Нора Робъртс
Героят на Радли (2)

Втора глава

Искаше й се да можеше да си позволи да бъде малодушна. Би било толкова лесно да се върне у дома, да се завие през глава и да се скрие, докато Радли се прибере от училище. Никой, който я виждаше, не би допуснал, че стомахът й се е свил на топка, или че дланите й са потни въпреки ледения вятър, който духаше по стълбите, когато излезе от метрото с тълпата работещи в Манхатън.

Ако някой би си направил труда да я погледне, щеше да види една спокойна, малко забързана жена с дълго червено вълнено палто и бял шал. За нейно щастие, ветровият тунел, създаден от небостъргачите, бе зачервил страните й, иначе лицето й щеше да е мъртвешки бледо. Трябваше да внимава да не си сдъвче червилото, докато измине половината пресечка до „Нешънъл тръст“. И до първия си работен ден.

Щеше да й отнеме само десет минути да се върне вкъщи, да се заключи и да се обади с някакво извинение. Че е болна, че някой в семейството е умрял — за предпочитане самата тя. Че са я обрали…

Хестър стисна по-здраво куфарчето си и продължи да върви. Тази сутрин бе изпратила Радли до училище, като бе дрънкала бодри глупости на тема колко е вълнуващо всяко ново начало, колко е забавно да започнеш нещо ново. Врели-некипели, помисли тя, надявайки се момченцето да не бе уплашено наполовина колкото нея.

Бе завоювала тази длъжност, напомни си Хестър. Имаше квалификация и способности, имаше дванадесет години опит зад гърба си. И бе уплашена до смърт. Пое дълбоко въздух и влезе в „Нешънъл тръст“.

Лорънс Роузън, управителят на банката, погледна часовника си, кимна одобрително и се запъти към нея да я посрещне. Тъмносиният му костюм бе спретнат и консервативен. Една жена би могла да си напудри носа в отражението на блестящите му черни обувки.

— Съвсем навреме, госпожо Уолис, отлично начало. Гордея се, че имам персонал, който използва времето по най-добрия начин. — Покани я с жест навътре, към нейния кабинет.

— Нямам търпение да започна, господин Роузън — отвърна тя и почувства облекчение, че това бе вярно. Винаги бе обичала усещането в банката, преди да са се отворили вратите за клиентите. Катедрална тишина, предстартово очакване.

— Добре, добре, ще се постараем да не оставате без работа. — Той леко се намръщи, като забеляза, че двете секретарки още ги нямаше зад бюрата, и с привичен жест прокара ръка през косата си. — Вашата помощничка всеки момент ще дойде. Когато се ориентирате в обстановката, госпожо Уолис, очаквам от вас внимателно да следите кога идва и кога си отива тя. Вашата експедитивност до голяма степен зависи от нейната.

— Разбира се.

Кабинетът й бе малък и скучен. Хестър се опитваше да не си мечтае за нещо по-весело, нито да не забелязва, че Роузън бе също толкова неприветлив. Повишението на дохода, което щеше да й донесе тази работа, щеше да помогне на Радли. Това, както винаги, бе основното. Тя щеше да се справи, каза си Хестър и свали палтото си. Щеше да се справи добре.

Роузън очевидно одобри строгия й черен костюм и ненатрапващото се бижу. В една банка няма място за крещящи дрехи или държание.

— Вярвам, че сте прегледали папките, които ви дадох.

— Запознах се с тях през почивните дни. — Тя седна зад бюрото си, защото знаеше, че това ще й помогне да установи своята позиция. — Мисля, че разбрах политиката и методите на „Нешънъл тръст“.

— Отлично, отлично. В такъв случай ще ви оставя да си подредите нещата. Първата ви среща е… — Той прелисти настолния й календар — В девет и петнадесет. Ако имате някакви проблеми, свържете се с мен. Аз винаги съм някъде наблизо.

Хестър не се и съмняваше.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред, господин Роузън. Благодаря ви.

Той кимна за последен път и излезе. Вратата се затвори зад него с тихо прещракване. Когато остана сама, Хестър си позволи да се отпусне на стола. Бе преодоляла първото препятствие. Роузън мислеше, че е способна и подходяща. Сега всичко, което трябваше да прави, бе да бъде такава. Щеше да бъде, защото прекалено много неща зависеха от това, и не на последно място гордостта й. Мразеше да става за смях. Снощи бе успяла да го постигне с новия си съсед.

И часове по-късно страните й пламваха, като си спомнеше. Не бе имала намерение да обиди… работата на човека, реши тя, дори и сега не можеше да й се обърне езикът да я нарече професия. Определено не бе имала намерение да прави каквито и да било лични забележки. Проблемът бе, че не беше толкова нащрек, както обикновено. Този мъж я обърка, като се самопокани за вечеря и очарова Радли, и всичко това за минути. Хестър не бе свикнала хората да се намесват в живота й. И това не й харесваше.

Радли бе във възторг. Тя взе един подострен молив с емблемата на банката. Той направо сияеше от вълнение и не можеше да говори за нищо друго и след като Мич Демпси си отиде.

Можеше да е благодарна за едно. Това посещение бе отклонило мислите на момчето от новото училище. Радли винаги лесно се бе сприятелявал и ако този Мич имаше желание да достави някакво удоволствие на нейния син, Хестър нямаше да възразява. Във всеки случай човекът изглеждаше достатъчно безопасен. Тя отказваше да си признае смущаващия трепет, който бе изпитала, когато ръката му се затвори върху нейната. Какви неприятности биха могли да дойдат от мъж, който си изкарва хляба, като рисува комикси? При този въпрос се улови, че си дъвче червилото.

Почукването бе бодро и весело. Преди да бе успяла да отговори, вратата се отвори.

— Добро утро, госпожо Уолис. Аз съм Кей Лоримър, вашата помощничка. Помните ли ме? Срещнахме се за няколко минути преди две седмици.

— Да, добро утро, Кей. — Помощничката й бе всичко, което Хестър някога бе искала да бъде — закръглена руса миньонка с дребни и нежни черти. Тя скръсти ръце върху попивателната и се опита да изглежда авторитетно.

— Извинявайте, че закъснях — усмихна се Кей. Изобщо нямаше вид да съжалява. — В понеделник всичко става по-бавно, отколкото човек си мисли. Дори ако си представя, че е вторник, пак не помага. Искате ли кафе?

— Не, благодаря, след няколко минути имам среща.

— Ако размислите, само позвънете. — Кей се спря до вратата. — Тази стая може да се поосвежи, мрачна е като тъмница. Господин Блоуфийлд, нашият предшественик, обичаше мрачни неща. Подхождаха му, нали разбирате.

— Усмивката й бе искрена, ала Хестър се поколеба да й отвърне. Едва ли щеше да й е от полза от първия ден да си създаде име на клюкарка. — Както и да е, ако решите да я промените, кажете ми. Моят съквартирант се занимава с вътрешно обзавеждане. Той е истински художник.

— Благодаря. — Как щеше да работи с такава устата веселячка? Едно по едно, реши Хестър. — Просто ми изпратете господин и госпожа Браунинг, когато дойдат.

— Да, госпожо. — Тя определено бе по-приятна за гледане от стария Блоуфийлд, помисли Кей. Обаче май по душа бе същата като него. — Формулярите за молби за кредит са в долното ляво чекмедже на бюрото, подредени по видове. Юридическите справочници — отдясно. Списъкът на текущите лихви е в средното чекмедже. Браунингови искат кредит, за да преустроят жилището си, защото очакват дете. Той се занимава с електроника, тя е на половин щат в „Блумингдейл“. Казано им е какви документи да носят. Докато са тук, аз мога да ги преснимам.

Хестър вдигна вежди.

— Благодаря, Кей. — Не знаеше дали да е изненадана, или впечатлена.

Когато вратата отново се затвори, Хестър се облегна назад и се усмихна. Кабинетът може и да бе скучен, но ако наистина денят се познаваше от сутринта, нищо друго в „Нешънъл тръст“ нямаше да е скучно.

 

 

Мич обичаше да има прозорец към улицата. По този начин винаги, когато си почиваше, можеше да вижда кой влиза и кой излиза. След пет години сигурно вече познаваше по лице всички наематели, а половината от тях и по име. Когато нещата вървяха бавно или, по-добре, когато бе изпреварил графика, си убиваше времето, като скицираше по-интересните от тях. Ако имаше още повече време, измисляше към лицата и по някоя история.

Смяташе това за най-добрата тренировка, защото го забавляваше. От време на време имаше някое лице, достатъчно интересно, за да му отдели специално внимание. Понякога това бе шофьор на такси или доставчик. Беше се научил да се вглежда бързо и внимателно, после да нахвърля впечатленията, които бяха останали. Преди години бе рисувал портрети, за да си изкарва прехраната, макар и мизерна. Сега ги рисуваше за забавление и бе много по-доволен.

Забеляза Хестър и сина й, когато бяха още на половин пресечка. Червеното й палто светеше като фар и бе несъмнено послание. Дали студената, сдържана госпожа Уолис знаеше какви сигнали изпраща? Едва ли.

Нямаше нужда от лицето й, за да го нарисува. Вече й бе направил пет-шест скици, разпилени по работната му маса. Интересни черти, каза си той, когато моливът полетя по бележника. Всеки художник би се почувствал длъжен да ги улови.

Момчето вървеше до нея. Лицето му бе почти скрито от вълнен шал и шапка. Дори от това разстояние Мич виждаше, че то говори разпалено. Главата му бе вдигната към майка му. От време на време тя го поглеждаше, като че нещо му казваше. После отново започваше момчето. На няколко крачки от сградата Хестър се спря. Мич видя как вятърът разпиля косите й, когато отметна глава назад и се разсмя. Той се наведе напред към прозореца и пръстите му върху молива се отпуснаха. Искаше му се да е по-близо, достатъчно близо, за да чуе смеха й, да види как очите й се озаряват от него. Представяше си, че се озаряват, ала как? Дали това неуловимо спокойно сиво ставаше сребристо или оловносиво?

Тя продължи да върви и след секунди бе вече в сградата и извън полезрението му.

Мич погледна към бележника. Имаше само няколко линии и контури. Не можеше да го довърши, помисли той и остави молива. Сега можеше да я вижда само смееща се, а за да улови това върху хартията, трябваше да я гледа по-отблизо.

Взе ключовете си и ги залюля в ръка. Бе й дал почти цяла седмица. Сдържаната госпожа Уолис можеше да смята още едно съседско посещение за неуместно, но Мич не мислеше така. Освен това детето му харесваше. Би се качил при него по-рано, ала бе зает да нахвърля историята. И бе задължен за това на момчето, разсъждаваше той. Краткото посещение през почивните дни не само бе отприщило задръстеното му въображение, а и му бе дало храна за още три броя. Да, бе задължен на момчето.

Пъхна ключовете в джоба и отиде в работния си кабинет. Тас дремеше там, стиснал между лапите си кокал.

— Недей да ставаш — каза му тихо Мич. — Аз излизам за малко. — Докато говореше, се ровеше между хартиите. Тас полуотвори очи и изръмжа. — Не знам колко ще се забавя. — Най-после намери в безпорядъка скицата. Капитан Зарк в пълно бойно снаряжение, със сериозно лице и тъжни очи, а зад него блестящият му кораб. Отдолу надпис: „ЗАДАЧА: Залови принцеса Лийла — или я УНИЩОЖИ!“

За момент съжали, че няма време да я оцвети, но реши, че детето ще я хареса и така. Подписа се със замах, после нави листа на руло.

— Не ми сервирай вечеря — нареди на Тас.

 

 

— Аз ще отворя! — скочи Радли и се втурна към вратата. Днес бе петък и училището бе на светлинни години разстояние.

— Попитай кой е.

Той сложи ръка на дръжката и поклати глава. Нямаше да попита. Вероятно.

— Кой е?

— Мич.

— Мич е! — извика щастливо момчето.

В спалнята Хестър се намръщи и навлече пуловера през главата си.

— Здрасти. — Задъхан от вълнение, Радли отвори на своя най-нов герой.

— Здрасти, Рад, как върви?

— Страхотно. За събота и неделя нямам никакви домашни. — Протегна ръка да вмъкне Мич вътре. — Исках да ти дойда долу на гости, обаче мама каза не, щото ти работиш или нещо такова.

— Или нещо такова — измърмори Мич. — Слушай, можеш да идваш при мен. Винаги.

— Вярно?

— Вярно. — Детето бе неустоимо, помисли Мич и разроши косата му. Жалко само, че майка му не бе толкова дружелюбна. — Помислих си, че това може да ти хареса. — Протегна му навитата скица.

— У-ха! — Радли се вторачи със страхопочитание в листа. — Божичко, Командира Зарк и „Второто хилядолетие“! За мен ли е, вярно? Все за мен?

— А-ха.

— Трябва да го покажа на мама. — Радли се втурна към спалнята, откъдето излизаше Хестър. — Виж какво ми даде Мич. Не е ли велико? Той каза, че е все за мен.

— Велико е. — Тя сложи ръка на рамото му и се вгледа и скицата. Човекът определено бе талантлив, дори да бе избрал такъв странен начин да го покаже. Погледна към Мич, без да сваля ръка от рамото на сина си. — Много мило.

Харесваше му как изглежда с този пуловер в пастелни цветове — непринудена, достъпна, макара и не напълно спокойна. Косата й свободно се спускаше до раменете и й придаваше съвсем различен вид.

— Исках да благодаря на Рад. — Мич се насили да откъсне очи от лицето й и се усмихна на момчето. — Ти много ми помогна миналата седмица.

— Аз ли? — Очите на Радли се разшириха. — Честно?

— Честно. Бях блокирал, буксувах. След като онази вечер поговорих с теб, слязох долу и всичко си дойде на мястото. Благодаря ти.

— А, няма защо. Можеш пак да останеш за вечеря. Точно ще ядем пиле по китайски и може би още малко ще ти помогна. Може, нали, мамо? Нали?

Отново се чувстваше в капан. И отново улови веселите пламъчета в очите на Мич.

— Разбира се.

— Страхотно. Искам да отида веднага да закача това. Може ли да се обадя и на Джош да му кажа? Той няма да повярва.

— Разбира се. — Хестър едва успя да го погали по главата, преди да бе отлетял.

— Благодаря, Мич. — Радли спря на ъгъла на коридора. — Много благодаря.

Хестър пъхна ръце в дълбоките джобове на пуловера си. Нямаше абсолютно никаква причина този мъж да я прави нервна. Защо тогава я правеше?

— Наистина беше много мило.

— Може би, ала от дълго време не съм правил нищо, от което да се чувствам толкова добре. — Той самият не бе съвсем спокоен, откри Мич и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Бързо работиш — отбеляза той, като се огледа наоколо.

Кашоните бяха изчезнали. По стените висяха ярки, живи репродукции, а до прозореца, през тънките пердета на който се процеждаше светлина, стоеше ваза с цветя, свежи като утрото. Възглавниците бяха бухнали, мебелите светеха. Единствените признаци на безредие бяха една миниатюрна счупена количка и няколко пластмасови човечета, разпилени по килима. Приятно му бе, че ги вижда. Това означаваше, че тя не кара момчето да си играе само в своята стая.

— Дали? — Мич отиде до една литография, окачена над дивана.

Хестър прехапа устни, докато той разглеждаше една от малкото й екстравагантности.

— Купих го от едно магазинче на Пето авеню, на което търговията все не му върви.

— Да, знам го. Не ти е отнело много време да подредиш тук.

— Исках всичко да е нормално колкото може по-скоро. Преместването не беше леко за Радли.

— А за теб? — Той неочаквано се обърна и я хвана неподготвена.

— Аз? Аз… Ъ-ъ-ъ…

— Знаеш ли — подзе Мич и се приближи към нея, привлечен от объркването й, — ти си много по-словоохотлива, когато говориш за Радли, отколкото когато говориш за себе си.

Тя бързо отстъпи назад, усетила, че той би я докоснал, а беше напълно несигурна каква би могла да бъде нейната реакция.

— Трябва да приготвя вечерята.

— Искаш ли помощ?

— За какво?

Този път не се отдръпна достатъчно бързо. Мич хвана брадичката й и се усмихна.

— За вечерята.

Отдавна мъж не я бе докосвал по този начин. Той имаше силни ръце и нежни пръсти. Сигурно по тази причина сърцето й подскочи и заседна в гърлото.

— Можеш ли да готвиш?

Какви невероятни очи имаше тази жена. Толкова ясни, толкова светлосиви, почти прозрачни. За пръв път от години насам Мич усети порива да рисува, просто за да види дали може да събуди за живот тези очи върху платното.

— Правя страхотни сандвичи с фъстъчено масло.

Хестър вдигна ръка към китката му — за да я отблъсне, така си каза. Но пръстите й за момент се задържаха леко там, експериментално.

— Как си в рязането на зеленчуци?

— Мисля, че ще мога да се справя.

— Добре тогава. — Тя се отдръпна, изненадана, че бе позволила контактът да продължи толкова дълго. — Още нямам бира, обаче имам малко вино.

— Прекрасно. — За какво, по дяволите, говореха? Защо изобщо говореха, когато устните й бяха създадени само за мъжки устни? Той тръгна след нея към кухнята, малко смутен от мислите си.

— Това е наистина просто ястие — започна Хестър. — Ала когато всичко е смесено, Радли почти не забелязва, че яде нещо хранително. Пътят към неговото сърце минава през близалките.

— Мой човек.

Тя се поусмихна, вече по-спокойна, когато ръцете й бяха заети, и сложи целината и гъбите върху дъската.

— Трябва във всичко да има умереност. — Хестър извади пилето, после се сети за виното. — Готова съм да приема, че обича сладко, но в малки дози. Той е готов да приеме броколите при същите условия.

— Звучи разумно. — Тя отвори виното. Не скъпо, забеляза Мич, като погледна етикета, ала приятно.

Хестър напълни две чаши и му подаде едната. Бе глупаво, но дланите й отново бяха влажни. Отдавна не й се бе случвало да сподели бутилка вино или да приготвя проста вечеря с мъж.

— За съседите — каза той и когато докосна чашата си до нейната, помисли, че тя леко се бе отпуснала.

— Защо не седнеш, докато обезкостя пилето? После можеш да се заемеш със зеленчуците.

Мич не седна, а се опря на масата. Не желаеше да й даде разстоянието, което Хестър със сигурност искаше. Не и когато миришеше толкова хубаво.

Работеше опитно с ножа, помисли той, докато отпиваше от виното. Повечето жени с професии, които познаваше, имаха повече опит с готовите храни.

— Е, как е новата работа?

Тя сви рамене:

— Свиквам. Управителят е педант и това дразни. Двамата с Рад цяла седмица провеждаме заседания, за да сравним записките си.

За това ли говореха, докато се връщаха вкъщи? На това ли се бе засмяла Хестър?

— Как приема Радли новото училище?

— Изненадващо добре. — Устните й отново трепнаха в усмивка. Мич се изкушаваше да ги докосне с пръст, да почувства движението. — Каквото и да се случи в живота на Радли, той го обръща в своя полза. Невероятен е.

През очите й пробяга сянка, съвсем лека, ала Мич я забеляза.

— Разводът е тежко нещо — подхвърли и зачака.

Тя замръзна.

— Да. — Сложи обезкостеното и нарязано пиле в една купа. — Можеш да нарежеш това, докато аз приготвя ориза.

— Разбира се. — По-нататък не ме допускат, помисли той и не настоя. Когато спомена за развод, бе решил да рискува и улучи. Ако впечатлението му не беше погрешно, за нея разводът е бил доста по-тежък, отколкото за Радли. Сигурен бе още, че ако искаше да измъкне нещо, трябваше да е от момчето. — Рад спомена, че е искал да ми дойде на гости, ала ти не го пускаш.

Хестър му връчи една глава лук и сложи тигана.

— Не искам да пречи на работата ти.

— И двамата знаем какво мислиш за моята работа.

— Онази вечер нямах намерение да те обиждам — каза тя вдървено. — Просто…

— Просто не можеш да приемеш, че един възрастен човек си изкарва прехраната с комикси.

Хестър замълча, докато отмерваше водата.

— Не е моя работа как си изкарваш прехраната.

— Вярно е. — Мич отпи голяма глътка вино и атакува целината. — Във всеки случай искам да ти кажа, че Рад може да идва при мен, когато поиска.

— Много мило от твоя страна, но…

— Няма „но“, Хестър. Той ми харесва. И тъй като съм в положението сам да си определям работното време, няма да ми пречи. Какво да правя с гъбите?

— Нарежи ги. — Тя сложи капака на ориза и дойде да му покаже. — Не много тънко, просто… — Гласът й заглъхна, когато Мич затвори ръка върху нейната с ножа.

— Така ли? — Движението му бе съвсем естествено. Без дори да се замисли, се премести зад нея и тя се оказа уловена между ръцете му, гърбът й притиснат към него. Поддаде се на импулса и се наведе, така че устните му да са близо до ухото й.

— Да, точно така. — Хестър гледаше съединените им ръце и се опитваше да говори спокойно. — Всъщност няма значение.

— Нашата цел е клиентът да е доволен.

— Трябва да сложа пилето. — Тя се обърна и се озова в още по-дълбоки води. Бе грешка, че вдигна поглед към него, защото видя леката усмивка върху устните му и спокойното, самоуверено изражение в очите му. Инстинктивно вдигна ръка към гърдите му. Дори това бе грешка. Почувства бавните равномерни удари на сърцето му. Не можеше да се отдръпне, защото нямаше къде да отиде, а се изкушаваше да пристъпи напред, опасно се изкушаваше. — Мич, застанал си ми на пътя.

Той я видя. Макар че се появи за миг и веднага бе потушена, Мич видя страстта в очите й. Значи Хестър можеше да чувства, да желае и да се учудва. Може би щеше да е най-добре, ако и двамата се почудят още малко.

— Мисля, че това ще се случва все по-често. — Ала се отмести да я пусне да мине. — Хубаво миришеш, Хестър, дяволски хубаво.

Тихият комплимент изобщо не й помогна да успокои пулса си. Той може и да забавляваше Радли, но Хестър се закле, че това щеше да е последният път, когато тя забавлява Мич Демпси.

Хестър включи газта и добави фъстъчено олио.

— Значи да разбирам, че работиш вкъщи. Нямаш ли кантора?

Щеше да й позволи нещата да са както тя ги иска. Засега. В момента, в който се обърна в ръцете му и го погледна, Мич разбра, че скоро нещата — а и самата Хестър — ще са както той ги иска.

— Трябва да ходя там само два пъти седмично. Някои от писателите или художниците предпочитат да работят в кантората. Аз работя по-добре вкъщи. След като имам историята и скиците, ги нося за редактиране и омастиляване.

— Разбирам. Значи не ги омастиляваш сам? — попита тя, макар да не можеше да каже какво значи омастиляване. Трябваше да попита Радли.

— Вече не. Ние имаме истински специалисти в тази област, а това ми дава повече време, за да работя върху историята. Ако искаш вярвай, ние държим на качеството, на речника, който да е предизвикателство за детето, и на занимателната история.

Хестър сложи пилето в горещото олио и дълбоко пое въздух.

— Наистина се извинявам, ако съм казала нещо, което те е обидило. Сигурна съм, че твоята работа е много важна за теб и знам, че Радли със сигурност я оценява.

— Добре казано, госпожо Уолис. — Той бутна към нея дъската с нарязаните зеленчуци.

— Джош не вярва! — Радли се втурна в кухнята, доволен от себе си. — Иска утре да дойде да види. Може ли? Майка му каза, че няма нищо против, ако ти нямаш нищо против. Нали нямаш нищо против, мамо?

Тя остави пилето, колкото да го прегърне.

— Добре, Рад, ала трябва да е следобед. Сутринта ще трябва да ходим на пазар.

— Благодаря. Само го чакай да види. Ще се побърка. Ще му кажа.

— Вечерята е почти готова. Побързай и си измий ръцете.

Радли завъртя очи към Мич и изтича навън.

— Ти си голям хит — отбеляза Хестър.

— Той те обича.

— Чувството е взаимно.

— Забелязах. — Мич допи виното си. — Знаеш ли, беше ми любопитно. Винаги съм мислил, че банкерите спазват банковото работно време. Вие с Рад не се прибирате преди около пет. — Тя обърна глава към него и той се усмихна: — Някои от прозорците ми гледат към улицата. Обичам да гледам как хората влизат и излизат.

Хестър изпита странно и не съвсем приятно чувство при мисълта, че я е наблюдавал как се връща вкъщи. Добави зеленчуците и разбърка.

— Аз свършвам в четири, но после трябва да взема Рад от бавачката. — Отново погледна през рамо. — Той мрази, когато я наричам бавачка. Както и да е, тя живее близо до старата ни квартира, така че отнема известно време да отида и да се върна. Трябва да започна да търся някоя друга.

— Много деца на неговата възраст, а и по-малки, се прибират сами вкъщи.

Очите й наистина станаха оловносиви, забеляза Мич. Всичко, което й трябваше, бе малко гняв. Или страст.

— Радли няма да бъде дете с ключ на врата. Няма да се връща в празна къща, защото аз трябва да работя.

Мич остави чашата й до нея.

— Потискащо е човек да се връща в празна къща — промълви той, спомнил си своите собствени преживявания. — Рад е щастлив, че те има.

— Аз съм по-щастлива, че го имам. — Тонът й се смекчи. — Ако извадиш чиниите, ще сервирам.

Мич си спомни къде са чиниите, бели с лилави цветчета по ръба. Странно му бе, че му доставяха удоволствие, след като бе толкова свикнал с пластмасовите съдове за еднократна употреба. Извади ги и ги нареди до нея. Винаги бе вярвал, че повечето неща се правят най-добре импулсивно. И сега се поддаде на чувството.

— Сигурно за Рад ще е много по-лесно, ако може да се връща тук след училище.

— О, да. Не ми се иска да го влача през града, макар че ужасно го бива за това. Просто е много трудно да намеря някой, на когото вярвам и когото той наистина да харесва.

— А какво ще кажеш за мен?

Хестър посегна да изключи газта, ала се спря да го погледне. Зеленчуците и пилето зацвърчаха в олиото.

— Моля?

— Следобед Рад може да стои у нас. — Мич отново сложи ръка върху нейната, този път за да изключи газта. — Ще бъде само два етажа под собствения си апартамент.

— С теб? Не, не бих могла.

— Защо не? — Колкото повече мислеше, толкова повече идеята му харесваше. Двамата с Тас щяха да се радват следобед да имат компания, а като допълнителна награда щеше доста по-често да вижда много интересната госпожа Уолис. — Искаш препоръки? Нямам криминално досие. Е, имаше един случай с моя мотоциклет и букета от рози за победителя, но тогава бях осемнадесетгодишен.

— Нямах точно това предвид. — Той се засмя и тя започна да се суети с ориза. — Исках да кажа, че не мога така да се натрапвам. Сигурна съм, че си зает.

— Хайде, ти не мислиш, че аз правя нещо друго, освен да драскам. Да бъдем честни.

— Нали вече се разбрахме, че това не е моя работа — започна Хестър.

— Точно така. Въпросът е, че аз следобед съм вкъщи, свободен съм и ми е приятно. Освен това мога дори да използвам Рад като консултант. Бива си го, знаеш ли? — Показа рисунката на хладилника. — За детето ще са полезни малко уроци по рисуване.

— Знам. Надявах се да успея това лято, ала не…

— Не искаш на подарен кон да гледаш зъбите — довърши Мич. — Виж, детето ме харесва и аз го харесвам. И се кълна, че следобед няма да има повече от една близалка на ден.

Тя се засмя, както я бе видял да се смее през прозореца. Не му бе лесно да се сдържи, но нещо му казваше, че ако сега направи нещо, вратата ще се затръшне пред носа му и резето ще падне.

— Не знам, Мич. Наистина съм ти благодарна за предложението, Бог ми е свидетел, че това би улеснило нещата, ала не съм сигурна, че знаеш какво искаш.

— Бързам да подчертая, че някога и аз съм бил малко момче. — Искаше му се да го стори, откри той. Това бе повече от жест или импулсивна постъпка. Наистина му се искаше детето да е около него. — Слушай, защо не го подложим на гласуване и да питаме Рад?

— Какво да ме питате? — Рад бе пуснал малко вода върху ръцете си, след като бе свършил разговора с Джош и си представяше, че майка му е прекалено заета, за да го огледа по-внимателно.

Мич взе виното си и вдигна вежди. Топката е в мен, помисли Хестър. Можеше да се измъкне, ала винаги се бе гордяла, че е честна със сина си.

— Мич току-що предлагаше следобед след училище да идваш при него, вместо да ходиш при госпожа Коен.

— Наистина ли? — В него се бореха изненада и вълнение. — Наистина, мога ли?

— Е, аз исках да помисля за това и да поговоря с теб, преди…

— Ще се държа прилично. — Рад се втурна и обви ръце около кръста на майка си. — Обещавам. Мич е много по-добър от госпожа Коен. Сто пъти по-добър. Тя мирише на нафталин и ме бие по главата.

— Аз се отказвам от пледоария — измърмори Мич.

Хестър му хвърли един изпепеляващ поглед. Не бе свикнала да я превъзхождат по брой, нито да взема решение без внимателно обмисляне.

— Виж какво, Радли, ти познаваш госпожа Коен много добре. С нея си повече от две години.

Радли я стисна по-силно и изигра своя коз:

— Ако стоя при Мич, ще мога да се връщам направо вкъщи. И веднага ще си пиша домашните. — Бе прибързано обещание, но и ситуацията бе отчаяна. — И ти ще се връщаш по-рано, и така нататък. Моля те, мамо, кажи да.

Хестър мразеше да му отказва каквото и да било, защото вече му бе отказвала много неща. Сега той я гледаше с пламнали от вълнение страни. Тя се наведе и го целуна.

— Добре, Рад, ще опитаме и ще видим как ще тръгне.

— Ще бъде страхотно. — Обви ръце около шията й и се обърна към Мич: — Ще бъде направо страхотно.