Ан Лоурънс
Господарят на замъка (2)

1

Гората край замъка Хокуоч, 1192

Жил коленичи на брега на потока и се залови да дере убития заек, колкото и да му повтаряше валетът, че това занимание е недопустимо за един лорд. Ловко мушна ножа под кожата и я свали с едно-единствено отработено движение. Сетне подаде животното на младежа, избърса ножа и го затъкна в колана си. Оваля ръцете си в пясък и отми кръвта по тях в леденостудената вода. Валетът му подаде ленена кърпа.

Докато бършеше ръцете си, огледа групичката мъже, които се излежаваха на поляната пред вековната борова гора. В далечината се простираха блатата, а на хоризонта се виждаше заливът Хокуоч. Отказа предложената му халба тъмна бира и подпря гръб на едно дърво.

Блатните зловония се смесваха с острия мирис на горящ бор.

Жил смръщи вежди. Почти две години вече се правеше на господар. Имаше достатъчно грижи, с които да убива времето, но пък всичките бяха много досадни. Дори набезите на принц Джон не внасяха голямо вълнение в живота му. Жил въздъхна и се протегна.

Нямаше смисъл да бърза с приготвянето на обяда, защото това означаваше и да се приберат по-рано в замъка. Ловът предлагаше за кратко бягство от безкрайното сверяване на сметки, отсъждане на жалби и обучение на младите бойци.

— Имаш ли нужда от нещо? — приближи се Ролан дьо Вар.

— Нужда? Ами да. Имам нужда от облекчение — усмихна се Жил.

— Ей онзи храст би трябвало да ти свърши работа — пошегува се Ролан и му подаде мантията.

— Много добре знаеш какво имам предвид. — Жил отпрати валета си и наметна черната вълнена дреха. Юбер обожаваше тънкостите на етикета, докато Жил не ги понасяше. — Човек като нищо ще си помисли, че не умея да закопчая една тока — смъмри той посърналият младеж. — Исках да кажа, че освен лова, единственото друго развлечение тук е обучението на младите войници.

— Развлечение? Така ли наричаш къртовския ни труд? Не съм виждал по-непохватни момчета от тези. Нито имат техника, нито тактика. Срамота! — Ролан нервно прокара пръсти по посребрената си коса, сякаш неумението на валетите съвсем изчерпваше търпението му.

— Така е. Чудя се на какво е посвещавал вниманието си баща ми, след като хората му са толкова разпуснати. Сега поне се научиха да се бият. Но все пак… тренировките не могат да разсеят убийствената скука на останалите ми задължения. Бих дал всичко да можех да тръгна с Ричард и да изпитам уменията си срещу онзи Саладин при Акра. Вместо това стоя тук и обучавам войници, на които едва ли някога ще им се наложи нещо по-сериозно от това да заловят някой крадец.

— С Ричард тръгнаха по-младите, Жил. Не хората на Хенри. Нашето време отмина.

— Може би трябва да поканя принц Джон да се надбягваме с коне в потока — тъкмо се задава приливът.

— Ще потъне в плаващите пясъци. Нали знаеш, че никога не пътува без тежестта на собствената си значимост. — Ролан се ухили. — Аха! Ти точно това чакаш, нали? Като го няма Джон, Ричард може и да обърне внимание на по-старите.

Жил отмина предположението с мълчание, но на устните му се появи тъжна усмивка.

Обърна гръб на гората и зарея поглед към хоризонта. Виждаше се бялото петно на залива и отвъд него Северно море. Мислите му прелетяха в други времена и страни.

Ролан проследи погледа му.

— И аз понякога изпитвам същото като теб.

Жил погледна приятеля си озадачено.

— Какво изпитвам? Аз самият не зная.

Ролан се поколеба.

Гората зад тях тъмнееше. Гласовете на мъжете кънтяха в тишината. Жил сниши глас, за да не чуят останалите:

— Не се страхувай, че може да ме обидиш, приятелю. Зная, че често ти е трудно да забравиш разликата между лорд и васал. Ала аз предпочитам да ми говориш направо. Нека бъдем равни, както преди баща ми да предаде богу дух и да ми стовари на главата това непосилно бреме.

— Тогава ще ти го кажа в очите. Тревожиш се, че годините текат и животът се изплъзва между пръстите ти. Аз не се плаша от това, защото си имам Сара. Стига ми да седна вечер с нея край огъня… — Ролан се усмихна широко — и да се грея нощем с нейната топлина в леглото. Трябва ти жена.

Жил изсумтя презрително и отметна мантията от раменете си.

— Не ми трябват никакви жени. Има си достатъчно проститутки. А както знаеш, господарят на замъка получава специално внимание — само да махна с пръст и всичките ми желания се изпълняват. А пък годеницата ще се навърта непрестанно около мен, като съпруга, опазил ме Господ. Не ми е притрябвала спътница, която да ми опява за скъпоценности и панделки и да ми досажда с разни клюки.

— Не всички жени са празноглави. Сара не ми върти номера, нито ми дърдори глупости, макар че сигурно е посветена във всички сплетни. Лошото е, че аз никога не съм наясно кой чие легло топли. — Ролан се засмя, но бързо си върна сериозния вид. — Жената е нещо повече от клюкарка и средство за задоволяване на страсти, Жил.

— Но не много повече — натърти графът, обърна се и тръгна към хората си. Седна на тревата до огъня и остави Юбер да му сервира подноса с месо. Дългурестият младеж беше безнадеждно непохватен с лъка и стрелите, но поне готвеше сносно. Жил огледа подозрително дивеча на табличката. Както беше ядосан, яденето въобще не му хареса. От едната страна беше прегоряло, а от другата — сурово.

Докато дъвчеше умислено, при него дойде Уилям Белфур.

— Имаш ли да ми казваш нещо, Уилям? — попита Жил, гледайки изпод вежди рицаря.

— Мислех си, че ще искаш да чуеш за момичето, което ме очаква в замъка. Между краката си крие най-меките и руси косъмчета на света…

— Да не би да ми я предлагаш? — прекъсна го Жил. Глозгаше един кокал и сега го метна в огъня. Във въздуха замириса на пърлено месо.

Както обикновено, Уилям не забеляза иронията в думите на Жил.

— О, ами ако искаш, можеш да я вземеш. Макар че ще е срамота да я опиташ, преди да съм завършил с обучението й. Има невероятни заложби. — Уилям се огледа дали някой не ги подслушва и се наведе към Жил. Той завъртя очи, отчаян, че ще се наложи да изслуша за подвизите на младия мъж. — Онази вечер я водих четири пъти зад воденицата, хапеше като лисица. А така пъшкаше и стенеше, че се уплаших воденичарят да не изскочи с вилата!

Настроението на Жил съвсем се вкисна и той захвърли настрана остатъците от отвратителната вечеря. Да беше изчакал да приготвят заека, който лично бе одрал.

— Струва ми се, че трябва да наблегнеш повече на упражненията с лъка и стрелата. Така ще изразходиш енергията си, защото изглежда я имаш в повече. Щом можеш четири пъти в един ден да се справиш с една жена, явно само се скатаваш на тренировка.

Жил стана и се запъти към кобилата си. Там завари и Ролан. Потупа животното по врата и му заговори тихо, хвалейки петнистата й сива грива и благородно потекло. Би определил отношението си към Уилям като раздразнение. Със стройната си снага и руса коса Уилям хващаше окото на всички проститутки и дами в графството. Около него непрестанно пърхаха поне няколко жени. Той самият не пропускаше да се похвали със завоеванията си. Дори фактът, че повечето му истории бяха силно преувеличени, не намаляваше раздразнението на Жил.

Съзнаваше много добре, че преди малко Ролан бръкна право в раната. Без да се отделя от кобилата, сега му заговори:

— Правилно се досети. Възрастта ми тежи. Жадувам да се метна на коня и да последвам крал Ричард, където и да ме отведе той. Тук се чувствам непотребен. Най-сериозната ми задача е да опазя владенията от евентуално предателство на Джон. Как тогава да се почувствам щастлив, като седя пред огъня с някаква жена.

— Може би просто още не си срещнал подходящата жена — рече Ролан.

Кобилата изпръхтя и тръсна грива, сякаш се съгласява с думите му.

— Това бездействие ме яде непрекъснато — каза Жил.

Между двамата мъже настана тягостно мълчание.

— Тогава се опълчи срещу волята на Ричард и го последвай. — Ролан пусна копитото на животното и се изправи.

Жил погледна през рамото на приятеля си към Уилям Белфур, който сега бе център на внимание на цялата компания. Можеше да отгатне по изразителните му жестове каква пикантна история разказва.

Сякаш беше сам, Жил продължи да говори на висок глас, без да откъсва очи от Уилям Белфур.

— Рамото ме боли в студени дни. Стомахът ми се бунтува от лютите сосове на готвача. Само като кача стълбите на замъка, и коляното ме стяга, като че ли в него е забодена стрела. Погледни ми ръката. — Жил разпери пръсти. През дланта му минаваше белег от меч, който бе разрязал ръката почти до костта. — Докато зашиваше раната, Юбер отбеляза, че трябва да си почина. И ето, почивам си. Така е. Уча момчетата на техника, но не ги изпитвам сам, а оставям това на по-младите.

— Тревожа се от недоволството ти — обади се Ролан. — За какво ти е да се доказваш всеки ден в съревнования? Всички познават уменията ти. Едва ли съществува боец, който да те надвие.

Жил посрещна със сърдита физиономия похвалите на приятеля си.

— О, да, мога да надвия всички. — Той посочи с глава Уилям и останалите. — Но причината е в това, че те не разсъждават и не планират действията си предварително. А аз разчитам само на тактиката. Вече не мога да се доверявам на бързината и силата си срещу млади противници като Уилям.

В този момент компанията около огъня избухна в смях и Ролан ядосано хвърли поглед към младия красавец.

— Белфур! — изсумтя той и плю в прахта.

— Малцина от тях ще доживеят до нашата възраст — продължи Жил. — Почти никой не остана и от нас.

— Баща ти доживя до шейсет и пет. А ти още нямаш четирийсет — напомни му Ролан.

— Ще ги навърша на Богоявление. А на тази възраст мъжете дремят край камината, отпуснали ръце върху дебелите си шкембета. — Жил погали кобилата по врата, без да обръща внимание на смеха на Ролан.

— Прости ми, че намирам тази картина за смешна. Баща ти изобщо нямаше дебело шкембе, освен това беше твърде зает с девойчетата от селото, за да седне да дреме пред камината. Издъхна, докато се трудеше над една хубавица, доколкото си спомням. Позволи ми да добавя, че ти още нямаш бели коси. — Ролан прокара ръка по оредяващия си перчем, който отдавна беше прошарен. — Аз съм с пет години по-стар от теб. Твоите оплаквания ме обиждат.

Макар че го каза небрежно, Жил усети, че наистина е засегнал приятеля си. Прегърна го през рамо.

— Извинявай. Много съм се разкиснал от това бездействие. Забрави какво съм казал.

В същото време Уилям Белфур се изправи, вдигна сетрето си и се облекчи в огъня, с което предизвика бурни овации и неприлични забележки относно надареността си. Жил рязко се извърна от отвратителната сцена и погледна Ролан.

— Сякаш е самият Господ!

— Да, може да засрами всички с това оръжие. Но го използва много нехайно. Това някой ден ще му изяде главата.

— Де да бях и аз така надарен.

— Жил, да не би да ревнуваш от Уилям? — Ролан замери с ножа си близкото дърво.

— Да ревнувам? — Жил извади своята кама и с едно завъртане на китката я метна към същата мишена. Двете остриета почти се допряха, а дръжките им затрептяха от удара. Жил и Ролан се усмихнаха един на друг и издърпаха ножовете. — Погледни, държим се като малки деца. Но май наистина ревнувам от Уилям, от неговата младост и жизненост. Коя жена няма да предпочете такъв мъж… — Жил внезапно млъкна и се извърна към дърветата.

— Какво? — сепна се Ролан и на свой ред впери поглед в гъстата гора, където следобедните сенки изглеждаха непрогледни като нощ.

— Чуваш ли? Лаят на кучета? — По гърба на Жил полазиха тръпки.

— Не — понечи да отвърне Ролан, но установи, че говори напусто, защото Жил вече бе изчезнал в гората.

Нещо в далечината го зовеше. Усещаше опасност. Не можеше да не се подчини на този повик.

Бягаше, без да обръща внимание, че шумът от стъпките му може да го издаде. С една ръка стискаше ножа, а с другата се пазеше от ниските клони. Земята беше посипана с дебел килим борови иглички; мирис на влажна пръст и гниещи листа изпълваше въздуха.

Неведнъж този необикновен усет към опасностите бе спасявал живота му. Затова Жил го последва и сега.

Скоро Ролан го настигна. Жил му направи знак да мълчи. Нещо привлече погледа му — едно почти незабележимо движение. Синьо петно се прокрадна сред гъстата зеленина на боровете. Цветът натрапчиво заседна в паметта му и го заизмъчва. Докато Жил се опитваше да догони спомените, необяснима болка проряза коляното му. Нямаше и следа от рана. Воят на кучетата се усили.

— Диви кучета. Сигурно са обградили някое беззащитно същество — обясни Жил.

— По-добре да ги оставим на мира — предложи Ролан и вдигна глава. Листакът беше тъй непроходим, че щеше да им се наложи да вървят превити надве.

Жил изобщо не се стресна от това препятствие. Приклекна и се втурна напред, несмущаван от драките, които закачаха развяната му мантия. Неочаквано изскочи на широка поляна. Слънчевите лъчи обливаха мястото, сякаш бе сътворена от природата катедрала. Без да губи време, Жил нападна глутницата кучета, като раздаваше напосоки удари с ножа си.

От гърлото на едно шурна кръв. Останалите съвсем се озвериха и завиха. Жил грабна сопата, с която се бранеше младата жена.

Кучетата бяха девет, всичките изпосталели и бесни. От муцуните им се стичаха лиги, главите им се люшкаха надолу-нагоре по посока на сопата. Когато тя уцелеше, те оголваха зъби и стесняваха кръга. Разменяха си ниски изръмжавания, сякаш обсъждаха с тайни думи план за действие.

Жил стовари кола върху най-близкия звяр. Дървото проби чак до костта и тя грозно изхрущя. Кучето рухна мъртво на земята. Останалите се хвърлиха върху Жил и той заудря по тях. Успя да повали още едно. Те внезапно се уплашиха и заотстъпваха към гората.

— Ранена ли си? — обърна се Жил към жената, все още стискайки сопата в една ръка и окървавения си нож в другата.

Вместо отговор тя се строполи в краката му, като удари главата си в камъните.

— Исусе! — извика Жил и се наведе над нея. От наметалото, което скриваше лицето и фигурата й, се отрони необичаен, хълцащ звук и той го повдигна. В това време Ролан приближи и надникна.

— Исусе! — повтори Жил. От надиплената качулка се появи дребна главица, увенчана с руси къдри. Хлапето отвори уста и нададе вик, който спокойно можеше да стигне чак до крал Ричард на Божи гроб.