Нора Робъртс
Героят на Радли (8)

Осма глава

Той обхвана с длани лицето й и я усети как потрепери. Докосна устни до нейните и я чу как въздъхна. Това бе момент, който знаеше, че ще помни цял живот. Нейното съгласие, нейната страст, нейната уязвимост.

В апартамента бе тихо. Би й дал музика. Ароматът на розите, които бе сложила във вазата, бледнееше пред уханието на градината, която си представяше за нея. Лампата светеше ярко. Би избрал не тайните на тъмнината, а мистериите на свещите.

Как можеше да й обясни, че няма нищо обикновено, нищо просто в начина, по който щяха да се отдадат един на друг? Как можеше да я накара да разбере, че цял живот бе чакал момент като този? Не бе сигурен, че ще намери подходящите думи, нито че думите ще стигнат до нея.

Затова щеше да й покаже.

С устни, все още галещи нейните, я вдигна на ръце. Тя бързо пое дъх, ала обви ръце около него.

— Мич…

— Аз не съм точно бял рицар. — Погледна я, полуусмихнато, полувъпросително. — Но тази нощ можем да се преструваме.

Изглеждаше героичен, силен и невероятно, невъзможно сладък. Каквито и съмнения да бяха останали, те бавно се стопиха.

— Аз нямам нужда от бял рицар.

— Тази вечер аз имам нужда да ти го дам. — Целуна я още веднъж и я отнесе в спалнята.

Част от него я желаеше, до болка я желаеше, толкова, че му се искаше да я остави на леглото и да покрие тялото й със своето. Понякога любовта протичаше бързо, дори яростно. Той разбираше това и знаеше, че и Хестър би го разбрала. Ала я пусна на пода до леглото и докосна само ръката й.

Отдръпна се съвсем малко.

— Светлината.

— Но…

— Искам да те виждам, Хестър.

Бе глупаво да се стеснява. Не беше правилно, тя го знаеше, този момент да премине анонимно, в тъмнина. Посегна към лампата на нощното шкафче и натисна ключа.

Светлината ги окъпа, улови ги застанали ръка за ръка и очи в очи. Паниката бързо се върна, запулсира в главата и сърцето й. После Мич я докосна и я успокои. Свали обиците й и ги остави на нощното шкафче. Хестър усети как я облива топлина, сякаш с този прост, интимен жест вече я бе разсъблякъл.

Той посегна към колана й и спря, когато ръцете й нервно хванаха неговите.

— Няма да ти причиня болка.

— Знам. — Тя му вярваше и отпусна ръце. Мич разкопча колана и го пусна да падне на пода. Когато отново наведе устни към нейните, Хестър обви ръце около кръста му и се остави на силата да я води.

Точно това искаше. Тя не можеше да се лъже или да измисля извинения. Тази нощ искаше да мисли само като жена, да мислят за нея само като за жена. Да я желаят, да й се наслаждават, да й се чудят. Когато устните й се разтвориха, очите им се срещнаха. И Хестър се усмихна.

— Чаках го. — Той докосна с пръст устните й, обзет от удоволствие, толкова чисто емоционално, че не можеше дори да го опише.

— Какво чакаше?

— Да се усмихнеш, когато те целувам. — Вдигна ръка към лицето й. — Хайде да опитаме пак.

Този път целувката бе по-дълбока, стигаща до неоткрити територии. Тя вдигна ръце към раменете му, после ги обви около врата му. Мич усети как върховете на пръстите й докоснаха кожата там, първо плахо, после по-уверено.

— Още ли те е страх?

— Не. — Хестър отново се усмихна — Малко. Аз не съм… — Погледна настрани, после отново вдигна лице към него.

— Какво?

— Не съм сигурна какво да правя. Какво ти харесва.

Той бе не толкова потресен, колкото смутен от думите й. Бе й казал, че не му е безразлична и това бе истина. Но сега сърцето му, което се люшкаше на ръба, се влюби.

— Хестър, думи нямам. — Привлече я силно към себе си и я притисна. — Тази вечер прави просто това, което ти се струва хубаво. Мисля, че всичко ще е наред.

Започна да целува косите й, да вдъхва аромата, който толкова му харесваше. Настроението вече го имаше, прелъстяването от която и да било страна бе ненужно. Мич почувства как сърцето й се забърза срещу неговото, после тя обърна глава и намери устните му.

Когато свали дългия цип на гърба й, ръцете му не бяха съвсем стабилни. Той знаеше, че живеят в несъвършен свят, ала много му се искаше да й подари една съвършена нощ. Никой никога не би го нарекъл егоист, но истината бе, че никога досега не бе поставял желанията на някой друг така изцяло пред своите.

Смъкна роклята от раменете й, надолу по ръцете. Под нея Хестър носеше обикновен комбинезон, чисто бяло без волани или дантели. Никаква копринена или атлазена фантазия не би го възбудила повече.

— Ти си прекрасна. — Целуна едното й рамо, после другото. — Наистина си прекрасна.

Тя искаше да бъде прекрасна. Толкова отдавна не бе чувствала нуждата да бъде нещо повече от прилична. Когато видя очите му, се почувства прелестна. Събра смелост и започна на свой ред да го съблича.

Мич знаеше, че не й бе лесно. Хестър смъкна сакото му, после започна да развързва вратовръзката, преди да се осмели да вдигне отново очи към него. Пръстите й трепереха леко, докато разкопчаваше ризата.

— Ти също си прекрасен — промълви тя. Последният, единственият мъж, когото някога бе докосвала по този начин, бе почти момче. Мускулите на Мич бяха твърди, макар и не огромни, и въпреки че гърдите му бяха гладки, това бяха мъжки гърди. Движенията й бяха бавни, не защото знаеше, че това е възбуждащо, а защото се смущаваше. Когато посегна към катарамата на колана му, мускулите на корема му потрепериха.

— Побъркваш ме.

Хестър машинално отдръпна ръце.

— Извинявай.

— Не. — Той се опита да се засмее, ала прозвуча повече като стон. — Приятно ми е.

Пръстите й трепереха още повече, докато смъкваше панталоните по бедрата му. Стройни бедра, с дълги и твърди мускули. Когато прокара длани по тях, изпита и учудване, и удоволствие. После се озова притисната към него и шокът от плът срещу плът отекна в нея.

Мич се бореше с инстинкта си, който го караше да се движи бързо, да взема бързо. Плахите й длани и учудени те й очи го бяха докарали до ръба и той трябваше с мъка да се върне назад. Тя почувства борбата в него, усети напрегнатите му мускули и чу накъсаното му дишане.

— Мич?

— Само минутка. — Той зарови лице в косите й. С труд спечели битката за самообладание. Чувстваше се омаломощен от нея, омаломощен и потресен. Когато намери меката, чувствителна кожа на шията й, се съсредоточи само върху това.

Хестър се изви към него и инстинктивно отметна назад глава, за да му даде достъп. Сякаш върху очите й бе паднала пелена и стаята, която й бе толкова позната, бе като в мъгла. Чувстваше как кръвта й започва да пулсира горещо там, където устните му се докосват до кожата. Стонът й прозвуча странно и в собствените й уши. После тя бе тази, която го потегли към леглото.

Мич бе искал още една минута, преди да позволи на тялото си да се простре върху нейното. В него избухваха експлозии, от главата през сърцето до слабините. Знаеше, че трябва да ги успокои, преди да бяха разтърсили сетивата му. Но ръцете й се движеха върху него, устните й се протягаха напред. С усилие той се изтърколи, така че да се озоват един до друг.

Спусна устни към нея и за момент всички нужди, всички фантазии, всички тъмни желания се съсредоточиха в тях. Устните й бяха влажни и горещи. Мич вече преодоляваше тънката бариера на комбинезона й и когато освободените й гърди се срещнаха с него, Хестър ахна. А когато устните му се затвориха върху твърдото зърно, тя извика името му.

Това бе страст. Хестър бе сигурна, че никога не я бе искала, ала сега, когато тялото й се разтапяше в движенията си срещу неговото, помисли, че може и никога да не поиска нищо друго. Чувството за плът срещу плът, гореща и влажна, бе ново и съживяващо. Както и жадното търсене на устните и вкуса, който те откриваха. Думите, които й шепнеше, бяха горещи и несвързани, но тя отговаряше. Светлината играеше върху ръцете му, когато й показа как едно докосване може да накара духа да се извиси.

Хестър бе гола, ала смущението я бе напуснало. Искаше той да я докосва, и вкусва, и гледа, точно както искаше да прави и тя. Тялото му бе очарование от мускули и стегната кожа. Досега не бе предполагала какви диви вълни от страст може да изпита от това, че докосва някой друг, доставя удоволствие на някой друг. Мич затвори ръка върху нея и страстта се сви в огнена топка, която внезапно, почти яростно избухна.

Никога досега не бе познавал жена, която да откликва така безусловно. Изпитваше трескаво удоволствие да я гледа как се издига до върха. Страшно му се искаше отново и отново да я издига дотам, докато съзнанието й се замъгли. Ала самообладанието го напускаше, а Хестър го викаше.

Тялото му покри нейното и той я изпълни.

Не можеше да каже колко време се бяха движили заедно — минути, часове. Но никога нямаше да забрави как очите й се отвориха и се вгледаха в неговите.

Потресено лежеше с нея върху смачканите чаршафи, а в прозореца се блъскаха ледените капки дъжд. Мич обърна натам глава и без особен интерес се запита откога ли вали. Доколкото си спомняше, никога не му се бе случвало да е толкова увлечен от една жена, че външният свят просто да престане да съществува.

Отново се обърна и привлече Хестър към себе си. Тялото му бързо изстиваше, ала нямаше желание да се помръдне.

— Мълчиш — прошепна той.

Очите й бяха затворени. Още не бе готова да ги отвори.

— Не знам какво да кажа.

— Как ти се струва „леле“?

Бе изненадана, че може да се засмее след такава буря.

— Добре. Леле.

— Опитай с повече ентусиазъм. Например „фантастично, невероятно, разтърсващо“.

Тя отвори очи и го погледна.

— Какво ще кажеш за „красиво“?

Мич хвана ръката й и я целуна.

— Да, става. — Когато се опря на лакът да я погледне, Хестър се размърда. — Малко е късно да се стесняваш. — Леко и собственически прокара ръка по тялото й. — Знаеш ли, бях прав за краката ти. Не вярвам да мога да те убедя да си обуеш шорти и от онези чорапки, дето стигат до глезените.

— Моля?

Тонът й го накара да я привлече към себе си и да покрие лицето й с целувки.

— Много ми действат дълги крака с шорти и чорапи. Полудявам, като гледам през лятото как жените бягат в парка. Ако са ги и съчетали по цвят, с мен е свършено.

— Ти си луд.

— Хайде, Хестър, нямаш ли някоя тайна слабост? Мъже по потници, със смокинги и черни папийонки и с разкопчани яки?

— Не ставай глупав.

— Защо не?

Защо не наистина, помисли тя и прехапа долната си устна.

— Добре, има нещо в смъкнатите джинси с разкопчан цип.

— Докато съм жив, повече няма да си закопчая джинсите.

Хестър отново се засмя.

— Това не значи, че ще започна да нося шорти и чорапи.

— Няма значение. Аз се възбуждам, като те гледам в делови костюм.

— Не е вярно.

— О, вярно е. — Той се изтърколи върху нея и започна да си играе с косите й. — Тези тесни ревери и блузи с високи яки. И винаги си носиш косата вдигната. — Мич я улови в ръце и я вдигна над главата й. Изобщо не изглеждаше по същия начин, но въпреки това устата му пресъхна. — Способната и надеждна госпожа Уолис. Всеки път, когато те видя облечена така, си представям колко пленително би било да смъкна тези професионални одежди и да измъкна тези спретнати фибички. — Пусна косите й да се плъзнат между пръстите му.

Тя замислено опря глава на бузата му.

— Странен човек си ти, Мич.

— Много е вероятно.

— Толкова зависиш от въображението си, от това, което би могло да бъде, от фантазии и измислици. При мен това са факти и цифри, печалба и загуба, това, което е или не е.

— За професиите ни ли говориш, или за характерите?

— Не е ли едното същото като другото?

— Не. Аз не съм Командира Зарк, Хестър.

Тя се намести, унесена от ритъма на сърцето му.

— Сигурно имам предвид, че художникът в теб, писателят в теб живее от въображението и възможностите. А банкерът в мен вероятно търси чекове и баланси.

Той за момент мълчаливо погали косите й. Не осъзнаваше ли Хестър колко много повече имаше в нея? Това бе жената, която мечтаеше за къща на село, която играеше бейзбол, която току-що бе взела един мъж от плът и кръв и го бе превърнала в пихтия от страст.

— Не искам да се впускам в прекалено философски разсъждения, ала защо мислиш, че си избрала да се занимаваш с кредити? Едно и също чувство ли изпитваш, когато отказваш една молба и когато я одобряваш?

— Не, разбира се, че не.

— Разбира се, че не — повтори Мич. — Защото когато одобряваш молбата, ти влияеш върху възможностите. Не се и съмнявам, че играеш по правилата, това е част от твоя чар, но мога да се обзаложа, че изпитваш голямо лично удовлетворение, когато можеш да кажеш: „Добре, купете тази къща, започнете собствен бизнес, разширете се.“

Тя вдигна глава.

— Ти изглежда много добре ме разбираш. — Никой не я бе разбирал така, помисли стреснато. Никога.

— Много съм мислил за теб. — Той я привлече към себе си, като се запита дали Хестър усеща колко добре си пасват телата им. — Прекалено много. Всъщност, откак ти доставих пицата, не съм мислил за друга жена.

Тя се усмихна и понечи отново да се сгуши в него, ала Мич я задържа.

— Хестър… — Това бе един от малкото случаи в живота му, когато се чувстваше неловко. Тя го гледаше очаквателно, дори търпеливо, докато той търсеше подходящите думи. — Въпросът е, че аз не искам да мисля за друга жена, нито да бъда с друга жена… По този начин… По дяволите, сякаш съм се върнал в гимназията.

Хестър се усмихна предпазливо:

— Да не ми кажеш, че искаш да ходим на сериозно? — Не точно това имаше наум, ала от изражението в очите й виждаше, че бе по-добре да напредва постепенно. — Ако искаш, сигурно мога да намеря училищния си пръстен.

Тя погледна към ръката си, която толкова естествено почиваше върху сърцето му. Беше ли глупаво да е толкова трогната? Ако не, със сигурност бе опасно.

— Може би е достатъчно да кажем, че аз също не искам да бъда с никой друг по този начин.

Мич понечи да каже нещо, после се спря. Хестър имаше нужда от време, за да е сигурна, че това е вярно, нали? Бе имала само още един мъж в живота си, а тогава е била още момиче. За да бъде честен, трябваше да й даде време да се убеди. Но той не искаше да бъде честен. Не, Мич Демпси не бе жертвоготовният Командир Зарк.

— Добре. — Бе измислил и спечелил достатъчно войни, за да знае как да планира стратегия. Щеше да спечели Хестър, преди тя дори да бе разбрала, че има битка. Привлече я към себе си, затвори устни върху нейните и започна първата обсада.

 

 

Бе странно и прекрасно да се събуди сутринта до любовник — дори такъв, който я бе избутал до ръба на леглото. Хестър отвори очи и, без да се помръдва, се наслади на това чувство.

Лицето му бе заровено във врата й, а ръката му бе здраво обвита около кръста й — за щастие, защото без нея досега да се бе изтърколила на пода. Хестър се размърда леко и изпита възбуждащото чувство от уютното докосване на затоплената й от съня кожа до неговата.

Никога не бе имала любовник. Съпруг — да, ала първата й брачна нощ, първото й посвещаване в женствеността, нямаше нищо общо с нощта, която току-що бе споделила с Мич. Бе ли честно да ги сравнява? Щеше ли да е човешко, ако не го правеше?

Онази първа нощ преди толкова време бе трескава, усложнена от нейните нерви и от бързането на мъжа й. Снощи страстта се бе издигала пласт по пласт, сякаш имаха всичкото време на света, за да й се насладят. Никога не бе предполагала, че правенето на любов може да е толкова освобождаващо. Честно казано, никога не бе предполагала, че един мъж може искрено да иска да даде удоволствие не по-малко, отколкото да го получи.

Сгуши се във възглавницата и се загледа как бледата зимна светлина се процежда през прозореца. Щяха ли нещата да са по-различни тази сутрин? Щеше ли между тях да има неловкост или, още по-лошо, нехайство, което да омаловажи дълбочината на това, което бяха споделили? Простата истина бе, че тя не знаеше какво е да имаш любовник… Или да бъдеш любовница.

Прекалено голямо значение придаваше на една вечер, каза си Хестър и въздъхна. Но как можеше да не го прави, ако вечерта е била толкова специална?

Докосна го по рамото и се размърда да стане. Ръката на Мич се стегна около нея.

— Отиваш ли някъде?

Тя се опита да се обърне, ала откри, че краката му бяха приковали нейните.

— Вече е почти девет.

— Е, и?

— Време е да ставам. След два часа трябва да прибера Рад.

— Хм. — Той видя как въздушната му кула му за сутрин, прекарана в леглото с нея, се срива, после наново я построи, така че да се вмести в два часа.

— Толкова е приятно. — Отпусна я малко, но само колкото тя да може да се обърне, така че да се озоват лице в лице. — И добре изглеждаш — реши Мич, вгледан през полупритворени очи в лицето й. — А вкусът ти… — Той докосна устни до нейните и в това нямаше нищо неловко, нищо нехайно. — Е прекрасен. Представи си… — Прокара ръка по тялото й. — Ние сме на остров, да кажем, в южните морета. Преди една седмица корабът е претърпял корабокрушение и ние сме единствените оцелели. — Затвори очи и я целуна по челото. — Живеем на плодове и на риба, която аз ловко ловя с бастуна си.

— Кой я чисти?

— Това е фантазия, не се тревожи за такива подробности. Последната нощ е имало буря, голяма, опустошителна тропическа буря, и за да се стоплим, е трябвало да се сгушим заедно под навеса, който аз съм построил.

— Ти ли си го построил? — Устните й трепнаха срещу неговите. — А аз правя ли нещо полезно?

— Ти можеш да правиш каквото си поискаш в своята собствена фантазия. — Прегърна я по-здраво и почти усети дъха на солен въздух. — Сега е сутрин и бурята е измила всичко. Чайките се спускат над прибоя. Ние лежим заедно на едно старо одеяло.

— Което ти геройски си спасил от потъващия кораб.

— Започваш да схващаш. Когато се събуждаме, откриваме, че през нощта телата ни са се преплели, привлечени едно към друго въпреки нежеланието ни. Слънцето е горещо, вече е сгряло полуголите ни тела. Все още замаяни от съня, вече възбудени, ние идваме един към друг. И тогава… — Устните му увиснаха на един дъх разстояние от нейните. Хестър затвори очи, увлечена от картината, която Мич рисуваше. — И тогава ни напада глиган и аз трябва да се преборя с него.

— Полугол и невъоръжен?

— Точно така. Той ме ухапва лошо, обаче аз го убивам с голи ръце.

Тя го погледна с присвити очи.

— А докато ти го убиваш, аз скривам глава под одеялото и скимтя.

— Добре. — Мич я целуна по върха на носа. — Обаче след това си ми много, много благодарна, задето съм ти спасил живота.

— Аз съм една бедна, беззащитна жена.

— Това е номерът. Ти си толкова благодарна, че разкъсваш ризата си, за да превържеш раните ми, и после… — Той замълча за по-голям ефект. — После ми правиш кафе.

Хестър се отдръпна. Не бе сигурна дали бе изненадана, или развеселена.

— Съчини целия този сценарий, за да ти предложа да направя кафе?

— Не просто кафе, а сутрешно кафе, първата чашка кафе. Кръвта на живота.

— Щях да го направя и без тази история.

— Да, обаче не ти ли хареса историята?

Тя отметна косите от лицето си, обмисляйки въпроса.

— Да, ала следващия път аз ще уловя рибата.

— Договорихме се.

Хестър стана и макар да знаеше, че бе глупаво, съжали, че халатът й не бе наблизо. Отиде до гардероба и го облече, все още с гръб към него.

— Искаш ли закуска?

Когато се обърна, Мич бе седнал в леглото и разтъркваше очи.

— Закуска? Искаш да кажеш, яйца или нещо такова? Топла храна? — Единствените моменти, в които успяваше да си осигури топла закуска бяха, когато имаше сили да се довлече до закусвалнята на ъгъла. — Госпожо Уолис, за една топла закуска можеш да получиш диамантите от короната на Пърт.

— И всичко това за бекон с яйца?

— И бекон ли? Господи, това се казва жена.

Тя се засмя, сигурна, че той се шегува.

— Ако искаш, иди вземи един душ. Бързо ще стане.

Мич не се шегуваше. Поклати глава, докато я гледаше как излиза от стаята. Не очакваше от една жена да му предложи да му сготви, а още по-малко да го предложи, сякаш той имаше правото да го очаква. Но това, напомни си Мич, бе жената, която би му закърпила джинсите, защото мислеше, че той не може да си позволи да си купи нови.

Стана от леглото и бавно, замислено прокара ръка през косата си. Сдържаната и делова госпожа Уолис бе много необикновена и топла жена и Мич нямаше никакво намерение да я остави да си отиде.

 

 

Когато влезе в кухнята, Хестър бъркаше яйца в малка тенджерка с дълга дръжка. Беконът се изцеждаше върху една скара, а кафето вече бе готово. Той за момент се спря до вратата, изненадан, че такава проста домашна сцена можеше толкова силно да му въздейства. Халатът й бе вълнен и я покриваше от глава до пети, ала за него тя никога не бе изглеждала по-съблазнителна. Не бе осъзнал, че бе търсел това — утринните аромати, неделните новини по радиото, утринният вид на жената, споделила нощта с него, която се движи сръчно в кухнята.

Когато бе дете, неделните утрини бяха нещо почти официално — късна закуска в единадесет, сервирана от униформен член на персонала. Портокалов сок в порцеланов сервиз, бъркани яйца в сини керамични съдове. Учеха го да разгъва фина ленена салфетка в скута си и да води възпитани разговори. В по-късните години неделните утрини означаваха пиянско ровене из бюфета или тичане до най-близката закусвалня.

Чувстваше се глупав, но му се искаше да каже на Хестър, че простата закуска в нейната кухня означаваше за него не по-малко, отколкото дългата нощ в нейното легло. Приближи се до нея, обви ръце около кръста й и я целуна по шията.

Странно как едно докосване можеше да ускори пулса й и да затопли кръвта й. Отдала се на усещането, тя се облегна на него.

— Почти е готово. Не каза как обичаш яйцата, затова ги направих бъркани с малко сирене и копър.

Можеше да му предложи да яде подметка с пластмасова вилица. Мич я завъртя към себе си и я целуна силно и дълго.

— Благодаря.

Отново я бе объркал. Хестър се обърна към яйцата точно навреме, за да не загорят.

— Защо не седнеш? — Наля кафе в една чаша и му я подаде. — С твоята кръв на живота.

Той допи половината чаша, преди да седне.

— Хестър, нали знаеш какво казвам за краката ти?

Тя му хвърли един поглед, докато сипваше яйцата в чиния.

— Да?

— Кафето ти е почти толкова добро, колкото тях. Потресаващи качества в една жена.

— Благодаря. — Хестър сложи чинията пред него и тръгна към тостера.

— Ти няма ли да ядеш?

— Не, само препечени филийки.

Мич погледна купчината златисти яйца и хрупкав бекон.

— Хестър, не съм очаквал от теб да ми приготвяш всичко това, ако ти няма да ядеш.

— Не се притеснявай. — Тя подреди филийките в една чиния. — През цялото време го правя за Рад.

Когато седна до него, той сложи ръка върху нейната.

— Благодаря ти.

— Това са само две яйца — възрази Хестър смутено. — Яж ги, преди да са изстинали.

— Тази жена е истинско чудо — отбеляза Мич, като се зае с чинията си. — Отглежда интересен и добре възпитан син, занимава се с отговорна работа и готви. — Отхапа парче бекон. — Искаш ли да се оженим?

Тя се засмя и доля кафе в двете чаши.

— Ако едни бъркани яйца са достатъчни, за да направиш предложение, изненадана съм, че нямаш три-четири съпруги, скрити в гардероба.

Той не се шегуваше. Ако го гледаше, Хестър щеше да го види в очите му, ала тя бе заета да маже масло върху препечените филийки. Мич за момент се загледа в умелите й ръце. Бе глупаво да й предложи по този начин и безсмислено да очаква да я накара да види, че говори сериозно. Освен това бе прекалено рано, призна си той и загреба още една вилица с яйца.

Номерът бе първо да я накара да свикне, че бе наоколо, да я накара да му повярва достатъчно, за да е сигурна, че няма да си отиде. После идваше голямата задача, помисли Мич и вдигна чашата си. Хестър трябваше да започне да има нужда от него. Не можеше да се нуждае от него заради покрива над главата си или храната на масата си. Бе прекалено независима и той й се възхищаваше за това. След време можеше да започне да изпитва нужда от него за емоционална подкрепа и за компания. Това щеше да бъде началото.

Ухажването на Хестър щеше да е и сложно, и ненатрапчиво. Мич не бе сигурен, че знае точно как да го прави, но бе повече от готов да започне. Днес бе добър ден като за начало.

— Имаш ли някакви планове за по-късно?

— Около обед трябва да взема Рад. — Тя чоплеше филийката си и мислеше, че от години не бе имала компания от възрастни на закуска и че това си имаше своето очарование. — После съм обещала, че ще ги заведа двамата с Джош на кино. „Луната на Андромеда“.

— Ами? Страхотен филм. Специалните ефекти са невероятни.

— Гледал ли си го? — Изпита разочарование. Чудеше се дали той няма да иска да дойде с тях.

— Два пъти. Има една сцена между лудия учен и нормалния учен, която те съсипва. И един мутант, който прилича на шаран. Фантастично.

— Шаран… — Хестър отпи от кафето си. — Звучи чудесно.

— Филмова наслада за очите. Може ли да се присламча към вас?

— Току-що каза, че вече си го гледал два пъти.

— Е, и? Само тъпите филми ги гледам по веднъж. Освен това ми се иска да видя реакцията на Рад на лазерното сражение в дълбокия космос.

— Много ли е кърваво?

— Нищо, което Рад да не може да издържи.

— Не питах за него.

Мич със смях хвана ръката й.

— Ще бъда там и ще те пазя. Какво ще кажеш? Ще отскоча за пуканки. — Поднесе ръката й към устните си. — С масло.

— Как мога да откажа такова предложение?

— Добре. Слушай, сега ще ти помогна за съдовете, после трябва да сляза долу и да изведа Тас, преди пикочният му мехур да е създал неудобства и на двама ни.

— Върви, няма кой знае колко за разчистване, а Тас сигурно вече вие до вратата.

— Добре. — Той се изправи заедно с нея. — Ала следващия път аз готвя.

Тя събра съдовете.

— Фъстъчено масло и желе?

— Мога и повече, ако това ще те впечатли.

Хестър се усмихна и посегна да вземе празната му чаша.

— Няма нужда да ме впечатляваш.

Мич улови в длани лицето й, докато тя стоеше с ръце, пълни с чинии.

— Има нужда. — Целуна я леко по устните, после внезапно задълбочи целувката, докато и двамата се задъхаха. Когато я пусна, Хестър бе принудена да преглътне.

— Това е добро начало.

Той се усмихна и докосна устни до челото й.

— Ще се върна до един час.

Тя остана, където си беше, докато чу как вратата се затвори, после тихо остави чиниите. Как се бе случило това? Бе се влюбила в този мъж. Нямаше да го има само един час, а вече й се искаше да се върне.

Пое дълбоко въздух и седна. Трябваше да внимава да не се вживява, да не приеме това, както много други неща, прекалено сериозно. Мич беше забавен, беше мил, но не беше траен. Нямаше нищо трайно, освен нея и Радли. Още преди години си бе обещала, че никога повече няма да го забравя. Сега повече от всякога трябваше да го помни.