Нора Робъртс
Фатално привличане (3)

Трета глава

В нощта след нейната победа на полуфиналите Ашър отново застана срещу Тай. Дните й бяха изпълнени с тренировки, задължителни упражнения, интервюта с пресата и игра. Тази програма й оставяше много малко време за почивка и възстановяване. За нея тренировките бяха религия. Сутрешните часове прекарваше на спокойния, сенчест корт номер пет, като разораваше повърхността му, усъвършенстваше темпото и изостряше до крайност рефлексите си.

Задължителните упражнения бяха закон. Коремните преси и вдигането на тежести поддържаха формата й и правеха мускулите й здрави и силни.

Интервютата бяха нещо като гъделичкане на самочувствието. Популярността и журналистите бяха важни както за играта изобщо, така и за отделния играч. Освен това пресата обичаше победителите.

А играта бе онова, което обичаше истинският играч. Чисто, истинско състезание. Проверка на подготовката на тялото, на уменията, сръчността, школата, използване на мозъка до крайност. Добрата игра беше като добре изигран танц. С любов и от любов. По време на своя втори дебют в тениса Ашър наново откри любовта.

В единствената си кратка среща с Тай тя преоткри страстта. Само пламенното й себеотдаване на играта и професията я предпазиха да се отдаде на желанието, което не бе умряло.

Рим беше град на любовта. Някога и за нея бе такъв. Ашър знаеше, че сега трябва да мисли за него само като за града, в който бе длъжна да грабне своята победа, ако искаше да преодолее първото препятствие към възвръщане на името и позициите си. Лейди Уикертън беше жена, която тя не признаваше. Почти бе изгубила самоличността на Ашър Улф, като се бе опитвала да се нагоди към образа, който изискваше фамилията Уикертън. Как щеше да възвърне отново себе си, ако се превърнеше пак в момичето на Старбък?

В малкия полутъмен клуб на „Виа Сантина“, където музиката беше силна и виното в изобилие, Ашър седеше, заобиколена плътно от приятели. Когато посягаха към чашите, лактите им се блъскаха. Алкохолът се лееше. През втората, финална седмица на италианския шампионат на открито, напрежението бе високо, но жегата милостиво бе спаднала.

Рим беше шумен, изпълнен с живот и веселие. По улиците имаше сергии с плодове, много коли, кафенета с маси по тротоарите. Рим беше олицетворение на спокойствието. Катедрали, кипариси, античност. За спортистите това бяха дни на изтощителни състезания през деня и нощи на празнуване или страдание. Следващият мач хвърляше упорита сянка върху мислите на победители и победени. Докато музиката гърмеше и питиетата се лееха, те обсъждаха всеки удар, всеки сервис, всяко забиване и всеки пропуск. Рим блажено нехаеше за техните грижи и тревоги.

— Онази топка беше вътре само на пет сантиметра — рече и отпи от виното си тъмнокосият, висок австралиец. — Пет тъпи, проклети сантиметра.

— Стига, Майкъл, нали спечели гейма — напомни му философски Мадж. — А във втория гейм на петия сет имаше странична топка, която съдията не отсъди.

Австралиецът се засмя и сви рамене.

— Съвсем малко беше в страничното поле. — Той доближи палеца и показалеца си един към друг, показвайки колко малко топката бе излязла в страничното поле. — А какво ще кажете за това? — Пръстите му се разшириха и обхванаха чашата с червено вино, която той вдигна към Ашър. — Ето на, тя би италианката на собствен терен, пред сънародниците й, а те все още я обожават.

— Заради доброто ми възпитание — отвърна Ашър с усмивка. — Феновете винаги се прекланят пред доброто възпитание.

Майкъл изсумтя, преди да преглътне тежкото вино.

— Вие виждали ли сте парен валяк с добро възпитание? — попита усмихнат той. — Та ти направо я смаза. Ето така. — И за да покаже какво бе направила с противничката си, австралиецът сложи ръка на масата и показа какво прави валяка.

— Ъ-хъ. — Усмивката на Ашър се разшири. — Направих го, нали? — Тя отпи от своето вино. Мачът беше по-дълъг и изтощителен, отколкото срещата й с Кингстън, но не се чувстваше така изморена и изразходвана. И смяташе това дори за по-голяма победа.

— Тайя Конуей ще се опита да ти извие врата — продължи Майкъл и извика към своята сънародничка от съседната маса. — Хей, Тайя, нали ще биеш тази нахакана американка?

Една тъмнокожа жена с яко телосложение и блестящи черни очи погледна към тях. Двете се наблюдаваха известно време мълчаливо, след което Тайя вдигна чашата си за поздрав. Ашър любезно й отговори, преди групичката им отново да се впусне в разговори. При тази силна музика трябваше почти да викат, за да се чуват.

— Хубава жена — продължи Майкъл, — само че извън корта. Там е същински дявол. Иначе отглежда петунии и розмарин, а съпругът й строи басейни. Мадж се разсмя.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо.

— Купих си един — отговори Майкъл и отново погледна Ашър. Тя слушаше с половин ухо различните мнения относно срещата на двама от колегите им от другата страна на масата. — Все пак, ако играехме на смесени двойки, щях да предпочета „Лицето“ за партньорка. — При това изявление Ашър повдигна въпросително вежди. — Тайя играе като дявол, ала ти имаш по-добро усещане за корт. И освен това — отпи още вино той, — имаш по-хубави крака.

Мадж го удари по рамото.

— А какво ще кажеш за мен?

— Ти имаш най-доброто усещане за корт от всички жени в първата десетка — дълбокомислено отсъди Майкъл. — Но — продължи под заплашителното кимане на Мадж той, — краката ти са като на гюлетласкач.

Взрив от смях заглуши негодуванието на Мадж. Ашър се облегна назад, като се наслаждаваше на предизвикателното предложение на Мадж австралиецът веднага да запретне крачоли и да покаже своите крака, за да направят сравнение.

И в този момент зърна Тай. Смехът й замря, но, слава Богу, никой от компанията не забеляза промяната.

Той беше сам. Косата му бе разрошена, сякаш беше карал открита спортна кола с голяма скорост. Въпреки че беше облечен с обикновени джинси и ръцете му бяха пъхнати в джобовете, изглеждаше небрежно-елегантен. Около него витаеше възбуда. В полутъмното заведение лицето му бе изпъстрено със сенки, а очите му бяха тъмни и пълни със заплахи. Нито една жена не беше в безопасност в негово присъствие. А ако някога е била с него в леглото, беше направо безпомощна да устои на спомена за устните му и магията, която те правеха.

Ашър седеше като вкаменена. Като мраморна, елегантна статуя сред димния, препълнен бар. Не можеше да го забрави, така, както не можеше да престане да го желае. Можеше само да го отхвърли, както преди три години.

Без да откъсва очи от нейните, Тай прекоси помещението, като заобикаляше елегантно масите. Хвана я за раменете и я изправи на крака, преди някой от присъстващите да успее дори да го поздрави.

— Ще танцуваме. — Прозвуча като заповед, изказана с най-обикновен тон. Така, както на корта, Ашър трябваше да вземе решението си за десетина секунди. Ако откажеше, щеше да предизвика нежелани клюки. Ако се съгласеше, означаваше, че бе в състояние да се бори с противоречията си.

— С удоволствие — отговори хладно тя и тръгна с него.

Оркестърът свиреше някаква бавна, сърцераздирателна балада. Вокалистът беше слаб и се опитваше да компенсира това, като пееше по-високо от необходимото. Някой събори чаша върху масата и тя звънна като предупреждение. Разнесе се миризма на вино. Човекът, отговарящ за корта, спореше с един мексикански играч за най-добрия начин да се парира висока топка. Някой пушеше лула, пълна със сладък, опияняващ тютюн.

Тай я обхвана през раменете, сякаш никога не бяха се разделяли.

— Последният път, когато бяхме тук, седяхме на ей онази маса и пихме „Валполичела“.

— Помня.

— Ти беше със същия парфюм, с който си и сега. — Устните му леко докоснаха слепоочието й, когато я придърпа към себе си. Ашър почувства как краката й омекват, сякаш костите се втечняват, а мускулите атрофират. Като затоплени от слънцето листенца. Чувстваше ударите на сърцето му до гърдите си. — Помниш ли какво правихме след това?

— Разхождахме се.

Двете думи накараха кожата му да настръхне. Беше му ужасно трудно да се въздържи и да не я целуне.

— До изгрев-слънце. — Дъхът му погали ухото й. — Целият град бе обагрен в златно и розово. И аз те исках до полуда. Щях да експлодирам. Тогава ти не ми позволи да те обичам.

— Не искам да се връщам назад. — Тя се опита да го отблъсне, ала той я държеше здраво. Сякаш всяка линия от тялото му познаваше всяка извивка на нейното.

— Защо? Защото може да си спомниш колко хубаво ни беше заедно ли?

— Тай, престани! — Ашър отметна назад глава. И това беше грешка. Защото устните му веднага намериха нейните.

— Ние отново ще бъдем заедно, Ашър — рече тихо и спокойно, той. Думите сякаш попиха в устните й. — Дори и да е само веднъж… В името на доброто старо време.

— Всичко е свършено, Тай. — Беше само шепот, почти неразличим.

— Така ли? — Очите й потъмняха, когато отново я притисна към себе си, почти болезнено. — Спомни си, Ашър! Познавам те много добре. Познавам те отвътре. Твоят съпруг изобщо разбра ли що за човек си? Научи ли се как да те накара да се смееш? Как да те накара да плачеш? — добави още по-тихо.

Тя се вцепени. Музиката се завихри около тях, доста по-бърза, с натрапчивия ритъм на барабаните. Тай я държеше плътно притисната до себе си.

— Не искам да обсъждам с теб брака си.

— Аз и не искам да знам нищо за брака ти. — Произнесе думата така, сякаш беше нещо неприлично и мръсно, докато пръстите му галеха гърба й. В същото време в него се надигаше ярост, макар да беше се заклел да не й позволи да го надвие. Все още можеше да я има. Да, това беше факт. Така, както знаеше, че Ашър също можеше да го има. — Защо се върна? — попита той. — Защо, по дяволите, изобщо се върна?

— За да играя тенис. — Пръстите й стиснаха рамото му. — За да спечеля. — Гневът се надигаше и в нея. Явно Тай беше единственият мъж, който можеше да я накара да загуби равновесие и самоконтрол. — Имам право да бъда тук, имам право да правя това, което искам. И не ти дължа никакви обяснения.

— Дължиш ми много повече. — Достави му истинско удоволствие да види яростта, която накара очите й да заискрят. Точно това искаше. Искаше да я нервира, да я ядоса, да я накара да загуби самообладание. — Ще трябва да ми платиш за трите години, през които се правеше на баронеса.

— Не знаеш нищо за това! — Дишането й беше накъсано от гняв, а очите почти кобалтово сини. — Вече платих, Старбък, и то много повече, отколкото можеш да си представиш. Приключих със сметките, разбра ли? — За негова изненада гласът й се скъса и тя за малко не изхлипа. Но тръсна глава и преглътна готовите да потекат сълзи. — Платих за грешките си с лихвите.

— Какви грешки? — попита той и я хвана объркан за раменете. — Какви лихви, Ашър?

— Ти. — Тя си пое дъх, сякаш беше тичала. — О, Господи, ти си моята най-голяма грешка!

И като се обърна рязко, започна да си проправя път през тълпата от танцуващи двойки. Преди да излезе навън, Тай я настигна.

— Пусни ме! Остави ме да си вървя — извика Ашър, ала той я хвана за ръката.

— Никъде няма да ходиш без мен. — Гласът му бе заплашително нисък. — Никога вече.

— Защо? Да не би това да наранява гордостта ти? — Чувствата й преляха, така, както става при хора, които дълго време са ги крили и кътали дълбоко в себе си. — Нима това, че една жена може да ти обърне гръб и да избере някой друг, наранява твоето его?

— Никога не съм подценявал гордостта ти, Ашър. — Тай отново я сграбчи, сякаш искаше да докаже, че има някакви права над нея, пък били те и чисто физически. — Твоята гордост е такава, че под нея никой не може да види, че си човек. Защо избяга? Защото аз го разкрих ли? Защото в леглото те карах да забравиш, че си идеалната дама?

— Напуснах те, защото не те исках! — Тя дори замахна с ръка, толкова бе ядосана и на ръба на нервите си. — Защото не исках…

Той прекъсна думите й с яростна целувка. Темпераментите им се сблъскаха. Гневът на единия и яростта на другия се сляха и устните им бяха безпомощни да се противопоставят и отделят. Когато бяха заедно, просто нямаше друг изход. Така беше от първия път. Така щеше да бъде много години занапред. Просто времето не можеше нищо да промени. Ашър можеше да се противопоставя на него, на себе си, на фаталното им привличане, но резултатът винаги щеше да бъде един и същ. Неизбежен.

Тя се притисна жадно към него. Тук беше нейното място. Тук всичко й беше познато — и бурята, и нощта, и топлината, и скоростта. Тук беше нейният дом. Косата му бе гъста и мека под пръстите й. Тялото му беше твърдо като скала до нейното. Миришеше на познато и любимо ухание. Тръпчиво и упойващо.

Първият вкус на целувката не бе достатъчен, за да я задоволи. Затова задълбочи удоволствието с език, устни и зъби. Зад тях долитаха звуците на оркестъра. Ала Ашър чуваше само стоновете на Тай. Сред сенките на дърветата й призрачната лунна светлина старите копнежи и желания се събудиха и бяха изместени от нови.

Когато той започна да целува лицето й, тя едва не спря да диша. Ръцете му се плъзнаха и стигнаха до брадичката й. Това му бе навик, един от онези негови жестове, които я обезоръжаваха. Ашър прошепна името му наполовина като молитва, наполовина като съдба, преди устните му отново да намерят нейните. Пръстите му галеха лицето й и колкото по-дръзка бе целувката, толкова по-нежни бяха ласките му. Тя очакваше ръката му да слезе по тялото й.

Един пълен кръг, помисли си отвлечено Ашър. Беше извървяла един пълен кръг. Но ако някога се страхуваше от целувките му, които я оставяха без мисъл и дъх, то сега направо беше ужасена.

— Моля те, Тай — прошепна, като изви глава и я сложи на рамото му. — Моля те, не го прави.

— Не го правя сам — промърмори той.

Тя бавно вдигна глава.

— Знам.

Имаше някаква отчаяна безпомощност в очите й, която го възпря да я притисне отново към себе си. Това бе сякаш същата безпомощност, която го бе възпирала преди години да я превземе. Тогава Тай я беше изчакал да дойде сама при него. Същото трябваше да стане и сега, помисли си той. Затова я остави.

— Винаги си знаела как да ме държиш на разстояние нали, Ашър?

Осъзнала, че опасността бе преминала, тя си пое дъх.

— Самозащита.

Тай неочаквано се разсмя и пъхна ръце в джобовете си.

— Щеше да бъде по-лесно, ако се бе опитала да надебелееш и погрознееш през изминалите три години. Исках да си станала точно такава.

По устните й заигра лека усмивка. Значи настроението му продължаваше да се мени така бързо, както винаги.

— Ще ме извиниш ли, че не съм задоволила мечтите ти?

— Едва ли щеше да има някаква разлика. Дори и да беше ги изпълнила. — Очите му спряха на нейните, после се плъзнаха по лицето й. — Знаеш ли, само като те гледам и спирам да дишам. — Ръцете му поискаха да я докоснат. Той ги сви ядосано на юмруци в джобовете си. — Дори не си променила прическата си.

Този път усмивката й се разшири.

— Нито пък ти твоята. Пак имаш нужда от бръснар.

— Винаги си била консервативна.

— А ти винаги си бил неконвенционален.

Той се засмя в знак на съгласие. Не беше чувала този смях от толкова дълго време.

— Много си мека. Обикновено използваше думата „радикален“.

— Ти си омекнал — поясни Ашър.

С небрежно свиване на раменете Тай се загледа в нощта.

— Тогава бях на двадесет години.

— Да не искаш да кажеш, че си остарял, Старбък? — Усетила смущението му, тя инстинктивно се опита да смекчи нотките в гласа си.

— Неизбежно е. — Той отново обърна очи към нея. — Тази игра е за младите.

— О, ти наистина си престарял! Да не се готвиш да седнеш в инвалидна количка? — Ашър се разсмя с цяло гърло и, забравила клетвата си да не го докосва, сложи ръка на лицето му. Въпреки че веднага я отдръпна, видя как очите му потъмняха. — Аз… — Тя потърси думи, за да заглади неловкия си жест. — Не забелязах да имаш някакви проблеми с Бегелов на полуфинала. А той на колко е? На двадесет и четири?

— Трябваха ми цели седем сета. — Извади ръка от джоба си и я погали по врата. Най-много обичаше това.

Ашър почувства, че започва да диша трудно, бързо и нервно, макар на външен вид да оставаше непроменена.

— Върни се при мен, Ашър — прошепна Тай. — Ела с мен. Сега. — Струваше му огромни усилия да го каже, ала само той си знаеше колко.

— Не мога.

— По-точно не искаш — поправи я Тай.

От долния край на улицата се зададе шумна тълпа италианци, заливащи се от смях. Вътре в клуба оркестърът свиреше популярна американска песен. Можеше да помирише сладкия аромат на мушкатите от саксиите над главите им. И можеше да си спомни с изключителна яснота сладостта отново да бъде негова. Само трябваше да прекрачи границата. Разделителната линия. И болката.

— Тай… — Ашър се поколеба, сетне вдигна ръка и хвана неговата, която лежеше на шията й. — Хайде да сключим примирие, моля те. Заради общото ни спокойствие и полза — добави тя, когато пръстите му се сплетоха с нейните. — И двамата имаме амбицията да победим. Нямаме нужда от подобно напрежение точно сега.

— Да го оставим за после? — Той вдигна ръката й към устните си, без да откъсва очи от нейните. — Добре. Значи ще го вземем с нас в Париж.

— Нямах пред вид това.

— Ще трябва да го направим, мила моя, сега или по-късно. — Тай се усмихна, сякаш осъзнаваше победата си.

— Както винаги, можеш да извадиш човек извън релси.

— Така е — усмихна се той. — Затова винаги съм победител.

Ашър остави ръката си в неговата.

— Е, сключваме ли примирие?

Тай поглади с палец пръстите й.

— Съгласен, без никакви условия. — Почувства как тя облекчено въздъхна и добави. — Само един въпрос, Ашър. Отговори ми само на един въпрос.

Тя се опита да измъкне ръката си, но не успя.

— Какъв въпрос?

— Беше ли щастлива?

Ашър утихна и сякаш се смали под напора на спомените, които нахлуха в главата й.

— Нямаш право…

— Имам всички права — прекъсна я той. — И искам да знам. Истината.

Тя го загледа втренчено в желанието си да противопостави своята воля срещу неговата. И неочаквано откри, че няма сили да го направи.

— Не — рече нещастно Ашър. — Не бях.

Би трябвало да възтържествува, а изпита съжаление и страдание. Пусна ръката й и се огледа по улицата.

— Ще ти взема такси.

— Не, искам да повървя.

Тай я загледа как се отдалечава в светлината на уличните лампи и се загубва в тъмнината. Първо се превърна в сянка, после съвсем изчезна.

В този час на нощта улиците на Рим изобщо не бяха празни. Напротив, бяха оживени, изпълнени с коли и хора, като всяка голяма европейска столица. Влюбени вървяха по тротоарите и потъваха в малките оазиси, които им предлагаше нощният живот.

Въпреки това Тай можеше да чуе ехото на собствените си стъпки. Може би защото толкова много крака бяха вървели по улиците на Рим през вековете. И стъпките им се наслагваха едни върху други, а неговите ги събуждаха.

Той не си падаше по историята или традициите. И не знаеше много, с изключение на историята на тениса. Гонсалес, Гибсън, Пери, тези имена означаваха за него повече от Цезар, Цицерон или Калигула. Тай рядко мислеше за собственото си минало, та камо ли за античността. Беше човек на днешния ден, на съвременността. Откакто Ашър се върна в живота му, започна да мисли малко и за утрешния.

Когато беше малък, мислеше упорито за бъдещето и какво ще стане, когато… Сега, когато бе постигнал онова „когато“, искаше да изживее и вкуси всеки ден. Бъдещето все още бе затворено за него, а миналото — останало зад гърба му.

На десет години беше пробивен. Жилав и умен, излизаше от неприятностите благодарение на езика си, когато можеше, или на юмруците, когато нямаше друг начин. Израсна в бедняшкия южен квартал на Чикаго и попадна рано в другата, сенчестата страна на живота. Изпи първата си бира, когато трябваше да решава задачи по математика. Това, което го спаси от изкушенията на улицата, беше отвращението му да живее организирано, в банда. Бандите и гангстерите не го привличаха. Нямаше желание нито да ги води, нито да ги следва. Можеше да избере и не толкова благороден път в живота, ако не беше безусловната му любов към семейството.

Майка му, една тиха, отдадена само на децата си жена, чистеше нощем офиси в големите обществени сгради и беше най-красивата и най-любимата жена в неговите очи. Сестра му, по-малка с четири години, бе неговата мъжка гордост и отговорност. Те нямаха баща. Дори споменът за него съвсем избледня, преди Тай да навърши десет години. Винаги се бе възприемал като глава на семейството с всички отговорности и права, които това положение налагаше.

Никой не се опитваше да му противоречи. Нито да го поправи. Неговото семейство смяташе, че върши нещата правилно и че се съобразява със законите, макар понякога да прескачаше линията. Те му вярваха без съмнение, без колебание, както им бе обещал, когато бе прекалено млад, за да осъзнава какво казва и прави, че някой ден ще ги измъкне оттук. Ще им купи красива къща и ще изправи майка си на крака. Как щеше да го постигне дори той тогава не знаеше. Знаеше само крайния резултат. Оказа се, че отговорът бе скрит в малката бяла топка и ракетата.

Ада Старбък купи за десетия рожден ден на своя син евтина ракета с найлонови нишки. Направи подаръка импулсивно. Беше решила да подари на момчето нещо по-различно от неизменните чорапи и бельо. Ракетата беше като жест на надежда. Всеки ден виждаше как много от съседските хлапета се забавляват, образуват компанийки и малко по малко затъват. Знаеше, че Тай бе различен. Беше затворен, беше самотник. С ракетата можеше да се забавлява, макар и сам. Бейзболът и футболът изискваха партньори. Някой, който да хваща или да рита. Докато с ракетата можеше да играе сам дори и срещу стената.

Той това и направи. В началото поради липса на нещо по-добро за правене. На алеята между грозните сиви блокове, в които живееха, можеше да удря топката в стената, нашарена със спрей. „Диди обича Франк“ и други по-малко романтични велики мисли украсяваха неговото игрище.

Там, пред махленската стена, Тай установи собствено темпо, свой неповторим ритъм. Там се наслаждаваше на добрия удар, на замаха, който имаше. Когато стената му омръзна, започна да обикаля кортовете в околността. Наблюдаваше свои връстници или хора на средна възраст, които играеха край мрежата. Тичаше да им връща топките и те му даваха по някой и друг цент. Реши, че е много по-добър от тях и извади душата на едно по-голямо момче, докато то не се съгласи да направят една игра.

Първата му игра беше като откритие. Да имаш насреща си друг човек, който да те кара да тичаш, да се мяташ, да хвърля топките по теб, над главата ти и върху теб, бяха неща, с които стената не можеше да се сравнява. Въпреки че загуби, той откри предизвикателството на състезанието. И жаждата за победа.

Продължи да обикаля по кортовете, като обръщаше все повече внимание на детайлите. Започна да си подбира играчите. Търсеше онези, които възприемаха играта сериозно. Тъй като още в невръстна възраст притежаваше неустоим чар, лесно завързваше разговори. Ако някой отделеше време, за да го поучи, Тай слушаше и попиваше съветите, за да изгради свой собствен стил. И наистина го направи. Беше груб, нямаше наставник, нямаше блясъка, който спортните журналисти по-късно щяха да определят с една дума — „фойерверк“. Сервисът му бе далеч от този на големия Старбък, но беше силен и безпогрешен. Все още бе несръчен, както повечето момчета на неговата възраст, ала скоростта му бе отлична. И което беше най-важното, желанието му за победа правеше от него един обещаващ тенисист.

Когато един ден евтината ракета се разпадна от непрекъсната употреба, Ада наруши семейния бюджет и купи нова. От стотиците ракети, които беше използвал в живота си, някои от тях по-скъпи и от заплатата на майка му дори, той никога не забрави своята първа ракета. Първоначално я запази като детски спомен, а сетне като символ.

Постепенно си спечели име в околността. На тринадесет години беше почти невъзможно никой, млад или стар, да го бие на корта. Знаеше играта. И я играеше. Прочете всичко, което успя да намери за тениса като спорт. История, развитие. Изчете биографиите на големите играчи. Когато връстниците му се увличаха по „Уайт Сокс“ или „Къбс“, той седеше в къщи и гледаше турнира на „Уимбълдън“ по черно-белия телевизор. Вече си беше поставил за цел един ден да играе там. И да спечели.

И отново Ада подбутна ръката на съдбата.

Един от офисите, които чистеше, беше на Мартин Дерик, адвокат и ентусиазиран любител тенисист, който беше председател на местния тенис клуб. Мартин беше приятен, непосредствен мъж и често завързваше разговор с жената, която миеше коридора пред вратата му в късните часове, преди да си отиде. Казваше се госпожа Старбък. От време на време Ада се осмеляваше много внимателно да му спомене за сина си и неговите тенисистки увлечения, така че да го заинтригува, но не и отегчи.

Когато Мартин от любезност се изтърва, че би му било интересно да види как играе момчето, Ада уцели момента и му каза, че тази събота ще има приятелско състезание. И независимо какво накара господин Мартин Дерик да се вдигне и отиде в тази част на Чикаго, която му бе почти непозната, резултатът бе точно такъв, какъвто се надяваше майката на Тай.

Стилът на Тай беше все още груб, необработен, ала агресивен. Към това се прибавяха огнен темперамент, а скоростта му бе феноменална. Към края на сета Мартин се бе навел над оградата и следеше играта, без да се разсейва. А в края на мача направо викаше. Два часа, прекарани на неговия лъскав корт, не биха му доставили толкова вълнения и удоволствие, колкото този мач. В главата му вече се раждаха идеи, когато отиде при потното, запъхтяно момче.

— Искаш ли да играеш тенис, малкия?

Тай завъртя ракетата си и огледа скъпия костюм на непознатия мъж.

— Не сте облечен подходящо. — Спря презрително очи върху лъснатите му като огледало обувки.

Мартин забеляза погледа, но се направи на разсеян. Инстинктът му подсказваше, че това са очи на победител. Очи на шампион. Идеята се затвърди.

— Искаш ли да играеш за пари?

Тай престана да върти ракетата. Беше предпазлив към прибързаните отговори, но въпросът накара пулса му да се ускори.

— Да. И какво?

Този път Мартин се засмя. Това момче започваше да му харесва. Един Господ знае защо.

— Ще трябва да се учиш и да играеш на свестен корт. Освен това ще ти трябва добра екипировка. — Той огледа износената ракета на Тай. — Я да видя какво можеш да направиш с тази антика?

Тай извади една топка и я запрати в другия край на корта.

— Не е лошо — реши Мартин. — Ще бъде още по-добре, ако ракетата е с животински нишки.

— Кажете ми нещо, дето не го знам.

Мартин извади пакет цигари и предложи една на Тай. Той отказа с поклащане на глава. Мартин запали цигара и всмукна дълбоко.

— Това вреди на дробовете — рече намусено Тай.

— Кажи ми нещо, което не знам — отвърна адвокатът. — Мислиш ли, че ще можеш да играеш на трева?

Тай отговори, като кимна бързо с глава, след което запрати още една топка към мрежата.

— Много си сигурен.

— Аз ще играя на „Уимбълдън“ — отвърна безпрекословно, сякаш беше нещо, казано от Бога. — И ще спечеля.

Мартин дори не се усмихна. Беше наистина впечатлен. Ала посегна към джоба си. Извади малка визитна картичка и я подаде на момчето.

— Обади ми се в понеделник — рече кратко той и се отдалечи.

И така Тай си намери патрон. Покровител. Наставник.

Сватбите не се сключват в небесата. През следващите седем години имаше горчиви спорове, аргументи, избухвания, кавги и любов. Той работеше упорито, защото разбираше, че работата и дисциплината бяха основните оръжия, с които щеше да постигне решението си. Остана в училище, но учеше само защото майка му и Мартин настояваха за това. Бяха се съюзили срещу него и му бяха заявили, че ако не завърши училище, Мартин повече няма да му помага. Колкото за самия патронаж, Тай го приемаше, защото разбираше, че само така ще осъществи плановете си. Ала никога не се почувства удобно или добре.

Уроците усъвършенстваха умението му. Добрата екипировка стегна играта му. Сега играеше на превъзходни кортове, върху трева, на тухлена или дървена настилка, като изучаваше тайните на всяка една от тях.

Всяка сутрин, преди да отиде на училище, тренираше. Следобедите и уикендите бяха посветени единствено и само на тениса. През лятото работеше половин ден в магазинчето на корта на Мартин, а после използваше самия корт, за да се усъвършенства. Когато стана на шестнадесет години, професионалистите, които играеха в клуба, можеха да го бият само ако той си беше дал почивен ден.

Съобразяваха се с темперамента му. Това бе игра на актьори. Театрално представление, шоу. Жените харесваха неговата безцеремонност. Още много млад научи слабостите им и какво им доставя удоволствие. Затова внимателно изгради поведението си към тях, така, както изграждаше играта си.

Единственото прекъсване в кариерата му бе, когато си счупи ръката, защото трябваше да защити сестра си. Но реши, че двуседмичната ваканция си струва, тъй като момчето, с което се сби, си отиде със счупен нос.

Излезе на първото си истинско състезание неизвестен. В дългия и тежък мач, описан подробно на спортните страници на всички издания, Тай спечели първата си професионална победа. Когато губеше, беше буен, невъздържан, спореше ожесточено и настояваше за справедливост. Когато печелеше, беше същият. Пресата му прощаваше, защото бе млад, брилянтен и колоритен. Появата и възходът му от неизвестността бяха приети в света, в който шампионите се раждаха и възпитаваха в изисканата атмосфера на кънтри клубовете.

Преди деветнадесетия си рожден ден Тай купи къща с три спални в едно чикагско предградие. И семейството му се пренесе там. Когато стана на двадесет, спечели първата си титла „Уимбълдън“. Мечтата бе станала реалност, ала стръвта към победа не намаля.

Сега, когато се разхождаше по тъмните улици на Рим, той мислеше за всичко това. Неговите корени. Там, откъдето бе започнал. Ашър го бе накарала да мисли за тези неща. Вероятно защото нейното минало беше коренно различно от неговото. В нейния живот нямаше мръсни алеи между блоковете, нито улични банди. Детството й бе преминало под скъпа стряха, под закрилата на семейството. Влизането й в тениса бе станало много по-рано и много по-лесно от неговото. На четири години бе притежавала специално изработена за нея ракета и бе хвърляла топки на собствения корт на баща си. Майка й бе имала чистачки, които да мият пода.

Понякога Тай си мислеше дали тези различия не бяха причина толкова много да го привлича. После си спомняше за начина, по който тя му отговаряше, когато я прегръщаше. И тогава всичко отиваше по дяволите. Все пак нейната сдържаност със сигурност го привличаше. Както и страстната натура, която бе открил, че се криеше под спокойната повърхност.

Предизвикателството. Да, той не можеше да устои на предизвикателството. Нещо в студената, недостъпна Ашър Улф караше кръвта му да кипи, дори когато тя беше още дете. Изчака я да порасне. И я накара да се размрази, напомни си Тай.

След като зави зад ъгъла, неочаквано попадна пред един от многобройните римски фонтани. Водата падаше с пяна и весел ромон, докато той я гледаше и искаше кръвта му да бъде студена. Като нея.

Господи, колко много я желаеше. Все още. Това желание бе по-силно от гордостта. То го побеждаваше и го оставяше без защита. Искаше да я притежава още тази нощ, въпреки да знаеше, че бе била жена на друг и бе споделяла чуждо легло. Щеше да му бъде по-лесно, ако бе имала много любовници, отколкото само един съпруг. Онзи проклет надут английски лорд, чиито ръце са галели тялото й. Защо?

Колко пъти през първите месеци, след като Ашър си отиде, си беше спомнял последните им дни заедно, търсейки отговора на въпроса. После се остави на болката и яростта. Раната постепенно престана да боли, хвана коричка. Беше преживял бедността, улицата и борбата за оцеляване. С горчив смях Тай прекара ръка през косата си. Но беше ли оцелял след Ашър?

Беше имал не една жена в леглото си, само защото косата й бе със същия цвят като нейната или гласът й бе приличал на нейния. Почти. Сега, когато бе направил всичко, за да я забрави и да се самоубеди, че всичко е било илюзия, тя взе, че се върна. Свободна.

Той се разсмя. Разводът й не означаваше нищо за него. Дори ако все още беше свързана законно с някой мъж, това нямаше да има никакво значение. Тай щеше отново да бъде с нея. Този път обаче щеше сам да обяви резултата. Щеше да я има отново, докато сам реши да си отиде.

Предизвикателство, стратегия, после действие. Това беше пътят, който бе следвал през половината си живот. Той извади една монета и я хвърли във фонтана, сякаш се молеше щастието да не го напуска. Монетата падна на дъното при хилядите други.

Очите му зашариха из тъмната уличка, докато откриха неоновия надпис, означаващ входа на един бар. Тай тръгна към него. Искаше да се напие.