Нора Робъртс
Героят на Радли (9)

Девета глава

— Рич, знаеш, че мразя да говоря по работа преди обед. — Мич седеше в кабинета на Скинър, а Тас дремеше в краката му. Макар да минаваше десет и той да бе работил вече два часа, не бе в настроение да излезе и да говори по служебни въпроси. Трябваше да остави своите герои върху чертожната дъска в много опасна ситуация, а му се струваше, че те мразят да бъдат оставени в безтегловност, колкото и Мич мразеше да ги оставя. — Ако ще ме повишаваш, нямам нищо против, но можеше да ме изчакаш да обядвам.

— Няма да те повишавам. — Скинър не обърна внимание на телефона, който иззвъня на бюрото му. — Вече получаваш повече, отколкото ти се полага.

— Е, ако пък ще ме уволняваш, определено би могъл да го отложиш с два часа.

— Не си уволнен. — Скинър сключи вежди, докато се срещнаха над носа му. — Ала ако продължаваш да водиш това псе тук, мога и да размисля.

— Направил съм Тас мой агент. Всичко, което казваш пред мен, можеш да го кажеш и пред него.

Скинър се облегна назад и скръсти ръцете си, които бяха подпухнали на кокалчетата от години нервно кършене.

— Знаеш ли, Демпси, човек, който не те познава толкова добре, би помислил, че се шегуваш. Проблемът е, че аз случайно знам, че си луд.

— Затова толкова добре се погаждаме, нали? Слушай, Рич, Мириам е подмамена в стая, пълна с ранени бунтовници от Зириъл. Тъй като страда с болките на другите, тя самата не се чувства много добре. Защо да не приключим с това, за да мога да се върна и да я докарам до ръба на кризата?

— Бунтовниците от Зириъл — повтори Скинър. — Да не си намислил да върнеш Нимрод Магьосника?

— Мина ми през ума и ако ми кажеш за какво ме домъкна тук, бих могъл да се върна и да си представя какво има той в невидимия си ръкав.

— Ти работиш тук — подчерта Скинър.

— Това не е извинение.

Скинър изду бузи и смени темата:

— Ти знаеш, че филмовата компания „Две луни“ преговаря с „Юнивърсъл“ за правата да продуцира Зарк като пълнометражен филм.

— Разбира се. Това продължава вече година — година и половина. — Тъй като тези преговори не го интересуваха, Мич протегна крак да почеше корема на Тас. — Последното, което си ми казвал е, че тези нещастници от Лос Анджелис не могат да се измъкнат от горещите си вани достатъчно задълго, та да приключат сделката — засмя се Мич. — Много те бива да разтягаш локуми, Рич.

— Сделката беше приключена вчера — съобщи безизразно Рич. — „Две луни“ искат Зарк.

Усмивката на Мич угасна.

— Сериозно ли говориш?

— Аз винаги говоря сериозно — подчерта Рич, като го наблюдаваше внимателно. — Мислех, че ще си малко по-възторжен. Твоята рожба ще става филмова звезда.

— Честно казано, не знам как се чувствам. — Мич скочи и закрачи из претъпкания кабинет. Като минаваше покрай прозореца, спря и вдигна щорите, за да пусне бледото зимно слънце. — Зарк винаги ми е бил много близък. Не знам как се чувствам, като знам, че отива в Холивуд.

— Ти се ядоса, когато „В. С. Тойс“ направиха куклите.

— Играчки — поправи го машинално Мич. — Струва ми се, че останаха доста близо до темата. — Знаеше, че е глупаво. Зарк не му принадлежеше. Вярно, той го бе създал, но Зарк принадлежеше на „Юнивърсъл“, както всички други герои и злодеи, родени от въображението на работещите там. Ако, както Малоуни, Мич решеше да напусне, Зарк щеше да остане и за него вече щеше да отговаря нечие друго въображение. — Останала ли ни е някаква свобода на действие?

— Страхуваш се, че могат да злоупотребят с твоя първороден?

— Може би.

— Слушай, „Две луни“ купиха правата за Зарк, защото той има касов потенциал. От гледна точка на бизнеса не би било разумно да го променят. Да погледнем в основата. Комиксите са голям бизнес. Сто и тридесет милиона годишно не са нещо, на което може да се махне с ръка. Сега този бизнес процъфтява, както не е процъфтявал от четиридесетте, и макар популярността му да не може да расте до безкрайност, няма начин да не остане на върха. Онези веселяци от крайбрежието може и да се обличат смешно, обаче разбират от печалби. Ала ако се тревожиш, можеш да приемеш тяхното предложение.

— Какво предложение?

— Те искат ти да напишеш сценария.

Мич се закова на място.

— Аз?! Ами че аз не правя филми.

— Ти си създал Зарк. Очевидно за продуцентите това е достатъчно. Нашите издатели също не са глупави. Те са стиснати — добави Скинър, като хвърли поглед към изтъркания линолеум, — но не и глупави. Искат сценарият да излезе от нас и в договора има клауза, според която имаме право да опитаме. „Две луни“ се съгласиха да разгледат първо твоя вариант. Ако не се получи, те пак те искат, като творчески консултант.

— Творчески консултант. — Мич завъртя титлата върху езика си.

— Ако бях на твое място, Демпси, бих си наел агент на два крака.

— Може и така да направя. Ще трябва да помисля. Колко време ми даваш?

— Никой не е споменавал за срокове. Мисля, че изобщо не им е минала през ум възможността да откажеш. Ала те не те познават, както аз.

— Трябват ми два дни. Искам да поговоря с един човек.

Скинър го изчака да тръгне.

— Мич, не всеки ден възможността чука на вратата ти.

— Нека само първо да се убедя, че съм си у дома. Ще ти се обадя.

 

 

Ако ще е гарга, да е рошава, мислеше Мич, докато вървеше с Тас. Новата година бе започнала като съвсем нормална, дори обикновена. Бе планирал да залегне над работата и да изпревари сроковете, за да може да си вземе три седмици отпуск, за да кара ски, да пие бренди и да се търкаля из снега във фермата на чичо си. Бе си представял, че по хълмовете ще срещне една-две хубави жени, за да направят вечерите интересни. Бе си мислил, че ще прави малко скици, ще спи много и ще обикаля от място на място. Много просто.

После за седмици всичко се бе променило. В Хестър откри всичко, което някога бе искал в личния си живот, но едва бе започнал да я убеждава, че той е всичко, което тя иска в своя живот. Сега му се предлагаше една от най-големите възможности в професионалния му живот, ала не можеше да мисли за едното, без да се съобрази с другото.

Честно казано, никога не бе могъл да определи твърда граница между професионалния и личния си живот. Той бе един и същ човек, независимо дали пиеше две питиета с приятели или прекарваше по цяла нощ със Зарк. Ако изобщо се бе променил, причината за това бяха Хестър и Радли. Откак се запозна с тях, започна да иска обвързването, което винаги бе избягвал, отговорностите, от които винаги се бе отърсвал.

Затова отиде първо при нея.

Мич влезе в банката с изтръпнали от студа уши. Дългата разходка му бе дала време да премисли всичко, което Скинър му бе казал, и да изживее първия пристъп на вълнение. Зарк в Техниколор, в стереозвук, по телевизията.

Спря пред бюрото на Кей.

— Тя обядва ли?

Кей се обърна от своя компютър.

— Не.

— Някой има ли при нея?

— Никой.

— Добре. Кога е следващата й среща?

Кей прокара пръст по бележника си.

— Два и петнадесет.

— Дотогава ще се върне. Ако мине Роузън, кажи му, че съм завел госпожа Уолис на обед, за да обсъдим прехвърлянето на сметките.

— Да, господине.

Когато Мич отвори вратата, Хестър обработваше дълга колонка с цифри. Движеше бързо пръсти по клавишите на сметачната машинка, която щракаше и изригваше виеща се лента.

— Кей, ще ми трябва оценката за строежа на Лоримър. И би ли ми поръчала един сандвич? Каквото и да е, стига да е бързо. Искам до довечера да кача тези сметки горе. А, и ще ми трябват бартерните сделки по сметката на Дюбъри. Виж десет деветдесет и девет.

Той затвори вратата зад гърба си.

— Господи, всичките тези банкови приказки ме възбуждат.

— Мич! — Тя вдигна поглед. Последната цифра още се въртеше в главата й. — Какво правиш тук?

— Измъквам те навън и ще трябва да побързаме. Тас ще разсее пазачите. — Вече сваляше палтото й от закачалката зад вратата. — Да вървим. Просто не вдигай глава и изглеждай естествено.

— Мич, аз трябва да…

— Да ядеш китайска храна за вкъщи и да правиш любов с мен. В какъвто искаш ред. Хайде, закопчай се.

— Стигнала съм едва до половината с тези сметки.

— Няма да ти избягат. — Той закопча палтото й и сплете ръце над яката. — Хестър, знаеш ли откога не сме били един час сами? От четири дни.

— Знам. Извинявай, бях заета.

— Заета. — Мич кимна към бюрото й. — Никой не спори, но освен това ме държиш на разстояние.

— Не. — Истината бе, че тя държеше себе си на разстояние, като се опитваше да си докаже, че не изпитва толкова голяма нужда от него, колкото й се струваше. Не се получаваше, както се бе надявала. Сега осезаемо чувстваше доказателството, като стоеше срещу него и сърцето й щеше да изхвръкне. — Мич, обясних ти как ще се чувствам, ако… Ако съм с теб и с Радли в апартамента.

— И с това не споря. — Макар че би искал. — Обаче сега Рад е на училище, а ти имаш конституционното право на обедна почивка. Ела с мен, Хестър. — Опря чело на нейното. — Имам нужда от теб.

Тя не можеше нито да устои, нито да откаже, нито да се преструва, че не иска да бъде с него. Знаеше, че по-късно можеше и да съжалява, ала обърна гръб на работата.

— Ще се задоволя с фъстъчено масло и желе. Не съм много гладна.

— Имаш го.

Петнадесет минути по-късно влязоха в апартамента на Мич. Както обикновено, завесите бяха вдигнати, така че слънцето се лееше през прозорците. Бе топло, помисли Хестър, докато си сваляше палтото. Сигурно той държеше термостата включен, за да му е удобно да ходи бос и по тениски с къси ръкави.

Спря се с палтото в ръка, като се чудеше какво да направи.

— Дай. — Мич небрежно го метна на един стол. — Хубав костюм, госпожо Уолис — отбеляза той и докосна етикета на тъмносиньото раирано сако.

Тя сложи ръка върху неговата, отново уплашена, че нещата се движат прекалено бързо.

— Чувствам се…

— Упадъчна?

И отново смехът в очите му я отпусна.

— По-скоро сякаш току-що съм се измъкнала в полунощ през прозореца на спалнята си.

— Правила ли си го някога?

— Не. Много съм си мислила, но така и не можех да си представя какво ще правя, след като се измъкна.

— Затова толкова ми харесваш. — Мич целуна предпазливата й усмивка и почувства как устните й омекнаха и поддадоха под неговите. — Измъкни се от прозореца на спалнята си и ела при мен. Аз ще ти покажа какво да правиш. — В следващия момент ръцете му бяха в косите й и самообладанието й излетя заедно с фибите.

Хестър го желаеше. Може би това имаше нещо общо с лудост, ала как само го желаеше! През дългите нощи, откакто бяха така, тя мислеше за него, как я докосваше, къде я докосваше, а сега ръцете му бяха там, точно както си ги спомняше. Този път Хестър се движеше по-бързо от него — смъкна пуловера през главата му, за да се нахвърли върху топлата стегната кожа отдолу. Зъбите й се впиха леко в устните му, настойчиви, възпламеняващи, докато той издърпа сакото й и започна да се мъчи с копчетата на гърба на блузата.

Когато я намери, докосването му не бе толкова нежно, нито толкова търпеливо. Ала Хестър отдавна бе зарязала предпазливостта. Сега, притисната силно към него, тя загреба с две ръце от страстта. Вече нямаше значение дали бе ден, или нощ. Хестър бе там, където искаше да бъде, където, колкото и да се преструваше, че не е така, имаше нужда да бъде.

Лудост — да, това бе лудост. Чудеше се как бе живяла толкова дълго без нея.

Мич разкопча полата й и тя се свлече по бедрата й на пода. Със стон от удоволствие притисна устни към шията й. Четири дни? Нима са били само четири дни? Струваше му се, че години бяха минали, откак я бе прегръщал насаме. Хестър бе гореща и страстна, както си бе мечтал. Наслаждаваше се на усещането за нея, макар че в него се надигна желание и замъгли главата му. Искаше часове наред да докосва, да бъде докосван, но страстта на момента, липсата на време и нетърпеливият й шепот правеха това невъзможно.

— Спалнята — успя да промълви тя, когато той смъкна тънките презрамки на сутиена по раменете й.

— Не, тук. Направо тук.

Долепи устни до нейните и я издърпа на пода. Би й дал повече. Въпреки че собственото му тяло се стремеше към върха, би й дал повече, ала Хестър се бе увила около него. Преди да бе успял да си поеме дъх, ръцете й бяха на бедрата му и го насочваха. Тя заби пръсти в плътта му, прошепна името му и в главата му сякаш избухнаха цели галактики.

Когато отново можеше да мисли, Хестър се загледа в прашинките, танцуващи в лъча слънчева светлина. Лежеше върху безценен персийски килим, а главата на Мич почиваше между гърдите й. Бе посред бял ден, на бюрото си имаше купчина книжа, а току-що бе прекарала почти цялата си обедна почивка в правене на любов на пода. Не можеше да си спомни някога да е била по-доволна.

Не бе предполагала, че животът може да е такъв — авантюра, карнавал. Години наред не бе вярвала, че има място за лудостта на любовта в един свят, който се върти около отговорностите. Сега, точно сега тя започваше да осъзнава, че има и двете. Не можеше да е сигурна за колко дълго. Може би един ден щеше да е достатъчен. Прокара пръсти през косите си.

— Радвам се, че дойде да ме заведеш на обед.

— Ако може да се съди по това, ще трябва да го превърнем в навик. Още ли искаш онзи сандвич?

— Хм. Нямам нужда от нищо. — „Освен от теб.“ Хестър въздъхна, осъзнала, че ще трябва да го приеме. — Трябва да се връщам.

— Първата ти среща е чак след два. Проверих. Твоите бартерни сделки могат да почакат още няколко минути, нали?

— Сигурно.

— Ела.

Той стана и я издърпа на крака.

— Къде?

— Ще вземем един бърз душ, после трябва да поговоря с теб.

Тя пое хавлията, която й подаде, и се опита да не се безпокои за това, което имаше да й казва. Достатъчно добре разбираше Мич, за да знае, че той бе пълен с изненади. Проблемът бе, че не бе сигурна доколко бе готова за следващата изненада. Напрегнато седна до него на дивана и зачака.

— Изглеждаш така, сякаш очакваш да ти завържат очите и да ти дадат да изпушиш последната си цигара.

Хестър тръсна още влажната си коса и се опита да се усмихне.

— Не, просто ти говореше толкова сериозно.

— Както съм ти казвал, и аз имам своите сериозни моменти. — Мич избута с крак списанията от масичката. — Днес получих някои новини и още не съм решил как ги приемам. Исках да видя какво мислиш ти.

— Нещо за семейството ти ли? — разтревожи се веднага тя.

— Не. — Той хвана ръката й. — Сигурно както го казвам, звучи като лоша новина, а не е. Поне аз не мисля така. Една продуцентска компания в Холивуд току-що е подписала договор с „Юнивърсъл“ да прави филм за Зарк.

Хестър го зяпна за момент, после премигна.

— Филм? Е, това е прекрасно, нали? Искам да кажа, знам, че той е много популярен в комиксите, но един филм ще бъде още по-голям. Трябва да си развълнуван и много да се гордееш, че работата ти може да се пресъздаде по този начин.

— Просто не знам дали те ще се справят, дали могат да го пренесат на екрана с правилния тон, правилното чувство. Не ме гледай така.

— Мич, знам какво чувстваш към Зарк. Поне мисля, че знам. Той е твое творение и е много важен за теб.

— Той за мен е реален — поправи я Мич. — Тук. — Почука се по слепоочието. — И колкото и сантиментално да звучи, тук. — Докосна с ръка сърцето си. — Той промени живота ми, промени начина, по който възприемах себе си и своята работа. Не искам да го развалят и да го превърнат в някакъв картонен герой или, още по-лошо, в нещо непогрешимо и съвършено.

Тя замълча за момент. Започваше да разбира, че да родиш една идея може също толкова да промени живота ти, както да родиш едно дете.

— Нека те питам нещо. Ти защо го създаде?

— Исках да направя герой, много човешки герой, с грешки и слабости и, предполагам, с високи изисквания. Някой, с когото децата да се идентифицират, защото той е просто от плът и кръв, но в същото време вътрешно достатъчно силен, за да приеме битка. Децата нямат кой знае какъв избор, знаеш ли? Спомням си, когато бях малък, искаше ми се да мога да кажа „Не, не искам, това не ми харесва“. Когато четях, виждах, че има възможности, изходи. Това исках да бъде Зарк.

— Мислиш ли, че си успял?

— Да. На лично ниво успях, когато излезе първият брой. Професионално Зарк издигна „Юнивърсъл“ на върха. За бизнеса той означава милиони долара годишно.

— Това неприятно ли ти е?

— Не, защо трябва да ми е неприятно?

— Защо тогава трябва да ти е неприятно, когато го видиш, че прави следващата стъпка?

Мич замълча, потънал в мисли. Можеше да се сети, че Хестър ще види нещата по-ясно и ще може да сведе всичко до по-практично ниво. Не бе ли това просто още една причина да има нужда от нея?

— Предложиха да ме оставят аз да напиша сценария.

— Какво? — Тя се поизправи с разширени от вълнение очи. — О, Мич, това е прекрасно! Толкова се гордея с теб.

Той продължаваше да си играе с пръстите й.

— Досега не съм го правил.

— Не вярваш ли, че ще можеш?

— Не съм сигурен.

Хестър понечи да заговори, после се спря. След малко каза предпазливо:

— Странно, ако някой ме беше попитал, бих казала, че си най-самоувереният човек, когото познавам. Освен това бих казала, че прекалено много държиш на Зарк, за да оставиш някой друг да го напише.

— Има разлика между писането на историята за серия от комикси и писането на сценарий за игрален филм.

— Е, и?

Мич не можа да сдържи смеха си.

— С моите камъни по моята глава, а?

— Ти можеш да пишеш. Имаш живо въображение и познаваш своя герой по-добре от всеки друг. Не виждам къде е проблемът.

— Проблемът е да не разваля нещата. Както и да е, ако няма аз да пиша сценария, те ме искат като творчески консултант.

— Аз не мога да ти кажа какво да направиш, Мич.

— Но?

Тя се наведе напред и сложи ръце на раменете му.

— Напиши сценария. Ако не опиташ, ще се мразиш. Няма никакви гаранции, ала който не рискува, не печели.

Той вдигна ръка към нейната и здраво я стисна.

— Наистина ли така мислиш?

— Да. Освен това вярвам в теб. — Хестър се наведе още по-напред и докосна устни до неговите.

— Омъжи се за мен, Хестър.

Тя замръзна, все още с устни върху неговите. Бавно, много бавно се отдръпна.

— Какво?

— Омъжи се за мен. — Хвана ръцете й да ги задържи. — Обичам те.

— Недей. Моля те, не прави това.

— Кое? Да не те обичам? — Хестър се опита да се отдръпне и Мич стисна по-здраво ръцете й. — Прекалено късно е за това и мисля, че го знаеш. Не те лъжа, когато казвам, че никога към никоя жена не съм изпитвал такива чувства, каквито изпитвам към теб. Искам да преживея живота си с теб.

— Не мога — промълви тя почти беззвучно. Струваше й се, че всяка дума разкъсва гърлото й. — Не мога да се омъжа за теб. Не искам да се омъжвам за никого. Не разбираш за какво ме молиш.

— Само защото не съм бил там, не значи, че не знам. — Бе очаквал изненада, дори съпротива. Ала сега виждаше колко се бе лъгал. В очите й се четеше откровен страх, а в гласа й звучеше истинска паника. — Хестър, аз не съм Алън, а ние и двамата знаем, че ти не си същата жена, както когато си била омъжена за него.

— Това няма значение. Няма да мина отново през това и няма да подложа Радли на него. — Тя се отдръпна и започна да се облича. — Ти не си разумен.

— Аз ли не съм разумен?! — Като се мъчеше да остане спокоен, той отиде зад нея и започна да закопчава копчетата й. Гърбът й бе напрегнат. — Ти си тази, която основава чувствата си сега върху нещо, което се е случило преди години.

— Не искам да говоря за това.

— Може би не искаш и може би сега не е най-подходящият момент, но ще трябва. — Макар Хестър да се съпротивляваше, Мич я обърна към себе си. — Ще трябва да говорим.

Искаше й се да се махне, толкова далеч, че да зарови всичко казано. Ала за момента трябваше да се изправи лице в лице с него.

— Мич, ние се познаваме едва от няколко седмици и едва започваме да можем да приемаме това, което се случва между нас.

— Какво се случва? Не си ли ти тази, която в самото начало каза, че не се интересуваш от секса заради самия секс?

Тя пребледня и се обърна да вземе сакото си.

— От самото начало това не беше просто секс.

— Не беше и за двама ни. Разбираш ли това?

— Да, но…

— Хестър, казах ти, че те обичам. Сега искам да знам какви са твоите чувства към мен.

— Не знам. — Той отново сграбчи раменете й и тя ахна. — Казвам ти, че не знам. Мисля, че те обичам. Днес. Ти искаш от мен да рискувам всичко, което съм направила, целия живот, който съм изградила за себе си и за Рад, заради едно чувство, което, както вече знам, може да се промени за една нощ.

— Любовта не се променя за една нощ. Тя може да бъде убита или подхранвана. Това зависи от хората. Аз искам от теб обвързване, семейство, и искам да ти дам същото.

— Мич, всичко това се случва много бързо, прекалено бързо и за двама ни.

— По дяволите, Хестър, аз съм на тридесет и пет години, не някое хлапе без ум в главата. Искам да се омъжа за теб не за да мога да имам удобен секс и топла закуска, а защото знам, че можем да имаме нещо заедно, нещо истинско, нещо важно.

— Ти не знаеш какво е бракът, ти само си представяш.

— А ти само си спомняш един лош брак. Хестър, погледни ме. Погледни ме — повтори той. — Кога, по дяволите, ще престанеш да използваш бащата на Радли като аршин?

— Той е единственият, когото имам. — Тя отново се отскубна от него и се опита да си поеме дъх. — Мич, аз съм поласкана, че ме искаш.

— Глупости.

— Моля те. — Хестър прокара ръка през косите си. — Аз наистина държа на теб и единственото, в което съм сигурна е, че не искам да те загубя.

— Бракът не е краят на една връзка, Хестър.

— Аз не мога да мисля за брак. Извинявай. — Паниката ту се появяваше, ту изчезваше в гласа й, докато бе принудена да замълчи, за да се успокои. — Ако не искаш по вече да се срещаме, ще се опитам да те разбера. Но бих предпочела… Надявам се, че можем просто да оставим нещата да продължават по този начин.

Той пъхна ръце в джобовете си. Имаше навика да избързва и да насилва нещата, и го знаеше. Ала никак не му се искаше да пропиляват времето, което вече можеха да имат заедно.

— Колко дълго, Хестър?

— Колкото продължи. — Тя затвори очи. — Това не прозвуча добре. Не исках да го кажа. Ти значиш много за мен, повече, отколкото съм мислила, че някой отново ще значи.

Мич погали с пръст бузата й. Тя бе мокра.

— Удар под пояса — промърмори той, вгледан в сълзата.

— Извинявай, не съм искала да го правя. Нямах представа, че мислиш за това.

— Виждам. В три измерения.

— Нараних те. Не мога да ти кажа колко съжалявам.

— Недей. Истината е, че си го изпросих. Нямах намерение да те моля да се омъжиш за мен поне още една седмица.

Хестър посегна да докосне ръката му, но се отказа.

— Не можем ли просто да забравим за това и да си продължим както досега?

Мич протегна ръка и оправи яката на сакото й.

— Боя се, че не. Аз съм решил, Хестър. Това е нещо, което се опитвам да правя един или два пъти годишно, но след като го направя, няма връщане назад. — Погледна я с настойчивост, която тя почувства до мозъка на костите си. — Аз ще се оженя за теб, рано или късно. Ако ще е късно, добре, просто ще ти дам време да свикнеш с това.

— Мич, аз няма да променя мнението си. Не би било честно да те оставя да мислиш, че бих го променила. Това не е въпрос на прищявка, това е обещание, което съм дала пред себе си.

— Някои обещания е най-добре да бъдат нарушавани.

Хестър поклати глава:

— Не знам какво повече да кажа. Иска ми се само…

Той притисна пръст към устните й.

— Ще поговорим за това по-късно. Ще те изпратя до службата.

— Не, не се безпокой. Наистина — настоя тя, когато Мич се опита да спори. — И без това ми трябва малко време да помисля. Когато съм с теб, ми е трудно да мисля.

— Това е добро начало. — Той хвана брадичката й и се вгледа в лицето й. — Изглеждаш прекрасно, ала следващия път, когато те помоля да се омъжиш за мен, недей да плачеш. Действа убийствено на самочувствието ми. — Целуна я, преди да бе успяла да каже нещо. — Ще се видим по-късно, госпожо Уолис. Благодаря за обеда.

Малко замаяна, Хестър излезе в коридора.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Добре. Аз съм тук.

Мич затвори вратата, после се обърна и се облегна на нея. Наранен ли беше? Потърка гърдите си. По дяволите, наистина болеше. Ако някой му бе казал, че да си влюбен означава сърцето ти да се свива, щеше да продължи да го избягва. Бе го изпитал, когато отдавнашната му любов в Ню Орлийнс го изостави. Това не го бе подготвило за този удар. А и какво би могло да го подготви?

Но нямаше да се предаде. Това, което трябваше да направи, бе да измисли план за атака — незабележим, хитър и неустоим. Той погледна замислено към Тас.

— Къде мислиш, че би искала Хестър да прекараме медения си месец?

Кучето изръмжа и се претърколи по гръб.

— Не — реши Мич. — Бермудите са нещо прекалено. Няма значение, ще измисля нещо.