Робин Хоб
Тронът (1)

Пролог
Незапомненото

Всяка утрин се будя с мастило по ръцете. Понякога лежа по очи върху работната си маса сред хаос от свитъци и листове хартия. Когато влиза със закуската ми, моето момче ме сгълчава, че не съм си легнал. Ала често ме поглежда в лицето и не смее да изрече нито дума. Не се опитвам да му обясня защо постъпвам така. Това не е тайна, която може да се повери на младеж — човек трябва да я заслужи и сам да стигне до нея.

И трябва да има цел в живота. Вече го зная, но ми трябваха дълги години, за да го науча. В това отношение не се смятам за единствен. И все пак никога не съм го забравял. И затова, освен болките, които напоследък ме измъчват, си потърсих цел. Нагърбих се със задача, за която отдавна настояват лейди Търпение и писарят Федрен. Започнах тези страници, за да напиша цялостна история на Шестте херцогства. Ала установих, че ми е трудно да се съсредоточавам само върху една тема, и затова се разсейвам с по-кратки съчинения върху моите теории за магията, наблюденията ми на политическите структури и размислите ми за други култури. Когато се чувствам най-зле и не мога да подреждам мислите си достатъчно логично, за да ги записвам, работя върху преводи или се опитвам да правя четливи преписи на стари документи. Намирам работа на ръцете си с надеждата да разсея ума си.

Писането ми служи така, както навремето съставянето на карти — на Искрен. Задълбочаването и концентрацията са почти достатъчни, за да те накарат да забравиш и лошите си привички и разкаянието, че си ги допускал. Човек може да потъне в такава работа. Или да си спомни много неща от онова време. Често толкова се отклонявам, че историята на херцогствата се превръща в история на Фицрицарин. Тези спомени ме изправят лице в лице с човека, който бях някога, и с онзи, в когото се превърнах.

Когато си дълбоко погълнат от такива занимания, направо се изненадваш колко много подробности си припомняш. Не всички спомени са мъчителни. Имал съм добри приятели, които са ми били по-верни, отколкото съм имал право да очаквам. Познал съм красоти и радости, които са поставяли на изпитание душевните ми сили също като трагедиите и грозотата. И все пак може би имам много повече мрачни спомени от другите хора. Малцина са познали смърт в тъмница и са лежали в ковчег, заровен в снега. Умът бяга от такива неща. Едно е да си спомня, че Славен ме е убил, съвсем друго — да се съсредоточа върху подробностите от дните и нощите, докато ме уморяваше от глад и после заповяда да ме пребият до смърт. Спомням си очите на мъжа и изхрущяването на носа ми под юмрука му. Все още сънувам как се мъча да остана прав и се опитвам да не мисля как ще направя сетно усилие да убия Славен. Спомням си удара, разцепил подутата ми кожа и оставил на лицето ми белега, който нося и досега.

Никога не съм си простил триумфа, който му позволих, като взех отрова и умрях.

Но още по-мъчителни от събитията, които си спомням, са онези, които не са запечатани в паметта ми. Когато Славен ме уби, аз умрях. Никога повече не станах известен на всички като Фицрицарин, не поднових връзките си с хората от Бъкип, които ме бяха познавали от шестгодишен. Никога повече не живях в Бъкипския замък, не прислужвах на лейди Търпение. Никога повече не седях пред камината в нозете на Сенч. Изгубени бяха за мен жизнените ритми на близките ми. Умираха приятели, други се женеха, раждаха се бебета, растяха деца, а аз бях далеч от тях. Макар че вече не притежавам тяло на здрав младеж, все още са живи мнозина от онези, които са ме наричали свой приятел. Понякога копнея да ги зърна, да стисна ръцете им.

Не мога.

Това време е изгубено за мен, както и всички години, които им остават. Изгубен е и онзи период, не повече от месец, ала сякаш продължил много повече, през който бях затворен в тъмница и сетне в ковчег. Моят крал беше умрял в ръцете ми, но не видях как го погребват. Не присъствах и на съвета след смъртта ми, когато са ме обявили за виновен в използване на Осезанието и следователно заслужаващ сполетялата ме участ.

Търпение дошла да поиска тялото ми. Съпругата на баща ми, някога толкова поразена да научи, че преди да се оженят той е създал копеле, била единствената, която ме взела от килията. Нейни били ръцете, които измили трупа ми за погребението, които изпънали крайниците ми и ме увили в саван. Несръчната, странна лейди Търпение, кой знае защо, измила раните ми и ги превързала, като че ли все още съм жив. Поръчала да ми изкопаят гроб и се погрижила да заровят ковчега ми. Двете с Лейси, нейната прислужница, ме оплакали, докато всички други ме изоставили от страх или отвращение от престъплението ми.

Ала тя не знаела, че няколко дни след погребението Бърич и Сенч, моят наставник в убийството, дошли на гроба и разровили падналия сняг и замръзналите буци пръст, нахвърляни върху ковчега ми. Бърич разбил капака, извадил трупа ми и с помощта на собственото си вълшебно Осезание повикал вълка, на който била предадена душата ми. И двамата изтръгнали тази душа от звяра и отново я затворили в измъченото тяло, от което била избягала. Изправили ме на крака, за да вървя отново като мъж, да си спомня какво е да имаш крал и да си му дал обет. И до ден-днешен не зная дали съм им благодарен. Навярно, както твърди шутът, те не са имали друг избор. Или пък не може да има нито признателност, нито обвинения, а само признаване на силите, които ни водят към неизбежната ни участ.