Нора Робъртс
Героят на Радли (12)

Дванадесета глава

Небето бе покрито с облаци и се заканваше да вали сняг. Все още в полудрямка, Хестър се отвърна от прозореца и протегна ръка към Мич. Леглото до нея бе изпомачкано, ала празно.

Да не си бе тръгнал през нощта? Първата й реакция бе разочарование. Щеше да е толкова сладко, ако можеше сутринта да се обърне към него. После отдръпна ръката си, която галеше чаршафите, и я пъхна под бузата си.

Сигурно беше най-добре, че си бе отишъл. Не можеше да е сигурна как би реагирал Радли. Ако Мич бе тук и можеше да протегне ръка към него, знаеше, че щеше да й бъде само по-трудно да се въздържа да не го прави отново и отново. Никой не знаеше колко мъчително и болезнено се бе научила да престане да има нужда от когото и да било. И сега, след всичките тези години борба, едва бе започнала да вижда истински резултат. Бе създала за Радли добър дом в добър квартал и имаше престижна, добре платена работа. Сигурност, стабилност.

Не можеше отново да рискува тези неща заради емоционалното тресавище, в което щеше да затъне, ако зависеше от някого. Тя отметна завивките. Колкото и разумът да й повтаряше, че бе най-добре, че го няма, Хестър съжаляваше, че го няма. Съжаляваше, съжаляваше повече, отколкото той някога би разбрал, че бе достатъчно силна, за да стои настрани от него.

Облече си халата и отиде да види дали Радли иска закуска.

Намери ги заедно, надвесени над клавиатурата на компютъра на Радли, докато на екрана избухваха графики.

— Това нещо е дефектно — настояваше Мич. — Това беше смъртоносен изстрел.

— Ти пропусна с цял километър.

— Ще кажа на майка ти, че ти трябват очила. Виж, това определено е разсейване. Как очакваш да се съсредоточа, когато това глупаво коте ми дъвче пръстите на краката?

— Ниско спортно майсторство — отбеляза сериозно Радли, когато последният човек на Мич бе унищожен.

— Ниско спортно майсторство! Ще ти покажа аз на тебе ниско спортно майсторство. — Мич го грабна и го провеси с главата надолу. — Кажи сега, дефектна ли е тази машина, или не?

— Не! — прихна Радли и опря ръце на пода. — Може би на теб ти трябват очила.

— Ще те пусна на главата ти. Наистина не ми оставяш избор. О, здрасти, Хестър. — Усмихна й се, обвил ръка около краката на Радли.

— Здрасти, мамо. — Макар че бузите му бяха почервенеели, Радли се чувстваше удобно с главата надолу. — Три пъти бих Мич. Обаче той не е много ядосан.

— Кой го казва? — Мич обърна момчето и го пусна леко на леглото. — Аз бях унижен.

— Разбих го — със задоволство съобщи Радли.

— Не мога да повярвам, че съм проспала такова нещо. — Тя им се усмихна предпазливо и на двамата. Не изглеждаше Радли да изпитва други чувства, освен радост, че Мич бе тук. Що се отнася до нея, никак не й бе лесно да скрие удоволствието си. — Предполагам, че след три сериозни битки и двамата ще искате да закусите.

— Вече ядохме. — Радли се протегна да вземе котенцето. — Показах на Мич как се правят пържени филийки. Той каза, че са много хубави.

— Това беше преди да ме измамиш.

— Не съм те измамил. — Радли се претърколи по гръб и остави котенцето да се покатери на корема му. — Мич изми тигана, а аз го избърсах. Щяхме и на теб да ти направим, ама ти още спеше.

Мисълта, че двамата мъже в нейния живот са шетали в кухнята, докато тя бе спала, я смути.

— Просто не съм очаквала някой да стане толкова рано.

— Хестър… — Мич се приближи и я прегърна през рамо. — Не ми се иска да ти го казвам, но вече минава единадесет.

— Единадесет?

— А-ха. Какво ще има за обед?

— Ами, аз…

— Измисли нещо. Аз трябва да сляза долу и да се погрижа за Тас.

— Аз ще го направя! — скочи Радли. — Мога да му дам от неговата храна и да го заведа на разходка, и така нататък. Знам как, ти ми показа.

— Аз нямам нищо против. Хестър?

— Добре. Ала ще трябва да се облечеш топло.

— Ще се облека. — Той вече вземаше палтото си. — Може ли после да доведа Тас с мен? Той още не е виждал Зарк.

Хестър погледна към мъничката пухкава топка и се сети за големите бели зъби на Тас.

— Не знам зали Тас ще хареса Зарк.

— Той обича котки — успокои я Мич и вдигна от пода скиорската шапка на Радли. — По съвсем не канибалски начин. — Извади ключовете от джоба си.

— Внимавай — извика тя след Радли, който вече тичаше навън. Вратата се затръшна зад гърба му.

— Добро утро — каза Мич и я обърна в ръцете си.

— Добро утро. Можеше да ме събудиш.

— Изкушавах се. — Плъзна ръце по гърба й. — Всъщност, щях да направя кафе и да ти донеса една чашка. Но дойде Радли и преди да се усетя, бях до лактите в разбити яйца.

— Той… Ъ-ъ-ъ… Не се ли учуди какво правиш тук?

— Не. — Мич знаеше точно как работи мозъкът й и я целуна по върха на носа. После я поведе към кухнята. — Рад дойде, докато варях водата, и ме попита дали приготвям закуската. След кратка консултация решихме, че той е по-добре квалифицираният от нас двамата. Останало е още малко кафе, ала мисля, че по-добре да го изсипем и да направим ново.

— Сигурна съм, че това е добро.

— Обичам оптимистите.

Хестър почти успя да се усмихне, докато отваряше хладилника да вземе мляко.

— Мислех, че си си тръгнал.

— Би ли предпочела да си бях тръгнал?

Тя поклати глава, но не го погледна.

— Мич, толкова е трудно. И става все по-трудно.

— Кое е трудно?

— Да се опитвам да не те искам през цялото време тук, както сега.

— Кажи една дума, и ще се пренеса, с багажа и кучето.

— Иска ми се да можех. Наистина ми се иска. Мич, когато тази сутрин влязох в стаята на Радли и ви видях двамата заедно, нещо просто прещрака. Стоях там и си мислех, че това е начинът, по който бихме могли да живеем.

— Това е начинът, по който ще живеем, Хестър.

— Толкова си сигурен! — Тя се позасмя и се обърна да опре ръце на масата. — Толкова си абсолютно сигурен, и то почти от самото начало. Може би това е едно от нещата, които ме плашат.

— Когато те видях, в мен светна една лампичка. — Той се приближи и сложи ръце на раменете й. — Невинаги през живота си съм знаел точно какво искам и не мога да твърдя, че всичко винаги е ставало както съм го планирал, ала с теб съм сигурен. — Притисна устни към косите й. — Обичаш ли ме, Хестър?

— Да. — Тя въздъхна дълбоко и затвори очи. — Да, обичам те.

— Тогава омъжи се за мен. — Мич нежно я завъртя към себе си. — Няма да искам от теб да променяш нищо, освен името си.

Искаше да му повярва, да повярва, че бе възможно да започне нов живот, още само веднъж. Обви ръце около него. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Опитай, сякаш й казваше то. Не отхвърляй любовта. Пръстите й се стегнаха върху него.

— Мич, аз… — Когато телефонът иззвъня, Хестър въздъхна. — Извинявай.

— И ти извинявай — измърмори той, но я пусна. Когато взе слушалката, краката й още трепереха.

— Ало? — Замайването изведнъж й мина, а с него и цялото цъфтящо удоволствие. — Здравей, Алън.

Мич бързо се огледа. Очите й бяха безизразни като гласа й. Тя вече бе навила около ръката си шнура на телефона, сякаш искаше да се закотви за нещо.

— Добре — каза Хестър. — И двамата сме добре… Флорида? Мислех, че си в Сан Диего. — Значи отново се е преселил, помисли си тя, докато слушаше познатия глас, припрян както винаги. Слушаше със студеното търпение на опита, докато той й обясняваше колко чудесно, колко страхотно, колко невероятно си живее. — Рад в момента не е тук — съобщи Хестър, макар че не я бе попитал. — Ако искаш да му пожелаеш честит рожден ден, мога да му кажа да ти се обади, като се върне. — Последва пауза и Мич видя как погледът й се промени и в него се надигна гняв. — Вчера. — Тя стисна зъби, после изпусна между тях дълго задържания въздух. — Той е на десет години, Алън. Вчера навърши десет години. Да, сигурна съм, че ти е трудно да си го представиш. — Отново замълча, докато го слушаше. Глухият гняв заседна в гърлото й и когато отново заговори, гласът й прозвуча кухо. — Моите поздравления. Накърнени чувства? — На нея самата не й хареса звукът на собствения й смях. — Не, Алън, няма изобщо никакви чувства. Добре тогава, късмет. Извинявай, по-ентусиазирано от това не мога. Ще кажа на Радли, че си се обаждал.

Затвори, като внимаваше да не се поддаде на желанието да затръшне слушалката. Бавно разви шнура, който се бе впил в ръката й.

— Добре ли си?

Хестър кимна и отиде до печката да си налее кафето, което не й се пиеше.

— Обади ми се да каже, че пак ще се жени. Мислел, че може да ме интересува.

— Това има ли значение?

— Не. — Тя отпи, без да слага захар, и горчивината й бе приятна. — Какво прави той престана да има значение още преди години. Алън не знаеше, че вчера бе рожденият ден на Радли. — Гневът кипеше на повърхността, колкото и да се опитваше да го потисне. — Дори не знаеше на колко години е. — Стовари чашата на масата и кафето се разплиска. — Радли престана да е реален за него в момента, в който излезе през вратата. Всичко, което трябваше да направи, беше да я затвори зад себе си.

— Какво значение има сега?

— Той е бащата на Радли.

— Не. — Мич също се ядоса. — Това е нещо, което трябва да си избиеш от главата, нещо, което трябва да започнеш да приемаш. Единствената роля, която той има в живота на Рад, е биологическа. Това не е кой знае какво и не е свързано с автоматични задължения за вярност.

— Алън има отговорности.

— Той не ги иска, Хестър. — Хвана ръцете й, като се помъчи да запази спокойствие. — Явно напълно се е откъснал от Рад. Никой няма да каже, че това е достойно за уважение и е очевидно, че не е направено за доброто на момчето. Но ти би ли предпочела той да се появява и да изчезва от живота на Радли, както му се прииска, и да оставя детето наранено и объркано?

— Не, ала аз…

— Ти искаш той да държи на него, а той не държи. — Макар че ръцете й останаха в неговите, Мич почувства промяната. — Ти се отдръпваш от мен.

Бе вярно. Тя можеше да съжалява за това, но не можеше да го спре.

— Не искам да се отдръпвам.

— Ала го правиш. — Този път той се дръпна. — Достатъчно ти беше едно позвъняване.

— Мич, моля те, опитай се да разбереш.

— През цялото време се опитвам да разбера. — В гласа му прозвуча тон, който не бе чувала преди. — Този човек те е оставил и те е заболяло, но това преди много време е минало.

— Въпросът не е в болката — подзе Хестър и прокара ръка през косите си. — Или може би донякъде. Не искам отново да преживявам това, страха, празнотата. Аз го обичах. Ти трябва да разбереш, че може би съм била млада и глупава, ала го обичах.

— Винаги съм го разбирал — отговори той, въпреки че не му беше приятно да го чуе. — Жена като теб не дава лесно обещания.

— Така е. Когато давам обещания, аз имам намерението да ги изпълнявам. — Тя взе отново кафето, като хвана с две ръце чашата, за да ги стопли. — Не мога да ти опиша колко много исках да запазя брака си, колко се опитвах. Когато се омъжих за Алън, се отказах от част от себе си. Той ми каза, че ще се преселим в Ню Йорк, ще правим големи неща, и аз тръгнах. Да напусна дома си, семейството си, приятелите си бе най-ужасяващото нещо, което някога бях правила, но аз тръгнах, защото Алън го искаше. Почти всичко, което правех по време на нашия брак, го правех, защото той го искаше. И защото беше по-лесно да се съгласявам, отколкото да отказвам. Просто изградих живота си около неговия. После, на двадесетгодишна възраст, открих, че изобщо нямам живот.

— Затова си създала нов живот, за себе си и за Радли. Това е нещо, с което трябва да се гордееш.

— Гордея се. Отне ми осем години, осем години, за да почувствам, че отново съм стъпила на здрава почва. И сега се появяваш ти.

— Сега се появявам аз — повтори бавно Мич, без да сваля поглед от нея. — И ти просто не можеш да се освободиш от мисълта, че отново ще издърпам чергата изпод краката ти.

— Не искам отново да бъда същата жена. — Каза го отчаяно, търсейки сама отговорите, които искаше да даде на него. — Жена, която съсредоточава всичките си желания и цели около някой друг. Ако този път се озова сама, не съм сигурна, че ще мога отново да се изправя.

— Чуй се. Ти предпочиташ да останеш сама, вместо да поемеш риска нещата да не се получат пред следващите петдесет години? Погледни ме хубаво, Хестър. Аз не съм Алън Уолис. Не искам от теб да погребеш себе си, за да ме направиш щастлив. Аз обичам жената, която си ти днес и именно с тази жена искам да прекарам живота си.

— Хората се променят, Мич.

— И могат да се променят заедно. — Той пое дълбоко въздух. — Или могат да се променят поотделно. Защо не ми кажеш, когато решиш какво искаш?

Тя отвори вратата, когато Мич тръгна, после отново я затвори. Нямаше право да го повика да се върне.

 

 

Не можеше да се оплаква, мислеше Мич, докато седеше пред новата си клавиатура и си играеше със следващата сцена от своя сценарий. Работата вървеше по-добре, отколкото бе очаквал. И по-бързо. Бе лесно да се потопи в проблемите на Зарк и да остави своите да тлеят.

В момента Зарк чакаше до леглото на Лийла и се молеше тя да оживее след странната катастрофа, която бе оставила красотата й непокътната, ала бе увредила мозъка й. Разбира се, когато се събудеше, тя щеше да бъде непозната. Неговата съпруга от две години щеше да се превърне в най-големия му враг, със съзнание, будно както винаги, но изкривено и зло. Всичките му планове и мечти щяха да бъдат разбити завинаги. Цели галактики щяха да загинат.

— И ти си мислиш, че имаш проблеми? — измърмори Мич. — И при мен не върви по мед и масло.

С присвити очи се вгледа в екрана. Атмосферата бе добра, реши той. Нямаше проблеми да си представи една болнична стая от двадесет и третия век. Не му бе трудно да си представи нещастието на Зарк или лудостта, разкъсваща безсъзнателния мозък на Лийла. Това, което му бе трудно да си представи, бе собствения му живот без Хестър.

— Глупаво е. — Кучето в краката му се прозя в знак на съгласие. — Това, което трябва да направя, е да отида в проклетата банка и да я измъкна. Ще й хареса, нали? — засмя се той, отдръпна се от компютъра и се протегна. — Бих могъл да я моля. — Претегли тази мисъл и не му хареса. — Бих могъл, ала сигурно и двамата ще съжаляваме. Не остава кой знае какво след разумните доводи, а това го опитах. Какво би направил Зарк?

Мич се залюля на пети и затвори очи. Би ли се отдръпнал Зарк, героят и светецът? Би ли се оттеглил любезно Зарк, защитникът на правото и справедливостта? Как пък не! Когато ставаше дума за любов, Зарк бе звяр. Лийла продължаваше да запраща астероиди в лицето му, но той въпреки това бе решен да си я върне.

Хестър поне не се бе опитала да го отрови с нервнопаралитичен газ. Лийла бе опитала и това, и повече, ала Зарк още бе луд по нея.

Мич се загледа в плаката на Зарк, който бе закачил на стената за вдъхновение. В една лодка сме с теб, приятел, но и аз няма да изхвърля греблата. А Хестър ще се озове в бурни води.

Той погледна към часовника на бюрото си, ала си спомни, че преди два дни беше спрял. Бе сигурен, че ръчният му часовник бе отишъл на пране в джоба на панталоните му. Но искаше да разбере колко време има, преди Хестър да трябва да се върне вкъщи, затова отиде в хола. Там на масата имаше стар настолен часовник, който Мич толкова обичаше, че се сещаше да навива. Едва го погледна, и чу Радли на вратата.

— Съвсем навреме — съобщи Мич, като отвори. — Студено ли е? — Прокара ръка по бузата му с привичен вече жест. — Нула градуса.

— Слънчево е — каза Радли и свали раницата си.

— Каниш се за разходка в парка, а? — Мич го изчака да преметне старателно якето си на облегалката на един фотьойл. — Може и да го понеса, след като се подкрепя. Госпожа Яблански от съседния апартамент е направила сладки. Тя ме съжалява, задето никой не ми готви топла храна, така че задигнах десетина.

— Какви?

— С фъстъчено масло.

— Добре. — Радли вече се бе запътил към кухнята. Той харесваше масата от махагон с опушено стъкло, която Мич бе сложил до стената. Най-вече защото Мич нямаше нищо против, ако по стъклото оставаха отпечатъци от пръсти. — Трябва да пишем тъпа тема за щатите — оплака се с пълна уста. — На мен ми се падна Роуд Айлънд. Това е най-малкият щат. Аз исках Тексас.

— Роуд Айлънд — усмихна се Мич. — Толкова ли е лошо?

— Никой не го иска. В Тексас си имат Аламо и какво ли не.

— Е, може би мога да ти помогна. Аз съм роден в Роуд Айлънд.

— В Роуд Айлънд? Честно? — Миниатюрният щат придоби нов интерес.

— А-ха. Колко време имаш?

— Месец и половина — сви рамене Радли и посегна за нова курабийка. — Трябва да направим и рисунки, което няма страшно, ама трябва да пишем за разни глупости като промишленост и полезни изкопаеми. Ти защо си се преместил?

Мич помисли да мине с някаква шега, после реши да последва примера на Хестър и да бъде честен с момчето.

— Не се разбирах много с родителите си. Сега сме по-добри приятели.

— Понякога хората заминават и не се връщат. — Радли го каза толкова естествено, че Мич му отговори по същия начин:

— Знам.

— Едно време се страхувах, че мама ще замине. Обаче тя не замина.

— Тя те обича. — Мич го погали по главата.

— Ти ще се ожениш ли за нея?

Мич спря насред крачка.

— Ами аз… — А сега какво? — Мислил съм за това. — Странно нервен, стана да стопли кафето си. — Всъщност, доста съм мислил. Ти как ще се чувстваш, ако се оженя за нея?

— През цялото време с нас ли ще живееш?

— Това е идеята. — Той си наля кафе и отново седна до Радли. — Това ще ти пречи ли?

Радли го погледна с потъмнели и внезапно неразгадаеми очи.

— Майката на един мой приятел, Кевин, се ожени отново и Кевин казва, че оттогава доведеният му баща вече не му е приятел.

— Мислиш ли, че ако аз се оженя за майка ти, вече няма да съм ти приятел? — Мич хвана брадичката му. — Аз съм ти приятел не заради майка ти, а заради самия теб. Мога да ти обещая, че когато ти стана доведен баща, това няма да се промени.

— Ти няма да ми бъдеш доведен баща. Не искам такъв. — Брадичката на Радли затрепери в ръката му. — Искам истински. Истинските не си отиват.

Мич пъхна ръце под мишниците му и го вдигна в скута си.

— Прав си. Истинските не си отиват. — Казано от невинно дете, помисли той и го прегърна. — Знаеш ли, нямам много опит като баща. Ще ми се сърдиш ли, ако от време на време объркам нещо?

Радли поклати глава и се сгуши в него.

— Може ли да кажем на мама?

— Мич успя да се засмее.

— Да, добра идея. Вземи си палтото, сержант, отиваме на много важна задача.

 

 

Хестър бе затънала до шия в цифри. По някаква причина й беше много трудно да събере две и две. Това, тя знаеше, бе сигурен признак за тревога. Прелистваше папките, изчисляваше и оценяваше, после ги затваряше без никакво чувство.

Той е виновен, каза си Хестър. Мич бе причината само да преминава през движенията и да мисли как през следващите двадесет години ден след ден ще преминава през същите движения. Той я бе накарал да се занимава с болката и гнева, които се бе опитала да погребе. Мич я бе накарал да иска това, което някога се бе заклела никога повече да не иска.

А сега какво? Тя опря лакти на купчината от папки и се вторачи в празното пространство. Беше влюбена, по-дълбоко влюбена, отколкото някога бе била. Мъжът, в когото бе влюбена, бе вълнуващ, мил и отговорен и й предлагаше едно ново начало.

Точно от това се страхуваше, призна си Хестър. Точно от това непрекъснато се опитваше да избяга. Досега не бе напълно разбрала, че всъщност през всичките тези години бе обвинявала себе си, не Алън. Бе приемала разпадането на брака си като своя грешка, като личен провал. Вместо да рискува отново да се провали, сега обръщаше гръб на първата си истинска надежда.

Каза, че е заради Радли, ала това бе само отчасти вярно. Точно както разводът бе неин личен провал, така и пълното обвързване с Мич си бе неин личен страх.

Той бе прав, каза си тя. Бе прав за толкова много неща. Сегашната Хестър не беше същата жена, която бе обичала Алън Уолис и се бе оженила за него. Не бе дори същата жена, която се бе борила с живота, когато се озова сама с малко дете.

Кога щеше да престане да се самонаказва? Сега, реши тя и хвана телефона. Веднага. Ръката й, която набираше номера на Мич, бе спокойна, но сърцето не. Прехапа устни, докато слушаше как телефонът отсреща продължава да звъни.

— Ох, Мич, никога ли няма да улучим момента? — Затвори с обещанието, че няма да губи кураж. След един час щеше да си отиде у дома и да му каже, че бе готова за това ново начало.

Телефонът иззвъня и Хестър отново вдигна слушалката.

— Да, Кей?

— Госпожо Уолис, един човек иска да се срещне с вас във връзка с един заем.

Хестър се намръщи и провери в календара си.

— Нямам записано нищо.

— Мисля, че ще можете да го вместите.

— Добре, ала ми позвъни след десет минути. Трябва да разчистя някои неща, преди да тръгна.

— Да, госпожо.

Тя пооправи бюрото си и тъкмо се готвеше да стане, когато в стаята влезе Мич.

— Мич? Аз точно… Какво правиш тук? Рад?

— Те с Тас чакат във фоайето.

— Кей каза, че някой иска да се срещне с мен.

— Това съм аз. — Той пристъпи към бюрото и остави на него едно куфарче.

Тя понечи да докосне ръката му, но лицето му изглеждаше толкова решително.

— Мич, не е имало нужда да казваш, че идваш да кандидатстваш за заем.

— Точно за това съм дошъл.

Хестър се усмихна и се облегна назад.

— Не ставай глупав.

— Госпожо Уолис, нали вие сте инспекторът по заемите в тази банка?

— Мич, наистина, това не е необходимо.

— Не ми се иска да казвам на Роузън, че си ме изпратила при някой ваш съперник. — Той отвори куфарчето. — Донесъл съм финансовата информация, която е необходима в такива случаи. Предполагам, че имаш съответните формуляри за ипотека.

— Разбира се, но…

— Защо тогава не ми дадеш една?

— Добре. — Ако Мич искаше да играе такава игра, тя щеше да му направи това удоволствие. — Значи имаш желание да предложиш ипотека. За инвестиционни цели ли ще купуваш недвижима собственост, за отдаване под наем или за бизнес?

— Не, за чисто лични нужди.

— Разбирам. Имаш ли договор за покупка?

— Ето го. — Достави му удоволствие да види как устата й увисна отворена.

Хестър взе листа от него и внимателно го прочете.

— Това е истинско.

— Разбира се, че е истинско. Преди две седмици предложих цена. — Почеса се по брадата, сякаш премисляше. — Да, това беше в деня, когато трябваше да пропусна задушеното. Не си ми го предлагала пак.

— Ти си купил къща? — Хестър отново прегледа документите. — В Кънектикът?

— Те приеха моето предложение. Документите току-що пристигнаха. Предполагам, че банката ще иска да направи своя собствена оценка. За това се плаща, нали?

— Какво? О, да, ще попълня формуляра.

— Прекрасно. Междувременно аз съм донесъл някои снимки и чертежи. — Извади ги от куфарчето и ги сложи на бюрото. — Може би ще искаш да ги погледнеш.

— Не разбирам.

— Може би ще започнеш да разбираш, ако погледнеш снимките.

Тя ги вдигна и се вгледа в къщата на своите мечти. Беше голяма и просторна, с веранди от всички страни и с високи, големи прозорци. Покривът и вечнозелените растения до стълбите бяха покрити със сняг.

— Има и две стопански постройки, които не се виждат. Обор, кокошарник, в момента и двете празни. Всичко е около двадесет декара, с гора и река. Брокерът твърди, че има доста риба. Покривът има нужда от някои ремонти и улуците трябва да се сменят, а вътре е добре да се пребоядиса или да се сменят тапетите и да се позатегне водопровода. Ала иначе къщата е в добро състояние. — Докато говореше, я наблюдаваше. Хестър не вдигаше очи към него, а продължаваше да гледа като хипнотизирана снимките. — Издържала е сто и петдесет години, предполагам, че ще издържи още малко.

— Прекрасна е. — В очите й запариха сълзи, но тя ги преглътна. — Наистина е прекрасна.

— Това от гледна точка на банката ли го казваш?

Хестър поклати глава. Нямаше да й помогне. И не би трябвало. Тя вече бе направила нещата достатъчно трудни и за двамата.

— Не знаех, че мислиш да се местиш. Ами работата ти?

— Мога да си разположа чертожната дъска в Кънетикът точно толкова лесно, както и тук. Не е далеч, а и аз не прекарвам кой знае колко време в офиса.

— Това е вярно. — Хестър взе една писалка, ала вместо да попълни необходимата информация, само я завъртя в ръце.

— Казаха ми, че в града има банка. Нищо от ранга на „Нешънъл тръст“, просто една малка независима банка. Струва ми се, че човек с опит би могъл да получи добра длъжност там.

— Винаги съм предпочитала малките банки. — В гърлото й бе заседнала буца, която трябваше да преглътне. — Малките градове.

— Имат и две добри училища. Началното училище е близо до една ферма. Чух, че понякога кравите минават през оградата и влизат в училищния двор.

— Изглежда всичко си проверил.

— Така мисля.

Тя погледна отново към снимките и се запита как бе могъл той да намери това, което винаги бе искала, и как бе могла да е толкова щастлива, че Мич така се грижи за нея.

— За мен ли правиш това?

— Не. — Той изчака, докато Хестър го погледна. — Правя го за нас.

Очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Аз не те заслужавам.

— Знам. — Хвана я за ръце и я вдигна. — И би била много глупава, ако се откажеш от такава добра сделка.

— Не искам да мисля, че съм глупава. — Тя издърпа ръцете си, заобиколи бюрото и дойде при него. — Трябва да ти кажа нещо, но искам първо да ме целунеш.

— Така ли давате тук кредити? — Хвана я за реверите и я придърпа към себе си. — Ще трябва да се оплача от вас, госпожо Уолис. По-късно.

Затвори устните си върху нейните и почувства себеотдаването, силата и приемането. С тих стон на удоволствие плъзна ръце към лицето й и усети как устните й трепнаха в усмивка.

— Означава ли това, че ще получа заема?

— След минутка ще говорим по работа. — Остана още малко притисната към него, после се отдръпна. — Преди да дойдеш, седях тук. Всъщност, седях тук вече два дни и нищо не можех да свърша, защото мислех за теб.

— Продължавай, струва ми се, че тази история ще ми хареса.

— Когато не мислех за теб, мислех за себе си. През последните десет години полагах големи усилия да не мисля за себе си, така че не беше лесно. — Задържа ръцете му, ала отстъпи още една крачка назад. — Осъзнах, че онова, което се случи с Алън и мен, е трябвало да се случи. Ако бях по-умна или по-силна, щях много отдавна да призная, че онова, което го е имало между нас, е можело да бъде само временно. Може би ако не си бе тръгнал така… — Замълча и тръсна глава. — Сега няма значение. До това трябваше да стигна, че просто няма значение. Мич, аз не искам да преживея остатъка от живота си в чудене дали между нас с теб би се получило. Бих предпочела да прекарам остатъка от живота си, като се опитвам да го накарам да се получи. Преди ти днес да дойдеш с всичките тези неща, аз бях решила да те питам дали все още искаш да се ожениш за мен.

— Отговорът е да, с две условия.

Хестър вече бе протегнала ръце да влезе в прегръдките му, но се отдръпна.

— Какви условия?

— Е, ти си банкер, знаеш какво значи условия.

— Да, ала не гледам това като на договор.

— По-добре ме чуй, защото е голям договор. — Плъзна ръце нагоре по раменете й, после ги отпусна. — Искам да бъда баща на Рад.

— Ако се оженим, ще бъдеш.

— Доколкото знам, в този случай се казва доведен баща. Ние с Рад се разбрахме, че не сме съгласни с това.

— Разбрали сте се? — попита тя предпазливо, отново нащрек. — Обсъждал си това с Рад?

— Да, обсъждах го с Рад. Той повдигна въпроса, но аз и без това исках да говоря с него. Днес следобед ме попита дали ще се оженя за теб. Искаше ли да го излъжа?

— Не. — Хестър замълча за момент и поклати глава: — Не, разбира се, че не. Какво каза той?

— Най-вече искаше да знае дали ще остана негов приятел, защото е чувал, че понякога доведените бащи се променят, щом прекрачат прага. След като преодоляхме това препятствие, ми каза, че не иска да му бъда доведен баща.

— Ох, Мич… — Тя се отпусна на ръба на бюрото.

— Той иска истински баща, Хестър, защото истинските бащи не си отиват.

Очите й бавно потъмняха и тя ги затвори.

— Разбирам…

— Доколкото виждам, ти ще трябва да вземеш още едно решение. Ще ми позволиш ли да го осиновя? — Хестър изненадано отвори очи. — Ти си решила да споделиш себе си с мен. Искам да знам дали ще споделиш и Рад, изцяло. Не виждам проблем да му бъда баща емоционално. Искам просто да знаеш, че държа да бъда и официално. Не вярвам да има някакъв проблем с бившия ти съпруг.

— Не, сигурна съм, че няма да има.

— Едва ли ще има проблем и с Рад. И така, има ли проблем с теб?

Тя се изправи и направи няколко крачки.

— Не знам какво да ти кажа. Не ми идват наум нужните думи.

— Избери някакви.

Хестър се обърна и въздъхна дълбоко.

— Сигурно най-доброто, което мога да измисля, е, че Радли ще си има страхотен баща, във всяко отношение. И аз много, много те обичам.

— Тези ще свършат работа. — Мич с облекчение я привлече към себе си. — Прекрасно ще свършат работа. — Отново я целуна, бързо и нетърпеливо. Когато ръцете му се обвиха около нея, тя се засмя. — Значи ли това, че ще одобриш заема?

— Извинявай, ала ще трябва да ти откажа.

— Какво?!

— Бих одобрила обаче съвместна молба от теб и твоята съпруга. — Обхвана с две ръце лицето му. — Наша къща, наши задължения.

— С тези условия мога да преживея… — Той докосна устните й със своите. — Следващите стотина години. — Бързо я завъртя. — Да отидем да кажем на Рад. — Тръгнаха ръка за ръка към вратата. — Кажи, Хестър, какво мислиш за меден месец в Дисниленд?

Тя се засмя и мина с него през вратата.

— Би ми харесало. Страхотно би ми харесало.