Нора Робъртс
Героят на Радли (6)

Шеста глава

Той беше богат.

Когато се върна в апартамента, Хестър още бе замаяна. Съседът й отдолу, с босите крака и дупките на джинсите, бе наследник на едно от най-големите богатства в страната.

Тя свали палтото си и по навик отиде до гардероба да го закачи. Мъжът, който си прекарваше дните, като пишеше за приключенията на Командира Зарк, произхождаше от семейство, което притежаваше спортни понита и летни къщи. И въпреки това живееше на четвъртия етаж на съвсем обикновена сграда в Манхатън.

Хестър му харесваше. Трябваше да е сляпа и глуха, за да не е сигурна в това. Ала го познаваше от седмици, а Мич нито веднъж не бе споменал за семейството или състоянието си, за да я впечатли.

Кой бе той? Бе започнала да мисли, че го разбира, но сега изведнъж отново се бе превърнал в непознат.

Трябваше да му се обади, да му каже, че се е върнала и да го помоли да изпрати Радли горе. Тя погледна към телефона с чувство на силно смущение. Бе му се скарала, задето бе излъгал господин Роузън. После, добродушно и вероятно снизходително, му бе простила. Като цяло, бе направила точно това, което най-много мразеше. Бе се държала като глупачка.

Изруга и грабна телефона. Щеше да се чувства много по-добре, ако можеше да хлопне с него по главата Мичъл Демпси Втори.

Бе набрала половината цифри, когато чу смеха на Радли и тропота на крака в коридора отвън. Отвори вратата точно когато Радли вадеше ключа от джоба си.

И двамата бяха покрити със сняг, сякаш се бяха търкаляли в него. От шапката и ботушите на Радли капеше.

— Здрасти, мамо. Бяхме в парка. Минахме покрай Мич да вземем моята чанта, после се качихме, защото решихме, че може да си вкъщи. Ела с нас.

— Не съм облечена като за снежни битки. — Хестър се усмихна и смъкна заледената шапка на сина си, ала, както забеляза Мич, не вдигна поглед.

— Ами преоблечи се. — Той се облегна на рамката на вратата, без да обръща внимание на снега, който се топеше и капеше в краката му. — Построих крепост. Моля ти се, ела да я видиш. Вече започнах да правя снежен човек, обаче Мич каза да се обадим, за да не се тревожиш.

Загрижеността му я накара да вдигне поглед.

— Благодаря.

Той я наблюдаваше замислено — прекалено замислено, реши тя.

— Рад каза, че ти самата правиш много хубави снежни човеци.

— Моля те, мамо. Ами ако утре дойде някаква ненормална гореща вълна и всичкият сняг се стопи? Нещо като парников ефект, нали знаеш. Чел съм за него.

Бе в капан и го знаеше.

— Добре, ще се преоблека. Защо не направиш малко горещ шоколад на Мич да се стоплите?

— Добре! — Радли седна на пода. — Ще трябва да си свалиш ботушите — каза на Мич. — Мама много се ядосва, ако изцапаш килима.

Мич разкопча палтото си.

— Не искаме да я ядосваме.

След петнадесет минути Хестър се бе преоблякла във вълнен панталон, пухкав пуловер и стари ботуши. На мястото на червеното палто сега имаше поизносено синьо яке. Докато вървяха към парка, Мич държеше с една ръка каишката на Тас, а другата бе пъхнал в джоба си. Не можеше да каже защо му бе приятно да я вижда спортно облечена, хванала здраво Радли за ръка. Не можеше със сигурност да каже и защо бе искал да прекара това време с нея, но тъкмо той внуши на Радли идеята отново да излязат и предложи да отидат заедно и да я убедят да дойде с тях.

Мич обичаше зимата. Той вдъхна дълбоко студения въздух, докато вървяха през мекия дълбок сняг на Сентръл парк. Снегът и щипещият въздух винаги му бяха харесвали, особено когато дърветата бяха покрити с бяло и когато можеха да се строят снежни замъци.

Когато бе малък, семейството му често прекарваше зимата на Карибите, далеч от това, което майка му наричаше „бъркотия и неудобства“. Бе заобичал аквалангите и белия пясък, ала никога не бе смятал, че едно палмово дърво може да замести коледната елха.

Зимите, които най-много му бяха харесали, бе прекарал в имението на чичо си в Ню Хемпшир, където имаше гори, в които да се разхожда, и хълмове, по които да се спуска с шейна. Колкото и да бе странно, от няколко седмици мислеше да отиде там — тоест, преди два етажа по-нагоре да се появи семейство Уолис. До днес не бе осъзнал, че от момента, в който видя Хестър и сина й, бе забутал тези планове в ъгъла на съзнанието си.

Сега тя бе смутена, раздразнена и се чувстваше неудобно. Мич се обърна да се вгледа в профила й. Страните й вече се бяха зачервили от студа и се бе постарала Радли да върви между тях. Дали сама разбираше колко бе прозрачна тактиката й? Хестър не използваше момчето, не по начина, по който някои родители използват децата си за своите цели или амбиции. Той я уважаваше за това повече, отколкото би могъл да обясни. Но като поставяше Радли в средата, тя свеждаше Мич до нивото на приятел на сина й.

То така си и беше, помисли Мич с усмивка. Ала проклет да е, ако оставеше нещата да спрат дотам.

— Ето я крепостта, виждаш ли? — Радли я задърпа за ръката, после, загубил търпение, я пусна и се затича.

— Много впечатляващо, нали? — Преди да бе успяла да го избегне, Мич свойски преметна ръка през рамото й. — Наистина го бива.

Хестър се опитваше да не обръща внимание на топлината и натиска на ръката му, докато разглеждаше творението на сина си. Стените на крепостта бяха около две стъпки високи, гладки като камък, а единият край се издигаше като кула. Бяха направили порта, достатъчно висока, за да може Радли да пропълзи през нея. Когато Хестър стигна до крепостта, го видя как мина отдолу на четири крака, скочи вътре и размаха ръце.

— Страхотно е, Рад. Предполагам, че имаш доста голям принос — прошепна тихо на Мич.

— Тук-там — призна той и се усмихна, сякаш се надсмиваше над себе си. — Рад е по-добър архитект, отколкото аз някога ще бъда.

— Ще довърша моя снежен човек. — Радли отново пропълзя по корем през портата. — Направи един от другата страна на крепостта, мамо. Ще бъдат стражи. — Започна да трупа сняг по вече полуоформената фигура. — Ти помогни на нея, Мич, защото аз съм започнал по-рано.

— Което е честно, честно е. — Мич загреба шепа сняг. — Някакви възражения срещу работата в екип?

— Не, разбира се. — Като все още избягваше да вдигне очи към него, тя коленичи в снега.

Мич стовари снега върху главата й.

— Реших, че това е най-бързият начин да те накарам да ме погледнеш. — Хестър вдигна очи и започна да прави снежна топка. — Някакъв проблем ли има, госпожо Уолис?

Секундите минаваха, докато тя трупаше сняг.

— Погледнах в „Кой кой е“.

— Така ли? — Мич коленичи до нея.

— Ти казваше истината.

— Говори се, че от време на време го правя. — Той добави малко сняг към нейната топка. — Е, и?

Хестър се намръщи и започна да трупа снега на купчина.

— Чувствам се като идиот.

— Аз казах истината, а ти се чувстваш като идиот. — Мич търпеливо заглади снега. — Ще ми обясниш ли връзката?

— Ти ме остави да ти се карам.

— Трудно е да те спре човек, след като веднъж тръгнеш.

Тя започна с две ръце да дълбае снега, за да оформи краката.

— Остави ме да мисля, че си някакъв беден, ексцентричен добър самарянин. Дори щях да ти предложа да ти сложа кръпки на джинсите.

— Без майтап? — Невероятно трогнат, Мич улови брадичката й със снежната си ръкавица. — Това е много сладко.

Нямаше начин да позволи чара му да разруши успокоението на нейното неудобство.

— Истината е, че ти си един богат, ексцентричен добър самарянин. — Отблъсна ръката му и започна да събира сняг за тялото.

— Значи ли това, че няма да ми закърпиш джинсите?

Дългата измъчена въздишка излезе като бял облак от устата й.

— Не искам да говоря за това.

— Искаш. — Винаги услужлив, Мич събра още сняг и успя да я зарови до лактите. — Парите не би трябвало да те притесняват, Хестър. Ти си банкер.

— Парите не ме притесняват. — Тя си измъкна ръцете и хвърли две големи шепи сняг в лицето му, после се обърна, за да се пребори със смеха си. — Просто ми се иска по-рано да бяхме изяснили ситуацията.

Той избърса снега от лицето си и, изплезил език от старание, събра още сняг. Имаше богат опит в правенето на, както Мич го наричаше, истинската снежна топка.

— Каква е ситуацията, госпожо Уолис?

— Бих искала да престанеш да ми говориш с този тон. — Обърна се тъкмо навреме, за да получи една истинска снежна топка между веждите.

— Извинявай — усмихна се той и започна да изтупва якето й. — Не улучих. За ситуацията…

— Между нас няма никаква ситуация. — Преди да се бе усетила, го блъсна толкова силно, че го просна в снега.

— Извинявай. — Трудно й бе да овладее смеха си. — Не исках да го направя. Не знам какво в теб ме кара да правя такива неща. — Мич седна и продължи да я гледа. — Още веднъж извинявай — повтори Хестър. — Мисля, че е най-добре просто да оставим тази друга работа. Сега, ако ти помогна, обещаваш ли да не си връщаш?

— Разбира се. — Мич протегна ръка. В момента, в който тя я хвана, той я дръпна напред. Хестър се просна по лице. — Между другото, аз невинаги казвам истината. — Преди да бе успяла да отговори, обви ръце около нея и започна да се търкаля.

— Хей, вие трябваше да направите другия страж.

— След минутка — извика Мич на Рад, докато Хестър се опитваше да си поеме дъх. — Уча майка ти на една нова игра. Харесва ли ти? — попита я той, като отново я изтърколи под себе си.

— Пусни ме. Имам сняг по пуловера, по джинсите…

— Няма смисъл да се опитваш да ме прелъстиш тук. Достатъчно съм силен.

— Ти си луд. — Тя се опита да седне, но Мич я притисна под себе си.

— Може би. — Облиза снежинките от бузата й и я почувства как замръзна. — Обаче не съм глупав. — Гласът му се бе променил. Това сега не бе безгрижният закачлив глас на нейния съсед, а бавният, мек глас на любовник. — Ти чувстваш нещо към мен. Независимо дали ти харесва, ала чувстваш.

Не от неочакваната борба бе загубила дъх и го знаеше. Очите му бяха толкова сини в светлината на залязващото слънце, косата му блестеше, посипана със сняг. А лицето му бе близо, изкусително близо. Да, Хестър чувстваше нещо, чувстваше го почти от първия момент, когато го видя. Но и тя не бе глупава.

— Ако ми пуснеш ръцете, ще ти покажа точно какво чувствам.

— Защо си мисля, че няма да ми хареса? Няма значение. — Той докосна устни до нейните, преди да бе успяла да отговори. — Хестър, ситуацията е такава. Ти имаш към мен чувства, които нямат нищо общо с парите, защото допреди няколко часа не знаеше, че имам пари. Някои от тези чувства нямат нищо общо и с това, че много ми харесва синът ти. Те са много лични, между мен и теб.

Бе прав, абсолютно и напълно прав. Идеше й да го убие за това.

— Не ми казвай как се чувствам.

— Добре. — За нейна изненада, Мич се изправи и й помогна да стане. После отново я взе в прегръдките си. — Тогава ще ти кажа какво чувствам аз. Ти не си ми безразлична. Повече, отколкото съм очаквал.

Тя пребледня под зачервените си от студа бузи, поклати глава и се опита да се отдръпне. В очите й се четеше отчаяние.

— Не ми го казвай.

— Защо? — Като се бореше с нетърпението си, той наведе чело към нейното. — Ще трябва да свикнеш с това. Аз свикнах.

— Не го искам. Не искам да се чувствам така.

Мич вдигна главата й и очите му бяха много сериозни.

— Ще трябва да поговорим.

— Не. Няма за какво да говорим. Това просто излиза от контрол.

— Още не е излязло от контрол. — Той вплете пръсти в косите й, ала не откъсна поглед от очите й. — Почти сигурен съм, че скоро и това ще стане, но още не е. Ти си прекалено умна и прекалено силна.

След минутка щеше да може да диша по-лесно. Бе сигурна. Щеше да може да диша по-лесно, щом се отдръпнеше от него.

— Не, не се страхувам от теб. — Странно, откри, че поне това бе истина.

— Тогава целуни ме. — Гласът му сега бе ласкав, нежен. — Почти се смрачава. Целуни ме, само веднъж, преди слънцето да се е скрило.

Хестър се усети, че се навежда към него, протяга устни и притваря клепачи, без да се пита защо трябва да й се струва толкова правилно, толкова естествено да направи каквото Мич иска от нея. Въпросите щяха да дойдат по-късно, макар да бе сигурна, че отговорите нямаше да дойдат толкова лесно. В момента докосна устни до неговите и откри, че бяха студени, студени и търпеливи.

Целият свят бе само лед и сняг, крепости и приказни страни, ала устните му бяха реални. Те плътно прилягаха на нейните и топлеха меката й чувствителна кожа, докато ударите на сърцето й топлеха тялото. В далечината се дочуваше боботенето на уличното движение, но по-близо, по-интимно бе шумоленето на якето й в неговото, докато се притискаха един към друг.

Искаше му се да я моли, да я увещава и поне веднъж да види как устните й трепват в усмивка. Знаеше, че има моменти, когато човек, който предпочита да действа импулсивно, трябва да върви стъпка по стъпка. Особено когато наградата на върха е толкова скъпоценна.

Не бе подготвен за нея, ала знаеше, че по-лесно от нея може да приеме случващото се между тях. В Хестър все още се криеха тайни, недоизлекувани рани. Бе достатъчно умен, за да не си пожелава силата да измете всичко това. Как бе живяла, какво й се бе случило — всичко това бе част от жената, която бе сега. Жената, в която още малко, още съвсем малко и щеше да се влюби.

Значи щеше да върви стъпка по стъпка, каза си той и я отдръпна от себе си. И щеше да чака.

— Това може би изясни някои въпроси, но мисля, че въпреки всичко трябва да поговорим. — Хвана я за ръката, за да я задържи още за миг близо до себе си. — Скоро.

— Не знам. — Случвало ли й се бе по-рано да е смутена? Мислеше, че отдавна бе оставила зад себе си тези чувства, тези съмнения.

— Може аз да се кача или ти да слезеш, ала трябва да поговорим.

Притискаше я до стената, където, тя знаеше, рано или късно щеше да се озове.

— Не тази вечер — промълви, като се мразеше за малодушието. — Ние с Рад имаме много работа.

— Не е в стила ти да протакаш.

— Този път е в стила ми. — Хестър бързо се извърна. — Рад, трябва да си ходим.

— Виж, мамо, свърших, не е ли страхотно? — Той се отдръпна да покаже своя страж. — А вие вашия едва сте го почнали.

— Може би ще го довършим утре. — Бързо отиде до него и го хвана за ръката. — Сега трябва да се прибираме и да приготвим вечерята.

— Ама не може ли само…

— Не, вече е почти тъмно.

— Може ли Мич да дойде?

— Не, не може. — Докато вървяха, му хвърли един поглед през рамо. Той се виждаше само като сянка, застанала до крепостта на сина й. — Не тази вечер.

Мич сложи ръка на главата на Тас, който заскимтя и се потегли напред.

— Не, Тас. Не тази вечер.

 

 

Изглежда нямаше начин да го избягва, мислеше Хестър, когато по молба на сина си тръгна към апартамента на Мич. Трябваше да признае, че бе глупаво изобщо да се опитва. На пръв поглед всеки би казал, че Мич Демпси бе разрешението на много от нейните проблеми. Той искрено харесваше Радли и осигуряваше на сина й и компания, и безопасно и удобно място, където да стои, докато тя беше на работа. Времето му бе гъвкаво и Мич щедро го раздаваше.

Истината бе, че той усложни живота й. Колкото и да се опитваше да гледа на него като на приятел на Радли или като на един малко странен съсед, Мич върна в нея чувства, които не бе изпитвала от почти десет години. Пърхащият пулс и горещите вълни според нея бяха само за много младите или за големите оптимисти. Хестър бе престанала да бъде и едното, и другото, когато бащата на Радли ги напусна.

През всичките години след този момент се бе посветила на сина си — да създаде най-добрия възможен дом за него, да направи живота му колкото бе възможно нормален и уравновесен. Ако като жена се бе изгубила някъде в тази бъркотия, то като майка на Радли смяташе, че си струва. А сега се бе появил Мич Демпси и я бе накарал да чувства и, което бе по-лошо, да желае.

Тя пое дълбоко въздух и почука на вратата на Мич. На вратата на приятеля на Радли, каза си Хестър твърдо. Единствената причина да бъде тук бе, че Радли толкова се вълнуваше да й покаже нещо. Не бе дошла да види Мич. Не се надяваше той да протегне ръка и да я погали по бузата, както понякога правеше. При тази мисъл кожата й пламна.

Тя сплете ръце и се съсредоточи върху Радли. Щеше да види това, което той толкова нямаше търпение да й покаже, после двамата щяха да се върнат горе в собствения си апартамент — в безопасност.

Мич отвори вратата. Бе облечен с анцуг с щампа на конкурентен супер герой на гърдите и зейнала дупка на коляното. През раменете му бе преметната кърпа, с края на която той изтри потта от лицето си.

— Да не си бягал в това време? — ужаси се Хестър, преди да бе успяла да се замисли, и веднага съжали за въпроса и за очевидната загриженост в тона.

— Не. — Мич я хвана за ръка и я придърпа вътре. Тя ухаеше на пролет, която бе още седмици далеч. Тъмносиният костюм й придаваше безупречно професионален вид, който той намираше за необяснимо сексапилен. — Вдигах гири. — Истината бе, че откак срещна Хестър Уолис, много често вдигаше гири. Според Мич това бе вторият най-добър начин да снеме напрежението и да освободи тялото си от излишната енергия.

О! — Значи това обясняваше силата, която чувстваше в раменете му. — Не знаех, че се занимаваш с такива неща.

— Че се правя на мъж ли? — засмя се той. — Не, всъщност не. Въпросът е, че ако не тренирам редовно, тялото ми се скапва. Не е красива гледка. — Хестър изглеждаше толкова нервна, че Мич не се сдържа, ухили се и сви ръка: — Искаш ли да ми пипнеш бицепсите?

— Благодаря, ще пропусна. — Тя държеше ръцете си отстрани. — Господин Роузън ти изпраща тези документи. — Подаде му дебела папка с емблемата на банката. — Спомни си, ти му ги поиска.

— Вярно е. — Мич я взе и я хвърли върху купчина от списания на масата. — Кажи му, че ще я предам.

— А наистина ли ще я предадеш?

Той вдигна вежди:

— Аз обикновено изпълнявам обещанията си.

Хестър бе сигурна. Това й напомни думите му, че ще си поговорят, при това скоро.

— Радли се обади и каза, че иска да ми покаже нещо интересно.

— В кабинета е. Искаш ли кафе?

Бе такава непринудена покана, толкова естествена и приятелска, че тя едва не се съгласи.

— Благодаря, но наистина не можем да останем. Наложи се да си донеса работа за вкъщи.

— Добре, влизай. Аз ще пийна нещо.

— Мамо! — В момента, в който Хестър влезе в кабинета, Радли скочи и сграбчи ръцете й. — Не е ли страхотно? Това е най-хубавият подарък, който съм получавал през живота си. — Задърпа я към умален макет на чертожна дъска.

Това не бе играчка. Тя веднага разбра, че това бе оборудване от най-високо качество, макар и с детски размер. Малкият въртящ се стол бе поизтъркан, ала седалката му бе кожена. Радли вече бе закачил на дъската милиметрова хартия и с пергел и линия бе започнал да прави някакъв чертеж.

— На Мич ли е?

— Беше негово, но той ми каза, че мога да го използвам докогато си искам. Виж, правя план на космическа станция. Това е машинната зала, а тук и тук са жилищните помещения. Ще има и оранжерия, като в оня филм, дето Мич ми даде да го гледам. Той ми показа как да чертая в мащаб с тези прави ъгли.

— Виждам. — Гордостта от сина бе замъглила всичкото й напрежение. Хестър приклекна да погледне по-отблизо. — Бързо схващаш, Рад. Това е чудесно. Чудя се дали в НАСА нямат свободни места.

Той се засмя с наведени очи, както правеше, когато бе едновременно зарадван и смутен.

— Може би мога да стана инженер.

— Можеш да станеш какъвто искаш. — Тя го целуна по челото. — Ако продължаваш да чертаеш така, ще ми трябва някой специалист да ми обяснява какво правиш. Всичките тези инструменти… Сигурно знаеш за какво служат.

— Мич ми обясни. Той понякога ги използва, когато рисува.

— А, така ли? — Хестър завъртя в ръце един успоредник. Изглеждаше толкова… Професионално.

— Дори изкуството на комиксите има нужда от известна дисциплина — обади се Мич от вратата. Държеше голяма чаша с портокалов сок, вече преполовена. Хестър се изправи. Той изглеждаше много… Мъжествен, реши тя.

Блузата му бе леко влажна. Косата му бе сресана, макар и само с пръсти, и, не за пръв път, сутринта не си бе направил труда да се обръсне. До нея синът й щастливо се занимаваше със своя чертеж.

Можеше да е мъжествен, опасен, да й опъва нервите, ала никога не бе виждала по-мил човек. Хестър се замисли върху това и пристъпи напред.

— Не знам как да ти благодаря.

— Рад вече ми благодари.

Тя кимна и сложи ръка на рамото на сина си.

— Ти довърши тук, Рад. Аз ще бъда в другата стая с Мич. — Отиде в хола. Там, както бе свикнала, бе разхвърляно. Тас душеше по пода и търсеше трохи от бисквити.

— Мислех, че добре познавам Радли — подзе Хестър. — Но никога не съм предполагала, че една чертожна дъска може да означава толкова много за него. Сигурно съм мислила, че е прекалено малък, за да я оцени.

— Веднъж ти бях казал, че той има вроден талант.

— Знам. — Тя прехапа устни. Искаше й се да бе приела предложението за кафе, за да има сега какво да прави с ръцете си. — Рад ми каза, че му даваш уроци по рисуване. Направил си за него повече, отколкото някога бих могла да очаквам. Определено много повече, отколкото си задължен.

Мич я изгледа изпитателно.

— Това няма нищо общо със задълженията. Защо не седнеш?

— Не. — Хестър сплете ръце, после отново ги раздели. — Не, няма нужда.

— Предпочиташ да крачиш?

Непринудената му усмивка я поуспокои.

— Може би след малко. Просто исках да ти кажа колко съм благодарна. Рад никога не е имал… — Баща Едва не произнесе думата, преди ужасено да я преглътне. Не бе имала това предвид, каза си тя. — Никога не е имал някой, който да му обръща толкова внимание… Освен мен. — Въздъхна леко. Точно това бе искала да каже. Разбира се, че това. — Чертожната дъска беше нещо много щедро. Рад каза, че е твоя.

— Баща ми поръча да ми я направят, когато бях някъде около възрастта на Рад. Той се надяваше, че ще престана да рисувам чудовища и ще започна да създавам нещо по-плодотворно. — Каза го без горчивина, по-скоро леко развеселено. Отдавна бе спрял да се ядосва, че родителите му не го разбират.

— Сигурно много е значила за теб, след като си я запазил толкова време. Знам, че Радли много я харесва, ала не трябваше ли да я запазиш за своите деца?

Мич отпи от сока и се огледа наоколо.

— Не виждам в момента да имам деца.

— И все пак…

— Хестър, нямаше да му я дам, ако не исках. Тя от години събира прах. Много ми е приятно да гледам как Рад я използва. — Довърши си сока, остави чашата и се приближи към нея. — Подаръкът е за Рад, без никакви ангажименти за майка му.

— Знам, не исках да кажа…

— Предполагам, че не си искала да кажеш точно това. — Гледаше я без усмивка, с тихата настойчивост, която винаги я сварваше неподготвена. — Съмнявам се дали това някога ти е било в съзнанието, обаче се е въртяло някъде в подсъзнанието.

— Не мисля, че използваш Радли, за да стигнеш до мен, ако това имаш предвид.

— Добре. — Той направи това, което си бе представяла, че може да направи. Прокара пръст по брадичката й. — Защото истината, госпожо Уолис е, че бих харесвал детето и без теб и теб без детето. В случая просто се оказва, че вървите в комплект.

— Точно така. Ние с Радли сме едно цяло. Това, което засяга него, засяга и мен.

Мич наклони глава. В съзнанието му започваше да се оформя една нова мисъл.

— Мисля, че получавам някакъв сигнал. Нали не мислиш, че се правя на приятел с Рад, за да вкарам майка му в леглото си?

— Разбира се, че не. — Хестър рязко се отдръпна и погледна към кабинета. — Ако мислех така, Радли нямаше да припари и на десет метра от теб.

— Обаче… — Той облегна ръце на раменете й и здраво сплете пръсти зад врата й. — Чудиш се дали твоите чувства към мен може да са резултат от чувствата на Радли.

— Никога не съм казвала, че имам чувства към теб.

— Имаш. И го казваш всеки път, когато успея да стигна достатъчно близо до теб. Не, не се отдръпвай. — Хвана я по-здраво. — Да бъдем честни. Аз искам да спя с теб. Това няма нищо общо с Рад и по-малко общо, отколкото си представях, с желанието, което изпитах първия път, когато видях бедрата ти. — Очите й се вдигнаха предпазливо към неговите, но уловиха погледа му. — Това има общо с факта, че ми харесваш по най-различни начини. Ти си силна и стабилна. Може да ти звучи романтично, обаче истината е, че твоята стабилност е много привлекателна. Аз никога не съм бил стабилен. — Погали я по врата със сплетените си ръце. — Сега, може би ти в момента не си готова на такава стъпка. Ала бих ти бил благодарен, ако погледнеш честно какво искаш и какво чувстваш.

— Не съм сигурна, че мога. Ти имаш само себе си. Аз имам Рад. Каквото и да направя, каквито и решения да взема, това засяга и него. Преди години си обещах, че той никога повече няма да бъде наранен от някой от родителите си. Ще изпълня това обещание.

Искаше му се още тук и сега да настоява тя да му разкаже за бащата на Радли, но момчето бе в съседната стая.

— Ще ти кажа какво мисля. Ти никога не би могла да вземеш решение, което би наранило Рад. Мисля обаче, че би могла да вземеш решение, което би наранило теб самата. Аз искам да бъда с теб, Хестър, и не мисля, че ако сме заедно, това би наранило Радли.

— Готово! — Радли излетя от кабинета му с милиметровата хартия в ръце. Хестър моментално понечи да се отдръпне. За да докаже правотата си и пред двамата, Мич я задържа. — Искам да го взема и утре да го покажа на Джош, може ли?

Тя знаеше, че би било по-лошо да се бори, отколкото да се предаде, затова остана където си беше, с ръцете на Мич върху раменете й.

— Разбира се, че може.

Радли за момент се вгледа в тях. Никога не бе виждал мъж да прегръща майка му, освен дядо си и чичо си. Чудеше се дали това го прави роднина.

— Утре следобед ще отида у Джош и ще остана да спя у тях. Ще стоим будни цяла нощ.

— Значи аз ще трябва да се погрижа за майка ти, нали?

— Предполагам. — Радли започна да навива хартията, за да я пъхне в един тубус, както Мич му бе показал.

— Радли знае, че аз нямам нужда някой да се грижи за мен.

Без да й обръща внимание, Мич продължи да говори на момчето:

— Какво ще кажеш да поканя майка ти на среща?

— Имаш предвид да се облечете официално и да отидете на ресторант и така нататък?

— Нещо такова.

— Може.

— Добре. Ще я взема в седем.

— Наистина не мисля…

— Седем не е добре? — прекъсна я Мич. — Добре, седем и половина, ала не по-късно. Ако до осем не съм ял, ставам нервен. — Бързо я целуна по челото и я пусна. — Приятно прекарване у Джош.

— Благодаря. — Радли взе палтото и раницата си, после се приближи към Мич и го прегърна. Думите, които бяха на върха на езика й, угаснаха. — Благодаря за чертожната дъска и за всичко. Много е хубава.

— Няма защо. Ще се видим в понеделник. — Мич изчака Хестър да стигне до вратата. — Седем и половина.

Тя кимна и тихо затвори зад себе си.