Нора Робъртс
Фатално привличане (1)

Първа глава

— Победа за Старбък.

Както винаги, помисли си Ашър. За миг в голямата тенис зала увисна онази позната напрегната тишина, типична за закритите шампионати. Във въздуха се носеше аромат на печени фъстъци и пот. Луминесцентното осветление нагряваше залата и я изпълваше с приятна миризма, докато телата на хората добавяха нещо приятелско и фамилиарно. Някъде захленчи малко детенце и тих женски глас бързо му направи забележка и го успокои.

Седнала на пейка в средния сектор на трибуните, Ашър Улф наблюдаваше Тай Старбък — тенисистът, вечното момче, нейният някогашен любим. Тя си помисли, както вече няколко пъти през последните часове, откакто наблюдаваше мача, че той се бе променил. Точно как не й беше съвсем ясно. Повече от три години бяха минали, откакто го беше видяла за последен път. Не беше остарял, не беше надебелял, нито бе загубил от своята така заразителна и характерна жизненост.

През последните години Ашър рядко гледаше тенис по телевизията. Беше болезнено. Прекалено много лица й бяха познати. Особено неговото, което нарочно най-стриктно избягваше. Ако случайно й попаднеше статия или снимка в спортните страници на вестниците или в клюкарските колони, веднага я оставяше встрани. Защото Тай Старбък беше излязъл от живота й завинаги. Това бе нейното решение. А Ашър беше решителна жена.

Дори идването й на закрития шампионат на Щатите по тенис бе взето след обстойно обмисляне. Преди да предприеме това пътуване, тя бе претеглила много внимателно всички плюсове и минуси. И логиката естествено победи. Затова се върна отново в света на голямата игра. Затова и срещите й с Тай Старбък щяха да бъдат неизбежни. Щеше да го вижда, позволявайки на пресата, на колегите и на почитателите си да установят съвсем ясно, че нищо не бе останало от онова, което ги бе свързвало преди три години. Той също щеше да го установи. Поне така се надяваше Ашър.

Тай стоеше зад базовата линия и се готвеше да бие сервис. Стойката му беше същата, отбеляза Ашър, както и начинът му на концентриране. Подхвърляше топката, като се приготвяше да бие сервис с лявата ръка. Този сервис беше станал синоним в света на тениса и носеше неговото име — „Старбък“.

Ашър чу дъха, който изпусна, в мига, в който топката излетя. Тя самата задържа своя собствен дъх. По-слаб играч от противника му, французинът Грималие, едва ли щеше да успее да достигне топката с ракетата си. Връщането бе мълниеносно. Силата срещна сила, сблъскаха се и играта започна.

Тълпата зашумя. Шумът нарастваше все повече и повече с прелитането на топката от единия до другия край на корта. Имаше викове за кураж, викове на възхита и оценки за сръчността на двамата играчи. Основните качества на Тай не бяха се променили, нито бяха намалели, откакто Ашър се бе оттеглила от тениса. Почитателите му го превъзнасяха или ругаеха, но никога не го подминаваха. Той не оставаше извън зрителното им поле. Нито пък извън нейното, макар сама да не знаеше в коя категория да се причисли. Всеки мускул от тялото му й беше познат, всяко движение, всяка емоция. Чувствата й към него бяха едно объркано кълбо от уважение, възхищение и желание, което се заплиташе все повече и повече, докато го гледаше, и достигаше до усещането за физическа болка. Защото си спомняше. Ето че отново бе завладяна от спомените. Тай Старбък предизвикваше емоции и изобщо не се интересуваше дали те бяха любов, или омраза.

Двамата мъже се движеха бързо и ловко като котки, а очите им не изпускаха малката бяла топка. Бекхенд, форхенд, бързи скъсени удари. По челата им струеше пот. Състезанието и почитателите я заслужаваха. Тенис запалянковците искаха да гледат усилия, напрежение, да чуват задъхано дишане, да долавят сладката миризма на мъжка пот. Въпреки решението си да остане безпристрастна, Ашър откри, че наблюдава Тай с непроменено възхищение. Нещо, което изпитваше към него отпреди десет години.

Той играеше с безгрижна показност — противоречиво, ала точно определение. Сила, добра форма, подвижност. Притежаваше всичко. Имаше източено, жилаво тяло, което изглеждаше еластично. Мускулите под кожата му танцуваха. Беше висок и това му даваше предимство. Можеше да посреща високи топки, да се върти и обръща като зар за игра. Играеше като фехтовач. Когато го гледаше, Ашър винаги мислеше за него като за авантюрист. Грациозни движения, нападение, защита, париращи удари и мушвания. И всичко това гарнирано с демоничния блясък на димно сивите му очи. Лицето му бе като илюстрация от приключенска книга, за пирати и разбойници например. Тясно, сурово, с високи скули, чиито ъгли неочаквано се омекотяваха от невероятно красива и нежна уста. Както винаги, косата му бе по-дълга от общоприетото и се развяваше, черна и дива, под бялата лента на челото му.

Тай водеше по точки, но въпреки това играеше така, сякаш животът му зависеше от този сет. От тази една-единствена точка. Да, нищо не беше се променило, помисли си отново Ашър, и сърцето й подскочи. Беше така обзета от играта, сякаш самата тя бе на корта, държеше ракетата в ръка и по лицето й струеше пот. Дланите й бяха мокри от напрежение, мускулите й бяха стегнати. Такава игра беше тенисът, завладяваше зрителите си. А Старбък направо ги поглъщаше. И това също не беше се променило.

Тай запрати топката по диагонал към страничната линия. Тя прелетя високо, въпреки че французинът се хвърли към нея. Ашър едва преглътна при скоростта, с която се приземи.

— Вън — обяви страничният съдия. Сред тълпата се понесе нисък ропот на недоволство. Ашър прикова очи върху Тай в очакване да избухне.

Той стоеше, дишаше тежко и не откъсваше очи от съдията. Публиката продължаваше да шуми недоволно, когато обяви резултата. Бавно, с очи, все още заковани в него, Тай избърса потта от челото си с лентата на китката. Лицето му бе невъзмутимо, ала очите му красноречиво говореха. Мърморенето сред публиката постепенно утихна в очакване на реакция. Ашър прехапа долната си устна. А Тай се върна обратно при базовата линия, без да произнесе нито дума.

Я виж ти, това вече беше промяна, помисли си Ашър. Контрол. Самообладание. Дишането й се нормализира, а напрежението в раменете й намаля. Преди години Тай щеше да реагира съвсем различно. Щеше да ръмжи и да се зъби, предизвиквайки публиката да го подкрепя или да го хули. А сега мълчаливо прекоси корта и само блясъкът в очите му издаваше някакви чувства. Но външно нямаше никакви признаци. Това определено беше нещо ново.

Той зае позиция зад базовата линия, приготви се и изстреля топката като куршум от пушка. Тълпата избухна в одобрителни викове. Спокойно и безстрастно Тай изчака обявяването на резултата. Отново бе спечелил. Продължаваше да води. Ашър го познаваше добре и знаеше, че мозъкът му вече бе зает със следващото движение, със следващия удар. Направеното бе останало в миналото и щеше да подлежи на обсъждане и анализ по-късно. Сега имаше друга задача — да спечели играта.

Французинът отговори на поредния удар с великолепен форхенд. Волето му бе като експлозия, яростно и мъжко. На корта се сблъскваха скорост и огън. Двамата противника бяха като пирати, ала се сражаваха не в океана, а от двете страни на мрежата. Единствените звуци бяха ударите на топката по ракетите, скърцането на гумените подметки върху дървения под, мърморенето на състезателите и всичко това покрито като с воал от ехото на възклицаващата публика.

Тълпата се изправи на крака. Ашър също скочи, без да мисли. Никой не осъзнаваше времето, оставаха още около минута и нещо до края на мача.

С елегантно завъртане на китката французинът върна почти невъзможна топка, която отлетя зад базовата линия и се приземи дълбоко в десния ъгъл на корта. С мощен бекхенд Тай изпрати топката ниско и встрани от съперника си, приключвайки по този начин два и половина часовия мач с резултат три на един.

И така, Старбък бе победителят на закрития шампионат на САЩ по тенис. И героят на тълпата.

Ашър се остави ентусиазмът, който се развихри около нея, да я обземе, докато Тай приближаваше мрежата за традиционното ръкостискане с противника. Срещата я беше развълнувала повече, отколкото очакваше, но тя реши да го отдаде на професионалното си възхищение. Сега обаче се замисли каква ли ще бъде неговата реакция, когато я види отново.

Беше ли го наранила? И по-точно кое. Сърцето? Гордостта? Хм, неговата гордост, замисли се Ашър. Да, може би, за гордостта би повярвала. Ала за сърцето? О, то беше съвсем друго нещо.

Сигурно щеше да бъде сърдит. А тя студена. Знаеше как да се държи студено, както знаеше как да отбие топка над главата си. Беше научила тези неща още като дете.

Освен това се беше приготвила за първата им среща много внимателно, с почти религиозно настървение. Така, както се подготви да се върне отново в професията. И смяташе да победи и в двете. След като Тай приключеше с душа и журналистите, щеше да го изчака навън. За да го поздрави. И да му постави следващия тест. Беше по-умно да направи първата стъпка сама, защото по този начин щеше да има предимството на изненадата. Доволна от тактиката, си, Ашър го наблюдаваше, докато той разговаряше край мрежата с французина.

После много бавно Тай извърна глава. И без изобщо да шари с очи из тълпата, прикова погледа си в нея. Силата на осъществения контакт я накара да се разтрепери. Очите му не помръдваха, не мигваха. Устата й пресъхна. Той неочаквано се усмихна. Беше като директен удар с топката. Ашър посрещна усмивката му, докато тълпата крещеше името му. „Старбък“ се носеше като ехо и се блъскаше в стените на залата. Десет, не, може би петнадесет секунди Тай не мигна, не помръдна. За човек на действието, какъвто беше, това бе невероятно постижение. Очите му премахнаха разстоянието помежду им. Усмивката на устните му остана. Дланите й се изпотиха. Той се обърна и направи пълен кръг с поклони пред трибуните, като държеше, ракетата си като рапира. Тълпата го обожаваше.

Той знае, помисли си яростно Ашър, докато хората около нея шумно изразяваха възторга си. Той знае, че съм тук. Гневът й не бе предизвикан от горещата ярост, че бе разкрита, а от студената, ледена ярост на безсилието. Защото само за десет секунди Тай Старбък й даде да разбере, без да произнесе нито дума, че играта продължава. И че той винаги ще бъде победител.

Не! Не и този път, закани се ядосано Ашър. Тя също се беше променила. Но сега стоеше, без да помръдне и гледаше празния корт. В мислите й се въртяха спомени, чувства, емоции. Хората наоколо я блъскаха и обсъждаха срещата.

Ашър беше висока, със стройна като тръстика фигура, бронзова от безбройните часове, прекарани на слънце. Косата й бе късо подстригана, с цвят на опушено слънце. Обличаше се семпло, подходящо за професията си. През трите години след оттеглянето си почти не промени нищо във външността си. Лицето й бе по-подходящо за заглавните страници на модните списания, отколкото за горещината и безумието по тенис кортовете. Една безгрижна богата дама, би си помислил всеки, заглеждайки елегантното й лице и фигура. Носът й беше малък и леко вирнат над плътните устни, на които тя рядко слагаше червило. Гримът на корта беше чиста загуба на време, тъй като потта щеше да го размаже за секунди. Имаше големи очи, чийто син цвят тъмнееше към виолетово. Понякога си позволяваше слабостта да ги подсили, като потъмни дългите си мигли със спирала. Докато повечето тенисистки прибавяха към облеклото си панделки, ленти и други допълнения, Ашър никога не го правеше. В личния живот облеклото й бе също толкова семпло и ненатрапващо се.

Още когато беше на осемнадесет години, един репортер я кръсти „Лицето“. Беше на двадесет и три, когато се оттегли от професионалния тенис, ала прякорът й остана. Лицето й наистина беше много красиво и не изразяваше никакви емоции. Абсолютно самообладание. Когато бе на корта, тя не показваше никакъв намек за чувства, които да подскажат на публиката или на противника какво става в нея, какво мисли, какво смята да предприеме. Едно от големите й предимства в играта бе способността да се контролира и да запазва безпристрастното си поведение и невъзмутим външен вид дори когато се намираше под бремето на непосилно напрежение. Това качество от тениса пренесе и в личния си живот.

Ашър бе играла и живяла с тази игра толкова дълго време, че граничната линия между жена и спортистка почти не съществуваше. Твърдото правило на корта, въведено от баща й, стана нейно собствено. Неприкосновеност. Само един човек беше успял да премине тази бариера. Но тя бе решила, че никога повече няма да му позволи да го направи отново.

Докато стоеше и наблюдаваше празния корт, лицето й не изразяваше нищо. Нито сянка от объркването, което я вълнуваше, нито от болката, за която не беше се подготвила. Изражението й бе спокойно и безизразно. Толкова силно се бе вглъбила в себе си, че мъжът, който предвождаше малката групичка почитатели, трябваше на два пъти да произнесе името й, за да привлече вниманието й.

И така, значи вече я бяха разпознали. Знаеше, че това бе неизбежно. А и все още й доставяше удоволствие да се подписва върху програми и снимки. Не бяха я забравили.

Лесно можеше да парира въпросите, дори когато засягаха връзката й с Тай. Усмивка и двусмислен отговор винаги вършеха работа. Това обаче вървеше само с почитателите. Ашър не бе толкова наивна да си въобразява, че номерът ще мине и с репортерите. Ала се надяваше, че те ще я нападнат някой друг ден.

Докато даваше автографи, зърна няколко колеги — тенисисти. Един стар враг, един предишен партньор на двойки, лица от миналото. Очите й срещнаха Чък Принс, най-близкият приятел на Тай, който бе отличен тенисист, с желязна китка и прекрасен отскок. Макар погледите, които си размениха, да бяха мълчаливи, кратки и дори приятелски, тя видя въпроса в очите му, преди да насочи вниманието си към поредния почитател.

Въпросът бе съвсем недвусмислен и ясен, помисли си Ашър, докато се подписваше върху снимката си, подадена й от едно момиченце.

Така, значи, Ашър Улф отново се връщаше към своята ракета. А дали ще се завърне и към Тай Старбък?

— Ашър? — Чък приближи с онази елегантна походка, с която се движеше и на корта. Прегърна я с небрежен жест и я целуна горещо право в устата. — Хей, изглеждаш умопомрачително!

Целувката му я остави без въздух и тя си пое дъх през смях.

— Ти също! — Беше самата истина. Чък както винаги си бе най-обикновен — висок, едър, като мечок. Но вътрешният му огън прибавяше към обикновената външност необикновен чар и привлекателност. И той не се колебаеше да ги използва, разбира се, с мярка.

— Никой не знаеше, че си тук — продължи Чък, като й проправяше път през тълпата. — Дори аз не знаех, докато… — Той явно се поколеба какво да каже и Ашър разбра, че бе уловил онези десет секунди контакт с Тай. — Докато не свърши мача — довърши Чък и я стисна за рамото. — Защо не се обади по телефона?

— Не бях съвсем сигурна, че ще дойда. — Тя с мъка надвика невъобразимия шум около тях. — Сетне реших да се слея с тълпата. Нямаше да е много красиво да попреча на срещата, като обявя завръщането си към тениса.

— Беше страхотен мач! — Зъбите проблеснаха върху лицето му в усмивка. — Не съм виждал Тай да играе по-добре, както през последния сет.

— Той винаги е имал смъртоносен сервис — промърмори Ашър.

— Видя ли го вече?

Зададен от когото и да било друг, въпросът би предизвикал ледено мълчание. Чък получи само мигновена гримаса.

— Не. Ще го видя, разбира се, ала не исках да го притеснявам преди мача. — Тя премига с клепачи. Това й беше стар тик, когато бе нервна. — Мисля, че не знае, че съм тук.

Да притесни Тай, помисли си развеселена на ум Ашър. Никой и нищо на света не можеше да го притесни или разстрои, щом вземеше ракетата в ръка.

— Той се побърка, когато го напусна.

Краткото изявление на Чък я върна назад. Тя бавно отпусна ръце.

— Сигурна съм, че бързо се е оправил. — Тъй като думите й бяха по-остри, отколкото би искала, Ашър тръсна глава, сякаш да ги върне обратно. — А ти как си? Гледах клипа, в който рекламираш новите тенис обувки.

— И как ти се видях?

— Искрен — отвърна тя с усмивка. — Докато те слушах, почти реших да си купя един чифт.

Той въздъхна.

— Чувствах се като глупак. Напрежението я напусна и Ашър се разсмя.

— С това лице? — Хвана брадичката му с ръка и прокара пръст от единия до другия край. — Не знаеш ли, че имаш лице, на което майките безрезервно вярват? Защото са наивни, разбира се, — добави тя — и не знаят какви мисли се въртят в главата ти относно дъщерите им.

— Ш-ш-т! — Чък се огледа с престорена тревога. — По-тихо, какво ще стане с репутацията ми!

— Репутацията ти и без това доста пострада след Сидни — уточни Ашър. — Каква беше онази история преди три сезона със стриптийзьорката?

— Нарича се „танцьорка на екзотични танци“ — поправи я той. — Просто обменях култура.

— Изглеждаше много сладък с онези пера. — Тя се засмя и отново го целуна. — И обичките страшно ти приличаха.

— Липсваше ни, Ашър! — Чък я потупа по тънкото, но силно рамо.

Усмивката изчезна от очите й.

— О, Чък, и вие ми липсвахте. Всичко ми липсваше. Не го осъзнавах, докато не дойдох днес тук. — Тя се върна назад в собствените си спомени. — Три години — промърмори едва чуто.

— Ала сега си тук.

— Да, сега съм тук. Или поне ще бъда следващите няколко седмици.

— Значи, „Форо Италико“?

Ашър му се усмихна кратко. В усмивката й имаше повече решителност, отколкото закачка.

— Никога не съм печелила върху проклетата италианска глина. Този път мисля да го направя.

— Причината е в темпото ти.

Гласът, който дойде отзад, я накара да замръзне. Раменете й се сковаха. Продължи да гледа Чък, но в очите й за миг светна чувство, след което те отново се успокоиха. Когато се обърна към Тай, първото, което той видя бе, че спомените му за красотата й не бяха избледнели с времето. А второто бе, че самообладанието й бе непробиваемо, както обикновено.

— Винаги си ми го казвал — отговори спокойно тя. Тръпката бе преодоляна още по време на онзи поглед, разменен в края на мача. Ала мускулите на стомаха й бяха свити и вързани на възел. — Игра много добре, Тай… След първия сет.

Бяха на по-малко от една крачка разстояние. Никой не виждаше промяна в другия. Бяха изминали три години, а сякаш беше вчера. Ашър си помисли, че и двадесет години да минат, би било същото. Сърцето й пак щеше да бие за него, кръвта й пак щеше да кипи за него. Винаги, винаги щеше да диша за него.

Бързо пропъди тези мисли от главата си. Ако искаше да остане спокойна под погледа му, трябваше да престане да си спомня.

Журналистите продължаваха да го засипват с въпроси, а сега нападнаха и нея. И естествено я приближаваха все по-близо и по-близо към него. Без да каже нито дума, Тай я хвана за ръката и я измъкна през вратата, която бе точно зад тях. Оказа се, че бе женската съблекалня, но това изобщо не го разтревожи. Той просто заключи вратата.

После се облегна и я загледа, сякаш я изучаваше. Очите му бяха спокойни, ала чувството в тях не можеше да бъде скрито. Въпреки отпуснатата поза, в тялото му се усещаше напрежение. Ашър посрещна хладнокръвно погледа му. Всъщност Тай това и очакваше. Защо тогава се ядоса? Защото винаги го бе ядосвало. Способността й да запазва спокойствие го изкарваше извън кожата. Можеше да я удуши за това.

— Не си се променила.

— Грешиш.

Защо не можеше да успокои дишането, нито забързаното биене на сърцето си?

— Така ли? — Веждите му за миг се вдигнаха въпросително. — Ще видим.

Беше страхотен мъж. Излъчваше мъжественост, когато говореше, когато жестикулираше, дори когато стоеше неподвижно. Когато я докосваше, когато водеше разговор с нея. Можеше да си спомни ръката му — върху нейната ръка, на рамото й, в косите й. Точно тази негова мъжествена небрежност я привлече. А сетне я отблъсна. Сега, когато стояха толкова близо един до друг, тя се учуди, че той дори не прави опит да я докосне. Само стоеше и я наблюдаваше.

— А аз забелязах промяна в теб — рече Ашър. — Ти не започна да спориш с рефера, нито наруга страничния съдия. — Устните й леко се извиха в усмивка. — Дори и след неправилното отсъждане.

Тай се усмихна в отговор.

— Обърнах тази страница преди известно време.

— Така ли? — Тя се почувства неудобно, но разкърши рамене. — Не съм следила проявите ти.

— Пълна ампутация, така ли, Ашър?

— Да. — Би искала да се обърне, ала нямаше накъде. Отвсякъде я обграждаха огледала, които връщаха обратно нейното отражение и неговото. Затова предпочете да остане с гръб към тях. — Това е най-добрият начин.

— А сега?

— Мисля да се състезавам отново — отговори тя. До ноздрите й достигаше миризмата му. Толкова позната, сладка, излъчваща победа и секс едновременно. Под невъзмутимата повърхност на външността й мислите и спомените се завъртяха в калейдоскоп.

Нощи, дни, следобеди, дъждовни утрини. Той й показа всичко, което един мъж и една жена можеха да преживеят заедно. Отвори пред нея врати, за които не беше и сънувала, че съществуват. Победи всички пречки, докато я спечели.

О, Господи! Мили Боже! Не му позволявай сега да ме докосне отново, помоли се задъхано Ашър и сплете пръсти. Въпреки че не откъсваше очи от нея, Тай забеляза движението. И като го разпозна, се усмихна.

— Значи в Рим?

Тя с мъка удържа въздишката си.

— В Рим. Като начало. Минаха цели три години.

— Как е бекхенда ти?

— Добър. — Ашър машинално вирна брадичка. — По-добър от всякога.

Той много нежно хвана ръката й и я опипа с пръсти. По гърба й потече струйка пот.

— Винаги съм се чудил откъде събираш толкова сила в тези тънки ръчици. Все още ли вдигаш тежести?

— Да.

Пръстите му се плъзнаха, докато стигнаха свивката на лакътя й. Достави му удоволствие, когато усети неравния пулс във вената й.

— Значи така — промърмори Тай. — Лейди Уикертън се завръща на корта.

— Госпожица Улф — поправи го тя. — Върнах моминската си фамилия.

Той погледна към ръцете й, където нямаше халка.

— Разводът мина ли?

— Окончателно. Преди три месеца.

— Жалко. — Очите му бяха потъмнели от скрита ярост, когато отново ги вдигна към нейните. — Благородническата титла ти приличаше. Представях си, че вече си станала част от скъпите реликви в имението в Англия и си свикнала бързо с аристократичните привички. Приеми, висше общество. Слуги, икономи — промърмори Тай и отново закова очи върху лицето й, сякаш искаше да го запечата в съзнанието си. — Подхождаха ти.

— Репортерите те чакат. — Ашър направи опит да се освободи от него, но пръстите му се стегнаха около ръката й.

— Защо, Ашър? — Беше си обещал, че ако някога отново я види, няма да й зададе този въпрос. Беше въпрос на чест и гордост. Ала нещо друго надделя над гордостта. Въпросът излезе от устните му и вцепени и двамата. — Защо ме напусна по този начин? Защо избяга и се омъжи за онзи проклет англичанин, без да ми кажеш?

Тя не трепна нито под натиска на ръката му, нито при въпроса.

— Това си е моя работа.

— Твоя работа ли? — Думите още бяха на устните й, когато той я сграбчи с две ръце. — Твоя работа, значи! Та ние бяхме заедно толкова време, почти цяла година. През нощта беше с мен и първото нещо, което научих на другия ден бе, че си заминала с някакъв си английски лорд. Трябваше да го чуя от сестра си. Ти нямаше дори доблестта да ми го съобщиш лично.

— Доблестта ли? — отвърна яростно Ашър. — Ти ли ще ми говориш за доблест? Не искам да обсъждам тази дума с теб, Тай. — Преглътна с мъка обвинението, което се бе заклела, че за нищо на света няма да произнесе. — Аз направих своя избор — успя да възвърне самообладанието си тя. — Нямам намерение да го обсъждам с теб.

— Но ние бяхме любовници — напомни й той. — Живяхме заедно цели шест месеца.

— Не бях първата жена в леглото ти.

— Знаеше го от самото начало.

— Да, знаех го. — Ашър едва потисна желанието си да го удари заради, безсилието, което се надигаше в нея. — Тогава направих своя избор, така, както го направих и след това. А сега ме остави да си вървя.

Нейният спокоен, непробиваем самоконтрол винаги го бе възхищавал и вбесявал. Тай я познаваше по-добре от всеки друг. По-добре от собствения й баща дори. Сигурно по-добре и от бившия й съпруг. Знаеше, че вътре в нея всичко бушуваше, че цялата бе разтопена от пламъците на чувствата. Че нервите и клетките й тръпнеха и не издържаха на напрежението. Ала външно тя си оставаше една статуя от лед. Спокойна, студена и леко презрителна. Искаше му се да я разтърси така силно, че обвивката да падне, да се строши на парченца и отдолу да се появи истинската Ашър. А още повече искаше да я почувства отново. Да изтрие трите години раздяла с една дълга целувка. В него се бореха желание и ярост. Знаеше, че ако даде воля на което и да било от двете чувства, просто нямаше да може да спре. Раната бе все още много прясна и кървяща.

— Ние не сме приключили, Ашър — рече Тай, но хватката на пръстите му се отпусна. — Ти все още ми дължиш нещо.

— Не! — Тя рязко издърпа ръката си и се освободи. — Не ти дължа нищо.

— Три години — продължи той и се усмихна. Усмивката му бе предизвикателна. — Дължиш ми три години. И кълна, се в Бога, ще си платиш.

Тай отключи вратата и я отвори, след което отстъпи назад, така че Ашър попадна директно в лапите на журналистите, които дебнеха отвън.

— Ашър, как се чувстваш отново в Щатите?

— Хубаво е у дома.

— Верни ли са слуховете, че се каниш отново да се върнеш в професионалния тенис?

— Имам намерение да започна с Европейската верига в Рим.

И още въпроси, и още отговори. Блясъкът на камерите и светкавиците играеше пред очите й. Винаги се бе страхувала от журналистите. Спомняше си един от първите уроци на баща си. „Не казвай нищо, ако не е абсолютно необходимо. Не им позволявай да разберат какво чувстваш. Те ще те разкъсат, жива ще те изядат.“

Тя се въоръжи с всичката сила и невъзмутимост, които можа да събере, и смело се остави на журналистите. Гласът й бе овладян и спокоен. Пръстите й бяха здраво стиснати. В същото време, с усмивка на устните, се оглеждаше за някаква възможност да се измъкне. Тай стоеше зад нея, облегнат на стената, и явно нямаше никакво намерение да й помогне.

— Баща ви ще дойде ли в Рим да ви гледа?

— Вероятно. — Изпита болка. Ала това бе чувство, което бе скрила дълбоко.

— Защо се разведохте с лорд Уикертън? За да можете да играете отново ли?

— Разводът ми няма нищо общо с професията. — Беше наполовина истина. Този път я обзе ярост, която също скри.

— Нервна ли сте, че ще се срещнете с по-млади таланти като Кингстън и стари врагове като Мартинели?

— Напротив, очаквам го с нетърпение. — Този път изпита ужас и колебание, които отново останаха дълбоко скрити под повърхността.

— Ще се съберете ли отново със Старбък?

Сега яростта надделя.

— Старбък не играе на смесени двойки — отвърна Ашър след момент колебание.

— А вие, момчета, най-добре си дръжте очите широко отворени, ако случайно това се промени — обади се неочаквано Тай и с присъщия си безгрижен маниер обгърна раменете й с ръка. — Не може да се каже предварително какво ще стане, нали Ашър?

В отговор тя му се усмихна ледено.

— Ти винаги си бил по-непредсказуем от мен, Тай.

Той й отвърна с усмивка.

— Така ли? — И като се наведе, докосна устните й. Блеснаха светкавици, за да запечатат целувката. Но освен устните им, се срещнаха и очите им. Нейните бяха две ледени остриета, които, ако можеха да убиват, вече да беше мъртъв. Неговите се смееха и преливаха от нескрити желания. Тай небрежно изправи глава. — А сега, момчета, „Лицето“ и аз имаме да довършим нещо.

— В Рим ли?

Той се усмихна и съвсем демонстративно я притисна към себе си.

— Точно така. Там, където започна всичко.