Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (21)

Глава 21

— Защото „жената няма власт над собственото си тяло, а мъжът й, и невярващата жена се опрощава от мъжа си. Иначе децата ви щяха да са омърсени, но сега са праведни.“

Лили затвори очи и се опита да се настрои по-скоро към приятния, театрален ритъм на превъзходния глас на преподобния Соумс, отколкото към суровите слова на свети Павел. Добър, извисяващ се, тържествен, благопожелателен, гласът изпълваше всеки инч от огромната зала с извисени тавани опразнена, от каквато и да е мебелировка, за да побере осемдесетте гости на венчавката, наблъскани между богато украсените с фрески стени. Лицата им се виждаха на Лили бледи безплътни, с размити очертания, върху които само очите втренчваха взор върху нея. Беше благодарна за тънкото като паяжина було върху главата си, защото ако присъстващите можеха да видят ясно лицето под него, сигурно биха се изумили.

То бе уплашило съпругата на Соумс преди няколко минути, когато бе дошла в стаята на Лили да й каже, че вече е време.

— Миличка, но ти си болна! — После: — О, небеса! Роджър няма да иска да отложи церемонията — бе избъбрила тя като потриваше нервно ръце. Лили се застави да събере цялата си сила, за да увери добрата жена, че не е болна, а само развълнувана и че, разбира се, венчавката трябва да се състои. Но току-що получи нов пристъп на гадене и притисна молитвеника, даден й от Луис, по-здраво до стомаха си. Щеше да е по-добре ако се беше насилила да хапне нещо за закуска, помисли си тя разсеяно. Ами ако припаднеше?

— Затова, както църквата е подчинена на Господа, така трябва и жената да се подчинява на мъжа във всичко — провъзгласи Соумс, оголил квадратни бели зъби. Колената на Лили бяха започнали да треперят. Няколко секунди тя обмисляше колко лесно би било да се свлече на пода, точно тук и сега. Какво, по дяволите, правеше като се омъжваше за Луис Соумс? Със сигурност това бе противопоставено, грях, преднамерено престъпление срещу природата. Самата й душа се бунтуваше против него и битката вътре в нея изсмукваше и последните й физически резерви. Все още се чувстваше ограбена и насилена от опустошителния, разрушителен акт на Девън и въпреки това мисълта да се отдаде на законния си съпруг изглеждаше безкрайно по-страшен, по-неестествен акт.

— По тази причина ще остави мъжът баща си и майка си и ще се свърже с жена си, и ще станат една плът. Нямаше никакъв избор. „Неестествен акт“ или не, това, което вършеше, бе гола необходимост. Другите две възможности, стоящи пред нея, бяха приютът за бедни или проституирането. Вместо да се омъжва за Луис, тя би избрала по-скоро някоя от двете, ако не беше бебето. Решението бе да не мисли. Смири се, остави нещата, както са си. И не припадай. С благодарност се подпря на силното рамо на Луис до нейното. Но и с изненада, защото не бе осъзнала, че се облягаше на него. Соумс бе спрял да чете и сега се обръщаше към своите „скъпи приятели“ с обяснение защо са се събрали. Не е краят на света — само една — сватба, с един добър, почтителен мъж. Тъкмо тогава Луис взе ръката й — баща му трябва да му бе казал — тя не бе чула нищо — и тя погледна към сплетените им пръсти — неговите: големи и квадратни, нейните — почти безплътни. Опита се да си го представи, докосващ я със страстен плам, и всяка нейна частица трепна, присви се от отвращение. Беше грях, но си спомни за Девън, за ръцете му. Но той не я обичаше — бе я дал на Луис без капчица съжаление. „Желая ти щастие с него“ — бе казал. Сърцето му бе загадка, която нямаше да разгадае никога, защото никога вече нямаше да го види.

Бракът бе ненарушим съюз, казваше Соумс, благословен от божието слово и молитва. Той е свято тайнство, провъзгласено от Христос, нерушимо цяло. Струваше й се, че пронизващите сиви очи на братовчеда Роджър проникваха през прикритието на воала чак до грешното й сърце. Смири се, заповяда си тя. Недей мисли, просто го направи. Заради бебето. Ръката й в тази на Луис бе потънала в пот, но тя трепереше тъй силно, сякаш умираше от студ. Чу странно бучене в ушите си и се отчая: мили Боже, щеше да изгуби съзнание в крайна сметка.

Но причината за шума не беше в ушите й, осъзна тя миг по-късно. Беше шепотът, подет от многобройни устни едновременно. Хората говореха. Невъзможно. Дали не си губеше разсъдъка? Или пък те? Какво бе казал последно преподобният Соумс, та да ги провокира така? „В отсъствие на всякакви пречки“ бе последното, което дочу тя от него. Погледна към Луис, но и той изглеждаше объркан. Соумс спря да говори и хвърли смръщен поглед между Луис и нея. Те се обърнаха заедно, хванати ръка за ръка. Тълпата зад тях се разделяше по средата, за да направи път на новодошлия.

В мига, в който го съзря, Лили разбра, че е Девън. Първата й реакция бе най-чиста, дива радост. Зад булото лицето й се преобрази. Едва потисна напиращия радостен възглас. Той беше тук! Бе дошъл да я спаси! Бе облечен официално, изцяло в черно, дори носеше перука. Дали е бил тук през цялото време, преструвайки се на един от поканените. Като знаеше, че няма да е прилично да му отправи широка, тържествуваща усмивка точно сега, тя се овладя. Видя го да хвърля поглед в нейната посока, към сключените им ръце, и се опита да издърпа своята. Луис обаче не й разреши.

— Аз знам една пречка пред този брак — обяви Девън с ленив, разговорлив тон, който, независимо от това достигна до всяко кътче в помещението.

Лили обаче прозря по-дълбоко зад привидната небрежност. Разчете горящата напрегнатост в очите му и усети подобен пламък в своето сърце. О, любов моя, извика му тя безмълвно и заради помръдването на едно мускулче по челюстта му си въобрази, че е чул.

— Поне аз бих го сметнал за известно препятствие, ако бях на мястото на щастливия младоженец в този момент.

— Кой сте вие? — поиска да узнае Соумс. — Какво правите тук?

— Аз съм Девън Даркуел, виконт на Сандаун, и ми е известна една причина, поради която младият Луис тук би могъл да не пожелае да се обвърже завинаги в свещен съюз с тази жена. Би ли ви било интересно да я чуете?

В залата се бе възцарила мъртвешка тишина. Дори Соумс, както никога изглеждаше напълно лишен от дар слово. Накрая Луис бе този, който се окопити пръв.

— Казвайте каквото знаете бързо, сър, и ни оставете. Тук не ви познаваме.

— Не е съвсем вярно, приятелю. Поне един от вас ме познава. И то доста добре, бих казал. — Гласът му бе нехаен, делови и само лекото подигравателно присвиване на устните му, когато произнесе последните думи, събудиха с нещо тревога в съзнанието на Лили. — Но вие ме помолихте да бъда кратък. Щастлив съм да се подчиня, понеже и на мен ми е неприятно да удължавам тази работа за вас. Мислите ли сър, че се жените за девица?

Разнесе се колективно ахване. И без това здравата хватка на Луис върху ръката й се затегна болезнено и тя почувства облекчение — това отключи агонията, изгаряща я отвътре, докато последната й надежда отмираше и всяка глупава мечта се срутваше като картонена кула. Девън не беше дошъл да я спаси — бе дошъл да я унищожи. През главата й прелетя бързо предчувствие какво щеше да се случи — като светкавица, осветяваща за миг страшна катастрофа, — и после всичко пак потъна в мрак.

— Как се осмелявате? — избъбри Соумс, иначе красноречивият му глас се бе извисил до крясък. — С какво право идвате сред нас и разпространявате гнусните си измислици?

— Оставете го да говори, татко — прекъсна го Луис меко и равномерното жужене на разнеслите се клюки и невярващи възклицания отново отстъпи място на смразяваща тишина.

Девън развеселено вдигна вежди.

— Благодаря — рече той с подигравателен поклон. — Ще бъда кратък. Приемайки, че както повечето мъже, не бихте искали да се натъкнете на употребявана стока в първата ви брачна нощ, си мислех, че за вас ще е интересно да узнаете, че вашата годеница далеч не е това, което изглежда. Познанството ми с дамата е кратко, от няколко месеца, така че не мога да говоря за миналото. Но мога да твърдя, че допреди няколко седмици тя ми беше любовница.

Соумс бе излязъл извън кожата си.

— Сър! — прогърмя гласът му. Вдигна ръка и посочи вратата зад Девън. — Напуснете дома ми незабавно, преди да съм наредил да ви изхвърлят! За Бога, сър, аз ще…

— Имате ли доказателства? — намеси се Луис.

— Уви не. Мога обаче да докажа едно от скорошните прегрешения на дамата. Много скорошно, в интерес на истината. Говоря за миналата нощ.

Хор от изумени възклицания се изтръгна сред гостите. Луис рязко дръпна ръката й. Тя се олюля и усети силната, непоклатима хватка на Соумс върху рамото си. Утеха от неочакван източник, помисли си разсеяно тя, но със сигурност само временна. Лили хвана ръце една в друга пред себе си и се съсредоточи в задачата да не припадне. Би било твърде евтино решение.

— Съжалявам, че се налага да споделя това — продължи Девън със същия смразяващ доверителен тон, — но по-добре да узнаете сега, отколкото по-късно, нали? Истината е, че легнах миналата нощ с невестата ви във вашето легло. Е, не точно вашето легло, но вярвам, че разбирате какво искам да кажа. Взех я три или четири пъти, не помня точно, и си тръгнах призори през онова ужасно малко балконче. — Усмихна се и рече сякаш на себе си: — Ако все пак решите да се ожените за нея, съветвам ви да започнете новия си живот заедно в стая без балкон заради собственото ви спокойствие.

— Лъжец! — изрева Соумс.

— Нищо подобно. Да ви опиша ли стаята й? Малка, със скромна мебелировка; розов килим с десен на цветя; бели стени, обикновен таван. Да ви кажа честно, леглото е това, което помня най-добре — старо дъбово дърво, с орнаменти откъм главата. Памучна покривка в пурпурно розово и светлосиньо, струва ми се. Все още ли не ми вярвате? Чакайте, бях забравил. — Той бръкна в джоба на елечето си и извади оттам нещо бяло. — Ето! Жартиерът на дамата! Свалих го от нея собственоръчно. Както можете да видите, носи нейните инициали.

„Вече съм съвсем сама“ — помисли си Лили, като усети безжизнената длан на Соумс да се отдръпва от рамото й. Изпита нещо прилично на облекчение, тъй като нищо по-лошо не можеше да се случи. Бе стигнала до дъното.

Луис й говореше нещо.

— Вярно ли е това, Лили? Познаваш ли този мъж? Той…?

— Разбира се, че не е вярно — намеси се Соумс с гръмовен вик и застана между тях. — Този човек е лъжец и най-вероятно мошеник. Лили е от нашето семейство, дете на мой братовчед. Аз съм служител на Бога — благословен съм с дара да виждам в човешките души и ви казвам, че сърцето на тази жена е чисто. Можете ли да допуснете, че бих благословил брака на сина ми с лека жена? — Разнесе се засилващ се шепот на несигурно, потвърждение. Със следващите си думи невероятният глас на Соумс се трансформира в самото убеждение. — Вашите лъжи не могат да ни засегнат, сър, напуснете къщата ми незабавно. Венчавката ще продължи по силата на думата на това добродетелно момиче. Лили — рече той тежко и я погледна уверено. — Чакаме да чуем истината от твоите устни. Кажи ни познаваш ли този мъж?

— Да, познавам го. — В друго разположение на духа би могла да намери изражението, изписало се по лицето на Соумс, за комично. Събирайки последни сили, тя се извърна от него и погледна към Луис. Отметна булото с несигурна ръка и го погледна право в смаяните очи. — Това, което казва е истина. Бях му любовница. Моля те за прошка, Луис, никога не съм искала да ти причиня болка. Исках да ти бъда добра съпруга… — Тя млъкна рязко, когато Луис грозно изръмжа и я избута с ръце, треперещи от едва потиснат гняв, и й обърна гръб. Баща му го пресрещна веднага, тихият им разговор бе удавен в шума на шокираните и невярващи присъстващи. Лили усещаше втренчените им погледи, които сякаш я разсъбличаха, но тя ги избягваше с тиха гордост: пленена я задържаше именно взорът на Девън. Дори когато Луис се отскубна от настойчивите съвети на Соумс и обяви с мрачен глас, че венчавката се отменя, тя не можеше да отмести очи — независимо че жестокият триумф по лицето на Девън я съсипваше.

Осъзна, че стаята бе започнала да се опразва. Усети леко докосване по ръката си и като се обърна, видя, че до нея е застанала Рут Соумс. Объркването в срамежливите й очи накара Лили да я успокои:

— Толкова съжалявам — прошепна тя.

Рут поклати бавно глава, смутена, неразбираща, и започна да говори, но Лили никога не разбра какво бе на устата й, защото Луис си проби път и раздели двете жени точно в този момент и Рут, наплашена от сина си почти колкото от съпруга си, се извърна и излезе бързешком от стаята.

Като знаеше, че е безполезно да се опитва да се помири с Луис, тя просто зачака. Когато обличаше красивата си зелена булчинска рокля тази сутрин, добре осъзнаваше иронията, че денят бе великолепен, слънцето грееше ярко от небе от чист лазур. Сега, без да се чуди наблюдаваше през високите прозорци, че бе излязъл вятър, който докарваше черни облаци на хоризонта и завихряше нападалите листа по ъглите на постройката. Далеч по-подходящ декор за провалената й сватба.

Бесен, Луис свиваше и разпускаше пръсти в юмрук. С гръб към Девън, той й каза:

— Лили Трехърн, ти опозори моя дом и донесе срам на семейството ни. Напусни тази къща. За нас си вече мъртва. Но знай, че гневът Божи ще те застигне, а правосъдието му е бързо и страховито. Вън, блуднице! Презряна прелюбодействаща мръсница…

Не вярваше, че наистина ще я удари, колкото и да бе афектиран. Все пак усети облекчение, когато Девън го хвана за яката и го дръпна назад, прекъсвайки тирадата му.

— Какво, нито една осъдителна дума за мен? Не е много справедливо от твоя страна, Луис, друже. Всяко момиче трябва да си има партньор, за да бъде прелюбодействаща мръсница — или баща ти е забравил да ти обясни тази подробност?

— Мръсник! Дяволско изчадие! Махайте се от къщата ми и двамата! Хей, какво правиш? Ела тук! Спри ти казах! — Девън влачеше Луис към вратата, подпирайки го със силна длан всеки път, когато другият се запънеше.

— Излез, Луис! — рече му той сухо. — След две минути си отивам, но трябва да разбереш, че имам нужда да поговоря с Лили първо!

— Не, ти…

— Две минути. — Тласна го силно един път и тресна вратата под носа му.

Лили погледна към единственото подходящо за сядане място — канапенце за двама, поставено дискретно под прозореца за някой от по-немощните гости на сватбата. То обаче се намираше в другия край на стаята — цели мили за състоянието й. Никога нямаше да успее да стигне до него, без краката й да я подведат. Близо зад нея бе стената и тя пристъпи назад, докато гърбът й не опря в нея. Девън се приближи бавно с ръце в джобовете. Изразът на небрежно задоволство по лицето му бе само една маска — знаеше тя, — защото небрежността не му бе присъща. Спря пред нея и се подпря с ръка на стената досами главата й. Долови стаената заплаха, изплъзваща се от тялото му, но тя вече не се страхуваше от него.

— Много лошо се получи с венчавката — прошепна той, усмихвайки й се с фалшиво съчувствие. — Но аз грешах за Луис — оказа се един лицемерен задник. Ако питаш мен — добре, че се отърва от него. Какво ще правиш сега, имаш ли представа? Тя не отговори. — Очаквам, че ще се оправиш някак си, по един или друг начин. Такива като теб никога не падат по гръб.

Не се разплака, не от гордост, а от обсебилата я крайна вцепененост. Беше болезнено да го гледа, но трябваше да узнае отговора. Преглътна с усилие бучката, събрала се на гърлото й, и пророни:

— Защо?

Лицето му бавно се промени. Злонамерената притворност се трансформира пред очите й в чиста омраза, но някъде под нея прозираше дълбока тъга.

— Клей — отвърна той монотонно. — Той не е по-добре, Лили. Чудно е, че остана жив. Стоях цял месец при него, а той не се събуди ни веднъж. Лекарите не му дават никаква надежда. Ти го уби.

Тя разгъна сгънатото на четири, похабено парче хартия. Краката й се подгънаха. За да не падне, се опря с цяла тежест на стената. Ръцете й се отпуснаха отстрани и затвори очи, защото свистенето в ушите й се превърна в непоносим грохот.

„Лили стреля“

Всичката кръв се оттегли от лицето й: заприлича на жив труп. Но всичко отмина и тя не припадна — и тази милост й бе отказана. Когато можеше вече да се помръдне, тя сви ръце пред стомаха си, защитаваща утробата си. Навлажни устни с език.

— Защо просто не ме уби? — прошепна едва доловимо тя. Видя го да се накланя напред и разбра, че не я беше чул. Думите засядаха в гърлото й, но тя се застави да ги повтори.

— Исках. И сега искам, но така е по-добре.

Понеже не бе в състояние да го погледне в очите, тя не знаеше, че си отива, докато не чу бавните му отдалечаващи се стъпки по килима. Миг по-късно вратата се захлопна и Лили разбра, че е сама. Тихо, постепенно тя се свлече на пода.

Обгърна с ръце коленете си и започна да се люлее, борейки се с гаденето, надигащо се от сладникавата проникваща миризма на карамфил. Къщата бе неестествено притихнала. С буза, положена на коляното, тя усещаше пулсирането на кръвта във вените си, в ушите си, в главата си. Вътре в нея туптеше друго мъничко уязвимо сърчице, което пърхаше бързо, като птичка; живееше друго същество, безпомощно, невинно. То беше нейна отговорност, единствената в настоящия момент. И по тази причина тя потисна всяка мисъл за самоунищожение или самоубийство. И по същата причина, след като си позволи още няколко минутки покой, тя се надигна и предпазливо излезе от стаята.

Къщата бе тъй тиха, че изглеждаше безлюдна, но тя знаеше, че не е. Застана в основата на стълбището и се вгледа в тъмния коридор: на това място миналата нощ Луис й бе казал, че е твърде дръзка с мъжете. Безумен смях се надигна в нея — наложи си да го заглуши с длан върху устните си.

Какво се очакваше от нея сега? Да си тръгне просто така, без нито една дума? Тя каза „Довиждане“ в ехтящата тишина, удивена на ясното и силно звучене на гласа си, и прекоси хола към входната врата.

Вятърът запрати облак прах и пепел в очите й, когато тя пристъпи през прага. Моментално погледът й се спря на един вързоп, хвърлен в дъното на стъпалата. Приближи се и видя, че беше старата й рокля, същата, която носеше, когато пристигна тук преди три седмици. Наведе се и я вдигна. Разбра, че в нея бяха увити и старите й обувки. Притискайки пакета към гърдите си, тръгна покрай къщата. Прозорците бяха тъмни и пусти, но тя не се подлъга — усещаше острата враждебност на прикритите очи зад стъклата. С безразлично изражение, Лили направи завой и тръгна тежко по поляната, спъвана на всяка крачка от високите токове на сватбените обувки. Не след дълго започна да вали. Без да знае, Лили се бе насочила към Дартмур.