Робин Хоб
Тронът (21)

20
Джаампе

Столицата Джаампе е по-стара от Бъкип, също както управляващата фамилия на Планинското кралство е по-древна от рода на Пророците. Като град, Джаампе е толкова различен от крепостта Бъкип, колкото Пророческите монарси се различават от философските водачи от династията на Жертвите.

В Джаампе има само няколко постоянни сгради. Вместо това по грижливо планираните и изобилстващи от градини пътища има места, където могат да отсядат планинските номади. Има определено място за пазар, ала търговците се менят в съответствие със сезоните. За една нощ могат да изникнат десетки шатри и техните обитатели увеличават населението на столицата за седмица или месец, само за да изчезнат безследно. След това Джаампе е постоянно променящ се град от шатри, обитавани от енергичния, живеещ на открито планински народ.

Домовете на управляващата фамилия и техните близки, които решат да останат целогодишно при тях, изобщо не приличат на нашите замъци и дворци. Те са изградени около огромни дървета, чиито дънери и клони през годините търпеливо са били научени да осигуряват скеле за сградата. Тази жива постройка се увива с плат, изтъкан от нишки от дървесна кора. По този начин стените могат да приемат заоблените форми на лале или яйце. Платът се покрива с пласт глинена мазилка, която се боядисва с лъскава боя от смола в любимите на планинците ярки краски. Някои се изрисуват с образи на фантастични същества или декоративни мотиви, но повечето са без украса. Господстват лилавите и жълтите цветове и разположеният в сянката на гигантските планини град напомня на пролетна морава с минзухари.

Около тези сгради и по кръстопътищата в този номадски „град“ има градини. Всяка от тях е уникална. Някоя може да се развива около пън с необичайна форма, алпинеум или красиво парче дърво. Там може да растат благоуханни билки, пъстри цветя или други растения. В средата на една от най-красивите блика извор с гореща вода. Там отглеждат растения с месести листа и цветя с екзотичен аромат, донесени от по-топлите земи за радост на планинците. Често на раздяла гостите оставят дарове в градините — дърворезби, красиви съдове или просто алпинеум от пъстри камъчета. Градините не принадлежат, на никого и всички се грижат за тях.

В Джаампе има горещи извори, в някои от които водата може да попари човек, а други просто са хладки. Те се използват и като обществени бани, и като източник на топлина за някои от по-малките къщи. Във всяка сграда, във всяка градина, на всеки ъгъл посетителите откриват строгата красота и простите цветове и форми, които са идеал на планинците. Човек остава с цялостно впечатление за покой и радост сред естествената природа. Простият начин на живот понякога те кара да се замислиш за собствения си избор.

Беше нощ. Не си спомням нищо друго, освен че бяха изтекли дълги дни на болка. Преместих тоягата си и направих още една крачка. Отново преместих тоягата. Движехме се бавно. Снежинките във въздуха заслепяваха очите повече от мрака. Не можех да избягам от кръжащия вятър, който ги носеше. Нощни очи тъчеше пътека около мен и насочваше колебливите ми стъпки, сякаш това щеше да ми помогне да побързам. Сегиз-тогиз тревожно виеше. Тялото му бе напрегнато от страх и умора. Той усети мирис на дим, и кози… „… не да те издам, братко. А да ти помогна. Не го забравяй. Имаш нужда от някого с ръце. Но ако се опитат да ти направят нещо лошо, само ме повикай и ще дойда. Няма да съм далеч…“

Не можех да накарам ума си да се съсредоточи върху мислите му. Усещах мъката му, че не може да ми помогне, и страха му, че може да ме вкарва в капан. Реших, че сме спорили, ала не си спомнях за какво съм настоявал аз. Така или иначе, Нощни очи беше спечелил, просто защото знаеше какво иска. Краката ми се подхлъзнаха по отъпкания сняг на пътя и аз се свлякох на колене. Вълкът клекна до мен и зачака. Опитах се да легна и той ме захапа за китката. Внимателно ме задърпа, но нещото в гърба ми внезапно избухна в пламъци. Изпъшках.

„Моля те, братко. Напред има колиби и вътре свети. Огън и топлина. Там има някой с ръце, който може да почисти лошата рана в гърба ти. Моля те. Стани. Само още веднъж.“

Повдигнах глава и се втренчих. Пред нас имаше нещо, нещо, около което пътят се раздвояваше. Сребристата лунна светлина го огряваше, но не можех да разбера какво е. Запремигвах и то се превърна в дялан камък, по-висок от човешки ръст. Нямаше конкретна форма, просто бе красиво изгладен. Голите вейки наоколо напомняха за шубраци. Заобикаляше го каменна стена. Сняг покриваше всичко. Кой знае защо, това ме накара да си помисля за Кетрикен. Опитах се да се изправя, но не успях. Нощни очи мъчително заскимтя. Не можах да оформя мисъл, за да го успокоя. Трябваше да напрегна всичките си сили, за да остана на колене.

Не чух стъпки, но усетих внезапно усилилото се напрежение на вълка. Отново вдигнах глава. Някъде далеч зад градината някой вървеше в нощта. Висок и слаб, загърнат в дебел плащ, с ниско нахлупена качулка. Наблюдавах го. „Смъртта“ — помислих си. Само смъртта можеше да се движи толкова безшумно, да се плъзга толкова плавно в тази ледена нощ.

— Бягай — промълвих на Нощни очи. — Няма смисъл да вземе и двама ни. Бягай.

Странно, той се подчини и изчезна. Когато завъртях глава, не го видях, но усетих, че не е далеч. Силата му ме напусна, сякаш бях съблякъл топла дреха. Част от мен се опита да тръгне с него, да се вкопчи във вълка и да стане вълк. Копнеех да напусна това измъчено тяло.

„Ако се наложи, братко. Ако се наложи, няма да те отблъсна.“

Щеше ми се да не го бе казвал. Това не ми помагаше да устоя на изкушението. Бях си обещал да не му причинявам това, ако трябва да умра, а да го оставя свободен и чист от мен да си създаде друг живот. Ала колкото повече се приближаваше Смъртта, толкова повече основателни причини откривах да се откажа от това обещание. Здравото диво тяло и простият живот в настоящето ме зовяха.

Фигурата бавно растеше. Измъчваха ме студ и болка. Можех да тръгна с вълка. Събрах сетните си сили, за да издържа.

— Насам — изхриптях на Смъртта. — Тук съм. Ела ме вземи и най-сетне да свършваме с това.

Той ме чу. Видях, че спира и се вцепенява, сякаш се боеше. После внезапно забърза към мен. Нощният вятър развяваше белия му плащ. Изправи се до мен, висок, строен и мълчалив.

— Аз дойдох при теб — чух се да промълвявам. Изведнъж той приклекна и зърнах костеливото му лице. Вдигна ме и ме понесе. Ръката му болезнено притискаше гърба ми. Изгубих съзнание.

 

 

Топлината се връщаше в тялото ми и носеше болка. Вятърът навън бушуваше като океан. Усетих мирис на чай и димче, на боя, талаш и на вълнената черга, върху която лежах. Лицето ми гореше. Не можех да спра да треперя, може би движението събуждаше парещата болка в гърба ми. Ръцете и краката ми пулсираха.

— Възлите на плаща ти са замръзнали. Ще отрежа връзките. Лежи спокойно. — Гласът му прозвуча странно внимателно. Не бях свикнал с такъв тон.

Успях да отворя едното си око. Лежах на пода. Гледах към каменно огнище, в което бумтеше огън. Някой се бе навел над мен. Видях проблясващо острие, което се приближаваше към гърлото ми, ала не можех да помръдна. Усетих, че реже нещо, и не знаех дали пронизва плътта ми. Сетне отметнаха плаща ми.

— Замръзнал е за ризата ти — прошепна някой. Почти ми се стори, че познавам гласа. Ахване. — Кръв. Това е замръзнала кръв. — Плащът ми издаде странен звук като от разпорване. После някой седна на пода до мен.

Бавно извъртях очи, ала не можех да повдигна глава, за да видя лицето. Виждах само стройно тяло, облечено в някаква дреха от бяла вълна. Ръце с цвят на стара слонова кост запретнаха ръкавите. Пръстите бяха дълги и тънки, китките — костеливи. След малко той рязко се изправи, за да донесе нещо. За известно време останах сам. Затворих очи. Когато ги отворих, пред главата ми имаше съд от синя глина. От него се надигаше пара. Усетих мирис на върба и калинка.

— Спокойно — каза гласът и за миг костеливата ръка успокоително легна на рамото ми. После по гърба ми се разля топлина.

— Пак ми тече кръв — промълвих.

— Не. Намокрям ризата, за да я отлепя. — Гласът отново ми се стори познат. Затворих очи. Отвори се и се затвори врата. Обля ме вълна студен въздух. Усетих, че мъжът до мен вдига глава. — Можеше да почукаш — с престорена строгост рече той. По гърба ми пак потече топла струйка вода. — Даже човек като мен понякога има други гости.

Към мен припряно се приближиха стъпки. Някой седна на пода. Видях гънки на поли. Женска ръка отметна косата от челото ми.

— Кой е този, свещени?

— Нямам представа. Но само му виж гърба.

Чух жената да ахва.

— Всичко това кръв ли е? Как е останал жив? Трябва да го стоплим и да почистим кръвта. — Тя изхлузи ръкавиците ми. — О, клетникът, краищата на пръстите му съвсем са почернели — ужасено възкликна жената.

Не исках да ги виждам. Откъснах се от всичко.

Известно време отново бях вълк. Обикалях из непознато село, като внимавах за кучета и други живи същества, но наоколо цареше бяла тишина и снегът се сипеше на парцали. Открих колибата, която търсех, но не посмях да вляза. След малко като че ли направих всичко, което можех, и отидох да ловувам. Убих, нахраних се, наспах се.

Когато отново отворих очи, стаята се обливаше в бледата светлина на деня. Стените бяха заоблени. Отначало си помислих, че очите ми не се фокусират, после познах формата на планинската къща. Дебели вълнени черги на пода, прости дървени мебели, прозорец от намаслена кожа. Две кукли опираха глави една в друга на лавицата до дървен кон с каручка. В ъгъла висеше марионетка на ловец. На масата имаше парчета ярко боядисано дърво. Усетих свежия мирис на стърготини и боя. „Марионетки“ — помислих си. Някой правеше марионетки. Лежах по корем на легло, завит с одеяло. Беше ми топло. Кожата на лицето, ръцете и краката ми неприятно гореше, но можех да не им обръщам внимание, защото в гърба ме пронизваше ужасна болка. Устата ми не бе много суха. Дали бях пил нещо? Като че ли мъгливо си спомнях вкуса на горещ чай. До леглото ми се приближиха крака, обути в плъстени пантофи. Някой се наведе над мен и повдигна одеялото. Студен въздух погали кожата ми. Сръчни ръце опипаха мястото около раната.

— Страшно е слаб. Ако не беше толкова изпосталял, щеше да има по-голям шанс — тъжно каза глас на старица.

— Ще изгуби ли пръстите на ръцете и краката си? — Женски глас. Млада жена. Не я виждах, но беше наблизо. Старицата се наведе над мен и започна да огъва пръстите ми и да ги стиска. — Ако остане жив, няма да ги изгуби — спокойно отвърна тя. — Но ще го болят, защото трябва да смени цялата измръзнала кожа и плът. Те обаче не са най-страшното. Може да го убие инфекцията в гърба. В раната има нещо. Както изглежда, връх на стрела и част от пръчката.

— Не можеш ли да я извадиш — обади се отнякъде мъжът с ръце като от слонова кост.

— Няма нищо по-просто — отвърна жената. Говореше на бъкски с планински акцент. — Но пак ще изгуби кръв, а не му е останала много. И заразата може да потече с нея и да обхване цялото му тяло. — Тя въздъхна. — Ще ми се да беше жива Джоунки. Тя беше много опитна в тези неща. Именно Джоунки извади стрелата от гърдите на принц Руриск. Раната къркореше с всеки негов дъх и въпреки това тя не го остави да умре. Аз не съм чак такава лечителка, но ще опитам. Ще пратя чирака си с мехлем за ръцете, краката и лицето му. Всеки ден хубаво му натърквайте кожата с него и не се плашете, че се бели. Колкото до гърба му, трябва да го налагаме с компрес, за да изсмучем отровите от раната. Трябва да му давате да яде и пие колкото може да поема. Оставете го да почива. И след седмица ще извадим стрелата с надеждата, че е укрепнал достатъчно, Джофрон. Знаеш ли добър компрес за изсмукване на отрова?

— Знам един-два. Трици и подрумче например — отвърна младата жена.

— Ще свърши работа. Ще ми се да можех сама да се погрижа за него, но трябва да ида при други. Снощи са нападнали Кедров хълм. Пристигна гълъб с вестта, че след оттеглянето на ратниците имало много ранени. Трябва да го оставя при вас.

— При това в моето легло — мрачно прибави мъжът с ръце като от слонова кост. Чух вратата да се затваря след знахарката.

Поех си дъх, но нямах сили да говоря.

Чух мъжа да се движи из колибата, разнесе се звук от наливане на вода и местене на съдове. Към мен се приближиха стъпки.

— Мисля, че се е свестил — тихо каза Джофрон.

Леко кимнах.

— Тогава се опитай да му дадеш това и после го остави да почива. Ще се върна с триците и подрумчето за компреса. И със завивки за мен — нали той трябва да остане в леглото.

Пред очите ми се появи табла с паница и чаша. До мен седна една жена. Не можех да видя лицето й, но тъканта на полата й беше планинска. Тя загреба с лъжицата в паницата и ми я поднесе. Предпазливо я опитах. Някакъв бульон. От чашата се носеше мирис на лайка и валериан. Чух вратата да се отваря и отново да се затваря. Усетих полъх на студен въздух. Втора лъжица бульон. Трета.

— Къде? — Успях да попитам аз.

— Какво — попита тя и се наведе към мен, така че да ме погледне в лицето. Сини очи. Прекалено близо до моите. — Каза ли нещо?

Не отворих уста, за да пъхне лъжицата в устата ми. Изведнъж ми се стори прекалено голямо усилие да ям, въпреки че и малкото количество, което бях поел, ме бе ободрило. В стаята като че ли стана по-тъмно.

Когато се събудих, навън беше нощ. Цареше пълна тишина, освен приглушеното пращене на огъня. Макар че светлината бе слаба, успях да разгледам стаята. Чувствах се трескав, ужасно слаб и жаден. На ниската масичка до леглото ми имаше чаша вода. Опитах се да протегна ръка към нея, ала болката в гърба ми попречи.

— Вода — промълвих аз, но устата ми беше толкова суха, че и самият аз едва чух шепота си. Никой не дойде при мен.

Мъжът бе легнал край огнището и спеше като котка, отпуснат, ала сякаш постоянно нащрек. Беше подпрял глава върху протегнатата си ръка и огънят го осветяваше. Погледнах го и сърцето ми се разтуптя.

Косата му бе пригладена назад върху черепа и сплетена на плитка. Лицето му беше безизразно и неподвижно като издялана маска. Всичките му детски черти бяха изчезнали, оставяйки чистите очертания на скулите, високото чело и дългия прав нос. Устните му бяха по-тънки, брадичката му — по-решителна, отколкото си ги спомнях. Танцуващите пламъци обагряха бялата му кожа с цвят на кехлибар. Откакто не се бяхме виждали, шутът бе възмъжал. Промяната ми се струваше прекалено голяма само за година и все пак тази година беше най-дългата в живота ми. Известно време просто лежах и го наблюдавах.

Очите му бавно се отвориха, сякаш го бях повикал. Отначало само ме гледаше. После свъси вежди. Внимателно седна и видях, че наистина е като от слонова кост. Косата му имаше цвят на прясно смляно брашно. Ала очите му караха сърцето ми да се свива. Жълти като на котка, те отразяваха светлината на огъня. Накрая възвърнах дар слово.

— Шуте — тъжно въздъхнах. — Какво са ти направили? — Напуканите ми устни едва изговориха думите. Протегнах ръка към него, ала това раздвижи мускулите на гърба ми и усетих, че раната ми се отваря. Светът се люшна и започна да ми се изплъзва.

 

 

Безопасност. Това беше първото ми ясно усещане. Идваше от меката топлина на чистите завивки, от уханието на билки, което се носеше от възглавницата. Нещо топло и малко влажно леко притискаше раната ми и притъпяваше болката. Безопасността ме обгръщаше също като хладните ръце, които държаха измръзналите ми пръсти. Отворих очи и осветената от огъня стая бавно се фокусира.

Той седеше до леглото ми. В него имаше някаква неподвижност, която не бе покой. Погледът му блуждаеше. Носеше обикновен кафтан от бяла вълна с кръгла яка. Тези прости дрехи ме поразиха, след като дълги години го бях виждал само в шутовски костюм. Като пъстра кукла с излющена боя. После по бузата край тесния му нос се плъзна сребриста сълза. Смаях се.

— Шуте? — Този път гласът ми прозвуча като грак.

Очите му мигом срещнаха моите и той коленичи до мен. Дишаше неравномерно. Взе чашата от масичката и я поднесе към устата ми. После я остави и стисна отпуснатата ми ръка. Говореше тихо, по-скоро на себе си, отколкото на мен.

— Какво са ми направили ли, Фиц? Богове, а какво са направили с теб, че да те обезобразят така? Какво е станало с мен, щом дори не те познах, въпреки че те носих в собствените си ръце. — Студените му пръсти колебливо се плъзнаха по лицето ми и опипаха белега и счупения ми нос. Той се наведе напред и опря чело в моето. — Само като си спомня колко беше красив — задавено промълви шутът и замълча. Топлината на сълзата му опари лицето ми.

Сетне той рязко се надигна и се прокашля. Избърса с ръкав очите си — детински жест, който съвсем ме размекна. Дълбоко си поех дъх и се овладях.

— Променил си се — успях да кажа.

— Нима? Сигурно съм се променил. Как може да не съм се променил? Мислех те за мъртъв и целия си живот — за провален. А сега си връщам и теб, и целта на живота си… Отворих очи за теб и ми се стори, че сърцето ми ще спре, че най-сетне съм полудял. После ти изрече името ми. Променил съм се, казваш? Повече, отколкото можеш да си представиш, също както си се променил и ти. Тази нощ аз сам не се познавам. — Никога не бях чувал шута да дрънка такива глупости. Той си пое дъх и хрипливо изрече следващите думи: — Цяла година те смятах за умрял, Фиц. Цяла година.

Шутът продължаваше да държи ръката ми. Усетих тръпките, които го побиха. После изведнъж се изправи.

— И двамата имаме нужда от нещо за пиене. — Той се отдалечи от мен. Беше пораснал, но по-скоро на ширина, отколкото на височина. Тялото му вече не бе детско. Беше строен и мършав както винаги, мускулест като всеки акробат. Донесе от един шкаф бутилка и две чаши. Отпуши шишето и усетих топлината на брендито още преди да налее. Той отново седна до мен и ми подаде едната чаша. Успях да я хвана въпреки почернелите върхове на пръстите си. Той, изглежда, бе възвърнал донякъде предишното си самообладание. Погледна ме над ръба на чашата. Вдигнах глава и отпих. Половината глътка потече по брадата ми и се задавих така, сякаш за пръв път опитвам алкохол. Сетне усетих горещината в корема си. Шутът поклати глава и внимателно избърса лицето ми.

— Трябваше да се вслушам в сънищата си. Все сънувах, че идваш. Никога не казваше повече. „Идвам“ — само това. Но аз бях убеден, че съм се провалил, че Катализатора е мъртъв. Дори не успях да те позная, когато те вдигнах от земята.

— Шуте — промълвих. Искаше ми се да замълчи. Просто поне за малко копнеех да съм в безопасност и да не мисля за нищо. Той не разбираше.

Погледна ме и се ухили с предишната си лукава шутовска усмивка.

— Все още не разбираш, нали? Когато научихме, че си умрял, че Славен те е убил… животът ми свърши. И стана още по-зле, когато започнаха да се стичат поклонници, които ме смятаха за Белия пророк. Знаех, че съм Белия пророк. Зная го от дете, както и онези, които ме отгледаха. Пораснах с мисълта, че някой ден ще дойда на север, ще те открия и двамата ще насочим времето по правилния му курс. Цял живот съм знаел, че ще го направя…

— Още бях дете, когато се отправих на път — продължи той. — Сам стигнах до Бъкип, за да търся Катализатора, когото единствено аз можех да позная. Намерих те и те познах, макар и ти да не знаеше. Следях бавното развитие на събитията и виждах, че всеки път ти беше камъчето, което караше колелото да променя древния си път. Опитвах се да ти говоря за това, но ти не искаше и да чуеш. Катализатор ли? Не и ти, о, не! — Той се засмя почти нежно. Пресуши на една глътка остатъка от брендито си и повдигна моята чаша към устните ми. Отпих.

Шутът се изправи, обиколи стаята, после спря, наля си пак и се върна при мен.

— Видях всичко да се люлее на ръба на разрухата. Но ти винаги беше там, неразигравана карта, страна на зара, която никога не се е падала. Когато умря моят крал, както знаех, че трябва да се случи, имаше наследник на Пророческия род и Фицрицарин беше жив, Катализатора, който щеше да промени всичко така, че този наследник да се възкачи на престола. — Той пак пресуши брендито си и усетих острия мирис на алкохола в дъха му. — Избягах. Избягах с Кетрикен и нероденото дете, скърбях и въпреки това бях убеден, че всичко ще е както трябва. Защото ти беше Катализатора. Но когато до нас достигна вестта, че си умрял… — Шутът рязко замълча. Когато се опита отново да заговори, гласът му бе изгубил мелодичността си. — Това ме превърна в лъжа. Как можех да съм Белия пророк, щом Катализатора беше мъртъв? Какво можех да предскажа? Промените, които можеха да настъпят, ако ти беше останал жив ли? Просто щях да гледам как светът все по-дълбоко потъва в разруха. Вече нямах цел. Разбираш ли, твоят живот беше обвързан с моя. Започнах да се чудя дали светът е такъв, какъвто смятах аз. Дали изобщо съм бял пророк, или това е някаква особена лудост, самозаблуда, която носи утеха на един изрод. Цяла година, Фиц. Цяла година! Скърбях за приятеля, когото бях изгубил, скърбях за света, който някак си бях обрекъл. Аз бях виновен за всичко. И когато детето на Кетрикен, моята последна надежда, се роди неподвижно и синьо, кой друг можеше да е виновен, освен мен?

— Не! — Думата изригна от мен със сила, която не бях знаел, че имам. Шутът потръпна, като че ли го бях ударил.

— Да — просто рече той и внимателно хвана ръката ми. — Съжалявам. Трябваше да се сетя, че не знаеш. Кралицата беше съсипана. И аз. Наследникът на Пророците. Моята последна надежда. Бях се държал, бях си казвал, че навярно ще е достатъчно детето да остане живо и да се възкачи на престола. Но когато я доведоха с мъртвороденото, въпреки всичките й мъки… усетих, че целият ми живот е бил измама, зла шега, която ми е изиграло времето. Но сега… — Шутът за миг затвори очи. — Сега откривам, че си жив. Сега съм жив и аз. И отново вярвам. Отново зная кой съм. И кой е моят Катализатор. — Той се засмя, без да има представа, че думите му вледеняват кръвта ми. — Бях изгубил вяра. Аз, Белия пророк, не вярвах в собственото си пророчество! И все пак ние сме живи, Фиц, и всичко ще стане така, както трябва.

Шутът пак напълни чашата си. Алкохолът беше с цвета на очите му. Той видя, че го зяпам, и радостно се усмихна.

— О, казваш, че Белия пророк вече не е бял, нали? Предполагам, че ние сме си такива. С годините може да придобия повече цвят. — Пренебрежително махване с ръка. — Но това не е важно. Вече прекалено много се раздрънках. Разкажи ми, Фиц. Разкажи ми всичко. Как се спаси? Защо си тук?

— Искрен ме вика. Трябва да отида при него.

Шутът си пое дъх. Не ахна, просто бавно вдиша, като че ли отново поемаше живота в себе си. Лицето му засия от радост.

— Значи е жив! О! — И преди да успея да отговоря, вдигна ръце. — Не бързай. Разкажи ми всичко подред. Жадувам да чуя тези думи. Трябва да ми разкажеш всичко.

И аз опитах. Силите ми не бяха много. От време на време мислите ми трескаво започваха да блуждаят и после не си спомнях къде съм прекъснал. Стигнах до тъмницата на Славен и успях само да кажа:

— Заповяда да ме бият и да ме измъчват с глад. — Шутът бързо хвърли поглед към обезобразеното ми лице и се извърна. Разбираше ме. Той също добре познаваше Славен. Когато зачака да продължа, аз бавно поклатих глава.

Шутът кимна и се усмихна.

— Няма нищо, Фиц. Просто си уморен. Вече ми каза онова, което най-много копнеех да чуя. Останалото ще почака. А сега аз ще ти разкажа как прекарах годината. — Опитах се да го слушам, вкопчвах се във важните думи и ги запазвах в сърцето си. Отдавна си бях задавал много въпроси. Славен подозирал Кетрикен. Тя се прибрала в покоите си и открива, че грижливо избраните й и опаковани провизии са изчезнали, отмъкнати от шпионите на Славен. Останали й само дрехите на гърба й и набързо наметнатият плащ. Чух за бурята, която вилнеела в нощта на бягството им от Бъкип.

Кетрикен яздела моята Сажда, шутът — своеволния Дорест, и така двамата прекосили целите Шест херцогства посред зима. Стигнали в Синьо езеро към края на зимните бури. Шутът ги издържал и спечелил пари, за да платят за кораба, като боядисвал лицето и косата си и жонглирал по улиците. В какъв цвят боядисвал кожата си ли? В бял, разбира се, за да скрие по-добре бялата кожа, която щели да търсят шпионите на Славен.

Прекосили езерото без злополуки, минали през Лунно око и навлезли в Планините. Кетрикен незабавно поискала помощта на баща си, за да открие какво се е случило с Искрен. Оказало се, че се е отбил в Джаампе, ала оттогава не били чували нищо за него. Кетрикен пратила конници по следите му и дори лично участвала в търсенето. Но се сринали всичките й надежди. Високо в планината открила мястото на битката. Зимата и лешоядите били свършили своето. Не могли да разпознаят никого, ала намерили еленовото знаме на Искрен. Пръснатите стрели и разсечените ребра на един от скелетите показвали, че са ги нападнали хора, а не зверове или природни стихии. Не всички черепи били там и състоянието на костите не позволило да определят броя на мъртвите. Кетрикен хранела надежда, докато не открили плащ, който си спомняла, че прибрала в багажа на Искрен. Със собствените си ръце била извезала елена на гърдите му. Под него имало полуразпаднали се кости и дрипави дрехи. Кетрикен оплакала съпруга си като мъртъв.

Завърнала се в Джаампе, като се люшкала между опустошителна скръб и дива ярост към Славен. Под влияние на гнева си твърдо решила да се погрижи детето й да седне на трона на Шестте херцогства и да възстанови справедливостта в страната. Тези планове я крепели, докато не родила мъртвото дете. Оттогава шутът почти не я бил виждал, само я зървал да се разхожда из замръзналите си градини с неподвижно като сняг лице.

В разказа му имаше и други новини. Сажда и Дорест били добре. Въпреки годините си Сажда забременяла от младия жребец. Поклатих глава. Славен бе направил всичко възможно да предизвика война. Смятали, че разбойническите банди, които вилнеели в Планините, били пратени от него. Зърното, за което било платено през пролетта, изобщо не било получено, на планинските търговци не позволявали да пресичат границата със стоките си. Няколко селца край границата с Шестте херцогства били плячкосани и опожарени. Макар да се разгарял бавно, гневът на крал Ейод вече пламтял с пълна сила. Въпреки че планинският народ нямал действаща войска, всички щели да грабнат оръжие при призива на своята Жертва. Войната била неизбежна.

Шутът знаеше и някои неща за Търпение, господарката на Бъкип, пренасяни от уста на уста до Планините от търговци и контрабандисти. Тя правела всичко възможно, за да отбранява бъкското крайбрежие. Парите свършвали, ала народът й плащал „данъка на господарката“, както започнали да го наричат, и тя го разпределяла между ратниците и моряците си. Бъкип още не бил паднал, въпреки че пиратите вече имали укрепления по целия бряг на Шестте херцогства. Зимата прекратила войната, но пролетта отново щяла да окъпе крайбрежието в кръв. Някои от по-малките замъци говорели за договори с алените кораби. Други открито предлагали да им плащат дан с надеждата да избегнат претопяването.

Крайбрежните херцогства нямало да издържат още едно лято. Така казал Сенч. Той пристигнал в Джаампе по тайни пътища в средата на лятото, преоблечен като амбулантен търговец, ала се разкрил на кралицата. Тогава шутът го видял.

— Войната го подмладява — отбеляза той. — Движи се като двайсетгодишен младеж. Носи меч и в очите му гори огън. Зарадва се, че в корема й расте наследник на Пророците, и двамата дръзко крояха планове да възкачат детето на Искрен на престола. Но това беше през лятото. — Шутът въздъхна. — Сега чух, че пак се бил върнал. Мисля, че кралицата му е казала за детето. Още не съм го виждал. Нямам представа с какво може да ни обнадежди сега. Трябва да има наследник на Пророческия трон. Искрен трябва да ни даде престолонаследник. Иначе… — Той направи безпомощен жест.

— Защо да не е Славен? Няма ли да е достатъчно и неговото дете?

— Не. — Погледът му заблужда. — Не. Уверявам те, въпреки че не мога да ти кажа защо. Във всички бъдещи времена, които съм виждал, той няма дете. Дори незаконородено. Във всички времена той е последният Пророк и довежда мрака.

Побиха ме тръпки. Изглеждаше ми извънредно странен, когато говореше такива неща. И странните му думи ме подсетиха за друга моя тревога.

— Запознах се с две жени. Една пътуваща певица, Славея, и една стара поклонничка, Кетъл. Пътуваха насам. Кетъл търсеше Белия пророк. Изобщо не ми хрумна, че може да си ти. Чувал ли си нещо за тях? Дали са стигнали в Джаампе?

Той бавно поклати глава.

— Откакто зимата затвори пътищата, никой не е търсил Белия пророк. — Забеляза безпокойството на лицето ми и замълча. — Разбира се, аз не научавам за всички, които пристигат. Може да са в Джаампе. Но не съм чувал нищо за тях. — И неохотно прибави: — По пътищата върлуват разбойници. Може да са се… забавили.

Може да бяха мъртви. Бяха се върнали да ме спасят, а аз ги бях отпратил сами.

— Фиц?

— Добре съм. Ще ми направиш ли една услуга, шуте?

— Вече не ми харесва този тон. Каква услуга?

— Не казвай на никого, че съм аз. Не казвай на никого, че съм жив, поне засега.

Той въздъхна.

— Даже на Кетрикен ли? Да не й кажа, че Искрен е жив, така ли?

— Искам сам да направя онова, за което съм дошъл. Нямам намерение да събуждам в нея лъжливи надежди. Тя вече е преживяла смъртта му. Ако й го върна, ще има достатъчно време за радост. Зная, че искам много. Но нека си остана странникът, когото лекуваш. По-късно може да имам нужда от помощта ти, за да открия една стара карта от библиотеката на Джаампе. Но когато замина, искам да съм сам. — Извърнах поглед и прибавих. — Нека Фицрицарин си остане мъртъв. Така е най-добре.

— Не може да не искаш да видиш поне Сенч — сякаш не вярваше на ушите си, каза той.

— Дори Сенч не бива да знае, че съм жив. — Замълчах, като се чудех какво повече ще разгневи стареца: че съм се опитал да убия Славен, след като той винаги ми го е забранявал, или че толкова глупаво съм се провалил. — Тази задача трябва да е само моя.

Шутът пак въздъхна.

— Не казвам, че съм съгласен с теб. Но няма да те издам на никого. — Той тихо се засмя. Разговорът замря. Бутилката бе празна. Мълчахме и пиянски се гледахме. Треската и брендито горяха в мен. Имах да мисля за прекалено много неща и не можех да направя почти нищо. Ако лежах неподвижно, болката в гърба ми стихваше до пулсиране, което следваше туптенето на сърцето ми.

— Жалко, че не си успял да убиеш Славен — отбеляза шутът.

— Зная. Опитах. Провалих се и като заговорник, и като убиец.

Той сви рамене.

— Никога не си бил добър. Грозотата така и не успя да се пребори с наивността ти, сякаш просто не вярваше в злото. Това най-много ми харесваше в теб. — Шутът леко се олюля. — И пак това най-много ми липсваше, когато беше мъртъв.

Глупаво се усмихнах.

— Преди си мислех, че това е красотата ми.

Известно време шутът просто ме гледаше. После се извърна и тихо рече:

— Не е честно. Ако бях трезвен, никога нямаше да го кажа. И все пак… О, Фиц. — Той отново се обърна към мен и нежно поклати глава. Заговори без обичайната си подигравателност, което напълно го променяше. — Навярно наполовина се дължеше на това, че изобщо не го съзнаваш. Не като Славен. Виж, той е хубавец, но отлично го знае. Никога няма да го видиш с разчорлена коса или зачервен от вятъра.

За миг се почувствах странно неловко. После отвърнах:

— Нито със стрела в гърба, за съжаление. — Двамата избухнахме в глупашки смях, който разбират само пияните. Това обаче разбуди болката ми и аз се задъхах. Шутът се изправи по-стабилно, отколкото очаквах, вдигна влажната торбичка от гърба ми и я смени с друга, почти неприятно топла, която взе от гърнето в огнището. После приклекна до мен и се вгледа в лицето ми. Жълтите му очи бяха непроницаеми, също като някогашните му безцветни. Той постави студената си длан на бузата ми, сетне отметна кичурите коса от челото ми.

— Утре — мрачно рече шутът. — Утре пак ще сме на себе си. Шутът и копелдакът. Или Белия пророк и Катализатора, ако искаш. Ще трябва да приемем тези си роли, колкото и да не ни харесват, и да изпълним всичко, което ни е посочила съдбата. Но сега ще ти кажа нещо, само между нас, и единствено защото аз съм си аз и ти си си ти. Радвам се, радвам се, че си жив. Радвам се, че съдбата е избрала животът ми да е преплетен с твоя.

Наведе се и за миг притисна чело към моето. После тежко въздъхна и се отдръпна.

— Спи, момко — имитира той гласа на Сенч. — Утрото настъпва рано. И ни чака работа. — Шутът се засмя. — Трябва да спасим света.