Ан Лоурънс
Господарят на замъка (29)

28

— Как? Защо? — попита накрая Ема с треперещ глас.

— Аз… — Жил внезапно скочи и спря с ръка появилата се изневиделица сопа, която за малко да се стовари върху тях. Пое удара върху себе си и изкрещя от болка. — Мили боже — измърмори той. Без проблем изтръгна дървото от ръцете на немия младеж, който му се бе притекъл на помощ. Очевидно тяхното любене бе прозвучало на останалите като ръкопашен бой.

Хвана момчето за ръка и го отпрати при другите двама скитника, които клечаха уплашени до вратата на конюшнята.

— Намерих една монета и си купих жена. Това е. Благодаря ви, че ме защитихте, но още не съм приключил с нея — прошепна им той. Махна им с ръка да останат по местата си, взе сопата и се скри отново при Ема и мрака.

Тя се бе сгушила в най-далечния ъгъл. Той я прегърна и усети как цялата се тресе от страх.

— Ти не биваше да знаеш — каза той.

— Гласът ти… — прошепна тя и го докосна по шията.

— Нищо му няма. — Жил я стисна за ръката. — Ролан трябваше да не те изпуска от очи.

— Ролан! Че той знае ли? Кой още знае? Катрин? Никълъс? Всички, с изключение на мен?

Жил я накара да замълчи със страстна целувка. Опита се да укроти гнева й.

Тя се отскубна от него и втренчи поглед в черните му очи. Ето защо той бе изглеждал мъртъв в параклиса. Не бе видяла живеца в очите му.

— Всички ли знаят? — Почувства се предадена. — И ти си се съгласил на това?

Жил я притисна в прегръдките си:

— Направихме го, за да те предпазим.

— Защо? — Тя го разтърси за раменете. — Страдах повече, отколкото ако бяха обесили мен! Имах чувството, че изтръгват мозъка от костите ми! Как можахте да замислите такъв план и да ме държите в неведение?

— Опасявахме се, че ти няма да се съгласиш…

— Да се съглася ли? Направо щях да ви забраня!

— Именно. Страхувахме се, че ти ще объркаш всичко, ще признаеш убийството, или няма да изглеждаш достатъчно съкрушена… — Жил смутено млъкна.

— Искали сте да изглеждам съкрушена? — Стана й студено, а отвътре гореше.

— Искахме да излезеш на свобода, а аз да остана жив. — Дрезгавият шепот на Жил стържеше в ушите й. Той я прегърна още по-силно. — Повярвай ми, направихме всичко, за да ти спасим живота.

— Какво мога да кажа? — прошепна тя. — Ще бъде безсърдечно да протестирам, ще изляза неблагодарница. — Пулсът на сърцето му беше толкова спокоен и истински, че тя зарови лице на гърдите му и въздъхна. Започна да идва на себе си и постепенно да се отпуска.

— Преследвам убиеца на Уилям — рече той.

— Преследваш? Да не си луд? Официално ти си мъртъв.

— Точно това е моето предимство. Както съм преобразен, мога да разследвам обстоятелствата…

— Не ти давам. Не можеш да скриеш кой си. Някой ще те види, ще те отведат и пак ще те обесят! — повиши глас тя.

— Само ти ме разпозна. — Той отново се опита да я прегърне, но тя се измъкна. Не искаше да се поддава на изкушението да намери спокойствие в обятията му.

— Не, това е лудост!

— Не признавах Уилям, докато беше жив. Не мога да го отричам и след смъртта му.

Очите й се напълниха със сълзи:

— Ти ще ме убиеш. Сламеникът ми подгизна от сълзите ми. Открих те жив, ако сега отново те изгубя… — тя се задави, — ще бъде много зловеща шега. — Сключи умоляващо ръце. — Не можеш да скриеш кой си. Аз не те ли познах? Ти имаш… някакво излъчване, което няма никой друг. Няма да успееш. И пак ще те изгубя.

— Престани! — Той зарови пръсти в косите й. Отметна кичурите от лицето й, за да се вгледа в прекрасните й очи. — Не мога да отрека Уилям и в смъртта му. Нали аз съм виновен за това, което излезе от него? Аз му бях баща, а не направих нищо да изгладя пороците му. Държах се настрана. Затова съм длъжен поне да открия убиеца му.

Тя го сграбчи за дрехите:

— Ти нямаш никаква вина за това, което беше той. Той сам си е виновен. Не, ние всички носим вина, защото ние го направихме такъв с глезене, подмазване и обожание. Не се обвинявай. Нека да избягаме заедно. Като отмъщаваш за Уилям, ти отричаш мен. И Анджелика.

— Не, любов моя. Нищо не отричам. Искам името ти да бъде изчистено от подозрение. И ще го направя.

— Как смееш! Как смееш да рискуваш живота си?

— Аз решавам какво да правя с живота си.

— Моля те, умолявам те като жена, която те обича. Откажи се. Избягай с мен. Забрави Уилям.

Настана тишина. Накрая той й отговори с едва доловим шепот:

— Как искам да изпълня желанието ти. Но честта ме задължава да отмъстя за Уилям. — Той сви юмрук. — Някой му е отнел живота и нехайно е поставил и теб в опасност! Щом не можеш да разбереш желанието ми да отмъстя за неговата смърт, поне осъзнай защо се гневя, че са замесили и теб.

Той вдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите:

— Той се е раздавал като уличница, Ема. И в селото, и в замъка. — Пое си дъх и я пусна. Пресипналият му глас стържеше в тишината. — Изглежда обаче, че си е платил за тази привилегия. Предполагаемите му противници май повече жалят за парите му, отколкото за изгубената чест на дъщерите и жените си. — Потърси ръката й в мрака. Двамата преплетоха пръсти.

— Откажи се, преди да те разкрият. Моля те.

Жил не можеше да изпълни желанието й. Всяко ново нещо, което научаваше за Уилям, го разяряваше все повече. Ядосваше се не само на незаконния си син, а и на собствената си незагриженост за него. Съжаляваше, че не го бе наказвал достатъчно. Ако беше поел истинска отговорност за сина си и го бе признал, сега нямаше да има нужда да издирва убиеца му. За да я разсее от тревогата й, той я притегли към себе си и прошепна:

— Стопли ме, много ми е студено. — Това беше самата истина.

Тя мигновено го прегърна и се притисна до него:

— О, Жил. Искаш ли да ти донеса одеяла?

— Не — отвърна той. — Просяците живеят само с дрипите на гърба си.

— Страхувам се за теб. Ами ако се разболееш?

Той плъзна устни по шията й:

— Не се тревожи за мен. Аз съм вече мъртъв.

Ема се усмихна тъжно:

— Какво горчиво наказание за греховете ми! Мъжът на сърцето ми да е на една ръка разстояние от мен, ала в прегръдките на смъртта.

Жил понечи да каже нещо, но тя яростно поклати глава.

— А сега си възкръснал, но пак не мога да те имам. И защо? Заради несходство във възгледите? Ти си мъж, трябва да отмъстиш, да пролееш кръв. Аз мечтая само за спокойствие. Избирай, Жил. И то сега. Кръвопролитие или спокойствие. Уилям или аз.

— Ема… — вдигна ръка Жил, ала бързо се отказа. Дрезгавият шепот правеше думите му по-властни, по-категорични. — Не мога да избирам. Трябва да направя това. Честта ме задължава. Той беше мой син, а аз не го признах. Не ме карай отново да избирам.

Тя коленичи пред него:

— Моля те. Умолявам те.

Той поклати глава.

Двамата замълчаха. Ема го наблюдаваше, макар че в тъмното виждаше само разголената му шия и раменете. В сърцето си отказваше да повярва, че той няма да изпълни желанието й. Разочарованието прониза гърдите й. С треперещи пръсти докосна кръстчето на майка си.

— Тогава върви. И Бог да ти е на помощ.

Само изшумоляването на полите й показа, че тя си отиваше. Ала конюшнята му се стори двойно по-студена без нея.

Жил изруга и хукна след нея, разблъсквайки другите просяци от вратата. Едва не я повика по име. Но бе твърде късно. От нея нямаше и следа. Облаци закриха месечината, по пътеките се стелеше мъгла.

 

 

Гневът я държа само ден-два. Още колко дълго щеше да успее да запази в тайна от Ролан и другите, че знае за Жил? Може би той имаше право. Не можеше да се спре да не го търси с поглед сред хората. Непрестанно си измисляше работа в селото. Ала не го видя.

След това гневът отстъпи място на страха. Щом тя го позна, други също щяха да го забележат. Понякога го пращаше по дяволите заради упорството му, друг път редеше молитви за спасението му.

„Има само един начин да го върна при себе си. Трябва сама да разбера кой е убил Уилям. Тогава вече нищо няма да ни пречи да бъдем заедно!“ Щом взе това решение, тя се успокои.

Започна да наблюдава всички. Особено внимание обаче обръщаше на любовниците на Уилям.

Мей рядко го споменаваше, но от време на време пееше неговите песни на Анджелика или докато приспиваше някое друго бебе. Беатрис пък избухваше в сълзи веднага щом чуеше името му. Ала Ема не долавяше гузна съвест у нито една от двете.

Един ден, на връщане от уроците с тъкачките, се отби при оръжейника. Там намери едно момче, което познаваше хората от друг ъгъл — крадливото селянче. То работеше за майстора, подаваше му различни инструменти. Двамата й кимнаха, щом тя влезе в царството им. Ема седна на купчина слама до детето и се загледа как Големият Роби изковава върха на една пика.

Казваха, че децата не могат да лъжат. Ема сплете пръсти за късмет.

— Ти беше ли тук, когато убиха сър Уилям?

Хлапето я изгледа, сетне се втурна да надуе духалото на Големия Роби. Като се върна, изтри потта от челото си и рече:

— Видях трупа му. Здраво го бяха премазали.

Ема потрепери. Тя също помнеше как изглеждаше Уилям в деня на смъртта си.

— А знаеш ли кой го направи?

— Аз ли? Че защо аз да зная нещо? — сви рамене детето. Гледаше като възрастен с тъмните си, непроницаеми очи.

— Ще ти дам кифличка, ако ми разкажеш всичко, което знаеш за убийството и кой може да го е направил.

Момчето се ухили:

— Видях го, сър Уилям, по-рано през деня. В селото. Яздеше жената на кръчмаря зад воденицата.

— На колко години си? — попита тя.

То сви рамене и вдигна по четири пръста на всяка ръка.

— Толкова си малък? — промърмори тя. — Кога ги видя?

— Ами пропуснах си обеда, за да ги гледам.

— Момчето казва истината. — Оръжейникът остави чука за миг. — Аз го доведох тук. Нямаше работа в кръчмата, да проси огризки по масите. Хубавичко го напердаших, задето е гледал как сър Уилям задоволява желанията си, да ме прощавате, милейди.

Ема се изчерви от сервилния му тон.

— Не се притеснявай, това не ме обижда.

— Всички научихме с изненада, че сър Уилям е бил незаконен син на негова светлост. Освен това аз не вярвам, че лордът е убил собствения си син. Това не е нормално.

— А според теб кой го е убил? — попита го тя.

— Не сте и вие, милейди.

Тя се приближи до него.

— Благодаря ти, Роби. Искам да разбера кой го е убил. Трябва да изчистя от позора името на лорд Жил.

Той кимна и се захвана отново с работата си. Мускулите се издуха по ръцете му, когато размаха чука.

— Търсете мъж. Здрав, разгневен мъж. Много силен. — Големият Роби взе една дървена кутия с ръждясали панти и стовари чука си върху нея. Кутията се разцепи на трески. — На сър Уилям са му сторили нещо далеч по-лошо от това, което направих аз с кутията. При това само с един камък.

Ема залитна.

— Успокойте се. Простете — извика той и се втурна към нея. — Изобщо не помислих. Да изпратя ли момчето да повика някой?

Ема поклати глава. Големият Роби беше прав. Положително убиецът беше мъж. Никоя жена не притежаваше такава сила. Не можеше повече да пази плановете си в тайна.

Почука леко на вратата на стаята на Жил. Катрин й отвори. Заболя я, когато забеляза, че Никълъс е седнал в креслото на Жил, с протегнати към камината крака — позата, която обичаше и баща му.

— На него му е студено — каза му тя.

Никълъс скочи на крака:

— На кого? — попита невярващо той. Тонът му предизвика у нея тъжна усмивка.

— На Жил. Знам всичко. Как можахте да го криете от мен?

— Доведи Ролан и Сара — нареди Никълъс на жена си. Тя забърза да изпълни поръчката му.

Ема поклати глава и застана пред него:

— Имаш същия властен характер като баща си, но той го укротява с уважение. Заповяда ми само веднъж, и то беше много ядосан, така че му простих.

Никълъс почервеня:

— Смяташ да ми даваш съвети, как да се отнасям с жена си?

Ема седна на ниското столче до креслото на Жил. Погали страничната облегалка на масивното дърво:

— Не. Простете ми, милорд, нямах право. Прекалих. Нали точно аз отнех живота на баща ви и ви лиших от присъствието му?

— Що се отнася до това… — той млъкна, защото Катрин влезе с Ролан и Сара.

— Намерих го — простичко обясни Ема.

— Кой знае защо, това не ме изненадва — заяви Ролан. Отиде до нея и я докосна по рамото. — Как е той?

— Студено му е. Облечен е като просяк, брадата му я няма, опитал се е да се състари, ала без успех…

— Стига толкова! — сряза я Никълъс. — Длъжна си да пазиш тайната му като нас. Той си е поставил цел и смята да я постигне, ако ще и с цената на живота си.

— Ти си злобен човек — рече Ема, подпряла юмруци на хълбоците си. — Питам се защо. Заради мен? Обиждам ли те с нещо?

— Да. Обиждаш ме. Ако татко не се бе влюбил в теб, нямаше да има нужда да те защитава. Ако просто бе поискала пари срещу услугите си, сега той нямаше да плаща за теб с достойнството си!

Сара и Ролан зяпнаха от учудване. Никълъс се обърна към тях:

— Добре. Не е ли така? Какво достойнство му остана сега? Когато кралят излезе на свобода и ме завари на мястото на баща ми, ще поиска да узнае как е станало. И какво ще му бъде обяснено? Че е убиец — на собствения си син!

Каквото и да мислеше за думите му, Ема знаеше, че Никълъс също се тревожи за баща си.

— Щом толкова си загрижен за баща си, помогни ми да открия убиеца на Уилям. Не можем ли да разрешим тази загадка, ако всички обединим усилията си?

— Отлична идея — плесна с ръце Катрин. — Всеки от нас може да разпита хората на Уилям, къде са били в деня на убийството.

Преди Никълъс да се възпротиви, Ема отвори прозорците и ледената мъгла припълзя в стаята.

— Студено му е. И ще му стане още по-зле.

— Така е — намеси се Ролан, приближи се до прозореца и надникна навън в мразовития ден. — Гърбът го боли, ако спи прекалено дълго на твърда земя.

Катрин свали една кожена чанта от стената:

— Бях изпратила този мехлем за лорд Жил. Занеси му го.

— Не — каза Никълъс. — Тя не бива да го търси, нито пък някой от нас може да го направи.

— Мисля, че някой трябва да го наглежда, в случай че има нужда от нещо — рече Катрин и подаде чантата на Ема.

Ема се изчерви при спомена за нощта, в която Жил окачи чантата на стената — същата, в която Никълъс я свари на колене между краката на баща му.

— Благодаря. — Тя притисна топлата кожа до гърдите си. — Това ще облекчи болката му, но няма да изчисти името му и да му върне достойнството. Нужни са усилията на всички ни. Днес говорих с Големия Роби. Той ми показа, че убиецът е бил най-вероятно мъж. Нека да направим списък с приятелите на Уилям.

— Малцина от тях биха могли да го убият — каза Ролан. — Повечето бяха в Селси, докато Уилям избягал от задълженията си и се върнал тук. Много хора имаше и с Жил.

— Трябва да търсим сред онези, които са останали тук. А и какво ще кажете за любовниците му? Те имат бащи, братя, съпрузи, които сигурно са били против неговите похождения — намеси се Сара.

— Права си — кимна Никълъс. — Аз бих убил всеки, който посегне на моята жена. Ще откъсна накитите му и ще го накарам да ги изяде за вечеря.

Ролан седна в креслото на Жил. Разгъна един пергамент и се зачете в него:

— Този документ е напълно безполезен. Договорът за годеж на Жил и Мишел д’Амбри. Можем да скрием списъка с имената между думите, така никой няма да разбере с какво се занимаваме. Кой ще го направи?

— Аз пиша хубаво. — Сара взе пергамента. — Позволете ми аз да го направя. А вие, мъжете, знаете по-добре кого трябва да запишем тук.

Час по-късно те изчерпаха всичките си идеи. Внушителният списък беше разпределен поравно. Ема и Никълъс постигнаха крехко примирие, скрепено от общата им цел да върнат Жил у дома.

Ролан придружи Ема до залата за вечеря и седна до нея.

— Трябва да го отделиш от другите. — Нямаше нужда да споменава за кого говори. — Не можеш да говориш с него в тяхно присъствие, но той трябва да знае какво смятаме да правим. Няма смисъл и той да разследва същите хора. Може би ще е добре да го убедиш да сложи край на това безумие. Накарай го да избере ден, в който да престане с търсенето.

Беатрис сервира поднос с варени змиорки пред тях.

Ролан й сипа в чинията. Стомахът й се сви. Тя отказа щедрата порция и отпи от виното си.

— Зная с какво мога да го накарам да престане с издирването. Просто ще го попитам дали иска да види детето му как расте.