Нора Робъртс
Героят на Радли (4)

Четвърта глава

Мичъл Демпси Втори бе роден богат, привилегирован и, според родителите му, с непоправимо развинтено въображение. Може би затова толкова бързо се привърза към Радли. Момчето по никакъв начин не можеше да се нарече богато, нямаше дори привилегията да има пълен комплект родители, но пък въображението му бе първокласно.

Мич винаги бе харесвал тълпите, както и светското общуване. Определено не бе чужд на приемите, като се имаше предвид любовта на майка му към забавленията и неговата собствена общителна природа. Никой, който го познаваше, не би го определил като самотник. В работата си обаче винаги бе предпочитал самотата. Той работеше вкъщи не защото не обичаше да го разсейват — всъщност, много обичаше — а защото не му бе приятно някой да надзърта през рамото му или да измерва с каква скорост напредва. Никога през ум не му бе минавало да работи по друг начин, освен сам. Преди Радли.

Първия ден сключиха договор. Ако Радли си свършеше домашните, със или без съмнителната помощ на Мич, после можеше да си избере дали да играе с Тас или да даде своя принос в поредната история на Мич. Ако Мич бе решил да приключи за деня, можеха да се развличат с огромната му колекция от видеокасети или с растящата армия от пластмасови фигурки на Радли.

За Мич това бе естествено, за Радли — фантастично. За пръв път през младия си живот той имаше мъж, който бе част от неговото ежедневие, който говореше с него и го слушаше. Имаше някой, който не само с желание играеше на войници, както майка му, а и разбираше неговата военна стратегия.

Към края на първата седмица Мич бе не само герой, създател на Зарк и собственик на Тас, а и най-солидният и сигурен човек в живота му, освен майка му. Радли обичаше без предпазливост и ограничения.

Мич го виждаше, чудеше се и откриваше, че самият той бе също толкова пленен. Бе казал на Хестър чистата истина, когато спомена, че никога не е мислил да има деца. Толкова дълго се бе съобразявал само със себе си, че никога и през ум не му бе минавало да прави нещата по различен начин. Ако знаеше какво значи да обичаш едно малко момче, да намираш частици от себе си в него, може би щеше да ги направи по друг начин.

Може би заради тези свои открития Мич се замисли за бащата на Радли. Що за човек можеше да създаде нещо толкова прекрасно и след това да го напусне? Неговият собствен баща бе строг и не го разбираше, ала бе до него. Мич никога не се бе съмнявал в любовта му.

Човек не може да стане на тридесет и пет години, без да познава връстници, минали през развод — много от тях през горчив развод. Но той познаваше и неколцина, които бяха успели да постигнат мораториум с бившите си съпруги, за да останат бащи. Беше му много трудно да си представи как бащата на Радли бе могъл не само да си отиде, а и напълно да изчезне. След една седмица в компанията на Радли това му се струваше направо невъзможно.

Ами Хестър? Що за човек можеше да остави една жена да се мъчи сама да отгледа детето, което са създали заедно? Колко го бе обичала тя? Тази мисъл прекалено често се въртеше в главата му и го тревожеше. Резултатите от преживяното от нея бяха очевидни. Хестър бе напрегната и прекалено предпазлива с мъжете. С него, помисли Мич с кисела гримаса, докато гледаше как Радли рисува. Толкова предпазлива, че през цялата седмица не се появи пред очите му.

Всеки ден между четири и петнадесет и четири и двадесет и пет тя любезно му се обаждаше по телефона, питаше дали всичко е минало добре, благодареше му, че е гледал сина й и го молеше да го изпрати горе. Този следобед Радли му връчи старателно изписан чек за двадесет и пет долара за сметка на Хестър Джентри Уолис. Смачканата хартийка още бе в джоба му.

Тя наистина ли мислеше, че след като го бе побъркала, той кротко щеше да се оттегли? Не бе забравил какво чувстваше, когато бе притисната към него, за един кратък, потресаващ момент забравила предпазливостта и забраните. Имаше намерение отново да преживее този момент, както и други, които създаваше неговото непоправимо въображение.

Ако госпожа Хестър Уолис си мислеше, че той ще се оттегли с грациозен поклон, значи я очакваше голяма изненада.

— Не мога да направя ретро ракетите — оплака се Радли. — Никога не изглеждат както трябва.

Мич остави собствената си работа, която и без това бе забоксувала в момента, в който започна да мисли за Хестър.

— Дай да погледна. — Взе скицника, който бе подарил на Радли. — Хей, не са лоши. — Засмя се, глупаво зарадван от опита на Радли да нарисува „Предизвикателство“. Изглежда няколкото указания, които бе дал на момчето, пускаха корени. — Наистина много те бива.

Радли се изчерви от удоволствие, после отново се намръщи:

— Обаче гледай, и бустерите, и ретро двигателите не са хубави. Изглеждат тъпо.

— Само защото много бързаш с подробностите. Виж, едри щрихи, първо впечатленията. — Хвана ръката на детето да я води. — Не се страхувай да правиш грешки. За това служат тези големи гуми.

— Ти не правиш грешки. — Радли прехапа език от старание да движи ръката си свободно като Мич.

— Разбира се, че правя. Това ми е петнадесетата гума тази година.

— Ти си най-добрият художник в целия свят! — Радли вдигна светналите си очи към него.

Трогнат и странно смутен, Мич разроши косата му.

— Може би един от първите двадесет, ала все пак благодаря. — Когато телефонът иззвъня, изпита необичайно разочарование. Сега почивните дни означаваха нещо различно — дни без Радли. За мъж, преживял целия си съзнателен живот без отговорности, бе някак отрезвяващо да осъзнае, че някаква отговорност му липсва. — Това трябва да е майка ти.

— Тя каза, че довечера може да отидем на кино, щото е петък. Може и ти да дойдеш с нас.

Мич изсумтя неопределено и вдигна слушалката.

— Здравей, Хестър.

— Мич, аз… Всичко наред ли е?

Нещо в тона й го накара да смръщи вежди.

— Просто чудесно.

— Радли даде ли ти чека?

— Да. Извинявай, още не съм успял да го осребря.

Ако имаше нещо, за което Хестър не бе в настроение, то бе сарказмът.

— Е, благодаря. Би ли изпратил Радли горе?

— Няма проблеми. — Той се поколеба. — Тежък ден, а?

Тя притисна ръка към пулсиращото си слепоочие.

— Малко. Благодаря, Мич.

— Няма защо. — Той затвори, все още смръщен. Обърна се към Радли и направи опит да се усмихне: — Време е да пренасяш оборудването си, ефрейтор.

— Слушам, сър! — козирува му Радли. Междугалактическата армия, която бе оставил у Мич през седмицата, бе нахвърляна в раницата. След кратко търсене и двете му ръкавици бяха намерени и напъхани върху пластмасовите войници. Радли наблъска вътре и палтото и шапката си и коленичи да прегърне Тас. — Чао, Тас. — Кучето изръмжа за довиждане и потърка муцуна в рамото му. — Довиждане, Мич. — Той отиде до вратата и се поколеба: — Сигурно ще се видим в понеделник.

— Разбира се… Хей, може пък да се кача с теб. Да дам на майка ти пълен отчет.

— Добре! — Радли моментално засия. — Ключовете ти са в кухнята. Ще ти ги донеса. — Мич видя как вихрушката изфуча натам, после се върна. — Имам отличен по правопис. Като кажа на мама, тя ще е в добро настроение. Сигурно ще ни даде по една сода.

— Струва ми се добра сделка — отбеляза Мич и позволи на момчето да го задърпа навън.

 

 

Хестър чу ключовете на Радли в ключалката и остави торбичката с лед. Наведе се напред да се огледа в огледалото на банята, видя, че синината вече се оформя, и изруга. Бе се надявала да разкаже на момчето за инцидента, да го поукраси и да го направи да изглежда като шега, преди да се бяха проявили следите от битката. Глътна два аспирина и се помоли главоболието й да премине.

— Мамо! Хей, мамо!

— Идвам, Рад. — Тя премигна от собствения си глас, нагласи си една усмивка и излезе да го посрещне. Като го видя, че си води гости, усмивката й угасна.

— Мич дойде да докладва — започна Радли, докато смъкваше раницата си.

— Какво, по дяволите, ти се е случило? — Мич с два скока стигна до нея и улови лицето й в длани. Очите му горяха от ярост. — Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. — Хвърли му един предупредителен поглед и се обърна към Радли. — Добре съм.

Радли се вторачи в нея и като видя синьо-черната подутина под окото й, очите му се разшириха и долната му устна затрепери.

— Падна ли?

Искаше й се да го излъже и да каже да, но никога не го бе лъгала.

— Не точно. — Насили се да се усмихне, ядосана, че ще има свидетел на нейните обяснения. — Май на спирката в метрото имаше един човек, който искаше моята чанта. Аз също си я исках.

— Нападнаха ли те? — Мич не бе сигурен дали да я наругае, или да я привлече към себе си и да провери колко бе пострадала. Дългият й изпепеляващ поглед не му даде възможност да направи нито едното, нито другото.

— Нещо подобно. — Хестър сви рамене, за да покаже на Радли, че няма особено значение. — Боя се, че изобщо не беше толкова вълнуващо. Метрото беше претъпкано. Някой извика полиция, така че човекът се отказа от чантата ми и избяга.

Радли се вгледа по-внимателно. И преди бе виждал насинени очи. Ала никога не ги бе виждал на майка си.

— Той удари ли те?

— Не съвсем. Тази част беше нещо като инцидент. — Инцидент, който дяволски болеше. — Ние дърпахме чантата, лакътят му отскочи нагоре, а аз просто не се дръпнах достатъчно бързо.

— Глупаво — измърмори Мич достатъчно високо, за да бъде чут.

— Ти удари ли го?

— Не, разбира се — отговори тя и с копнеж помисли за своята торбичка с лед. — Иди си прибери нещата, Рад.

— Но аз искам да разбера за…

— Веднага — прекъсна го майка му с тон, който използваше рядко и с голям ефект.

— Да, госпожо — смотолеви Радли и смъкна раницата от дивана.

Хестър го изчака да влезе в стаята си.

— Искам да ти кажа, че не ми е приятно да се бъркаш.

— Още не си видяла какво значи да се бъркам. Какво, по дяволите, ти става? Как можеш да се биеш с крадец за една чанта? Ами ако имаше нож? — Дори от мисълта за това развинтеното му въображение заработи на пълни обороти.

— Нямаше нож. — Тя почувства как коленете й започват да треперят. Реакцията бе избрала най-неподходящия момент да се прояви. — Освен това няма и чантата ми.

— Нито насинено око. За Бога, Хестър, можеше сериозно да пострадаш, а аз се съмнявам, че в чантата ти е имало нещо, което си е струвало. Кредитните карти могат да бъдат анулирани, пудрата или червилото възстановени.

— Предполагам, че ако някой искаше да ти вземе портфейла, ти щеше да му дадеш своята благословия.

— Това е различно.

— Как ли пък не!

Той спря да крачи достатъчно за дълго, за да я изгледа. Бе вирнала брадичка така, както бе виждал няколко пъти да прави Радли. Бе очаквал такава упоритост, ала трябваше да признае, че не бе очаквал истински гняв и че й се възхищаваше. Но в момента не ставаше дума за това, напомни си Мич и погледът му отново се насочи към насинената скула.

— Да се разберем. Първо, не можеш сама да пътуваш в метрото.

Тя издаде някакъв звук, който можеше да означава смях.

— Сигурно се шегуваш.

Смешното бе, че той не можеше да си спомни някога да бе казвал нещо по-глупаво, и това още повече го ядоса.

— Вземи такси, по дяволите.

— Нямам намерение да вземам такси.

— Защо?

— Първо, защото би било глупаво и второ, не мога да си го позволя.

Мич измъкна чека от джоба си и го пъхна в ръката й.

— Сега можеш да си го позволиш, заедно с приличен бакшиш.

— Нямам никакво намерение да взема това. — Хестър му бутна обратно смачканата хартийка. — Нито да вземам такси, когато метрото е и евтино, и удобно. И имам още по-малко намерение да ти позволя да раздухваш един дребен инцидент и да правиш от мухата слон. Не искам да тревожа Радли.

— Прекрасно, тогава вземи такси. Заради детето, ако не заради себе си. Помисли си какво би му било, ако сериозно беше пострадала.

Тя побледня, ала синината си оставаше тъмна.

— Нямам нужда нито ти, нито който и да било друг да ме поучава какво е добро за сина ми.

— Не, ти прекрасно се справяш с това. Гайките ти се развинтват, когато става дума за теб. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Добре, няма да вземеш такси. Поне обещай, че следващия път, когато някоя отрепка реши, че му харесва цветът на чантата ти, няма да се правиш на Храбрата Сали.

Хестър изтупа ръкава на сакото си.

— Това да не е името на някоя от твоите героини?

— Може и да е. — Мич си каза да се успокои. Обикновено не се ядосваше, ала когато се случеше, можеше да кипне за секунди. — Слушай, Хестър, ти носиш ли в чантата си всичките си спестявания?

— Разбира се, че не.

— Семейното наследство?

— Не.

— Някакви микрофилми, жизненоважни за националната сигурност?

Тя демонстративно въздъхна и се отпусна на облегалката на фотьойла.

— Оставих ги в кабинета си. — Вдигна поглед към него и се нацупи. — Не ми се усмихвай така гадно.

— Извинявай — засмя се той.

— Просто имах много противен ден. — Без да се усеща, събу обувката си и започна да разтрива стъпалото. — Най-напред сутринта господин Роузън проведе акция по повишаване на ефективността. После имаше събрание на персонала, после онзи идиот, инспекторът по плащанията, който ми се сваляше.

— Какъв идиот, инспектор по плащанията?

— Няма значение. — Хестър уморено разтри слепоочието си. — Просто приеми, че нещата бяха тръгнали на зле и вече ми се прииска да откъсна главата на някого. И тогава онзи простак ми сграбчи чантата и аз просто се взривих. Доволна съм, че няколко дни поне ще куца.

— Мехлем за душата ти, а?

— Да. — Като продължаваше да се цупи, тя докосна предпазливо окото си с върховете на пръстите.

Мич се приближи, наведе се към нея и огледа раната по-скоро с любопитство, отколкото със съчувствие.

— Ще имаш страхотна синина.

— Наистина ли? — Хестър отново я докосна. — Надявах се, че по-зле от това няма да стане.

— Не се надявай. Много ще си красива.

Тя си помисли как следващата седмица ще я оглеждат и как ще трябва да обяснява.

— Върховно.

— Боли ли?

— Да.

Преди да бе успяла да се отдръпне, той докосна с устни удареното.

— Опитай с лед.

— Вече помислих за това.

— Прибрах си нещата. — Радли стоеше в коридора и гледаше в обувките си. — Имах домашно, ама вече си го написах.

— Добре. Ела тук. — Радли се приближи, все още с наведен поглед. Хестър обви ръце около врата му и го стисна. — Извинявай.

— Няма нищо. Не исках да те ядосам.

— Ти не си ме ядосал. Ядоса ме господин Роузън, ядоса ме човекът, който искаше да ми вземе чантата, но не ти, бебчо.

— Мога да ти донеса мокра кърпа, както правиш ти, когато ме боли глава.

— Благодаря, ала мисля, че ми трябва една гореща вана и торбичка с лед. — Тя отново го прегърна, после си спомни: — О, тази вечер щяхме да излизаме, нали? Чийзбургери и кино.

— Можем вместо това да погледаме телевизия.

— Е, защо не видим как ще се чувствам след малко?

— Имам отличен на контролното по правопис.

— Моят герой! — засмя се Хестър.

— Знаеш ли, горещата вана е добра идея. Ледът също. — Мич вече правеше планове. — Защо не започнеш с това, докато аз ти взема за малко Рад?

— Но той току-що се върна вкъщи.

— Съвсем за малко. — Мич я хвана за ръката и я поведе към коридора. — Сложи във ваната малко пяна, страхотно повдига духа. Ние ще се върнем след половин час.

— Ама къде отивате?

— Просто трябва да свърша една дреболия. Рад може да ми прави компания, нали, Рад?

— Разбира се.

Идеята да полежи половин час във ваната бе прекалено изкушаваща.

— Нищо сладко, малко остава до вечерята.

— Добре, няма да ям сладко — обеща Мич и я напъха в банята, после сложи ръка на рамото на Радли и се върна с него в хола. — Готов ли си да тръгнеш на бойна задача, ефрейтор?

— Готов! — козирува със светнали очи Радли.

 

 

Съчетанието от торбичка с лед, гореща вана и аспирин се оказа успешно. Докато водата във ваната изстина, главоболието на Хестър се бе притъпило и се понасяше. Сигурно трябваше да е благодарна на Мич, задето й даде няколко минути за самата нея, призна тя, докато си обуваше джинсите. Заедно с по-голямата част от болката, в горещата вода се бе оттекла и немощта й. Всъщност, когато се вгледа в насиненото си око, изпита истинска гордост. Мич се оказа прав, пяната повдигаше духа.

Хестър прокара четка през косите си и помисли колко разочарован би бил Радли, ако тя отменеше посещението на кино. Със или без горещата вана, последното нещо, което й се правеше, бе да излезе на студа и да седне в претъпкания салон. Може би една сутрешна прожекция утре би го удовлетворила. Това би означавало малко да си преустрои графика, ала мисълта за една спокойна вечер у дома след цялата напрегната седмица би направила по-приемлива мисълта за прането след вечеря.

И каква седмица, помисли Хестър. Роузън бе тиранин, а инспекторът по плащанията досадник. През последните пет дни бе отделила за усмиряване на единия и обезсърчаване на другия почти толкова време, колкото за обработването на кредитите. Не се страхуваше от работа, но не приемаше да се държи сметка за всяка минута от времето й. Не бе нищо лично, тя бе открила това още през първите осем часа. Роузън се държеше също толкова арогантно и придирчиво към всички останали.

И този глупак Къмингс. Хестър изхвърли от главата си мисълта за прекалено любвеобилния чиновник и приседна на ръба на леглото. Бе издържала първите две седмици, нали? Докосна предпазливо скулата си. Ето, имаше и белези, които го доказваха. Сега щеше да й е по-лесно. Нямаше да трябва да се запознава с всичките тези нови хора. Най-голямото облекчение бе, че нямаше да трябва да се безпокои за Радли.

Никога не би признала пред никого, ала всеки ден от тази седмица бе очаквала Мич да й се обади, за да й каже, че Радли му създава прекалено много проблеми, че е размислил, че му е омръзнало да прекарва следобедите си с едно деветгодишно момче. Но фактът бе, че всеки следобед, когато се качваше горе, момчето бе пълно с истории за Мич и Тас и какво са правили.

Мич му бе показал поредица от скици за големия юбилеен брой. Бяха завели Тас в парка. Бяха гледали на видеото оригиналната, неорязана, абсолютно класическа версия на „Кинг Конг“. Мич му бе показал колекцията си от комикси, включваща първите броеве на „Супермен“ и „Истории от криптата“, които, както й бе обяснено, всички знаеха, че са безценни. А знаеше ли тя, че Мич има оригинален, ама съвсем истински декодер за „Капитан Полунощ“? Страхотно!

Хестър завъртя очи и премигна, защото движението й напомни за синината. Този мъж може и да бе странен, реши тя, ала определено правеше Радли щастлив. Нещата щяха да са прекрасни, стига да го приемаше като приятел на сина й и да забравеше за неочакваната и необяснима връзка между тях миналата седмица.

Хестър предпочиташе да мисли за това като за връзка, вместо като за някое от определенията, които Мич бе дал. Привличане, биотокове, страст. Не, никоя от тези думи не й харесваше, нито мълниеносната й и несдържана реакция към него. Тя знаеше какво бе почувствала. Хестър бе прекалено честна, за да отрече, че за един луд момент й бе приятно да бъде прегръщана, целувана и желана. Това не бе нещо, от което трябваше да се срамува. Една жена, която е била сама толкова дълго, колкото нея, не можеше да не изпитва някакво привличане към един хубав мъж.

Защо тогава не чувстваше никакво такова привличане към Къмингс?

Не си отговаряй на този въпрос, предупреди се тя. Понякога е по-добре човек да не се задълбава прекалено, ако не иска да знае.

Трябваше да помисли за вечерята, реши Хестър. Горкият Радли тази вечер трябваше да се задоволи със супа и сандвич, вместо с любимия си чийзбургер.

Чу, че входната врата се отваря, и с въздишка стана.

— Мамо! Мамо, ела да видиш изненадата.

Тя се постара да се усмихне, макар да не бе сигурна, че за днес можеше да понесе още една изненада.

— Рад, благодари ли на Мич за… О-о… — Той се бе върнал, видя Хестър и машинално оправи пуловера си. Двамата стояха на вратата с еднакви усмивки. Рад носеше два хартиени плика, а Мич крепеше нещо, което подозрително приличаше на магнетофон с висящи кабели.

— Какво е всичко това?

— Вечеря и двусериен филм — съобщи Мич. — Рад каза, че обичаш шоколадов шейк.

— Да, обичам. — Най-после долови аромата. Подуши и погледна към пликовете на Радли. — Чийзбургери?

— Да, и пържени картофи. Мич каза, че можем да вземем двойни порции. Изведохме Тас на разходка. Той яде неговата порция долу.

— Има отвратителни маниери на масата. — Мич занесе нещото до телевизора на Хестър.

— А аз помогнах на Мич да откачи видеото. Взехме „Похитителите на изгубения кивот“.

— Рад каза, че обичаш мюзикли.

— Ами да, аз…

— Взехме и един от тях. — Рад остави торбите и седна с Мич на пода. — Мич казва, че бил смешен, та сигурно няма да е лош. — Той опря ръка на бедрото на Мич и се наведе напред да го види как ще свърже видеото.

— „Пея под дъжда“. — Мич подаде на Радли един кабел и се отдръпна да го остави той да го свърже.

— Наистина ли?

Той не успя да скрие усмивката си. Понякога Хестър приличаше на истинско дете.

— Да. Как е окото?

— О, по-добре е. — Тя не се сдържа и се приближи да гледа. Колко странно й бе да вижда как малките ръце на сина й работят редом с мъжки ръце.

— Няма много място, обаче видеото тъкмо влиза под твоя телевизор. — Мич бързо стисна рамото на Радли и стана. — Живописно. — Хвана я за брадичката и обърна лицето й да огледа окото. — Ние с Рад решихме, че изглеждаш малко изморена, затова е по-добре да донесем киното при теб.

— Изморена бях. — Хестър за секунда докосна ръката му. — Благодаря ти.

— Няма защо. — Той се зачуди каква би била нейната и на Радли реакция, ако в момента я целунеше. Тя вероятно видя въпроса в очите му, защото бързо се отдръпна.

— Е, по-добре да донеса чинии, за да не изстине храната.

— Имаме много салфетки. — Мич посочи към дивана. — Седни, докато аз и моят асистент приключим.

— Готово! — Зачервен от успеха си, Радли изпълзя на четири крака. — Всичко е свързано.

Мич се наведе да провери.

— Ти си истински техник, ефрейтор.

— Първо ще гледаме „Похитителите“, нали?

— Така се бяхме разбрали. — Мич му връчи касетата. — Ти отговаряш.

— Изглежда трябва отново да ти благодаря — обади се Хестър, когато той седна до нея на дивана.

— За какво? Реших да се самопоканя тази вечер при вас. — Измъкна от торбата един сандвич. — Това е и по-евтино.

— Повечето мъже не биха предпочели да прекарат петъчната вечер с едно малко момче.

— Защо не? — Мич отхапа голяма хапка, преглътна и продължи: — Предполагам, че няма да изяде и половината си пържени картофи, а аз ще му ги доям.

Радли скочи на дивана между тях, въздъхна доволно съвсем като възрастен и се сгуши.

— Това е по-добре, отколкото да излезем. Много по-добре.

Бе прав, помисли тя, като се отпусна и си позволи да се вживее в приключенията на Индиана Джоунс. Имаше време, когато вярваше, че животът може да бъде толкова вълнуващ и романтичен. Обстоятелствата я бяха принудили да се откаже от тези неща, но така и не бе загубила любовта си към фантазията на филмите. Можеше за два часа да забрави реалността и свързаното с нея напрежение и отново да бъде невинна.

Радли, със светнали очи и пълен с енергия, смени касетата. Хестър не се съмняваше, че сънищата му тази нощ ще бъдат пълни с изгубени богатства и героични дела. Сгушен в нея, той се смееше на глупостите на Доналд О’Конър, ала започна да клюма скоро след чудесния танц на Джийн Кели под дъжда.

— Невероятно, нали? — прошепна Мич. Радли се бе преместил и главата му лежеше върху гърдите на Мич.

— Абсолютно. Този филм никога не ми омръзва. Когато бях малка, го гледахме всеки път, когато го даваха по телевизията. Баща ми беше голям киноманиак. Можеш да му споменеш почти всеки филм и той ще ти каже кой е играл в него. Но най-голямата му любов винаги е бил мюзикълът.

Мич отново се умълча. Много малко бе достатъчно, за да се разбере какво чувства един човек към друг човек — леко трепване на гласа, смекчаване на погледа. В семейството на Хестър са били близки, а той винаги бе съжалявал, че в неговото не са били. Баща му никога не бе споделял любовта на Мич към фантазиите или филмите, както и той никога не бе споделял предаността на баща си към бизнеса. Макар че никога не се бе смятал за самотно дете — въображението му бе достатъчна компания — винаги му бе липсвала топлотата и привързаността, която толкова ясно се чувстваше в гласа на Хестър, докато говореше за баща си.

Когато се завъртя списъкът с имената на актьорите, той се обърна към нея:

— Твоите родители в града ли живеят?

— Тук ли? О, не. — Тя се засмя, като си представи как родителите й биха се справяли с живота в Ню Йорк. — Не, аз съм израснала в Рочестър, ала родителите ми почти преди десет години се пренесоха в Сънбелт, Форт Уърт. Баща ми още работи в банка, а майка ми е продавачка на половин ден в книжарница. Ние всички се изненадахме, когато тя тръгна на работа. Сигурно сме мислели, че не може да прави нищо друго, освен да пече курабийки и да сгъва чаршафи.

— Колко сте вие?

Екранът потъмня и Хестър въздъхна. Наистина не можеше да си спомни кога бе прекарвала по-приятна вечер.

— Имам брат и сестра. Аз съм най-голямата. Люк е в Рочестър с жена си и чакат дете, а Джулия е в Атланта. Тя е дисководещ.

— Без майтап?

— „Събуди се, Атланта, часът е шест сутринта и е време за три хита нонстоп.“ — Хестър се засмя, като си помисли за сестра си. — Всичко бих дала, за да заведа Рад на гости при нея.

— Липсват ли ти?

— Просто ми е мъчно, като си помисля колко сме се пръснали. Знам колко хубаво би било за Рад, ако имаше повече роднини наблизо.

— А за теб?

Тя го погледна, изненадана колко естествено изглеждаше Радли, задрямал на рамото му.

— Аз имам Рад.

— И това ти е достатъчно?

— Повече от достатъчно. — Хестър се усмихна и се изправи. — И като говорим за Рад, по-добре да го отнеса в леглото.

Мич вдигна момчето на ръце.

— Аз ще го занеса.

— О, няма нужда. Аз непрекъснато го правя.

— Вече съм го взел. — Радли сгуши лице във врата му. Какво изненадващо чувство, помисли Мич развълнувано. — Само ми покажи къде.

Като си каза, че е глупаво да се чувства странно, тя го поведе към спалнята на Радли. Подредбата бе издържана напълно в негов стил, което означаваше, че върху смачканите чаршафи бе хвърлена покривка с мотив от „Звездни войни“. Мич едва не стъпи върху малък робот и изпокъсано парцалено куче. На нощното шкафче гореше лампа, защото въпреки всичката храброст на Радли, той бе още малко подозрителен на тема какво може да има или да няма в гардероба.

Мич го остави на леглото и започна да помага на Хестър да му свали гуменките.

— Няма нужда да се мъчиш. — Хестър развърза възела на връзките с ловкост, придобита след дълъг опит.

— Не се мъча. Той с пижама ли спи? — Мич вече му смъкваше джинсите. Тя тихо отиде до раклата и измъкна любимата пижама на Радли, с щампа на Командира Зарк отпред. — Добър вкус — отбеляза Мич. — Винаги ме е било яд, че няма моя размер.

Смехът отново я отпусна. Хестър нахлузи горнището през главата на Радли, докато Мич му обуваше долнището.

— Спи като къпан.

— Знам. Винаги така спи. Дори като бебе рядко се будеше през нощта. — По навик взе от пода парцаленото куче, пъхна го до него и го целуна по бузата. — Не споменавай за Фидо — прошепна предупредително. — Радли малко се срамува, че още спи с него.

— Нищо не съм видял. — Мич се поддаде на желанието си и погали момчето по косата. — Много е необикновен, нали?

— Да.

— Ти също. — Обърна се и сега докосна нейните коси. — Не се дърпай, Хестър — прошепна той, когато тя откъсна поглед от очите му. — Най-добрият начин да приемеш един комплимент е да кажеш благодаря. Пробвай.

Тя се насили да го погледне, смутена повече от реакцията си към него, отколкото от думите му.

— Благодаря.

— Добро начало. Хайде сега да опитаме отново. — Обви ръце около нея. — Почти от една седмица мисля да те целуна.

— Мич, аз…

— Забрави ли какво трябва да кажеш? — Хестър вдигна ръце към раменете му да го отблъсне. Но очите й… Много повече му харесваше това, което бе изписано в тях. — И това беше комплимент. Нямам навика да мисля за жена, която прави всичко възможно да ме избягва.

— Не те избягвам. Не точно.

— Няма значение, сигурно е защото нямаш доверие на себе си, когато си край мен.

Това я накара отново да го погледне в очите.

— Имаш изненадващо самочувствие.

— Благодаря. Да опитаме тогава по друг начин. — Докато говореше, той движеше ръката си нагоре-надолу по гърба й и разпалваше горещи искри. — Целуни ме отново и ако не започнат пак да падат бомби, ще реша, че не съм бил прав.

— Не. — Ала не намираше сили да го отдръпне. — Радли…

— Спи като къпан, нали помниш. — Мич докосна с устни подутината под окото й, много внимателно. — А дори и да се събуди, не мисля, че като види как целувам майка му, после ще сънува кошмари.

Тя понечи да каже нещо, но думите се превърнаха само във въздишка, защото устните му срещнаха нейните. Този път той бе търпелив, дори нежен… И въпреки това бомбите започнаха да падат. Би могла да се закълне, че подът под краката й се разтресе, и впи пръсти в раменете му.

Бе невероятно. Невъзможно. Ала страстта се появи, мълниеносна, възпламеняваща. Никога по-рано не бе изпитвала толкова силна страст, към никого. Някога, когато бе много млада, бе усетила каква може да бъде истинската, зряла страст. И после свърши. Хестър бе повярвала, че както и много други неща, такава страст е само временна. Но тази… Тази сякаш щеше да трае вечно.

Мич мислеше, че знае всичко за жените. Хестър му доказваше, че не е прав. Още докато усещаше как се спуска в този топъл, мек тунел от желание, той си напомняше да не се движи прекалено бързо и да не взема прекалено много. В нея имаше ураган, който, както вече бе разбрал, много, много дълго е бил овладяван и потискан. Първия път, когато я прегърна, разбра, че именно той ще трябва да го освободи. Ала бавно. Внимателно. Независимо дали го знаеше, или не, тя бе уязвима като детето, което спеше до тях.

После ръцете й се озоваха в косата му и го привлякоха по-близо. За един луд миг Мич я притисна силно към себе си, за да вкусят и двамата това, което би могло да бъде.

— Бомби, Хестър. — Описа с език ухото й и тя потрепери. — Градът е в пламъци.

Хестър му вярваше. Когато горещите му устни бяха върху нейните, тя му вярваше.

— Трябва да помисля.

— Да, може би. — Но отново я целуна. — Може би и двамата трябва да помислим. — Плъзна ръце по тялото й с едно дълго, собственическо движение. — Ала имам чувството, че ще стигнем до един и същ отговор.

Хестър се отдръпна, напълно разтърсена. И стъпи върху робота. Трясъкът не проникна в сънищата на Радли.

— Знаеш ли, всеки път, като те целуна, ти се спъваш в нещо. — Трябваше или веднага да си тръгне, или изобщо да не си тръгва. — По-късно ще мина да взема видеото.

Тя кимна с въздишка на облекчение. Бе се страхувала, че ще поиска да спи с нея и изобщо не бе сигурна какъв би бил нейният отговор.

— Благодаря ти за всичко.

— Добре, учиш се. — Прокара пръст по бузата й. — Грижи се за окото.

Малодушно или не, Хестър остана до леглото на Радли, докато не чу да се затваря входната врата. После се наведе и сложи ръка на рамото на спящия си син.

— Ох, Радли, в какво се забърках!