Ан Лоурънс
Господарят на замъка (15)

14

Марк Тревейлин го извади от тежък сън на следващата сутрин. Главата го болеше, като че ли бе препил с бира.

— Милорд, простете ми, че ви безпокоя. Селото… страхувам се, че цялото е в пламъци. Навсякъде се стели дим!

— Mon Dieu! — Жил скочи от леглото. — Събери мъжете. Оседлайте конете. — Грабна дрехите си. Миг по-късно вече крачеше през залата, без да поглежда встрани. Пътьом повика да приготвят коня му.

Ролан го настигна, когато Жил вече говореше до конюшнята с момчето, което бе вдигнало тревога.

— Какво става? — попита Ролан, останал без дъх.

— Някакъв крадец, сигурно същият, когото Уилям трябваше да залови и обеси, подпалил изоставена колиба. Проклетите ветрове разнесли въглените към другите къщи. Селото е обезумяло. За пореден път! Събери всички мъже и ги прати да носят вода от кладенеца. Ще отида лично да видя положението.

В този момент се появи конярче с кобилата, която Жил предпочиташе за къси разстояния. Той се метна на седлото.

— Тревейлин ще се погрижи да събере хората. Ти ела с мен, Ролан.

— Има ли опасност да се разпростре огъня? — попита Ролан.

Макар че косата на Жил бе привързана с кожена каишка, вятърът развяваше свободните кичури по челото му, прорязано от дълбока бръчка.

— С този лош късмет, който ме сполетя напоследък… Съмняваш ли се?

Скоро доведоха и жребеца на Ролан. Той го яхна и чак тогава забеляза гъстите пушеци, които се виеха към небето.

Жил прекоси подвижния мост, следван по петите от Ролан. След тях търчаха хора, които едва успяваха да избегнат копитата на конете. Всички се стичаха на запад, към мястото, откъдето идваше димът.

Когато наближиха пожара, животните се подплашиха и отказаха да продължат.

Жил скочи от кобилата и я укроти, след това хвърли юздите на един набит човек, който веднага дойде да му помогне. Ролан се втурна да го догони, проправяйки си път между разтревожените хора, които си подаваха кофи с вода. Опитваха се да намокрят сламените покриви на близките къщи, за да ги спасят от пламъците. Пожарът се оказа далеч по-голям, отколкото очакваше Ролан. Дъхът му секна при гледката. Неговата майка бе загинала в подобен пожар.

Жил свали мантията си и я подаде на една жена, която стоеше и плачеше. Беше само по риза и трепереше от студ. Краката й бяха червени. Той се огледа за Ролан и го повика:

— Намери някой да се погрижи за нея. Трябваш ми тук. — При тези думи Жил изчезна в пушеците, които се виеха в края на опашката от огнеборци.

Ролан усети, че жената трепери в ръцете му. Погледна надолу и видя, че е боса. Сигурно бе минала върху горящата слама, защото раните изглеждаха ужасно, макар че тя сякаш не ги усещаше. Ролан се огледа с обезумял поглед и накрая се спря на една старица.

— Бабо, вземи тази нещастна жена. Тя има нужда от помощ, краката й са изгорени.

— Добре. Ела с мен. — Селяните около тях наскачаха, предлагаха и те помощ, щастливи, че могат да сторят нещо полезно, вместо само да стоят и гледат как огънят поглъща домовете им. Ведрата с вода не свършиха почти никаква работа. Вятърът беше прекалено силен.

Жил се появи отново, целият почернял от сажди, и се заговори с Ролан:

— Почти нищо не можем да направим. Намокрихме сламения покрив, остава ни само да се надяваме. Положително боговете ме наказват. — Жил размаха юмрук към лазурното небе. — Къде са сега дъждовете?

Миг по-късно той изчезна в тълпата от паникьосани селяни. Обеща на всички подслон в замъка и помощ за пострадалите. Утеши загубилите дома си. Събра хората и ги поведе далеч от мъжете, които обливаха с вода горящите колиби. На здравите раздаде заповеди да помагат. Накрая двамата с Ролан се присъединиха към Тревейлин и войниците, които се опитваха да спасят от огъня пивницата.

— Раздадох на всички задачи, за да не стоят без работа и да се паникьосват — обясни Жил на хората си. — Ала почти нищо не може да се направи. — И почти нищо, което да го тегли към дома. Той въздъхна тежко. — Ще остана тук, докато пожарът бъде потушен.

 

 

Из цялото село се носеха слухове за пораженията от големия пожар. Потресаващите вести стигнаха и до замъка. Като всички, Ема забърза към двора, за да научи какво става. Към крепостта се стичаше народ, търсещ подслон, както бе правил от векове при обсада и битки. Ема оглеждаше множеството за познати лица. Зърна вдовицата Купър, която крачеше към нея с обрулена от вятъра коса и сажди по лицето. Беше сама.

Ема се опита да привлече вниманието й, като размаха лудо ръце към нея, без да може да си проправи път през потока от хора.

— Слава богу, че си добре — въздъхна Ема, когато най-сетне успя да се добере до приятелката си.

— Да, нищо ми няма. Но другите не извадиха такъв късмет. — Вдовицата приглади почернялата си от сажди фуста.

— А синът ти? Децата? — попита Ема, оглеждайки още веднъж тълпата. За нищо на света не би си признала, че всъщност търсеше Жил.

— Малките са в параклиса. Раздадоха им храна и те лапат тъй здраво, че чак ушите им плющят. Момчето ми е добре. Понеже е здрав, лорд Жил го прати да се бори с огъня. Няма равен на себе си!

— Кой? — Ема я хвана за ръката и я поведе към залата.

— Че как кой? Лорд Жил. Друг господар на негово място щеше да остави селото да изгори и после да прати иконома си да изчисли щетите, без да забравя и данъците, естествено.

Ема се постара гласът й да звучи равен и спокоен:

— Ти видя ли го?

— Ами да. Беше толкова близо, че можех да го пипна, ако искам. Човекът даже подаваше кофи с вода наравно с простите селяни. Господ да го поживи.

Ема си помисли колко е лесно да му прости в светлината на този разказ. Толкова достойно се бе държал. Обичаше го точно заради това, но той притежаваше и една друга, тъмна страна, която доскоро бе крил от нея. Скандали избухваха всеки ден в селото, но Ема бе издигнала лорд Жил над всяко всекидневие. Беше го превърнала в божество в мечтите си. Ала сега той бе паднал от този пиедестал. Опита се да сдържи сълзите си, докато вдовицата продължаваше да сипе хвалебствия към господаря.

— Ела да ми помогнеш за децата — подкани я Ема.

— Не, заведи ме в кухнята. По-добре да помогна да сготвим за всичките тези хора, отколкото да се занимавам с бебета. Сигурно в кухнята имат нужда от помощ. А пък ти можеш да наглеждаш децата, докато синът ми се върне.

Трябваше да се съгласи с вдовицата. Въздъхна. Най-малко желаеше да се вижда със сина на приятелката си. Остави жената на грижите на Беатрис в кухнята и се запъти към параклиса, за да види с какво може да помогне там. След миг вече бършеше изцапаните личица на децата, докато родителите им се търсеха един друг и се събираха на групи, за да сподели всеки своя разказ за пожара. Всички бяха сигурни, че лорд Жил ще им помогне, както беше обещал.

За щастие нямаше загинали, затова атмосферата не беше съвсем мрачна. Най-сериозното поражение изглежда се изчерпваше с няколко бъчви бира и всички оплакваха загубата.

Ема се огледа наоколо. От факлите по стените се виеше дим. Разпятието пред нея сякаш й се подиграваше. Тя докосна кръстчето на гърдите си. Покрай нея профуча прислужница, понесла поднос с хляб за събраните. Остави го на отец Бернар да го раздаде на хората. Майка успокояваше разплаканото си дете. От дрехите и косите на всички се носеше мирис на изгоряло. Синът на вдовицата спеше сред децата си, между които беше и Анджелика.

Ема внимателно взе дъщеря си на ръце. Реши, че друг ще има нужда да полегне. Ала когато се прибра в спалнята на предачките, установи, че и там няма свободно място. Чантата й висеше на един гвоздей от стената. Тя тихо я взе и излезе на пръсти.