Но мисля, че лечителката няма да одобри, ако пак се напиеш.

— Знахарката я няма — отбелязах аз.

Той повдигна светлите си вежди.

— Бърич страшно щеше да се гордее с теб. — Но грациозно се изправи и отиде при дъбовия шкаф, като внимателно заобиколи спящия на топло пред огнището Нощни очи. Погледнах към поправения прозорец и после отново към шута. Сигурно бяха сключили някакво споразумение. Вълкът спеше толкова дълбоко, че дори не сънуваше. И коремът му беше пълен. Когато се пресегнах към него, лапите му потръпнаха. Отдръпнах се. Шутът тъкмо поставяше бутилка с две чаши върху поднос. Изглеждаше потиснат.

— Съжалявам.

— Вече ми го каза. Трийсет и пет пъти.

— Наистина съжалявам. Трябваше да ти се доверя и да ти призная за дъщеря си. — Нищо, нито треската, нито стрелата в гърба ми не можеше да ми попречи да се усмихвам, когато произнасях тези думи. Дъщеря ми! Опитах се да изрека чистата истина. Засрамих се, че усещането ми се струва толкова непознато. — Никога не съм я виждал, нали знаеш. Само с Умението. Не е същото. И искам да е моя. Моя и на Моли. Не дете, което принадлежи на едно кралство и трябва да носи някаква огромна отговорност. Просто момиченце, което бере цветя, прави свещи с майка си, прави… — запънах се и довърших: — … всичко, каквото правят обикновените деца. Сенч обаче няма да го допусне, нали? В момента, в който някой я посочи и каже: „Ето, тя може да стане наследница на Пророците“, дъщеря ми ще бъде изложена на опасност. Ще трябва да бъде пазена, ще я научат да се страхува, да претегля всяка своя дума, да обмисля всяка своя постъпка. Защо? Тя не е истинска кралска наследница. Тя е копелето на едно копеле. — С мъка изрекох тези сурови думи и се заклех никога да не позволя на никого да й ги каже в лицето. — Защо трябва да бъде изложена на такава опасност? Едно щеше да е, ако беше родена в дворец и я охраняваха сто стражници. Но тя има само Моли и Бърич.

— Бърич при тях ли е? Щом Сенч е избрал него, значи го смята за равностоен на сто стражници. Но е много по-дискретен — отбеляза шутът. Дали знаеше как ме измъчва това? Той донесе таблата и ми наля. Успях сам да вдигна чашата си. — За дъщеря ви. — Отпих и брендито опари гърлото ми.

— Е — казах, — Сенч още отначало е знаел и е пратил Бърич да я пази. Двамата са научили преди мен. — Защо се чувствах така, като че ли ми бяха откраднали нещо?

— Но не съм сигурен. — Шутът замълча, сякаш се чудеше дали е разумно да ми каже нещо. После видях, че отхвърля колебанията си. — Подредих частите от мозайката, изчислих времето. Мисля, че Търпение е подозирала. Тъкмо затова е започнала да праща Моли да се грижи за Бърич, когато беше ранен в крака. Той нямаше нужда чак от такива грижи и го знаеше също толкова добре, колкото и Търпение. Но Бърич е добър слушател, главно защото самият той почти не приказва. Моли е имала нужда от някой, с когото да споделя, може би от човек, който някога също е гледал копеле. Тогава всички се бяхме събрали в неговата стая… когато ме беше пратил там, за да се погрижи за рамото ми, помниш ли? Когато ти заключи вратата на покоите на Умен, за да го спасиш… — За миг шутът сякаш потъна в спомени. — Докато се качвах по стълбището към сеновала на Бърич, ги чух да спорят. Е, Моли спореше, а Бърич упорито мълчеше. Подслушах ги — откровено призна той. — Но не чух много. Тя настояваше Бърич да й донесял някаква специална билка. Бърич не искаше. Накрая й обеща да не казва на никого и я помоли добре да си помисли и да постъпи както желае, а не както смята за най-разумно. С това приключиха разговора, затова влязох. Моли се извини и си тръгна. После дойде ти и каза, че те напуснала. — Шутът замълча за миг. — Всъщност като се замисля, и аз не съм бил по-умен от теб, щом не се досетих още тогава.

— Благодаря — отвърнах сухо.

— Моля. Макар да признавам, че точно в онзи ден ни се бяха струпали много неща.

— Бих дал всичко, за да мога да се върна във времето и да й кажа, че нашето дете ще е най-важното нещо на света за мен. По-важно от краля и страната.

— О? Значи щеше да напуснеш Бъкип, за да я последваш и да я пазиш?

— Нямаше да мога — признах аз. Думите ме задавиха и ги промих с бренди.

— Зная, че нямаше да можеш. Разбирам те. Виждаш ли, никой не може да избегне съдбата си. Поне докато сме впримчени в хамута на времето. И никое дете не е в състояние да избегне бъдещето, което съдбата му определи — по-тихо прибави той. — Нито шут, нито копеле. Нито дъщеря на копеле.

Полазиха ме тръпки. Въпреки че не вярвах, се боях.

— Искаш да кажеш, че знаеш нещо за нейното бъдеще, така ли?

Шутът въздъхна и кимна. После се усмихна и поклати глава.

— Ето как стоят нещата за мен. Зная нещичко за това кой ще наследи Пророците. Ако родът продължи с наследница, след години несъмнено ще прочета някое древно пророчество и ще кажа: „А, да, ето, било е предсказано какво ще се случи“. Никой не разбира пророчествата преди да се изпълнят. Същото е като с конските подкови. Ковачът ти показва парче желязо и ти си мислиш, че няма да стане. Но след като мине през огъня и наковалнята, ето, подковата идеално пасва на копитото на коня ти.

— Според твоите думи пророците изричат предсказанията си така, че да са верни след свършения факт, така ли?

Той наклони глава.

— И също като добрия ковач, добрият пророк ти показва, че предсказанието е абсолютно точно. — Шутът взе празната чаша от ръката ми. — Трябва да спиш. Утре знахарката ще ти извади върха на стрелата. Ще имаш нужда от всичките си сили.

Кимнах и внезапно усетих, че клепачите ми натежават.

 

 

Сенч хвана китките ми и здраво ги дръпна надолу. Гърдите и бузата ми се притиснаха към твърдата дървена пейка. Шутът възседна краката ми и прикова хълбоците ми с тежестта си. Дори Кетъл бе опряла длани върху голите ми рамене и ме притискаше към дъската. Чувствах се като прасе, което ще колят. Славея стоеше наблизо с превръзки и леген гореща вода. Докато Сенч опъваше ръцете ми надолу, сякаш цялото ми тяло щеше да се разцепи от разлагащата се рана на гърба ми. Знахарката приклекна до мен. Зърнах клещите, които държеше. Черно желязо. Навярно взети на заем от ковача.

— Готови ли сте — попита тя.

— Не — изсумтях аз. Не ми обърнаха внимание. Не говореше на мен. Цялата сутрин беше работила върху мен, като че ли бях строшена играчка, стискаше и изцеждаше отвратителните течности от инфекцията в гърба ми, докато аз се гърчех и проклинах. Никой не забелязваше ругатните ми, освен шута, който предлагаше по-подходящи варианти. Той отново приличаше на себе си. Бе убедил Нощни очи да излезе. Усещах, че вълкът обикаля пред вратата. Бях се опитал да му обясня какво трябва да се направи. Често му бях вадил таралежови бодли и той имаше някаква представа за необходимата болка. Въпреки това споделяше ужаса ми.

— Започвай — каза Сенч на знахарката. Главата му беше над моята, брадата му драскаше обръснатата ми буза. — Спокойно, момчето ми — прошепна той в ухото ми. Студените клещи се притиснаха към възпалената ми плът.

— Не дишай тежко. Не мърдай — строго ми нареди знахарката. Опитах. Струваше ми се, че ги забива в гърба ми в търсене на опора. След цяла вечност тя каза: — Дръжте го. — Клещите се стегнаха. Жената дръпна и разкъса гърба ми.

Поне така го усетих. Спомням си изстъргването на метал в кост. Мигом забравих решението си да не викам. Изревах от болка и изгубих съзнание. Отново потънах на онова смътно място, до което не могат да стигнат нито сънят, нито бодърстването. По време на треската добре го бях опознал.

 

 

Реката на Умението. Бях в нея и тя беше в мен. Само на една крачка, винаги бе била само на една крачка. Откъсване от болката и самотата. Бърза и сладостна. Олюлявах се в нея, разпадах се като разплетено плетиво. Цялата ми болка също се разпадаше. „Не — твърдо ми забрани Искрен. — Върни се, Фиц.“ Като че ли казваше на малко дете да се дръпне от огъня. Подчиних се.

 

 

Като изплуващ на повърхността гмурец, се озовах отново на твърдата пейка и чух гласовете над себе си. Светлината изглеждаше слаба. Някой възкликна, че имало много кръв, и поиска кърпа с увит в нея сняг. Усетих, че я притискат към гърба ми, и в същия миг върху чергата падна подгизнал червен парцал. Петното плъзна по вълната и аз потекох заедно с него. Плувах и в стаята гъмжеше от черни точици. Знахарката се суетеше край огъня, после извади от пламъците нажежен до бяло ръжен и тръгна мен.

— Чакай! — Ужасено извиках аз и се надигнах от пейката, ала Сенч ме хвана за раменете.

— Трябва — строго ми каза той и ме стисна като в менгеме. Знахарката се приближи. Отначало усетих само натиска на притиснатото към гърба ми желязо. До ноздрите ми достигна мирисът на собствената ми горяща плът и си помислих, че не ме е грижа, докато внезапната болка не ме дръпна по-рязко от клуп на бесилка. Чернотата се надигна и ме повлече надолу.

— Обесен над вода и изгорен! — отчаяно извиках аз. Зави вълк.

 

 

Изплуване. Издигане нагоре, все по-близо до светлината. Бях потънал надълбоко, водите бяха топли и изпълнени със сънища. Опитах самия край на съзнанието, поех дъх от деня.

Сенч.

— Поне можеше да ми кажеш, че е жив и че е при теб. В името на Еда и Ел, шуте, колко пъти съм ти се доверявал?

— Почти също толкова, колкото и не си — язвително отвърна шутът. — Фиц ме помоли да запазя в тайна, че е тук. И аз го криех, докато не се намеси оная певица. Какво толкова, ако го бяхте оставили да си почине, преди да му извадят стрелата? Чу бълнуванията му. Прилича ли ти на човек, който е в мир със себе си?

Сенч въздъхна.

— Можеше да ми кажеш. Знаеш какво щеше да означава за мен да науча, че е жив.

— А ти знаеш какво щеше да означава за мен да зная, че има наследница на Пророците — отвърна шутът.

— Казах ти още щом съобщих на кралицата!

— Да, но откога знаеше за нейното съществуване? Откакто прати Бърич да пази Моли ли? При предишното си идване тук си знаел, че Моли носи неговото дете, но не ми каза нищо.

Сенч рязко си пое дъх.

— Предпочитам да не споменаваш тези имена, дори тук. Не съм ги казал дори на кралицата. Трябва да разбереш, шуте. Колкото повече хора знаят, толкова по-голяма е опасността за детето. Изобщо нямаше да разкрия съществуването й, ако детето на кралицата не беше умряло и не смятахме Искрен за мъртъв.

— Забрави надеждите си да го скриеш. Певицата знае името на Моли, а менестрелите не пазят тайни. — Гласът му ясно показваше презрението му към Славея. — Е, какво възнамеряваш да правиш, Сенч? Да представиш дъщерята на Фиц за дете на Искрен ли? Да я откраднеш от Моли и да я дадеш на кралицата, за да я отгледа като своя наследница? — Говореше убийствено тихо.

— Хм… времената са тежки и нуждата е огромна… но… няма да я открадна, не. Бърич ще разбере и мисля, че може да обясни на момичето. Освен това какво може да предложи тя на дъщеря си? Бедна свещарка, лишена от занаята си… как ще се грижи за нея? Защото детето заслужава нещо повече. Както и майката. И ще направя всичко възможно, за да се погрижа за нея. Но бебето не може да остане при нея. Помисли, шуте. Щом и други научат, че е от рода на Пророците, детето ще е в безопасност единствено на трона или на опашка за него. Тази жена слуша Бърич. Той може да я накара да го разбере.

— Не съм толкова сигурен, че ще накараш Бърич да го разбере. Той вече е дал едно дете на кралството. Може да не сметне, че е разумно да го прави още веднъж.

— Понякога няма разумен избор, шуте, и въпреки това човек трябва да вземе решение.

Струва ми се, че издадох тих звук, защото двамата бързо дойдоха при мен.

— Момко? — Тревожно попита Сенч. — Буден ли си?

Реших, че съм буден. Лекичко отворих едното си око. Нощ. Светлина от огнището и няколко свещи. Сенч, шутът и бутилка бренди. И аз. Не чувствах гърба си по-добре. Треската ми като че ли не бе отслабнала. Преди дори да се опитам да помоля, шутът поднесе към устните ми чаша. Проклетият чай от върбова кора. Бях толкова жаден, че го изпих до дъно. В следващата чаша имаше възхитително солен месен бульон.

— Страшно съм жаден — успях да кажа, когато го изпих. Устните ми лепнеха от жажда.

— Изгуби много кръв — излишно поясни Сенч.

— Искаш ли още бульон — попита шутът.

Немощно кимнах. Той взе чашата и отиде при огнището. Сенч се наведе към мен и странно настойчиво прошепна:

— Кажи ми нещо, Фиц. Мразиш ли ме, момко?

Отначало не знаех какво да му отговоря. Ала мисълта да мразя Сенч означаваше прекалено голяма загуба за мен. Обичаха ме твърде малко хора на света. Не можех да мразя нито един от тях. Поклатих глава.

— Но не ми взимай детето — бавно казах, като внимателно изговарях думите.

— Не се бой — нежно отвърна той. Старческата му ръка приглади косата ми. — Ако Искрен е жив, няма да има нужда. Засега тя е в безопасност. И ако крал Искрен се завърне и заеме трона си, с Кетрикен ще родят свои деца.

— Обещаваш ли — помолих го аз.

Сенч срещна погледа ми. Шутът ми донесе бульона и Сенч отстъпи, за да му направи място. Тази чаша бе по-топла. Сякаш самият живот се вливаше в мен. Когато я изпих, можех да говоря по-силно.

— Сенч — казах аз. Той се беше отдалечил до огнището и се взираше в него. Когато го повиках, рязко се обърна към мен.

— Не ми обеща — напомних му.

— Вярно — мрачно се съгласи той. — Не ти обещах. Времената са прекалено несигурни за такова обещание.

Дълго само го гледах. След много време Сенч поклати глава и се извърна. Не можеше да срещне очите ми. Но не ме излъга. Значи всичко зависеше от мен.

— Имаш мен — тихо му казах аз. — Ще направя всичко възможно, за да ти доведа Искрен и да го върна на трона. Ако се наложи, ще имаш моята смърт. Нещо повече, ще имаш живота ми, Сенч. Но не и този на детето ми. Не и живота на моята дъщеря.

Той ме погледна и бавно кимна.

 

 

Възстановявах се бавно и мъчително. Струваше ми се, че трябва да се наслаждавам на всеки ден в меко легло, на всяка хапка храна, на всеки миг спокоен сън. Ала не беше така. Измръзналата кожа на пръстите на ръцете и краката ми се белеше и се закачаше за всичко, а новата отдолу бе ужасно нежна. Знахарката идваше всеки ден да ме преглежда. Твърдеше, че трябвало да поддържа раната на гърба ми отворена, за да може да тече. Омръзна ми от отвратително смърдящите превръзки, които сваляше, и още повече ми омръзна да човърка раната, за да не се затвори прекалено рано. Напомняше ми на гарван, кълвящ умиращо животно, и когато един ден нетактично й го казах, тя ми се изсмя.

След няколко дни отново бях на крака. Научих се да притискам лакти към тялото си, за да огранича движенията на гръбните си мускули, научих се да вървя така, сякаш балансирам с кошница яйца на главата. Въпреки това бързо се уморявах и често нощем отново изгарях от треска. Всеки ден ходех на баня и макар че отпускането в горещата вода успокояваше тялото ми, нито за миг не забравях, че именно там Славен се беше опитал да ме удави и че там бях видял Бърич повален на земята. Тогава в главата ми започваше да кънти „Ела при мен, ела при мен“ и скоро не можех да мисля за нищо друго, освен за Искрен. Това не ми носеше покой. Започнах да планирам всички подробности от предстоящото си пътуване. Направих мислен списък на снаряжението, което трябваше да измоля от Кетрикен, и дълго умувах дали да взема кон. Накрая се отказах. Нямаше къде да му осигуря паша и не исках да го мъча. Не можех да взема кон, само за да го уморя от глад. Знаех също, че скоро трябва да помоля да ме допуснат в библиотеката, за да потърся оригинала на Искреновата карта. Ужасявах се от срещата с Кетрикен, защото тя изобщо не ме бе повикала.

Всеки ден си напомнях за тези неща, всеки ден ги отлагах за утре. Все още не можех да вървя много, без да си почивам. Нарочно започнах да се насилвам да ям повече и да увеличавам физическото напрежение. Шутът често идваше с мен на тези разходки. Знаех, че мрази студа, но безмълвната му компания ми доставяше прекалено голямо удоволствие, за да му предложа да си стои на топло. Веднъж ме заведе да видя Сажда и тя ме посрещна с такава радост, че оттогава започнах ежедневно да я посещавам. Коремът на старата кобила се издуваше от жребчето на Дорест — щеше да се ожреби в началото на пролетта. Изглеждаше здрава, но възрастта й ме безпокоеше. Кроткото й присъствие удивително ме успокояваше. Раната ме болеше, когато се грижех за нея, но въпреки това го правех. Грижех се и за Дорест. Енергичният млад жребец имаше нужда от повече внимание, отколкото получаваше. Бърич страшно ми липсваше.

Вълкът идваше и си отиваше, когато си иска. Присъединяваше се към нас с шута по време на разходките ни, после влизаше в колибата по петите ни. Почти ме безпокоеше бързината, с която се приспособяваше. Шутът мърмореше, че по вратата имало следи от нокти и по чергите оставали валма козина, но двамата си допадаха. На работната маса започнаха да се появяват части от марионетка на вълк. Нощни очи хареса кимионовия сладкиш, който беше любим и на шута. Втренчено го наблюдаваше винаги, когато ядеше, и на пода в краката му се събираха цели локвички слюнка, докато шутът не се смилеше над него. Скарах се и на двамата, напомних им какво може да се случи със зъбите и козината му от много сладко, ала те не ми обърнаха внимание. Сигурно малко ревнувах, докато един ден Нощни очи не ме попита: „Защо да не вярвам на онези, на които имаш доверие ти?“ Нямаше какво да му отговоря.

— Кога стана майстор на играчки — небрежно попитах шута веднъж. Бях се подпрял на масата му и наблюдавах как пръстите му нанизват на конеца крайниците и тялото на една марионетка. Вълкът лежеше в краката ни и спеше.

Той сви едното си рамо.

— Когато пристигнах, разбрах, че в двора на крал Ейод няма място за шут. — Той въздъхна. — Пък и нямах желание да съм шут на друг, освен на крал Умен. Затова затърсих друг начин да си изкарвам прехраната. Една вечер, доста пиян, се запитах в каква роля съм най-добър. „Ами, в тази на марионетка“ — отговорих си. Съдбата да ме дърпа за конците и после да ме захвърля. И реших, че вече няма да танцувам по заповед на конците, а че самият аз ще ги дърпам. На другия ден подложих решението си на проверка и установих, че ми харесва. Простите играчки, с които бях израснал, и онези, които бях виждал в Бък, изглеждаха невероятно чудни на планинските деца. Открих, че почти не се налага да общувам с възрастните, което напълно ме устройваше. Децата тук от малки се научават да ловуват, да тъкат и да обработват земята. Затова търгувам с тях, за да си осигурявам необходимото. Децата много по-бързо възприемат необичайното. Те признават любопитството си, разбираш ли, без да презират онова, което го предизвиква.

Светлите му пръсти внимателно завързаха възела. Той вдигна творението си и го накара да ми потанцува.

Наблюдавах веселата му игра с желанието като дете да съм имал толкова пъстро боядисана и фино огладена кукла.

— Искам дъщеря ми да има такива неща — чух се да казвам. — Хубави играчки и меки пъстри ризи, красиви панделки и кукли.

— Ще има — сериозно ми обеща той. — Ще има.

 

 

Дните бавно се нижеха. Ръцете ми възвърнаха нормалния си вид, дори отново ми излязоха мазоли. Знахарката каза, че нямало нужда да ми превързват гърба. Започнах да ставам неспокоен, ала знаех, че все още нямам достатъчно сили, за да тръгна на път. Нервността ми на свой ред въздейства на шута. Не бях забелязал, че се разхождам из стаята, докато една вечер той не стана от стола си и не премести масата на пътя ми, за да ме накара да променя курса си. И двамата се засмяхме, но това не разпръсна скритото напрежение. Убеждавах се, че прогонвам спокойствието навсякъде, където отида.

Кетъл редовно ме посещаваше и ме разсейваше с познанията си за Белия пророк. В свитъците често се споменавал Катализатора. Понякога шутът участваше в разговорите ни, но обикновено просто сумтеше, докато старицата се опитваше да ми обясни всичко. Почти ми липсваше киселата й мълчаливост.

Признавам също, че колкото повече приказваше, толкова повече се чудех, че една жена от Бък изобщо е рискувала толкова много да се отдалечи от дома си, за да се посвети на чуждо учение, което някой ден пак щеше да я върне в родината й. Но предишната Кетъл отново се проявяваше, когато тя отклоняваше плахо зададените ми въпроси.

Идваше и Славея, макар и не толкова често, колкото старицата, и избираше моментите, когато шута го нямаше. Двамата като че ли не можеха да стоят в една и съща стая, без да се заяждат. Още щом започнах да ставам от леглото, тя ме убеди да излизам навън заедно с нея, навярно за да избегне компанията на шута. Предполагам, че тези разходки са ми били от полза, ала не ми бяха приятни. Зимният студ ми бе дошъл до гуша, а разговорите с нея ме караха да се чувствам неспокоен. Често приказваше за войната в Бък, разправяше ми слухове, които чуваше от Сенч и Кетрикен, защото редовно се срещала с тях. Вечер им пеела и доколкото можела със здравата си ръка, свирела на взета на заем арфа. Живеела в главната зала на кралската резиденция. Този дворцов живот, изглежда, й допадаше. Често изглеждаше въодушевена и възбудена. Пъстрите дрехи на планинците подчертаваха тъмната й коса и очи, а студът караше лицето й да поруменява. Очевидно напълно се беше възстановила от нещастията си и отново бе изпълнена с жизнерадост. Дори ръката й бързо заздравяваше и Сенч й беше помогнал да си намери дърво за нова арфа. Срамувах се, че оптимизмът й само ме кара да се чувствам по-стар, слаб и уморен. Час-два с нея ме изтощаваха така, сякаш съм упражнявал своеволна кобилка. Постоянно ме караше да се съгласявам с нея. Често не можех.

— В негово присъствие ставам нервна — веднъж ми каза тя в една от честите си речи против шута. — Не е заради цвета на кожата му, а заради поведението му. Никога не е любезен с никого, даже с децата, които идват да купуват играчките му. Забелязал ли си как ги дразни и им се подиграва?

— Той ги обича и те го обичат — уморено отвърнах аз. — Не ги дразни от жестокост. Дразни ги така, както дразни всички. На тях им харесва. Никое дете не обича да му говорят снизходително. — Кратката разходка ме бе изтощила, ала не исках да й го призная. И ми беше омръзнало все да го защитавам.

Славея не отговори. Усетих, че Нощни очи ни следи. Той претича от убежището на група дървета до покритите със сняг храсти на една крайпътна градина. Съмнявах се, че присъствието му в града е голяма тайна, но изглежда, не можеше спокойно да се движи по улиците. Близостта му, кой знае защо, ми подейства успокоително.

Опитах се да сменя темата.

— От няколко дни не съм виждал Сенч. Не ми се ще да разпитвам за него. Но той не идва при мен и аз няма да отида при него. Не го мразя, но не мога да му простя плановете, които кроеше за детето ми.

— Снощи му пях. — Тя се усмихна. — Беше на върха на остроумието си. Дори успя да накара Кетрикен да се засмее. Не мога да повярвам, че години наред е живял толкова усамотено. Той привлича хората към себе си както цвете — пчели. Знае как възможно най-кавалерски да покаже на една жена, че й се възхищава. И…

— Сенч ли — възкликнах смаяно. — Сенч — кавалер?!

— Разбира се — весело отвърна Славея. — Когато иска, е много очарователен. Снощи пях за двамата с Кетрикен и той ми благодари извънредно мило. Говори като истински благородник. — Тя отново се усмихна. Очевидно думите на Сенч й бяха направили огромно впечатление. Просто не можех да си представя Сенч като ухажор. Тъй като нямаше какво да й кажа, я оставих на приятните й спомени. След малко тя неочаквано прибави: — Нали знаеш, той няма да дойде с нас.

— С нас ли? Къде? — Зачудих се дали неотдавнашната ми треска не е направила ума ми по-муден или просто мисълта на певицата скача като бълха.

Славея успокоително ме потупа по рамото.

— Уморен си. По-добре да се връщаме. Винаги познавам, когато си уморен, защото задаваш най-невероятни въпроси. — Тя си пое дъх и се върна на темата. — Сенч няма да дойде с нас да търсим Искрен. Трябва да се върне в Бък, за да съобщи за пътуването ти и да окуражи народа. Разбира се, той ще уважи твоето желание и няма да споменава за теб. Ще каже само, че кралицата е тръгнала да търси краля, за да го върне на трона.

Замълча за миг и се опита небрежно да прибави:

— Сенч ме помоли да му измисля няколко прости песнички, за да могат лесно да се научават и пеят. — Усмихна ми се и видях, че молбата му й е доставила огромно удоволствие. — Той ще ги разпространи из кръчмите и странноприемниците и те като семена ще поникнат и сами ще продължат нататък. Прости песнички за това, че Искрен ще се върне, за да оправи нещата, и че на трона ще се възкачи наследник на Пророците, за да обедини Шестте херцогства в победа и мир. Според него е най-важно да повдигаме духа на народа, да поддържаме вярата в завръщането на Искрен.

Умът ми успя да си проправи път сред приказките й за песни и предсказания.

— Ние, казваш? Кои ние? И къде отиваме?

Тя си свали ръкавицата и пипна челото ми.

— Пак ли имаш треска? Може би мъничко. Хайде да се прибираме. — И когато тръгнахме обратно по тихите улици, търпеливо каза: — Ние с теб и Кетрикен отиваме да търсим Искрен. Забрави ли защо дойде в Планините? Кетрикен казва, че пътят щял да е тежък. До мястото на битката не се стигало много трудно. Но ако бил продължил нататък, Искрен трябвало да е тръгнал по някой от древните пътища, отбелязани на нейната стара карта, а тях вече можело да ги няма. Баща й естествено не бил във възторг от замисъла й. Мислите му били насочени единствено към войната със Славен. „Докато ти търсиш мъжа си, твоят лъжлив брат се опитва да пороби народа ни!“ — тихо й казал. Затова кралицата трябва да събере провизии и да вземе със себе си само онези, които доброволно искат да я последват, вместо да останат и да се бият със Славен. Те не са много, естествено, и…

— Искам да се прибера при шута — немощно я прекъснах аз. Виеше ми се свят и стомахът ме присвиваше. Бях забравил, че в двора на крал Умен постоянно се бях чувствал така. Защо бях очаквал тук да е различно? Разработваха планове, уреждаха всичко, после ми казваха какво искат от мен и аз го изпълнявах. Моята роля винаги се беше свеждала до това. Да отида някъде и да убия някого, човек, когото не познавах. Не знаех защо изведнъж се удивлявам на това, че са обмислили нещата без мое участие, като че ли съм кон, който само чака да го оседлаят, да го яхнат и да го пришпорят.

Е, нали тъкмо такава сделка бях предложил на Сенч, напомних си аз. Да получат живота ми, ако оставят на мира дъщеря ми. Защо се изненадвах? Защо изобщо се безпокоях? Просто трябваше да се върна при шута, да спя, да ям и да събирам сили, докато не ме повикат.

— Добре ли си? — загрижено попита Славея. — Никога не съм те виждала толкова блед.

— Нищо ми няма — тъпо я успокоих аз. — Просто си мислех, че ще ми е приятно известно време да помагам на шута да прави кукли.

Тя се намръщи.

— Все пак не разбирам какво виждаш в него. Защо не се настаниш някъде по-близо до нас с Кетрикен? Вече нямаш нужда от много грижи, време е да заемеш полагащото ти се място до кралицата.

— Когато кралицата ме повика, ще отида при нея — отвърнах аз.