Нора Робъртс
Героят на Радли (11)

Единадесета глава

Мич не бе сигурен, че не постига по-скоро зло, отколкото добро, като се отдръпва за няколко дни от Хестър, ала той самият имаше нужда от време. Не бе в характера му да обмисля и анализира, а да чувства и да действа. Никога обаче не бе чувствал толкова силно, нито бе действал толкова необмислено.

Когато това бе възможно, се заравяше в работата и във фантазиите, които можеше да управлява. Когато това не бе възможно, стоеше сам в апартамента си със старите филми по телевизията или гърмящата от стереото музика. Продължаваше да работи по сценария, който не знаеше дали ще може да напише, с надеждата, че това предизвикателство би го спряло да не се качи два етажа по-нагоре и да настоява Хестър Уолис да дойде на себе си.

Тя го искаше и в същото време не го искаше. Разтваряше се пред него и в същото време пазеше най-съкровената си част затворена. Доверяваше му се и все пак не вярваше достатъчно в него, за да сподели живота си с него. „Ти си всичко, което имам, Рад.“ И всичко, което искаше? Мич бе принуден да си зададе този въпрос. Как можеше такава умна, всеотдайна жена да обрече остатъка от живота си на една грешка, която бе направила преди повече от десет години?

Безпомощността го вбесяваше. Дори когато бе стигнал до дъното в Ню Орлийнс, не се бе чувствал безпомощен. Бе се изправил пред ограниченията, бе ги приел и бе насочил таланта си в друга посока. Бе ли дошло времето да се изправи пред ограниченията с Хестър?

Часове наред мислеше за това, разглеждаше компромиси и после ги отхвърляше. Можеше ли да направи както тя искаше и да остави нещата такива, каквито бяха? Щяха да бъдат любовници, без обещания помежду си и без разговори за бъдещето. Можеха да имат отношения, стига и дума да не ставаше за някакво постоянство или обвързаност. Не, не можеше да направи както тя искаше. Сега, когато бе намерил единствената жена, която бе искал в живота си, не можеше да я приеме половинчато.

За него бе нещо като шок да открие, че бе такъв привърженик на брака. Не можеше да каже, че бе виждал много бракове, сключени в небесата. Родителите му добре си подхождаха — едни и същи вкусове, една и съща класа, едни и същи възгледи — но не си спомняше някога да бе виждал някаква страст между тях. Симпатия и лоялност — да, и обединен фронт срещу амбициите на сина им, ала им липсваше искрата, без която няма вълнение.

Питаше се дали това, което изпитваше към Хестър, бе само страст, но вече знаеше отговора. Дори когато седеше сам, можеше да си ги представи след двадесет години, седнали на терасата, която тя бе описала. Виждаше ги как остаряват заедно, с общи спомени и традиции.

Нямаше да загуби това. Колкото и време да му отнемеше, колкото и стени да трябваше да разбие, нямаше да го загуби.

Той прокара ръка през косата си и нарами кашоните, които трябваше да качи горе.

Хестър се страхуваше, че Мич няма да дойде. В него имаше някаква промяна от вечерта, когато ходиха на Таймс Скуеър. По телефона звучеше странно отчужден и макар че неведнъж го бе канила, винаги намираше някакво извинение.

Губеше го. Наля пунша в картонените чаши и си напомни, че винаги бе знаела, че това бе само временно. Той имаше правото да живее собствения си живот, да прави каквото си иска. Едва ли можеше да очаква от него да приема дистанцията, която тя трябваше да наложи между тях, или да разбере, че заради Радли и работата си не можеше да му отделя достатъчно време и внимание. Всичко, за което можеше да се надява, бе да си останат приятели.

О, Господи, липсваше й. Липсваше й като човек, с когото можеше да си говори, да се смее, дори да се опре на него — макар че можеше да си позволи да се опре само малко. Хестър остави каната на масата и дълбоко пое въздух. Не можеше да има значение, не можеше сега да позволи да има значение. В другата стая се бяха събрали десет шумни и възбудени момчета. Тя отговаряше за тях, напомни си Хестър. Не можеше да стои тук и да се отдава на съжаления, когато си имаше задължения.

Докато носеше таблата с напитките в хола, две момчета се стрелнаха край нея, три други се боричкаха на пода, докато останалите надвикваха грамофона. Тя вече бе забелязала, че един от новите приятели на Радли имаше сребърна обица и говореше за момичетата като познавач. Хестър остави таблата на масата и бързо погледна към тавана. „Дай ми още няколко години комикси и строители. Моля те, просто още не съм готова за другото.“

— Почивка за напитки — обяви на глас. — Майкъл, защо не пуснеш Ърни от този ключ и да пийнеш малко пунш? Рад, остави котенцето. Ако много го мачкаш, няма да порасне.

Радли неохотно остави малкото пухкаво черно-бяло топче в кошницата.

— Много е готин. Него най-много го харесвам. — Грабна от таблата една чаша, докато още няколко ръце се спуснаха. — И часовника си харесвам. — Протегна ръка и натисна копчето, което включваше серията миниатюрни видеоигри.

— Само гледай да не си играеш с него, когато трябва да внимаваш в училище.

Няколко момчета изръмжаха и го смушкаха с лакти. Хестър почти бе успяла да ги убеди да седнат да играят на някаква по-кротка игра, когато на вратата се почука.

— Аз ще отворя! — скочи Радли. Той имаше още едно желание за рождения си ден. Когато отвори вратата, то се сбъдна. — Мич! Знаех си, че ще дойдеш. Мама каза, че сигурно си много зает, обаче аз знаех, че ще дойдеш. Имам си котенце. Нарекох го Зарк. Искаш ли да го видиш?

— Веднага щом се отърва от някои от тези кашони. — Дори добре тренирани ръце като неговите вече започваха да чувстват тежестта. Той остави кашоните на дивана, обърна се и веднага Зарк бе напъхан в ръцете му. Мич го погали и котенцето замърка и изви гръб. — Страхотен е. Ще трябва да го заведем долу и да го запознаем с Тас.

— Тас няма ли да го изяде?

— Сигурно се шегуваш. — Той пъхна котенцето под мишницата си и погледна към Хестър. — Здрасти.

— Здрасти. — Беше небръснат, имаше дупка на пуловера и изглеждаше чудесно. — Страхувахме се, че няма да успееш да дойдеш.

— Казах, че ще дойда. — Мич лениво погали котето между ушичките. — Аз си изпълнявам обещанията.

— Получих и часовник. — Радли протегна ръка. — Казва времето и датата и всякакви такива работи, после можеш да играеш на „Пусни бомбата“ и „Схватка“.

— О, „Пусни бомбата“? — Мич седна на облегалката на фотьойла да види как Радли накара малките точки да се въртят. — Вече няма да скучаеш, докато пътуваш дълго в метрото.

— Или в чакалнята на зъболекаря. Искаш ли да поиграеш?

— После. Извинявай, че закъснях. Забавиха ме в магазина.

— Няма нищо. Още не сме нарязали тортата, щото исках да те почакаме. С шоколад е.

— Велико. Няма ли да попиташ какъв ти е подаръкът?

— Не бива да питам. — Той хвърли един поглед към майка си, която бе заета да пази приятелите му да не започнат отново да се боричкат. — Наистина ли си ми донесъл нещо?

— Ами! — Мич се засмя на изражението му и му разроши косата. — Разбира се, че съм ти донесъл. Там е, на дивана.

— Коя кутия?

— Всичките.

Очите на Радли станаха големи като палачинки.

— Всичките?!

— Ами те вървят заедно. Защо не отвориш първо този кашон?

Поради липса на време и хартия, Мич не бе опаковал кутиите. Успя да се сети само да залепи по една лента върху името и модела, ала купуването на подаръци за малки момченца бе ново преживяване за него и се оказа, че му доставя огромно удоволствие. Радли започна да отваря тежкия кашон с помощта на някои от по-любопитните си приятели.

— Леле, компютър! — Джош протегна шия над рамото на Радли. — Робърт Сойър има същия. На него можеш да играеш всякакви неща.

— Компютър… — Радли зяпна изненадано отворената кутия, после се обърна към Мич. — За мен ли е, наистина? Все за мен?

— Разбира се, че е все за теб. Това е подарък. Надявам се, че понякога ще ме пускаш да си поиграя.

— Винаги можеш да си играеш, винаги, когато искаш. — Радли обви ръце около врата на Мич, забравил, че трябва да се срамува, че приятелите му го гледат. — Благодаря. Можем ли веднага да го включим?

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ.

— Рад, първо трябва да разчистиш бюрото в твоята стая. Почакайте — добави Хестър, когато вихрушка от млади тела се понесе натам. — Това не значи всичко да се хвърли на пода, нали? Направете го както трябва, а ние с Мич ще донесем нещата.

Те излетяха с бойни викове, които я предупреждаваха, че известно време ще намира изненади под леглото на Радли и под килима. По-късно щеше да се тревожи за това. Сега прекоси стаята и застана до Мич.

— Това е ужасно щедро от твоя страна.

— Той е умен. Такова умно дете заслужава да има компютър.

— Да. — Тя погледна към още неотворените кашони. Там трябваше да има монитор, дискови устройства, софтуер. — Отдавна искам да му купя, но все не успявам.

— Не го казах като критика.

— Знам. — Хестър нервно прехапа устни. — Знам също, че не е време да говорим и че трябва да говорим. Ала преди да отнесем това на Рад, искам да ти кажа колко се радвам, че си тук.

— Тук е мястото, където искам да бъда. — Погали я с пръст по брадичката. — Ще трябва да започнеш да го вярваш.

Тя хвана ръката му, обърна я и скри устни в дланта му.

— Може и да ти мине желанието, след като прекараш следващия час с десет петокласника. — Усмихна се, защото от стаята на Радли долетя първият трясък. Хестър пое дълбоко въздух и вдигна един кашон. — Включваме ли се в битката?

 

 

Свърши. Последният гостенин бе измъкнат от родителите си. Над хола се спусна странна и прекрасна тишина. Хестър се бе отпуснала на един фотьойл с полузатворени очи, а Мич лежеше на дивана с напълно затворени. В тишината от време на време се чуваше щракането на новия компютър на Радли и мяукането на Зарк, който лежеше в скута му. Тя въздъхна доволно и огледа хола.

Бе в пълна разруха. Навсякъде бяха разпилени картонени чаши и чинии. По купите имаше остатъци от чипс, голяма част от които бяха стъпкани по килима. Парчета опаковъчна хартия се търкаляха край играчките, които момчетата бяха решили, че заслужават внимание. Не й се мислеше на какво прилича кухнята.

Мич отвори едно око и я погледна.

— Победихме ли?

— Абсолютно. — Хестър неохотно се надигна. — Беше бляскава победа. Искаш ли възглавница?

— Не. — Той я хвана за ръката и я придърпа върху себе си.

— Мич, Радли…

— Играе с компютъра си — довърши Мич и захапа долната й устна. — Обзалагам се, че преди да свърши, ще се предаде и ще качи част от образователния софтуер.

— Много умно си постъпил, че си ги смесил.

— Аз съм много умен. — Той я намести на рамото си. — Освен това реших, че ще те спечеля с практичността на компютъра, а пък ние с Радли ще можем да си играем игри.

— Изненадвам се, че ти самият нямаш компютър.

— Всъщност… Това ми се стори толкова добра идея, че когато отидох да купувам за Радли, взех два. За да уравновеся домакинските си разходи — добави Мич, когато Хестър го погледна. — И да осъвременя системата си за подреждане на папките.

— Ти нямаш система за подреждане на папки.

— Ето, виждаш ли? — Той опря буза на косите й. — Хестър, знаеш ли кой е един от десетте най-големи дара на цивилизацията?

— Микровълновата печка.

— Следобедната дрямка. Страхотен диван имаш.

— Трябва да се претапицира.

— Това не се вижда, когато лежиш на него. — Мич пъхна ръка под кръста й. — Дремни за малко с мен.

— Наистина трябва да разчистя. — Но се оказа, че бе много лесно да затвори очи.

— Защо? Гости ли чакаш?

— Не. Ала ти не трябва ли да слезеш долу и да изведеш Тас на разходка?

— Бутнах на Ърни два долара да го разходи.

Тя се сгуши в рамото му.

— Много си умен.

— Това се опитвах да ти кажа.

— Още дори не съм помислила за вечеря — промърмори Хестър, като се унасяше.

— Да ядат пасти.

С тих смях тя заспа до него.

Малко по-късно Радли влезе в стаята с котенцето на ръце. Искаше да им каже за последния си резултат. Спря се до дивана, почеса котето зад ушите и замислено се вгледа в майка си и Мич. Понякога, когато бе сънувал нещо лошо или не се чувстваше много добре, майка му спеше с него. От това винаги му ставаше по-добре. Може би на майка му й ставаше по-добре, като спеше с Мич.

Чудеше се дали Мич обича майка му. Стомахът му странно се свиваше, като си помислеше за това. Искаше Мич да остане с тях и да бъде негов приятел. Ако се оженеха, щеше ли това да значи, че Мич ще си отиде? Трябваше да попита, реши Радли. Майка му винаги му казваше истината. Премести котенцето в едната си ръка, взе купата с чипс и я отнесе в стаята си.

 

 

Когато се събуди, бе почти тъмно. Хестър отвори очи и погледна право в очите на Мич. Премигна и се помъчи да се ориентира. После той я целуна и тя си спомни всичко.

— Трябва да сме спали един час — измърмори Хестър.

— По-скоро два. Как се чувстваш?

— Замаяна. Винаги съм замаяна, ако спя през деня. — Тя опъна рамене и чу как Радли се смее в стаята си. — Сигурно още е на онзи компютър. Мисля, че никога не е бил по-щастлив.

— А ти? Щастлива ли си?

— Да. — Хестър обрисува устните му с пръст. — Щастлива съм.

— Ако си замаяна и щастлива, това може да е идеалният момент отново да те помоля да се омъжиш за мен.

— Мич…

— Не? Добре, ще чакам, докато успея да те напия. Остана ли нещо от онази торта?

— Малко. Не се ли сърдиш?

Той разреса косата си с пръсти и седна.

— За какво?

Тя опря ръце на раменете му и облегна буза до неговата.

— Извинявай, че не мога да ти дам това, което искаш.

Мич обви здраво ръце около нея, после с усилие я пусна.

— Добре. Това означава, че скоро ще размислиш. Искам сватба с пръстени.

— Мич!

— Какво?

Хестър се отдръпна и понеже не вярваше на усмивката му, поклати глава:

— Нищо. Мисля, че е по-добре нищо да не казвам. Иди си вземи торта. Аз ще започна да разчиствам тук.

Той огледа стаята, която според неговите стандарти изглеждаше в доста добра форма.

— Наистина ли искаш да оправиш тази вечер?

— Нали не очакваш да оставя тази бъркотия до сутринта? — започна тя и се спря. — Все едно, че нищо не съм казала, бях забравила с кого говоря.

Мич подозрително присви очи:

— Да не ме обвиняваш, че съм немарлив?

— Ни най-малко. Сигурно има нещо в това, да живееш във вехтошарница, в която събираш стара хартия. Това си просто ти. — Хестър започна да събира картонените чинии. — Може би е защото като малък си имал гувернантки.

— Всъщност е защото никога не съм можел да разхвърлям стаята си. Майка ми не понасяше безпорядък. — А той винаги го бе харесвал, помисли Мич. Но му бе приятно да гледа как Хестър подрежда. — За десетия ми рожден ден тя нае един фокусник. Ние седяхме на малки сгъваеми столове, момчетата с костюми, а момичетата с муселинени рокли, и гледахме представлението. После ни сервираха лек обед на терасата. Наоколо имаше достатъчно слуги, така че когато свърши, нямаше и една троха. Предполагам, че сега си наваксвам.

— Може би малко. — Хестър го целуна по двете бузи. Какъв странен човек, помисли тя, толкова спокоен и лек характер от една страна, толкова преследван от духове от друга. Хестър силно вярваше, че детството влияе върху зрялата възраст, чак до старостта. Силата на това вярване я караше толкова да се старае да направи най-доброто за Радли. — Ти имаш правото на своя прах и хаос, Мич. Не позволявай на никой да ти го отнеме.

Той в отговор я целуна по бузата.

— А ти сигурно имаш правото на своя ред. Къде ти е прахосмукачката?

Тя се отдръпна и вдигна вежди:

— Знаеш ли какво е това?

— Умно, много умно. — Мич я ощипа силно по ребрата. Хестър изпищя и отскочи назад. — А, имаш гъдел, така ли?

— Престани — предупреди го тя и вдигна пред себе си като щит купчината чинии.

— Ела тук. — Той се приведе като борец.

— Предупреждавам те. — Хестър отстъпи назад. — Ставам бясна.

— Обещаваш ли? — Мич скочи и я сграбчи през кръста. Тя вдигна ръце. Чиниите с остатъци от торта и сладолед го улучиха право в лицето. — Господи! — Хестър избухна в смях и падна назад във фотьойла. Отвори уста да каже нещо, ала излезе отново смях.

Той много бавно прокара ръка по бузата си и огледа шоколада по пръстите си. Тя отново се заля от смях и безпомощно отпусна ръце.

— Какво става? — Радли влезе в стаята и погледна към майка си, която не можеше да направи нищо, освен да посочи. После премести поглед към Мич. — Леле! — Завъртя очи и прихна. — Малката сестричка на Майк така си цапа цялото лице с храна. Още няма две години.

Всички усилия на Хестър да се овладее пропаднаха. Като се задавяше от смях, тя придърпа Радли към себе си.

— Стана… Стана случайно — успя да произнесе и отново прихна.

— Това беше подло нападение — възрази Мич. — И заслужава незабавно възмездие.

— Ох, моля ти се. — Хестър вдигна ръка, защото знаеше, че бе прекалено слаба да се защити. — Извинявай. Честна дума, това беше просто рефлекс.

— Това също. — Той се приближи и макар тя да се криеше зад Радли, просто притисна кикотещото се момче между двамата. После започна да я целува, по устните, по носа, по бузите, докато Хестър се дърпаше, смееше се и се бореше. Когато Мич свърши, бе прехвърлил задоволително количество шоколад на нейното лице. Радли хвърли един поглед към майка си и се срути от смях на пода.

— Маниак — обвини тя Мич и изтри с опакото на ръката шоколада от брадичката си.

— Много си красива в шоколад, Хестър.

 

 

Отне им повече от час да оправят всичко. С общо гласуване решиха да изядат една пица, както веднъж преди, после прекараха остатъка от вечерта в изпробване на съкровищата от рождения ден на Радли. Когато той започна да клюма над клавиатурата, Хестър го пренесе в леглото.

— Какъв ден. — Тя остави котенцето в кошницата до леглото на Радли и излезе в коридора.

— Бих казал, че това е един рожден ден, който Рад ще запомни.

— Аз също. — Хестър разтърка схванатия си врат. — Искаш ли малко вино?

— Аз ще го донеса. — Мич я завъртя към хола. — Иди да седнеш.

— Благодаря. — Тя седна на дивана, опъна крака и събу обувките си. Определено бе ден, който щеше да запомни. По някое време през този ден бе разбрала, че може да има и една нощ, която да запомни.

— Заповядай. — Мич й подаде чаша вино и седна до нея на дивана, после я намести да се облегне на него.

— Хубаво — въздъхна Хестър и поднесе виното към устните си.

— Много хубаво. — Той се наведе да я целуне по врата. — Казах ти, че имаш велик диван.

— Понякога забравям какво е човек да се отпусне така. Всичко е готово, Радли е щастлив и спи, утре е неделя и няма нищо спешно, за което да мисля.

— Нямаш ли непреодолимото желание да излезеш на танци или на ресторант?

— Не. — Тя разкърши рамене. — А ти?

— На мен тук ми е добре.

— Тогава остани. — За момент стисна устни. — Остани тази нощ.

Мич замълча. Ръката му, която леко разтриваше врата й, спря, после започна отново, бавно.

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Да. — Хестър пое дълбоко въздух, преди да се обърне да го погледне. — Липсваше ми. Иска ми се да знаех кое е правилно и кое не, кое е най-добро за всички ни, но знам, че ми липсваше. Ще останеш ли?

— Никъде няма да ходя.

Тя доволно се облегна отново на него. Дълго седяха така, в полудрямка, в мълчание, със светещата над тях лампа.

— Още ли работиш върху сценария? — попита накрая Хестър.

— Ъ-хъ. — Можеше да свикне с това, помисли той, много лесно да свикне късно вечер тя да се сгушва в него под приглушената светлина на лампата и да вдъхва аромата на косите й. — Ти беше права. Щях да се мразя, ако не се бях опитал да го напиша. Сигурно просто трябваше да преодолея нервите си.

— Нерви? — Хестър се усмихна през рамо. — Ти?

— Говори се, че понякога и аз имам нерви, когато нещо е или много непознато, или много важно. Бяха се опънали до скъсване първия път, когато правих любов с теб.

Това не само я изненада, а и направи спомена още по-сладък.

— Не си личеше.

— Честна дума. — Мич я погали по бедрото, леко и с непринуденост, която сама по себе си бе много изкусителна. — Страхувах се да не направя грешен ход и да разваля нещо, което е по-важно от всичко друго в моя живот.

— Ти не си правил никакви грешни ходове и ме накара да се чувствам много необикновена.

Когато стана, почувства, че бе най-естествено да му протегне ръка. Загаси лампата и отидоха в спалнята.

Той затвори вратата. Тя оправи леглото. Мич знаеше, че би могло да бъде така всяка нощ, през всичките години, които им оставаха. Хестър бе на ръба да го повярва. Той го знаеше, виждаше го в очите й, когато се приближи към нея. Докато разкопчаваше блузата си, очите й не се откъсваха от неговите.

Съблякоха се мълчаливо, ала въздухът вече бе започнал да пращи. Макар че нервите се бяха успокоили, очакването бе по-нетърпеливо от всякога. Сега знаеха какво могат да си дадат. Легнаха заедно в леглото и се обърнаха един към друг.

Бе толкова естествено — начинът, по който ръцете му се обвиха около нея, за да я привлекат по-близо, начинът, по който телата им се срещнаха. Тя вече познаваше усещането за неговото тяло, твърдостта, силата. Знаеше колко лесно нейното тяло му пасва. Отметна назад глава и все още без да откъсва очи от неговите, му предложи устните си.

Да го целува бе като да се спуска по студена река към разпенена бяла вода.

Когато се притисна към него, Мич простена от удоволствие. Стеснителността все още я имаше, но без задръжки и колебания. Сега имаше само сладост и предлагане.

Бе както всеки път, когато бяха заедно. Ободряващо, потресаващо и естествено. Лекият дъх на вино не бе напълно избледнял на езика й. Той го вкуси, вкуси и нея. Почувства в нея една смелост, която по-рано я нямаше, една нова увереност, която я караше да идва при него със собствените си изисквания и желания.

Сърцето й бе отворено, помисли Мич, когато устните й се спуснаха по врата му. И Хестър бе свободна. Той искаше това заради нея… Заради тях. С нещо като смях се изтърколи върху нея и започна да я побърква.

Тя не можеше да му се насити. Бързо, почти яростно го обхождаше с ръце, с устни. Откъде бе могла да знае, че усещането за мъж може да е толкова хубаво, толкова възбуждащо? Откъде бе могла да знае, че от аромата на кожата му ще й се завие свят и желанията й ще се изострят? Самото й име, прошепнато от неговите устни, я възбуждаше.

Вплетени един в друг, те се премятаха по чаршафите, заплетоха се в одеялото и го изритаха, защото нуждата от сгряване отдавна бе минала. Мич се движеше бързо като нея, откриваше нови тайни, с които я измъчваше и й доставяше удоволствие. Хестър го чу как задъхано мълви името й, когато тя обсипа с целувки гърдите му. Усети как тялото му се напрегна и изви, когато плъзна ръцете си по-надолу.

Може би тази сила винаги бе била в нея, ала Хестър бе сигурна, че се бе родила тази нощ. Силата да възбуди един мъж отвъд цивилизованото и може би отвъд разумното. Разумно или не, тя ликуваше от тази сила, когато Мич я улови под себе си и даде воля на желанията си.

Устните му бяха горещи и алчни. В главата й се въртяха желания, обещания, молби, но не можеше да говори. Дори дъх не можеше да си поеме, докато той я издигаше все по-високо и по-високо. Притискаше го здраво към себе си, сякаш бе спасителен пояс в разбушувано море.

После и двамата потънаха.