Нора Робъртс
Героят на Радли (3)

Трета глава

Мич обичаше да спи до късно през почивните дни — когато ги броеше за почивни. Тъй като работеше в собствения си дом, често забравяше, че за повечето хора има огромна разлика между понеделник сутрин и събота сутрин. Тази конкретна събота обаче той прекарваше в леглото, несъществуващ за света.

Снощи, когато излезе от апартамента на Хестър, бе неспокоен, прекалено неспокоен, за да се прибере у дома си. Без да мисли, отиде в малкия клуб, където често се събираше персоналът на „Юнивърсъл комикс“. Там срещна своя омастилител, още един художник и един от писателите на „Великото отвъдно“, предложението на „Юнивърсъл“ за пазара на свръхестественото. Музиката бе силна и не особено добра, което тъкмо съответстваше на настроението му. Оттам го убедиха да отиде на фестивал на филмите на ужасите, продължаващ цялата нощ. Когато се прибра вкъщи малко пийнал, минаваше шест и Мич имаше сили само колкото да се съблече и да се стовари в леглото, където си обеща да остане през следващите двадесет и четири часа. Когато осем часа по-късно телефонът иззвъня, той го вдигна най-вече защото го дразнеше.

— Ало?

— Мич? — Хестър се поколеба. Гласът му звучеше доста сънливо. Обаче минаваше два следобед и тя реши, че не бе възможно. — Обажда се Хестър Уолис. Извинявай, че те безпокоя.

— Какво? Не, няма нищо. — Той потърка лицето си и избута кучето, което се бе наместило в средата на леглото. — По дяволите, Тас, мръдни малко. Дишаш в лицето ми.

Тас? Хестър вдигна вежди. Не бе предполагала, че Мич има съквартирант. Тя прехапа устни. Това бе нещо, което трябваше да провери. Заради Радли.

— Наистина извинявай — продължи Хестър с чувствително по-студен глас. — Очевидно съм те събудила.

— Не. — Подай на глупавото псе пръст и то ще ти отхапе ръката, помисли Мич, взе телефона и се изтърколи към другия край на леглото. — Какво има?

— Буден ли си?

Той настръхна от лекото неодобрение в гласа й. Освен това се чувстваше така, сякаш бе изял торба с пясък.

— Ами да, нали говоря с теб.

— Обаждам се само да ти дам всички номера и сведения, които ще ти трябват, ако гледаш Радли следващата седмица.

— А-ха. — Мич отметна косата от лицето си и се огледа наоколо с надеждата да бе оставил наблизо бутилка с изветряла сода. Нямаше този късмет. — Добре. Ще почакаш ли, докато взема молив?

— Ами аз… — Той я чу как закри слушалката с ръка, за да каже нещо на някой, сигурно Радли, ако можеше да се съди по настойчивия й глас. — Всъщност, ако няма да те притесним, Радли искаше да дойдем за минутка. Той иска да те запознае със своя приятел. Ако обаче си зает, мога да се обадя по-късно.

Искаше му се да й каже точно така да направи. Не само щеше отново да заспи, а и можеше да успее да измъкне пет минутки насаме с нея. Ала си представи Радли, застанал до майка си, вдигнал към нея големите си, тъмни очи.

— След пет минути — измърмори Мич и затвори, преди Хестър да бе успяла да каже и една дума.

Навлече джинсите си, отиде в банята и напълни умивалника със студена вода. Пое дълбоко въздух и потопи лице вътре. Излезе ругаещ, но буден. Пет минути по-късно вече си обличаше пуловера и се чудеше дали се бе сетил да си изпере някакви чорапи. Всички дрехи, взети старателно сгънати от пералнята, бяха натрупани върху стола в ъгъла на спалнята. За миг се замисли да се разрови и тях, ала в този момент на вратата се почука и той се отказа. Опашката на Тас започна да тупа по дюшека.

— Защо не пооправиш тук? — попита го Мич. — Заприличало е на кочина.

Тас се ухили, показвайки големите си бели зъби, после заръмжа.

— Оправдания, винаги оправдания. И стани от леглото. Не знаеш ли, че минава два? — Мич потърка небръснатата си брада и отиде да отвори.

Тя изглеждаше страхотно, просто страхотно. Бе опряла ръце на раменете на двете момчета и се усмихваше смутено… Мич бе малко изненадан от това откритие. Бе я смятал за студена и сдържана, но сега му се струваше, че така Хестър се опитва да прикрие присъщата си стеснителност, която той намираше изненадващо симпатична.

— Здрасти, Рад.

— Здрасти, Мич — отговори Радли, който щеше да се пръсне от важност. — Това е моят приятел Джош Милър. Той не вярва, че ти си Командира Зарк.

— Така ли? — Мич погледна към Неверния Тома, кльощаво русоляво момче, около пет сантиметра по-високо от Рад. — Влезте.

— Много ти благодаря, че се съгласи да дойдем — подзе Хестър. — Нямаше да имаме мира, преди Рад и Джош да изяснят този въпрос.

Холът изглеждаше така, сякаш в него бе избухнала бомба. Това бе първата й мисъл, когато Мич затвори вратата след тях. Навсякъде бяха разхвърляни листи, дрехи и опаковъчна хартия. Тя предполагаше, че някъде има и мебели, ала не би могла да ги опише.

— Кажи на Джош, че ти си Командира Зарк — настоя Рад.

— Сигурно може и така да се каже. — Мнението на Рад му достави удоволствие. — Във всеки случай, аз съм го създал. — Той погледна към Джош, който се мусеше вече не само със съмнение, а и с истинско подозрение. — Вие двамата съученици ли сте?

— Бяхме едно време. — Джош стоеше близо до Хестър и го оглеждаше. — Не приличаш на Командира Зарк.

Мич отново потърка брадата си.

— Имах тежка нощ.

— Той наистина е Зарк. Хей, мамо, виж, Мич има видео. — Без да обръща внимание на безпорядъка, Радли отиде при уредбата. — Аз спестявам от джобните си пари да си купя. Вече имам седемнадесет долара.

— Капка по капка… — измърмори Мич и го перна с пръст по носа. — Хайде да отидем в кабинета да ви покажа какво се мъти за пролетния брой.

— У-ха!

Той прие това като знак за съгласие и ги поведе.

Кабинетът, забеляза Хестър, бе широк и светъл и също толкова разхвърлян, както и холът. Тя бе човек на реда и не можеше да си представи как някой може да твори в такива условия. Но пък имаше чертожна дъска, а на нея бяха прикрепени скици.

— Виждате, че на Зарк ще му се отвори много работа, когато Лийла реши да се съюзи с Черната пеперуда.

— Черната пеперуда… Божичко! — Изправен пред фактите, Джош бе с основание впечатлен. После си спомни историята и в него отново се надигна съмнение. — Мисля, че той разби Пеперудата още преди пет броя.

— Пеперудата само изпадна в хибернация, след като Зарк бомбардира Зенит с експерименталните ЗТ-5. Лийла приложи научния си гений и отново го измъкна.

— У-ха! — Този път възклицанието дойде от Джош, който бе зяпнал срещу огромните букви и рисунки. — Защо ги правиш толкова големи? Няма да се поберат в книжката.

— Трябва да се намалят.

— Аз съм чел за всичките тези неща. — Радли изгледа надменно Джош. — Взех от библиотеката една книга, дето пише за историята на комиксите, чак до тридесета година.

— Каменната ера — усмихна се Мич, докато момчетата продължаваха да се възхищават от неговата работа.

Хестър също бе възхитена. Под хаоса, тя бе сигурна, имаше истински френски бюфет в стил рококо. И книги. Стотици книги. Мич я гледаше как обикаля из стаята и щеше да продължи да я гледа, ако Джош не го бе дръпнал за ръката:

— Моля, може ли един автограф?

Мич се почувства глупаво поласкан.

— Разбира се. — Разрови хартиите, намери един празен лист и се подписа. После със замах добави една бърза скица на Зарк.

— Върховно! — Джош благоговейно сгъна листа и го прибра в задния си джоб. — Брат ми все се фука, че има автограф от един бейзболист, ама това е по-хубаво.

— Нали ти казах — ухили се победоносно Радли и се премести по-близо до Мич. — И ще седя при Мич след училище, докато мама се върне от работа.

— Без майтап?

— Добре, момчета, отнехме достатъчно от времето на господин Демпси. — Хестър започна да избутва момчетата навън.

В този момент в стаята влезе Тас.

— Леле, колко е голям! — Радли протегна ръка към него, ала майка му го хвана.

— Радли, знаеш, че не бива да се приближаваш към непознато куче.

— Майка ти е права — вметна Мич. — Но в случая може. Тас е напълно безопасен.

И огромен, помисли Хестър, докато държеше здраво двете момчета.

Тас, който имаше здравословно уважение към малките хора, седна до вратата и ги загледа. Малките момчета имаха навика да играят грубо и да му дърпат ушите, което той геройски търпеше, ала никак не обичаше. Реши да види накъде ще задуха вятърът и помаха с опашка.

— Той изобщо не е агресивен — обърна се Мич към Хестър, пристъпи напред и сложи ръка на главата на Тас. Без да се налага да се навежда, забеляза Хестър.

— Прави ли номера? — поинтересува се Радли. Една от най-тайните му мечти бе да си има куче. Голямо. Но той никога не молеше за това, защото знаеше, че не могат да го държат по цял ден затворено в апартамента.

— Не, Тас може само да говори.

— Да говори? — прихна Джош. — Кучетата не могат да говорят.

— Мич иска да каже, че лае — обясни Хестър, която малко се бе поотпуснала.

— Не, искам да кажа, че говори. — Мич потупа Тас по главата. — Как вървят нещата, Тас?

В отговор кучето бутна муцуна в крака му и започна да хленчи и мърмори. Вдигнал широко отворените си искрени очи към своя стопанин, той така виеше и нареждаше, че момчетата се запревиваха от смях.

— Наистина говори! — Радли пристъпи напред с протегната ръка. — Вярно! — Тас реши, че Радли не прилича на дърпач на уши и навря дългата си муцуна в дланта му. — Той ме харесва! Виж, мамо. — Това бе любов от пръв поглед. Радли обви ръце около шията на кучето и Хестър машинално понечи да се хвърли напред.

— Той е много нежен, уверявам те. — Мич сложи ръка на рамото й.

Тя не бе убедена, въпреки че кучето вече се оплакваше в ухото на Радли и разрешаваше на Джош да го гали.

— Сигурно не е свикнал с деца.

— През цялото време си играе с хлапетата в парка. — Сякаш за да го докаже, Тас се просна по гръб и подложи корема си да го чешат. — Освен това е ужасно мързелив. Не би си направил труда да захапе нещо, което не е сложено в паница пред носа му. Нали не те е страх от кучета?

— Не, разбира се. — Не много, добави Хестър наум и тъй като мразеше да проявява слабост, клекна да погали огромната глава. Несъзнателно улучи любимото му място и Тас от благодарност опря лапа на бедрото й, погледна я с черните си тъжни очи и започна да вие. Тя се засмя и го почеса зад ушите. — Ти си едно голямо бебе, нали?

— По-скоро е мошеник — измърмори Мич и се запита какъв ли номер може да направи, за да накара Хестър да го докосне с такова чувство.

— Ще мога всеки ден да си играя с него, нали, Мич? — попита Радли.

— Разбира се — усмихна му се Мич. — Искате ли двамата с Джош да го изведете на разходка?

Отговорът бе незабавен и възторжен. Хестър се изправи и със съмнение се вгледа в Тас.

— Не знам, Рад…

— Моля ти се, мамо, много ще внимаваме. Нали вече каза, че ние с Джош може малко да си поиграем в парка?

— Да, знам, ала Тас е ужасно голям. Не искам да ви избяга.

— Тас много се старае да не хаби излишно енергия. Защо да бягаш, ако и бавно ще стигнеш на същото място? — Мич влезе в кабинета си, порови и се върна с каишката на Тас. — Той не гони нито коли, нито други кучета, нито полицаите в парка. Обаче ще се спира до всяко дърво.

Радли прихна и хвана каишката.

— Добре, нали, мамо?

Тя се колебаеше. Подсъзнателно й се искаше Радли да е винаги до нея, а заради него трябваше да се пребори с това желание.

— Половин час. — Едва произнесла думите, и Радли и Джош нададоха възторжени викове. — И ще трябва да си вземете палтата и ръкавиците.

— Ще ги вземем. Хайде, Тас.

Кучето въздъхна дълбоко, надигна се и с тихо хленчене застана между двете момчета.

— Защо всеки път, когато видя това дете, ми става хубаво?

— Ти си много мил с него. Е, аз ще трябва да се кача горе да видя дали ще се облекат.

— Мисля, че ще се справят и сами. Защо не седнеш? — Мич се възползва от краткото й колебание и я хвана за ръката. — Ела до прозореца. Ще можеш да ги видиш като излизат.

Хестър се предаде, защото знаеше, че Радли мрази да се суети около него.

— О, записала съм ти телефона си в службата и номерата на лекаря и на училището. — Мич взе листа и го пъхна в джоба си. — Ако има някакви проблеми, обади ми се. Мога да се върна вкъщи за десет минути.

— Успокой се, Хестър. Ние ще се оправим.

— Искам още веднъж да ти благодаря. За пръв път, откак училището започна, Радли с нетърпение чака понеделника.

— Аз самият го чакам с нетърпение.

Тя погледна надолу в очакване да види познатите сини шапка и палто.

— Не сме обсъдили условията.

— Какви условия?

— Колко искаш за това, че ще го гледаш. Госпожа Коен…

— Господи, Хестър, аз не искам да ми плащаш.

— Не ставай смешен. Разбира се, че ще ти плащам.

Той сложи ръка на рамото й, докато тя се обърна към него.

— Аз нямам нужда от тези пари. Не искам тези пари. Предложих го, защото Рад е много симпатично дете и ми е приятно с него.

— Много мило от твоя страна, но…

Мич въздъхна дълбоко:

— Пак ли започваш?

— Не мога да те оставя да го правиш без нищо.

Той се вгледа в лицето й. Още от първата среща му се бе сторила упорита. И наистина бе упорита, поне външно.

— Не можеш ли да приемеш един съседски жест?

Устните й леко трепнаха, ала очите й останаха сериозни.

— Мисля, че не.

— Пет долара на ден.

Този път усмивката достигна и до очите й.

— Благодаря.

Мич хвана един кичур от косите й между палеца и показалеца си.

— Тежки условия налагаш.

— Така са ми казвали. — Хестър внимателно отстъпи назад. — Ето ги. — Радли не бе забравил ръкавиците си, забеляза тя, като се приближи до прозореца. Не бе забравил и че го бе учила да стигне до ъгъла и да пресече на зелена светлина. — Той е на седмото небе. Винаги е искал да има куче. — Опря ръка на прозореца и продължи да гледа. — Не го е споменавал, защото знае, че не можем да го гледаме в апартамента, след като по цял ден вкъщи няма никой. Затова се задоволи с обещание за котенце.

Мич отново сложи ръка на рамото й, но този път нежно.

— Той не ми прави впечатление на ощетено дете, Хестър. Няма за какво да се чувстваш виновна.

Тя го погледна. Очите й бяха големи и съвсем мъничко тъжни. Мич откри, че това го привличаше също толкова, колкото и смехът й. Без да има намерение, без да знае, че е имал нуждата от това, той вдигна ръка към бузата й. Светлосивите й очи потъмняха. Кожата й се затопли. Хестър бързо се отдръпна.

— По-добре да си тръгвам. Сигурна съм, че като се върнат, ще искат горещ шоколад.

— Първо ще трябва да върнат Тас тук — напомни й Мич. — Почини си, Хестър. Искаш ли кафе?

— Ами…

— Добре. Седни, ще ти донеса.

Тя за момент остана права в средата на стаята, малко изненадана как леко се справяше той с нещата, как успяваше да се наложи. Хестър бе прекалено свикнала сама да определя правилата, за да приема чужди правила. И въпреки това си каза, че би било грубо да си тръгне, че синът й скоро щеше да се върне и че най-малкото, което би могла да стори, след като Мич бе толкова добър с момчето, бе да изтърпи още малко неговата компания.

Би излъгала, ако отречеше, че той я интересува. По най-обикновения начин, разбира се. Имаше нещо в начина, по който я гледаше, толкова дълбоко и всепроникващо, докато в същото време изглеждаше така, сякаш приема живота на шега. Нямаше обаче нищо шеговито в начина, по който я докосваше.

Тя вдигна ръка към бузата си, където я бяха докоснали неговите пръсти. Трябваше да внимава да избягва много такива контакти. Може би с известно усилие можеше да приеме Мич като приятел, както вече го приемаше Радли. Може да й бе трудно да му се чувства задължена, ала щеше да го преглътне. Бе преглъщала и по-лоши неща.

Той бе мил. Хестър въздъхна леко и се опита да се отпусне. Опитът й бе дал много чувствителна антена. Тя можеше да разпознае типа мъж, който се опитва да спечели детето, за да достигне до майка му. Ако в нещо бе сигурна, то бе, че Мич искрено харесва Радли. Ако не друго, поне това бе един негов плюс.

Но й се искаше да не я бе докосвал по този начин, да не я бе гледал по този начин, да не я бе карал да се чувства по този начин.

— Горещо е. Може и на нищо да не прилича, ала е горещо. — Мич влезе с две чаши. — Не искаш ли да седнеш?

Хестър му се усмихна:

— Къде?

Той остави чашите върху купчина листи и избута списанията от дивана.

— Тук.

— Знаеш ли… — Тя стъпи върху разпилените стари вестници. — Радли е много добър в подреждането. С удоволствие ще ти помогне.

— Аз работя най-добре в контролиран хаос.

Хестър седна до него на дивана.

— Виждам хаоса, но не и контрола.

— Има го, повярвай ми. Не те попитах дали искаш нещо в кафето, затова го донесох черно.

— Черно е добре. Тази маса… Тя е от епохата на кралица Ана, нали, началото на осемнадесети век?

— А-ха. — Мич вдигна босите си крака върху нея и ги кръстоса. — Имаш набито око.

— При тези обстоятелства се налага. — Той се засмя, затова Хестър му се усмихна и отпи първата глътка. — Винаги съм обичала антиките. Сигурно е заради тяхната издръжливост. Малко неща траят дълго.

— Разбира се, че траят. Веднъж имах простуда, която трая шест седмици. — Тя се засмя и Мич се облегна назад. — Когато го правиш, ти се появяват трапчинки. Очарователно.

Хестър веднага отново настръхна.

— Ти се държиш много естествено с децата. Голямо ли е твоето семейство?

— Не, единствено дете съм. — Той продължаваше да я гледа с любопитство заради начина, по който тя приемаше най-обикновен комплимент.

— Наистина ли? Не бих предположила.

— Не ми казвай, че си от школата, която проповядва, че само жените могат да общуват с деца.

— Не, всъщност не — отговори Хестър уклончиво, защото досегашният й опит доказваше точно това. — Просто ти се справяш особено добре с тях. Нямаш ли собствени деца? — Въпросът я изненада и смути.

— Не. Сигурно съм бил прекалено зает самият аз да бъда дете, за да се замисля да си отгледам свое.

— Това едва ли те прави необикновен — отбеляза тя студено.

Мич наклони глава и се вгледа в нея.

— Сравняваш ме с бащата на Рад, а? — Нещо проблесна в очите й. Той поклати глава и отново отпи. — По дяволите, Хестър, какво ти е сторил този мръсник?

Тя моментално замръзна и понечи да стане, ала той бе по-бърз и я хвана за рамото.

— Добре, долу ръцете, докато не си готова. Извинявай, ако съм бръкнал в раната, но съм любопитен. Вече съм прекарал две вечери с Рад и той нито веднъж не е споменал за баща си.

— Ще ти бъда благодарна, ако не му задаваш никакви въпроси.

— Разбира се. — Мич можеше да бъде толкова гаден. — Не съм имал намерение да въртя детето на шиш.

Хестър се изкушаваше да стане и да се извини. Това би било най-лесното. Ала истината бе, че тя всеки следобед щеше да доверява сина си на този човек. Сигурно щеше да е най-добре да му даде някои основни сведения.

— Рад не е виждал баща си почти от седем години.

— Изобщо? — Той не можа да сдържи изненадата си. Неговият собствен баща бе сдържан и студен, но не се бе случвало да мине година, без да се срещне с родителите си. — Сигурно детето страда.

— Те никога не са били близки. Мисля, че Радли много добре се е приспособил.

— Почакай, аз не те критикувах. — Отново бе хванал ръката й, прекалено здраво, за да се отърси от него. — Разбирам кога едно дете е щастливо и обичано. Ти би влязла в огъня за него. Може да мислиш, че не си личи, ала си личи.

— За мен няма нищо по-важно от Радли. — Искаше й се отново да се отпусне, но Мич седеше прекалено близо и ръката му още бе върху нейната. — Казах ти го само за да не му задаваш въпроси, които биха могли да го разстроят.

— Често ли се случват такива неща?

— Понякога. — Сега пръстите му бяха вплетени в нейните. — Нов приятел, нов учител. Наистина трябва да тръгвам.

— А ти? — Той нежно докосна лицето й и я обърна към себе си. — Как си се приспособила ти?

— Прекрасно. Имам Рад, имам работата си.

— И никакви връзки?

Хестър не бе сигурна дали това бе смущение или гняв, ала чувството бе много силно.

— Не е твоя работа.

— Ако хората говореха само за това, което е тяхна работа, нямаше да стигнат много далеч. Не ми приличаш на мъжемразка.

Тя вдигна вежди. Ако я принуждаваха, можеше да играе играта според правилата на някой друг. И да я играе добре.

— Минах през период, когато мразех мъжете по принцип. Всъщност, това бе много плодотворен период от моя живот. После постепенно стигнах до мнението, че някои от представителите на вашия вид не са низши форми на живот.

— Звучи обещаващо.

Хестър се усмихна отново.

— Искам да кажа, че не обвинявам всички мъже заради недостатъците на един.

— Просто си предпазлива.

— Ако така ти харесва.

— Със сигурност харесвам едно нещо — очите ти. — Мич търпеливо обърна лицето й към себе си. — Невероятни са. Приеми го като гледна точка на художник.

Трябваше да престане да е толкова нервна, заповяда си тя. С усилие остана неподвижна.

— Значи ли това, че ще се появят в следващия ти брой?

— Може и да се появят. — Той се усмихна, оценил факта, че се бе овладяла, макар да бе напрегната. — Горкият стар Зарк заслужава да срещне някой, който да го разбира. Тези очи биха го разбирали.

— Ще го приема като комплимент. — И ще избягам, помисли Хестър. — Момчетата ще се върнат всеки момент.

— Имаме още време. Хестър, забавляваш ли се някога?

— Що за глупав въпрос? Разбира се, че се забавлявам.

— Не като майка на Рад, а като Хестър. — Очарован, прокара ръка през косите й.

— Аз наистина съм майката на Рад. — Успя да се изправи, ала Мич стана заедно с нея.

— Освен това си жена. Страхотна. — Видя погледа в очите й и прокара пръст по брадичката й. — Повярвай ми. Аз съм честен човек. Ти си едно очарователно кълбо от нерви.

— Това е глупаво. Няма от какво да бъда нервна. — Освен от факта, че той я докосваше, че гласът му бе тих, а апартаментът празен.

— По-късно ще извадя стрелата от сърцето си — измърмори Мич. Наведе се да я целуне и трябваше да я хване, когато тя едва не се спъна във вестниците. — Спокойно, няма да те ухапя… Този път.

— Трябва да вървя. — Бе толкова близо до паниката, колкото изобщо някога си бе позволявала да бъде. — Имам куп неща за вършене.

— След минутка. — Мич обхвана с ръце лицето й. Хестър трепереше и това не го изненада. Това, което го изненада, бе, че самият той не бе съвсем спокоен. — Това, между нас, госпожо Уолис, се нарича привличане, биотокове, страст. Всъщност няма значение какъв етикет ще му сложиш.

— Може би за теб няма значение.

— Тогава ще те оставим ти да избереш името. — Погали с палци скулите й, нежно и успокояващо. — Вече ти казах, че не съм маниак. Трябва да не забравя да взема онези препоръки.

— Мич, казах ти, че съм ти благодарна за това, което правиш за Рад, но бих искала да не…

— Тук и сега няма общо с Рад. Става дума за мен и теб, Хестър. Кога за последен път си си позволявала да бъдеш сама с мъж, който те е желал? — Леко прокара пръст по устните й. Очите й потъмняха. — Кога за последен път си позволявала на някой да прави това? — Устните му бързо покриха нейните със сила, която я потресе. Не бе подготвена за това. Ръцете му бяха толкова нежни, гласът му толкова успокояващ. Не бе очаквала такава страст. Но, Господи, колко я искаше. Със същото несдържано желание обви ръце около врата му. — Прекалено дълго — успя да произнесе задъхано Мич, когато откъсна устни от нея. — Слава Богу. — Преди да бе успяла да промълви и дума, отново улови устните й.

Не бе сигурен какво ще намери в нея — лед, гняв, страх. Несдържаната жар шокира не само нея, но и него. Устните й бяха топли и всеотдайни, всякаква стеснителност бе погълната от страстта. Тя даваше повече, отколкото би й поискал, повече, отколкото бе готов да приеме.

Зави му се свят — очарователно и непознато чувство, което не можеше напълно да оцени, докато се опитваше да я докосне и вкуси. Прокара ръце през косите й и измъкна двете сребърни фиби, с които ги опъваше назад. Искаше косите й свободни и диви в дланите си, както искаше нея свободна и дива в леглото си. Плановете му да напредва бавно, да пробва почвата се изпариха в непреодолимото желание да се хвърли с главата напред. Мислеше само за това, когато пъхна ръце под пуловера й. Кожата й бе нежна и топла, късото комбинезонче бе студено и меко. Той плъзна ръце около кръста й и нагоре към гърдите.

Хестър замръзна, после потрепери. Не бе предполагала колко бе искала да бъде докосвана така. Да бъде желана така. Вкусът му бе толкова тъмен, толкова изкушаващ. Бе забравила какво е да изпитва глад за такива неща. Бе подлудяващо, такава сладка лудост. Чу го да прошепва името й, докато устните му се спуснаха надолу по шията й и после обратно.

Лудост. Тя я разбираше. Беше я изпитвала и по-рано, разбира се, че беше. Макар че сега й се струваше по-сладка, по-богата, знаеше, че никога не може отново да й се отдаде.

— Мич, моля те. — Не бе лесно да устои на това, което той предлагаше. Хестър бе изненадана колко й бе трудно да се отдръпне, отново да издигне границите. — Не можем да правим това.

— Правим го — възрази Мич и отново вкуси аромата на устните й. — И то много добре.

— Аз не мога. — С малкото останали й сили тя се отдръпна. — Извинявай. Не биваше да разрешавам това да се случи. — Страните й пламтяха и Хестър притисна ръце към тях, после ги прокара през косите си.

Коленете му бяха омекнали. Това бе нещо, върху което трябваше да си помисли. Ала в момента се съсредоточи върху нея.

— Ти поемаш много неща върху себе си, Хестър. Изглежда това ти е навик. Аз те целунах, а ти просто отвърна на целувката ми. След като и на двамата ни беше приятно, не виждам защо, който и да е от нас трябва да се извинява.

— Трябваше да се изразя по-ясно. — Тя отстъпи назад, отново се блъсна във вестниците и ги заобиколи. — Наистина съм ти благодарна за това, което правиш за Рад, но…

— За Бога, не набърквай Рад.

— Не мога — повиши глас Хестър и отново се изненада. Бе се научила да не губи самообладание. — Едва ли ще ме разбереш, ала просто не мога да не го набърквам. — Пое дълбоко въздух и с ужас установи, че от това пулсът й не се успокои. — Аз не се интересувам от секса заради самия секс. Трябва да мисля и за Рад, и за себе си.

— Права си. — Искаше му се да поседне, докато се съвземе, но реши, че ситуацията изисква разговор очи в очи. — За мен това също не е секс заради самия секс.

Точно това я безпокоеше.

— Хайде просто да го оставим.

Гневът бе изненадващ стимулант. Мич пристъпи напред и хвана брадичката й.

— Хич не се и надявай.

— Не искам да споря с теб. Просто мисля, че… — Почукването долетя като благословено спасение. — Това са момчетата.

— Знам. — Ала не я пусна. — Каквото и да те интересува, за каквото и да имаш време и място, ще трябва да го приспособиш. — Бе ядосан, истински ядосан, усети Мич. Не му бе в стила толкова лесно да се нервира. — Животът е пълен с приспособяване, Хестър. — Пусна я и отвори вратата.

— Беше страхотно! — Радли, със зачервени бузи и блеснали очи, влетя пред Джош и кучето. — Дори веднъж пуснахме Тас да потича, за една минута.

— Интересно. — Мич се наведе да откопчае каишката. Тас, пъшкащ от изтощение, се довлече до прозореца и се стовари там.

— Вие двамата сигурно сте замръзнали. — Хестър целуна Радли по челото. — Мисля, че е време за по един горещ шоколад.

— А-ха! — Радли вдигна сияещото си лице към Мич. — Искаш ли и ти? Мама прави страхотен горещ шоколад.

Бе изкушаващо да я притесни. Но гневът му вече бе угаснал.

— Може би следващия път. — Нахлупи шапката на Радли над очите му. — Имам да свърша някои неща.

— Много ти благодаря, че ни разреши да изведем Тас. Беше наистина върховно, нали, Джош?

— А-ха. Благодаря, господин Демпси.

— Винаги си добре дошъл. Ще се видим в понеделник, Рад.

— Добре. — Момчетата излетяха, като се смееха и блъскаха.

Мич погледна, ала Хестър вече бе изчезнала.