Ан Лоурънс
Господарят на замъка (5)

4

Ема си проправи път в тълпата от хора, които се трупаха в двора на замъка Хокуоч. Група деца се стрелна край нея малко преди да се добере до портата. Поздрави вратаря и мина по подвижния мост, който водеше до прашния път към възвишението.

Замъкът бе построен на висок нос и гледаше към залива Хокуоч. Извисяваше се към небето, сякаш бе израснал от самата земя. Опасваше го дебел каменен зид. Лично бащата на крал Ричард — Хенри — заповяда да се вдигнат укрепленията, които превърнаха Хокуоч в сигурна крепост. Тя беше и препятствие срещу евентуално нашествие откъм Северно море.

Около високите стени от камък бяха изникнали много колиби и къщурки като тази на Ема. Този път й отне двойно повече време да пресече селото и да стигне до своя дом. Болка пронизваше крака й при всяка стъпка. Анджелика сякаш тежеше два пъти повече от обикновено. С тъжна въздишка Ема прекрачи прага на колибата си. На ярката дневна светлина къщата й изглеждаше още по-порутена и бедняшка. Разполагаше само със сламеник и столче, но въпреки това едва имаше място за простия стан, подпрян на задната стена. По пода бяха наредени гърнета и купички с треви и кори за боядисване. Въздухът бе наситен от техния мирис и успокои тревогите й.

Внимателно положи детето на сламеника и му даде топка, напълнена с вълна. Сетне отиде в ъгъла, отмести чиниите и изрови от пръстта кожената торбичка, в която пазеше скромното си богатство от сребърни пенита. Там криеше и златните шпори на баща си и майчиния си кръст. За щастие всичко си беше на мястото и тя прибра торбичката обратно на мястото й, като отъпка отгоре пръстта със здравия си крак. Шпорите бяха единственото, което й остана от баща й и за нищо на света не искаше да се раздели с тях. По същия начин пазеше и сребърното разпятие на майка си. Предния месец продаде верижката му, за да купи храна. Тези реликви й напомняха, че навремето бе имала истински дом и огнище, което да стопля зимните вечери.

Болката в главата й отново се обади. Зашитите рани я изгаряха. Откъде ли идваше всичкият този шум, който я мъчеше? Навън крякаха гъски, по прашните пътища трополяха каруци, викаха деца, някъде ковач чукаше по наковалнята си. Ема изстена и седна до Анджелика с халба бира в ръка. Питието й се стори отвратително в сравнение с подсладеното мляко на лорд Жил.

Наведе се и целуна детето по главичката.

— Не мога да разбера защо този човек ми въздейства така, миличка. Дали е заради властта, която притежава над нас? Или е просто защото той е пълна противоположност на другия? Не, не. Тези чувства са особени. Причината е само в титлата и положението му. — Тя прегърна дъщеричката си. — Дължим живота си на лорд Жил. Без него нямаше да мога да задържа кучетата дълго. Дори вече се молех на Бог да ни дари с бърза смърт. Молех се да не страдаш много — шепнеше тя в меките къдрици на детето. — Ето, че ни бе даден още един шанс.

— Пак ли говориш на малкото си ангелче?

— Госпожо Купър! — извика радостно Ема и скочи да посрещне гостенката.

Анджелика веднага протегна ръчички, за да получи целувка от вдовицата.

— Ела, ангелчето ми — рече жената. Сивите й коси бяха прибрани под снежнобяло боне. Тя взе на ръце Анджелика и я залюля. — Та кой ви е дал още един шанс, мила?

— Ти, разбира се! — усмихна се Ема и сложи ръка върху челото си. — Кой подкупи младия Бърт да ми направи стан? Кой ми помогна да родя Анджелика? — Усмивката й бързо угасна. — Кой ме защитава на кладенеца?

Вдовицата Купър духна в свитото юмруче на Анджелика и детето се разсмя, размахало крачета.

— Хм. Жените просто ревнуват. Не им стиска да нахокат мъжете си, че все ти се усукват около фустата. Затова трябва да хвърлят вината на друг. Тук сама жена става лесна плячка. Повечето от тях нямат и за пет пари мозък.

— Кой? Мъжете или жените? — саркастично попита Ема.

Двете се засмяха на остроумната забележка. Изведнъж обаче вдовицата забеляза превръзката на глезена й.

— Мили боже! Какво е това, детето ми? — Тя остави Анджелика на сламеника и повдигна полата на Ема.

— Събирах треви в гората и ме нападнаха глутница кучета.

— Колко пъти да ти казвам да не ходиш сама там? — сгълча я вдовицата.

— Ами аз съм сама. Ти си имаш син и пет внука, които чакат на теб. Не може да те викам всеки път, щом ми се наложи да събера малко ягоди, или да сменя парче плат, или… или да донеса вода! — Ема знаеше, че животът на приятелката й е достатъчно тежък, откакто снаха й почина при раждане. Ема подозираше тайно вдовицата, че я гласи за невеста на сина си. В моменти на слабост, тя самата бе премисляла тази възможност.

— Е, радвам се, че не са те разкъсали на парчета — жената се завайка над раната на главата й.

— Недей да преувеличаваш, моля те.

Вдовицата дръпна ръка.

— Довърши ли плетивото за абата?

— Почти съм готова. — Ема се пресегна до сламения покрив на колибата и свали малка дървена кутия. В нея беше прибрано килимчето, над което се трудеше. Имаше отчаяна нужда от пенитата, които щеше да спечели от него. Обикновено обаче получаваше само храна за работата си.

Вдовицата погали сложните орнаменти:

— Много е красиво. Сигурно ще остане доволен.

— Трябва да оплета топли чорапки и ръкавици на Анджелика за зимата — каза Ема. Надяваше се, че ще може да купи вълна, за да изтъче нещо, за което да спечели повече от няколко комата хляб. Не й се искаше да се разделя с трудно спестените пенита. — Радвам се, че имам работа. Бог ни благослови с топло време, но зимата ще дойде скоро.

Двете жени млъкнаха и загледаха Анджелика, която пълзеше от сламеника до стана и обратно. Никоя не посмя да изрече на глас опасенията си, че детето няма да преживее до пролетта без храна и топлина. Ема знаеше, че накрая ще склони да стане доведена майка на пет деца, ако така щеше да спаси дъщеричката си от глад. Но се ужасяваше от мисълта, че ще трябва да се примири и със съпружеските права на младия Купър. Единственото й преживяване с мъж я отказа за вечни времена от желанието да опита отново. На намеците на вдовицата отвръщаше, че макар съпругът й да не я признава, тя спазва обета им и се счита за омъжена. Горчиво съжаляваше, че бе сключила този обет на четири очи, вместо пред олтара в църквата.

— Изглеждаш ми тъжна. Боли ли те? — Вдовицата я докосна по коляното.

— Не. Всъщност, да. Раните ме болят. Моли се да не загноят! Но истината е, че не от раните си страдам. — Ема се обърна към приятелката си. — Как можах да бъда толкова сляпа? Защо не проумях какъв е в действителност? — Гласът й се прекърши; по бузите й потекоха сълзи. — Защо се отдадох на първия срещнат мъж с чисто лице и слънчева усмивка? — Сълзите покапаха по вълнената й рокля, нейната единствена дреха. — Омая ме със сладки приказки и се държах като глупачка. Паднах в плен на поезията! Глупачка. Глупачка.

— Стига, стига. — Вдовицата стана и я прегърна през кръста. — Не ти отива да се самосъжаляваш така. Не си първата, излъгана от някой строен младеж с хубаво лице. Аз мисля, че си се чувствала самотна, търсела си обич. Чичо ти беше зъл човек и не заслужаваше да се грижиш за него. Но светът не се е свършил заради това.

— Наистина ли? Я се огледай наоколо. Едва успявам да намеря храна за мен и детето.

Вдовицата я сграбчи за раменете и я разтърси:

— Да не съм те чула да говориш такива работи! Какво ти става? Къде остана храбрата жена, която извади нож на Айво, когато той нахълта в дома й посред нощ да я насили?

Ема събра сили за вяла усмивка. Цялото село умря от смях с премеждието на Айво, не само заради драскотината на рамото му, а най-вече защото жена му здраво го натупа, когато научи за среднощното му похождение. Миг по-късно обаче, тя отново посърна. Жените от селото хвърлиха вината върху нея, а съпругата на Айво направо я предупреди да си държи ръцете далеч от нейния мъж, като че ли Ема специално го беше поканила на гости.

— Оцеляваме, само защото ти ни помагаш.

— Глупости. Не искам повече да те слушам. Ще ти изпратя по момчето на хлебаря чорба и мехлем за раните. Докато съм жива, няма да ви оставя с детето да гладувате.

Ема благодари на приятелката си, признателна, че този път нямаше намеци за женитба. Разбраха се кога Ема ще довърши килимчето, за да може вдовицата Купър да го предаде при следващото си пътуване до близкото пристанище Лин. Разделиха се с обещанието да се видят в следващите дни.

Вдовицата излезе, но Ема остана загледана в отдалечаващата се фигура. Младият Купър беше кривоглед, освен това му липсваха пръсти на лявата ръка. Ала тя нямаше кой знае какво против недъзите му. Повече я тревожеше слухът, че при най-малкия повод пребивал от бой покойната си жена. Заради това тя била много плаха и се разтрепервала от нищо. Ема тъжно си каза, че е по-добре вдовицата никога да не научи какво се говори за сина й.

Анджелика вече спеше, свита на кравайче, и само равномерното й дишане нарушаваше тягостната тишина. Ема нежно погали детето по гърба и проследи как палецът му изчезва в розовите устенца.

— Никога не се доверявай на мъж, Анджелика. Бъди готова да чуеш от него само лъжи и така няма да те измамят. Вярвай само в силата на божията любов и в природата. — Почувства необходимост да поучи спящата си дъщеря повече заради себе си, отколкото заради нея. — Почитай тревите, от които извличаме чудните цветове за боите. Уважавай овцете, задето ни осигуряват вълна за платовете. Това са даровете на природата. Те ни дават живот.

Ема обърна глава към грубата каменна стена в дъното на колибата — крепостния зид на замъка. Неговият замък.

— На света съществуват сили и тайни, които аз не мога да проумея, ангелче мое. Лорд Жил е от тях. Прилича на обикновен простосмъртен, но ако съдбата отново ни срещне… По-добре забрави тези глупави разсъждения! Не може пак да ни нападнат диви кучета, само за да привлечем отново вниманието на негова светлост! Трябва да съм луда, щом мечтая мъж като него да ни забележи в тази дупка, залепена за стената на замъка му. — Всъщност Ема не беше сигурна дали изобщо иска втори път някой мъж да й обърне внимание.

Столчето й стоеше пред големия стан, но Ема гледаше към ръчния. Той беше направен от гъвкав клон. На него тя тъчеше килимчето за абата. Майка й беше майсторка в този занаят и тя го научи от нея. Това й беше единственото наследство от родителите.

Дръпна кросното и прокара пръсти по гладкото дърво, служило вярно дълги години и на нея, и на майка й. В главата й непрестанно се въртеше една идея:

— Ще бъде много дръзко. Може би дори нахално, Анджелика. Но искам да изтъка нещо за подарък на лорд Жил. С какво друго можем да му се отблагодарим, задето ни спаси живота?

Тя се надвеси над детето и го целуна по бузата.

— Ще ми трябват кора от елша, боровинки и слама, за да направим боите — прошепна тя на дъщеря си. — Ще вземем назаем чайник от вдовицата Купър. Ще вони ужасно, но пък си заслужава.

Косицата на Анджелика все още ухаеше на лавандулов сапун. Ема вдъхна дълбоко, за да съхрани в паметта си уханието, което винаги щеше да й напомня за онази прекрасна баня в неговите покои.

Нечия сянка премина през отъпкания пръстен под на колибата й. Ема едва се овладя да не сграбчи Анджелика в прегръдките си. Уилям Белфур прекоси с една крачка стаята и подви крак пред нея. Като видя Анджелика, се намръщи.

— Какво искаш? — извика Ема, стискайки дъщеря си.

— Видях ви в замъка и исках да погледна по-отблизо бебето. Одрала ти е кожата. Но не забелязвам никаква прилика с мен — каза той.

Ема вдигна глава от невинното дете и изгледа Уилям. И двамата бяха с лененоруси коси и небесносини очи. Анджелика беше повита в грубо парче вълна, която дори не беше боядисана. Уилям Белфур носеше фино тъкана мантия, синя като очите му. Дрехите му бяха чисти и скъпи, поръбени с червен кант, а наметката му беше подплатена с кожа. На краката си имаше меки кожени ботуши и дебел панталон. Крачетата на дъщеря му бяха увити в стари парцали. Този контраст я вбеси.

— Каквото и да говориш, ти си й баща — заяви тя. Гневът напираше в гърците й. Стомахът й щеше да се обърне от страх, не само заради наближаващата зима и нищожните шансове на Анджелика да оживее. Страхуваше се от Уилям. Той заемаше цялото пространство в колибата й с широките си рамене и безцеремонните обноски. Поглъщаше въздуха й и тя едва дишаше. Ала за нищо на света нямаше да коленичи пред този мъж. Нямаше да се прекърши пред ужасното му поведение. Събра сетни сили и гордо изправи гръб.

Той също стана и се огледа с презрителен поглед.

— Няма да призная детето. Нямаш доказателства, че аз съм бащата. И преди съм ти казвал: сигурно си вдигаш краката пред всеки срещнат мъж.

— Не е вярно! — Ема се дръпна от него. — Не е вярно. Знаеш, че бях девствена!

— На много жени им е трудно с мен — ухили се той.

Тя си пое дълбоко дъх. Колкото и да ненавиждаше този човек, той беше неин съпруг.

— И сто пъти да отречеш, тя пак ще си остане твоя дъщеря, а аз — твоя жена. Дори църквата признава брака, щом двама души се закълнат един пред друг и консумират…

— Никому не съм се клел. Ти само гледаш как да си осигуриш по-добър живот. — Уилям бодна пръст в бузата й. — Какво ще прави мъж с моето положение, с жена като теб? Освен, разбира се, очевидното. Трябва да ти призная, че ти дори не ми предложи кой знае какво удоволствие.

Ема осъзна, че няма смисъл да спори с него. Не успя да го убеди и когато разбра, че чака дете. Тя скри Анджелика под мантията си, за да я предпази от лошия поглед на баща й. Почувства съвсем ясно, че не желае вниманието и признанието му. За съжаление обаче чувствата й не бяха така сигурни, когато я заговори първия път на пазара.

— Прави каквото искаш. Ти губиш, не ние. Защо точно днес реши да говориш с мен? Отдавна си презрял любовта ми и отказваш да признаеш детето ни.

Уилям я изгледа втренчено. Ема се запита за кой ли път къде бе гледала, че да не забележи що за мъж е той. Отиде до очуканата дървена врата и я отвори:

— Върви си.

— Няма. Видях те, че развяваш поли около лорд Жил. Реших, че може да си се научила на нещо от него и да си заслужаваш да те опитам пак. — Уилям я сграбчи за раменете. Сведе уста към нея и захапа устните й. Дъхът му киселееше от тежко червено вино.

Макар някога да бе тръпнала от удоволствие в прегръдките му, сега Ема се сви от ужас. Страхуваше се от неговата сила. Той притисна хълбоци към нейните и тя усети как възбудената му мъжественост се уголемява срещу корема й.

В този миг тя го ухапа по устата.

— Проклета кучка! — Уилям я блъсна настрана и опипа разкървавената си устна. Панталонът му се издуваше от възбудата и той стисна слабините си, за да й покаже колко я желае. Ема отказа да гледа.

— Аз ще се върна, помни думите ми. Още не съм свършил с теб. Внимавай да не ме ядосаш, защото разполагам с достатъчно власт. Сега може и много да купуват платовете ти, но само да подшушна на когото трябва и ще останеш без работа. Ще почнат да ти пробутват по пени и накрая ще се видиш принудена да предлагаш себе си за парче хляб. — Уилям гневно заметна мантията си и изфуча навън.

Ема рухна върху сламеника и притегли към себе си Анджелика. За щастие детето проспа целия скандал. Приглади къдриците му с треперещи пръсти.

— Няма да посмее. Само ни заплашва. Хората винаги ще имат нужда от платове; няма да умрем от глад — говореше си тя на глас. Повтаряше думите отново и отново, за да им повярва и да прогони страха.

 

 

Студен вятър свиреше в комина на замъка. Ловните соколи разпериха криле, разтревожени от вихъра. Гарт се промъкна по-близо до огъня.

— Какво има? — попита Жил, без да си прави труда да погледне кой го безпокои. Който и да беше този глупак, щеше да си спечели сериозен укор за нахалството. Жил вдигна халбата с бира и я пресуши до дъно. Сетне раздвижи скованите пръсти на дясната си ръка.

— Милорд? — попита някой тихо зад гърба му.

Жил веднага позна гласа. Диханието стигна до него като в приказка. Той стана и се обърна.

— Ема! — Жил леко й се поклони, забравил за лошото си настроение. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Милорд, не искам нищо от вас. Донесох ви подарък в знак на благодарност, че спасихте мен и дъщеря ми.

— Подарък? — повтори слисано Жил. Можеше да изброи на пръстите на едната си ръка подаръците, които бе получил през живота си.

— Да, милорд. — Ема му подаде пакет, увит в чисто парче плат.

Той приближи и взе вързопчето. Отначало само опипа грапавата материя.

— Надявам се, че ще ви хареса, милорд — наруши мълчанието Ема.

Жил свали кожената връв, търсейки начин да оправдае грубото си държание:

— Прости ми за грубостта преди малко. Имах изключително злополучен ден. Един от хората ми по невнимание нарани с меча си един от най-добрите ми коне. Сухожилието му е скъсано. Наложи се да убия горкото животно. — Жил млъкна, несигурен защо изобщо трябваше да обяснява лошото си настроение.

Най-после успя да развърже пакетчето. Не знаеше как да изрази радостта си от това, което намери вътре — чудесно изтъкан колан. Разгъна го и забеляза, че в единия му край е забодена проста метална тока. За колана обаче съвсем не можеше да се каже, че е прост.

Премести поглед от подаръка към жената и бързо се вторачи в пода. Думите заседнаха в гърлото му.

Тя пристъпи към него с детето на ръце:

— Опитах се да изтъка орнамента на трона ви, милорд, и фигурите по камината. — Гласът й заглъхна. — Надявам се, че не сте разочарован.

Всъщност тя бе взела норманските мотиви от трона и камината и ги беше изтъкала в цветовете на огъня и буреносните облаци. Жил никога не бе виждал такива свежи багри. Обърна колана. От вътрешната страна бяха изобразени соколи в полет.

— Да съм разочарован? С това ли се занимаваш? — Как можа да рече такава глупост? Нали току-що му бе казала същото.

— Да, милорд — поклони се тя.

— Възхитен съм. Малко е да се каже, че е прекрасен. Никога не съм виждал подобна красота. — Жил хвана колана с две ръце и го опипа между палците си. Всяка фигура бе свързана с друга и композицията сякаш нямаше край. Обзе го непознато чувство. Подаръкът свързваше дарителя и получателя по същия начин като мотивите на колана. Това ли искаше да му намекне тя?

Той вдигна пояса на светлината. Цветовете се промениха, както се менеше и цветът на мантията й при всяко нейно движение.

— Трябва да дойдеш да работиш за мен. — Думите едва се откъснаха от устата му. Погледна я в очите и му се стори, че в тях забелязва същото чувство, което караше кръвта му да кипи. Независимо от шумовете и хората в залата, в този момент те сякаш бяха сами на света. — Трябва да дойдеш да работиш за мен — повтори той. — Още днес.

— Наистина ли, милорд? — попита Ема. — Това ще бъде голяма чест за мен.

— Напротив, за мен ще бъде чест.

Сърцето й запрепуска лудо. Да тъче за него! Двете с Анджелика нямаше да гладуват повече. Зимата нямаше да вие под вратата им. Детето щеше да оживее и да порасне здраво и весело.

Нямаше да й се налага да се извинява на вдовицата Купър.

Тогава лицето й помръкна, тя извърна глава и смръщено огледа хората в залата, насядали по пейките, за да се спасят от ледения вятър навън. Еднакво я измъчваха идващата зима и близостта на Уилям Белфур. Щеше да живее достатъчно близо до него, за да е изложена всеки ден на неговата злоба и презрение.

Непрестанно щеше да чува думите му. Отначало те бяха за нея поезия и песен. Стихове, сътворени само за нея. Виждаше в тях прозорец към душата му. Погрешно вярваше, че и тя е красива като лицето му. Сега знаеше, че това са били само фалшиви думи, родили напразни надежди. Нямаше да понесе да слуша пак гласа му.

Ала нямаше да понесе и глада. Нито побоищата от сина на вдовицата.

Ема вдигна Анджелика на ръце и огледа напуканата кожа на бузките й. Една майка не биваше да поставя страховете си над здравето на своето дете. Изправи глава и погледна човека, който й бе предложил целия свят, колкото и страшен да бе той.

— Ще ви стана тъкачка.