Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opposites Attract, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 79гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Нора Робъртс. Фатално привличане

ИК „Коломбина“, София, 1999

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–732–0116–5

История

  1. —Добавяне

Осма глава

Ашър се возеше в лимузини, откакто се помнеше. Като дете седеше зад шофьор на име Джордж в кола с тъмни стъкла и вграден бар. Джордж си оставаше семейният им шофьор, въпреки че сменяха колите — елегантен бял „Ролс ройс“, тъмносин „Мерцедес“.

Шофьорът на лейди Уикертън беше Питър и колата беше дискретно сив „Даймлер“. Питър беше мълчалив и бърз като колата.

Сега пътуваше с дълга черна лимузина към „Уимбълдън“.

Когато пресякоха „Роухамптън“, тя се огледа през прозореца. Подредени дървета, подстригани храсти, лехи с цветя. За няколко часа щеше да бъде на Централния корт. Щеше да се поти, да скача, да я боли… И да победи. Това беше голямата цел. Престижът, славата, известността. Всичко това беше на „Уимбълдън“.

Веднъж, преди време, двамата с Тай бяха станали шампиони тук и бяха танцували на големия бал на победителите. През годината, когато я бе сполетяло пълното щастие и най-страшното нещастие. Сега щеше да играе срещу старата си съперничка Мария Рейски с всичката енергия и ярост и с цялото умение, които притежаваше.

Макар да беше започнала да мисли, че животът й най-сетне влиза в релси, Ашър осъзнаваше, че греши. Повратната точка беше днес. Тук, на този корт, който бе синоним на професията й. Щеше да изиграе най-добрата си игра върху настилката, която познаваше най-добре, в страната, в която беше живяла като затворник. Вероятно истинската увереност щеше да дойде после, след мача.

Тя си мислеше за Тай. За малкото момче, което преди години се беше заклело да спечели и беше спечелило. Сега, в полумрака на лимузината, Ашър даде същата клетва. Щеше да има своя шампионски сезон. Щеше да докаже, че Ашър Улф е Ашър Улф. И тогава щеше да бъде готова да погледне жената в себе си. А жената щеше да погледне единствения мъж в света, който имаше значение за нея.

Тълпата вече я очакваше, нея и другите играчи. Поздравленията бяха възторжени. Хората пиеха шампанско, хапваха пуканки и сладолед. Докато раздаваше автографи, Ашър се почувства лека, уверена, готова. Нищо, помисли си тя, не можеше да помрачи този ден. Беше Четвърти юли, брилянтен летен ден, изпълнен със слънце и аромат на цветя.

Ашър си спомни други „Уимбълдъни“. Толкова малко неща се бяха променили. Феновете заобикаляха играчите, приветстваха ги, вземаха автографи, поздравяваха ги и се смееха. Атмосферата беше приятелска, като на чай или на купон с обещание за спектакъл. Но във въздуха витаеше нервност. Тя беше тук, скрита под добродушието, както у младите играчи, така и у ветераните, у финалистите на двойки и поединично. А сред тях човек можеше да зърне рок звезди и знаменитости, милионери и дребни аристократи.

Ашър видя лица от миналото, тенисисти още от поколението на баща си. За тях „Уимбълдън“ беше традиция, носталгично минало, повторно изживяване на младостта.

Имаше хора, които беше посрещала в дома си на Гроувнър Скуеър. За тях „Уимбълдън“ беше светско събитие. Място, където да се покажат и да се видят със себеподобните си. Дрехите им бяха като за лятно градинско парти — живописни шапки и рокли в пастелни тонове. И тъй като трябваше да посрещне с високо вдигнато чело миналото, тя поздравяваше старите си познайници с усмивка.

— Ашър, колко се радвам да те видя отново…

— О, каква елегантна екипировка…

— Странно, защо повече не те виждаме в клуба…

Имаше изтънчени маниери, скриващи любопитство и злоба. Ашър ги посрещаше спокойно, така, както бе правила цели три години по време на брака си.

— Кого виждат уморените ми очи?

Тя се обърна и попадна в две големи топли ръце, разтворени за прегръдка.

— Стреч Макбрайд, ти не си мръднал!

Разбира се, че беше се променил. Та когато за пръв път бе погъделичкал лицето й с брадата си, той бе само на тридесет, а Ашър на седем години. Лицето му все още не беше набръчкано, а в косата му нямаше нито един бял косъм. Беше печелил почти всички шампионати, че и по два пъти. Макар че бе висок и почти толкова слаб, колкото и преди, изминалите двадесет години си бяха казали думата.

— Винаги лъжеш много красиво — усмихна се мъжът и я целуна по бузата. — Къде е Джим?

— В Щатите — отговори тя, като запази усмивката си. — Как си Стреч?

— Чудесно. Имам пет внука и верига от магазини за спортни стоки на Източното крайбрежие. — Той я потупа по ръката. — Да не искаш да кажеш, че Джим няма да дойде? Та той не е пропускал този турнир от четиридесет години!

Трябваше й усилие, за да се пребори с болката.

— Доколкото знам, няма да дойде. Ала аз съм ужасно щастлива да видя теб. Никога няма да забравя кой ме научи да бия „скъсен удар“.

Поласкан, мъжът се разсмя.

— Използвай го днес срещу Мария — посъветва я той. — Обичам американци да печелят „Уимбълдън“. Предай много поздрави на баща си от мен.

— Благодаря, Стреч. — Усмивката й повехна при обещанието, което не можеше да изпълни. Той се отдалечи.

Ашър се обърна и се сблъска лице в лице с лейди Дафни Евънс. Красивата брюнетка бе една от тайните любовници на Ерик и едно от най-трудните изпитания за Ашър. Очите й машинално охладняха, въпреки че гласът й остана непроменен и учтив.

— Дафни, изглеждаш великолепно.

— Ашър… — Дафни плъзна студен поглед по тенис екипа на Ашър — късата поличка, дългите бедра и белите тенис обувки. — А ти изглеждаш различна. Много ми е странно да те видя като спортистка.

— Странно ли? Че аз винаги съм била спортистка. Как е съпругът ти?

Ударът беше париран с безгрижна усмивка.

— Майлс ли? В момента е в Испания. По работа. Та поради тази причина съм тук с Ерик.

Стомахът й се преобърна, но лицето й остана невъзмутимо.

— Ерик е тук?

— Но да, разбира се. — Дафни небрежно докосна розовата си шапка. — Нима мислиш, че би пропуснал „Уимбълдън“? — Дългите й мигли трепнаха. — Ние всички очакваме с нетърпение резултатите. Ще те видим ли, скъпа?

— Естествено.

— Е, ще те оставя на жадната за сензации тълпа. Желая ти късмет. — С изкуствена усмивка Дафни разлюля поли и се отдалечи.

Ашър с мъка се пребори с надигащото се чувство на отвращение, ала взе да си проправя път сред хората. Искаше единствено да стигне до съблекалнята. Денят, който й предстоеше, щеше да бъде изпълнен с борба и без намесата на призраците от миналото. С усмивки и леки поздрави с глава тя успя да се измъкне. Няколко мига усамотение. Ето от това се нуждаеше преди трибуните да се напълнят и преди силата и умението й да бъдат извадени на корта.

Познаваше много добре Ерик, за да се сети, че той беше накарал Дафни да я намери. Да. Защото искаше Ашър да научи със сигурност, че бе тук. Преди решителния мач. Когато влезе в стаята и заключи вратата, тя установи, че ръцете й все пак леко трепереха. Не биваше да позволява това. За тридесет минути трябваше да възстанови спокойствието и самообладанието си.

Излезе на корта, като внимаваше да не поглежда към трибуните. Щеше да й бъде по-лесно, ако хората, които я гледаха, оставаха анонимни. И докато се опитваше да изпразни главата си от всичко, освен предстоящата игра, Ашър наблюдаваше съперницата си Мария Рейски.

От другата страна на мрежата Рейски се разхождаше, махаше с ръка на публиката, отговаряше на въпросите. Цялата се тресеше от нерви. Гризеше си ноктите, пукаше с кокалчета и казваше първото нещо, което й идеше на езика. Ашър я харесваше по един особен начин. С ръста си от сто и осемдесет сантиметра, Рейски бе висока за жена и имаше широк размах. Ашър си припомни, че имаше навика да вади душата на съперниците си.

Е, реши тя, докато си избираше ракета, театърът, който разиграваше Рейски с публиката, поне я отвличаше от мисълта кой бе там и кой не. Ашър проследи телевизионните камери. Благодарение на чудото на техниката мачът щеше да се предава и гледа в Щатите с няколкосекундно закъснение. Дали баща й щеше да го гледа, помисли си тъжно тя и бавно отиде до базовата линия за първия си сервис.

Още в първия гейм нямаше дори и намек за опипване на почвата. Рейски се хвърли в играта направо и я хвана за гърлото. И двете бяха бързи, но докато Рейски беше агресивна, Ашър бе по-добра в стратегията. За да атакуваш и да се отбраняваш се изисква инстинкт и синхрон. И, разбира се, изключителна концентрация.

През първия сет двете направиха за петнадесетте хиляди по трибуните онова шоу, за което бяха дошли. Върху стогодишната трева на елегантния корт, стиснали зъби, изпотени и задъхани, те бяха като двама гладиатори, ала не за удоволствието на онези, които бяха платили за това, а заради самата игра. Рейски успяваше да подхвърли по някоя и друга заядлива реплика през мрежата. Ашър беше глуха, не й обръщаше никакво внимание. Имаше си своя ритъм и нищо не можеше да го наруши. Нито самообладанието й. Запращаше топката със смъртоносна точност, като играеше до мрежата за къси ъглови волета. Беше в най-върховната си форма.

Но нещата се промениха, когато седна за кратка пауза преди третия сет.

Тъй като беше забравила за абсолютно всичко, освен играта, защитните й реакции бяха позабавени. Тя случайно вдигна очи към трибуните и срещна погледа на Ерик. Той вдигна ръка като за поздрав или може би предупреждение и лека, злобна усмивчица се плъзна по устните му.

 

 

Какво, по дяволите, става с нея, помисли си Тай. Той се премести към края на пейката, на която седеше, и наблюдаваше Ашър с присвити очи.

Загуби първите два гейма, при това втория с очевидна, тъпа грешка. Наистина Рейски играеше перфектно, ала Ашър също, поне до този момент. До третия сет. А сега играеше механично, сякаш нямаше никакъв хъс. Сякаш й беше все едно. Сервисът на Рейски не беше най-силното й оръжие, а ето че вече няколко пъти печелеше. Ако не познаваше Ашър така добре, би се заклел, че просто иска да претупа срещата. Но тя не беше способна да загуби преднамерено игра.

Тай внимателно започна да търси причината. Може би се беше контузила. Например схванат мускул или усукана китка биха били основателна причина за промяната в играта й. Ала нямаше никакви видими външни причини. Лицето й беше безстрастно като маска. Не, нещо не е в ред, реши категорично Тай, когато Ашър загуби следващите петнадесет точки. Определено имаше причина и тя не беше физическа. Той впери напрегнато очи в публиката. Там имаше много познати лица, някои само по име, други по репутацията си. Зърна известен актьор, носител на много филмови награди, с когото веднъж бе изиграл един сет. После разпозна нашумяла балетна звезда, защото Ашър го бе завела да гледат „Жар птица“. Зад балерината седеше известен кънтри певец с много хитове в топ класациите. Тай продължи да търси отговора. И го откри близо до кралската ложа.

Върху лицето на Ерик играеше тънка усмивка, докато наблюдаваше играта на бившата си съпруга. До него седеше елегантна блестяща жена с розова шапка и изглеждаше отегчена.

Яростта кипна във вените му. Първата му мисъл беше да иде и да хване Ерик за реверите, които струваха поне петстотин долара, след което да смени физиономията му с няколко крошета.

— Гадно копеле! — промърмори той и стана. В този миг нечия ръка го хвана здраво за китката.

— Къде отиваш? — попита Мадж.

— Да свърша нещо, което трябваше да направя още преди три години.

Все още стиснала ръката му, Мадж проследи погледа му.

— О, момчето ми — промърмори през зъби тя. Усещаше под пръстите си забързания му пулс. За миг си помисли, че би била особено доволна да види онова, което Тай си бе намислил да стори. — Успокой се — прошепна тихо, но настойчиво Мадж. — Чуй ме. Ако го изхвърлиш от стадиона, няма да помогнеш много на Ашър.

— По дяволите! Знаеш за какво е дошъл, нали?

— За да я разстрои, разбира се — отговори спокойно тя. — И както виждам, е успял. По-добре поговори с нея. — Погледът, с който я награди Тай, можеше да накара и огромен мъжага да се свие страхливо. Мадж само повдигна вежди. — Ако искаш бой, можеш да го направиш след мача. Ще ти бъда рефер. Ала сега използвай главата, а не юмруците си.

Тай постепенно се поуспокои. Тя наблюдаваше борбата, която той водеше със себе си, но накрая успя. Въпреки че очите му все още бяха гневни и хвърляха искри, ръката му се поотпусна.

— Ако думите не свършат работа, ще го разполовя.

— Ще ти държа палтото — обеща Мадж, преди Тай да се отдалечи.

Като знаеше, че ще има само един миг време, той реши да използва думите като удари. И да ги накара да й подействат. След като загуби гейма без да спечели нито една точка, Ашър се отпусна изнемощяла на стола. Тя изобщо не видя Тай, който я очакваше.

— Какво, по дяволите, става с теб?

Ашър вдигна глава.

— Нищо. — Беше изморена и почти на края на силите си. Вдигна кърпата да избърше потта.

— Поднасяш мача на Райски на табличка.

— Остави ме сама! Моля те, Тай.

— Правиш му удоволствието да гледа как падаш пред петнадесет хиляди души, така ли? — Имаше сарказъм без капка симпатия в гласа му. Веднага забеляза бързия, мигновен проблясък на гняв в очите й. Искаше го. Точно така, това трябваше да постигне. Винаги беше играла по-добре, когато под леда гореше огън.

— Никога не съм мислел, че ще те видя как се предаваш. Ей така, без бой.

— Я върви по дяволите! — Цялата трепереща, тя се върна на базовата линия. Никой, мислеше си Ашър, докато чакаше Рейски да заеме позиция, не можеше да я обвини в предателство. Рейски се приготви да скочи, за да посрещне удара, докато Ашър опита топката с няколко потупвания. Хвърли я във въздуха, изнесе ракетата си назад и замахна. Усилието да бие сервиса задържа дъха й. Бялата линия на базата гореше под краката й. Без да се замисли, Ашър зае позиция за следващия сервис.

Яростта я гризеше. Чувстваше я в себе си като животинче с остри зъбки. Някакъв фотограф я хвана в близък план и запечата противоречието, изразено в спокойното й лице и блестящите от ярост очи. Темпераментът й даваше сила. Тя се хвърляше на корта и посрещаше топката като личен враг. Слава Богу, че битката беше под строг контрол. Никой не можеше да предположи дори, че с всеки свой удар Ашър проклинаше на ум Тай. Единствено той го знаеше. Ала беше доволен, че прехвърля яростта си от него към съперничката си.

О, тя е прекрасна, помисли си Тай. Тези дълги крака, тези елегантни, но силни рамене. Фигурата й беше толкова съвършена, излъчваща сила, елегантност и страст. Той си даде сметка, че я желае. Никой, освен него, не знаеше колко безпомощна и колко изоставена можеше да бъде. Мисълта накара желанието му да се засили. Ашър беше жената, за която всички мъже мечтаеха — едновременно дама и необуздана лудетина. И беше негова, помисли си Тай свирепо. Само негова.

След като видя съкрушителния бекхенд на Ашър към Рейски, той се огледа. Усмивката на Ерик беше изчезнала. Англичанинът явно беше усетил, че нещо се бе променило и беше мрачен. Двамата се гледаха втренчено, докато публиката аплодираше Ашър. Тай се изсмя нахакано и си тръгна. Знаеше, че бе вдъхнал у Ашър победата.

Тя беше въздържана, изглеждаше дори очарована, когато пое купата. Ала вътре в нея всичко кипеше. Радостта от победата не можеше да надвие яростта и негодуванието, които я измъчваха. Тай беше преобърнал чувствата й от Ерик към него самия.

Искаше й се да ругае. Да вика. А се усмихваше и вдигаше високо трофея над главата си, за да го види публиката. Искаше да крещи. Вместо това учтиво се усмихваше и позволяваше на цяла армия репортери да я снимат. Не чувстваше никаква умора. Все едно болката в ръката й изобщо не съществуваше.

Освободила се най-сетне от репортерите и почитателите, Ашър се потопи под струята на душа и главата й се проясни. Сети се, че трябваше да се върне и да гледа Тай.

И се върна. Упоритостта й позволи да се наслаждава на красотата на играта му. Ерик беше забравен. Единствената й мисъл бе да намери първият възможен момент, за да освободи накипелия гняв, който бушуваше в нея.

Бяха му необходими два тежки сета и два часа и половина игра, за да вземе своя собствен трофей. Преди овациите на стадиона да бяха заглъхнали, Ашър напусна „Уимбълдън“.

 

 

Той знаеше, че ще го чака. Преди да вкара ключа в ключалката, знаеше какво ще се случи. Но го искаше. Неговият адреналин също бе все още висок. Нито душът, нито масажът успяха да го успокоят. „Уимбълдън“ винаги му беше действал така. Колкото и години да играеше, победата тук винаги си оставаше първата, голямата цел.

Сега, след като състезанието беше останало зад гърба му, след като бе грабнал купата, Тай се чувстваше като рицар, който се завръща след война у дома. Жена му го чакаше. Ала тя нямаше да се хвърли в обятията му. Напротив, доколкото я познаваше, щеше да му издере очите. О, той искаше точно това.

Усмихнат, Тай отвори вратата. Още не беше я затворил, когато Ашър изскочи от спалнята.

— Поздравления, скъпа — рече приятелски той. — Както изглежда, първият танц на бала ще бъде мой.

— Как посмя да ми говориш такива неща по средата на мача? — развика се тя. Очите й святкаха. — Как смееш да ме обвиняваш в малодушие!

Тай остави сака и ракетата си на стола.

— А как ще наречеш онова, което правеше?

— Загуба.

— Предаване — поправи я той. — Отказ от играта.

— Никога няма да се откажа!

— Само веднъж, преди три години — вдигна вежди Тай.

— Не ми напомняй за това! Нямаш право да ми натякваш! — Ашър вдигна ръце и го заблъска по гърдите. Вместо да се ядоса, той се разсмя. Винаги му бе приятно да я вбеси и да я накара, да загуби самообладание.

— Добре че спечели — одобри играта й Тай. — Ако беше загубила, щеше да се наложи да открия бала с Мария. — Той потупа бузата й с ръка.

— Ти самомнително, надуто магаре! — блъсна го отново тя. — Грамалди почти беше те натупал. Жалко, че не успя — излъга нагло Ашър. — Щеше да ти бъде полезно да получиш един добър урок. — С намерение да се върне обратно в спалнята, тя се фръцна, но Тай я хвана за китката.

— Няма ли да ме поздравиш?

— Не!

— Хайде, Ашър, ела тук! — притегли я към себе си той. — Дай ми една целувка!

В отговор тя сви ръце в юмруци. Много бързо Тай я прегърна през кръста и притисна към себе си.

— Обичам те, когато беснееш — рече той пресипнало, докато Ашър дърпаше косата му.

— Тогава ще изпиташ истински бяс на гърба си, и то веднага — обеща заканително тя, като риташе диво с крака, докато Тай я носеше към леглото. Въпреки че имаше бързи рефлекси, той с мъка успя да я прикове под себе си. Останала без дъх от борбата, Ашър се опита да го ритне с коляно между краката.

— А, не! Чак толкова бясна не те обичам! — изви се Тай, за да се защити.

Тя се въртеше и бореше.

— Махни ръцете си от мен!

— Веднага след като свърша — съгласи се той и пъхна ръка под блузата й.

Въпреки удоволствието, което изпита, Ашър продължи да се бори.

— Не ме докосвай!

— Трябва да те докосвам, когато правя любов с теб — усмихна се весело и нежно Тай. — Това е единственият начин, който знам.

Няма да се смея, няма дори да му се усмихвам, рече на себе си тя, докато смехът напираше в гърлото й. Нали беше сърдита, ядосана, бясна, напомни си Ашър.

Той веднага забеляза слабостта й и се възползва от нея.

— Очите ти стават червени, когато си ядосана. Харесва ми. — Тай я целуна в устата. — Защо не повикаш още малко по мен?

— Нямам какво повече да казвам — хладно рече тя. — Моля те, махни се.

— Но ние не сме правили още любов! — засмя се той и захапа този път носа й.

Ашър извърна глава, за да не се издаде.

— Няма да правим.

— Хайде на бас! — И с едно движение скъса блузата от врата до кръста й.

— Тай! — извика изненадано тя и се опита да стане, ала той притисна устни в нейните.

— Почти щях да го направя днес на корта. Трябва да благодариш на Бога, че изчаках досега. — Преди да успее да реагира, Тай скъса и шортите й. Ашър си помисли, че сигурно е полудял и затова реши да не се съпротивлява.

— Да не би нещо да не е наред? — попита той и покри гърдите й с ръце.

— Както е тръгнало, скоро ще остана без гардероб! Не може така да късаш дрехите ми.

— Но вече ги скъсах. — Ръцете му бяха меки като пух и слязоха надолу към стомаха й. — Искаш ли и ти да скъсаш моите?

— Не! — Кожата й настръхна и тя се разтрепери. Опита да се измъкне изпод него и установи, че всъщност не може. Беше като затворничка, в плен на тялото му.

— Аз те ядосах.

— Да, и… — Мислите в главата й бяха съвсем ясни.

— Ядосах те достатъчно, че да спечелиш — промърмори Тай, докато целуваше шията й. — И като те гледах, едва не се пръснах от желание да се любим. Под повърхността ти бушуваше такава страст. Представях си какво ще стане, щом я пуснем на воля.

Ашър простена от удоволствие, но се опита да се върне в действителността.

— Нямаше право да ме упрекваш, че се предавам!

— Аз само го предположих. — Когато вдигна глава, тя потрепери от погледа в очите му. — Нима си мислеше, че ще стоя безучастно отстрани и ще гледам какво прави онзи негодник с теб? Няма да позволя на никой мъж да стигне до теб, Ашър. На никой.

И запечата устните й с дива целувка, която издуха всички мисли и думи.

 

 

Винаги я учудваше как Тай успяваше да изглежда толкова привлекателен в смокинг. Консервативното, официално облекло изобщо не можеше да промени неговото излъчване на първична мъжественост. Платът можеше да скрие мускулите, ала не и силата им. Много пъти Ашър си бе мислила дали точно тази негова първичност и земност не я бяха привлекли към него. Докато го наблюдаваше в залата, изпълнена с елегантни мъже и жени, знаеше, че не бе само това. Имаше и още много други неща, като се започнеше от буйния му темперамент и се свършеше с чувството му за хумор. Те я бяха направили негова.

Големият бал на „Уимбълдън“ беше толкова традиционен, колкото и самото състезание. Музика, светлини, хора. Беше вечер, която се помнеше заради красотата и атмосферата. Ашър се опитваше да поддържа разговор с партньора си и броеше часовете, когато балът ще свърши. Винаги бе обичала партита, винаги бе намирала удоволствие в танците и веселието. Но сега нямаше търпение да си вземат бутилка вино и двамата с Тай да се качат в стаята.

Тази вечер не искаше светлината на светкавиците, а пламъчетата на свещите. През главите на танцуващите двойки потърси погледа на Тай. Трябваше й само миг, за да види, че и той мислеше същото. Обзе я любов като гореща вълна, в която потъна.

— Танцувате много добре, госпожице Улф.

Музиката свърши и тя се усмихна на партньора си.

— Благодаря. — Усмивката й не се промени, макар че напълно бе забравила името на мъжа.

— Бях голям почитател на баща ви. — Мъжът я хвана малко над лакътя и я поведе извън дансинга. — Златното момче на тениса. — Той потупа с усмивка ръката й. — Разбира се, спомням си ранните му години, още преди вие да се родите.

— „Уимбълдън“ винаги е имал своите фаворити. Татко обичаше традицията… И пищността — добави с усмивка Ашър.

— Като гледам второто поколение тук, смятам че традициите са добро нещо. — Той вдигна ръката й до устните си. — Желая ви всичко добро, госпожице Улф.

— Джери, къде се губиш?

Една висока и представителна дама, цялата в коприна, се приближи към тях. Лейди Малоу, сестрата на Ерик Уикертън, беше, както винаги, елегантна. Гърбът на Ашър се вкамени.

— Люси, каква приятна изненада!

Жената подаде ръката си за целувка и хвърли бърз поглед към Ашър.

— Джери, Брайън обърна залата да те търси! Иска да говори с теб.

— Добре тогава, ако ме извините…

След като го отпрати така успешно, Люси се обърна към бившата си снаха.

— Ашър, изглеждаш много добре.

— Благодаря ти, Люси.

Сестрата на Ерик огледа Ашър с преценяващ поглед, като си помисли, че ако тя самата облечеше нещо подобно на цвят, сигурно нямаше да се различава от тапетите. Върху Ашър пастелните цветове и простата кройка винаги изглеждаха зашеметяващо.

— А добре ли си?

Леко изненадана, Ашър вдигна вежди.

— Да, разбира се. Много добре. А ти?

— Искам да поговоря с теб. — Люси се поколеба за миг и се огледа, сякаш да се увери, че никой няма да ги подслушва. — Има нещо, което отдавна искам да ти кажа. — Ашър се вцепени, ала изчака. — Аз обичам брат си — подзе Люси. — Знам, че ти не го обичаш. Знам също така, че докато бяхте женени, ти не направи нищо, с което да го засегнеш или компрометираш, макар че същото не може да се каже за него.

Тези неочаквани думи накараха Ашър да махне с ръка.

— Люси…

— Това, че го обичам, не значи че трябва да си затварям очите, Ашър — продължи бързо Люси. — Но като негова сестра, ще бъда винаги лоялна към него.

— Разбирам те.

Люси изгледа Ашър за миг, сетне въздъхна.

— Не ти помогнах много, докато беше негова съпруга, за което ти се извинявам.

Трогната, Ашър вдигна ръка.

— Няма нужда. Ерик и аз просто сбъркахме.

— Често съм се чудила защо се омъжи за него. — Люси се намръщи, като наблюдаваше Ашър. — Първо си мислех, че е заради титлата. Ала явно причината не беше тази. Сякаш нещо се промени помежду ви, и то скоро след венчавката. Два месеца, може би. — Очите на Ашър потъмняха. — Помислих си дали не си си хванала любовник. Но много скоро ми стана ясно, че не ти, а Ерик си има любовница, и то не една, което беше… Грозна работа. После стана ясно, че в живота ти има само един мъж. — Тя отмести очи и Ашър знаеше, че няма нужда да проследява погледа й, за да види, че гледа към Тай.

— Това нарани Ерик.

— Ако го знаеше, той нямаше да се ожени за теб. — Люси отново въздъхна. — Ала моето братче винаги е искало да притежава нещо, което принадлежи на някой друг. Не бива да говоря така, но ще ти кажа нещо, което отдавна трябваше да направя. Желая ти щастие.

Изненадана, Ашър импулсивно я целуна по бузата.

— Благодаря ти, Люси.

Усмихната, Люси отново погледна към Тай.

— Вкусът ти винаги е бил отличен. Завиждам ти, въпреки че не е точно моят тип. Е, време е да се връщам при Брайън.

Тя се обърна, ала Ашър я хвана за ръката.

— Може ли да ти пиша, Люси?

— Ще бъда очарована. — Люси се отдалечи, като шумолеше с полите си.

Ашър се усмихна и си помисли, че бе невероятно права. „Уимбълдън“ винаги бе бил нейната повратна точка. Ето че един слой вина беше изтрит. Беше се приближила още малко към същността си. Към това, което бе и което искаше да бъде. Почувства ръка на рамото си и се обърна, за да се усмихне на Тай.

— Коя беше тази жена?

— Една стара приятелка… — Тя вдигна ръка и я сложи на бузата му. — Ще танцуваш ли с мен? Няма друг начин да те прегръщам пред толкова много хора.