Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (3)

Трета глава

Дантон забеляза бяла пелена на хоризонта. Облаците се разграничаваха от морето и върховете на високите планински върхове, малки и далечни, очертаваха края на небето като малки заливчета. Въпреки обкръжаващото разнообразие, само едно късче беше земя.

Неговият остров!

Представляваше окръжност със сух тропически климат, заобиколена от синия океан. Колонии от морски корали се подаваха от водната повърхност и образуваха увити огърлици. Бяха лъжливи бижута — много по-измамни, отколкото красиви.

От височината на мачтата Дантон насочи погледа си към Катрин Льоклерк. Стоеше край перилата с дъщеря си в ръце и внимателно изучаваше рифовете, които „Фурия“ наближаваше.

Като съдеше по оживеното изражение на лицето на момиченцето, той предположи, че й задава въпроси — въпроси, които той не можеше да чуе от своето място. Завладяваща усмивка озари розовото й личице, когато пръстът й посочи няколко бързи рибки, а после ято бели чапли, които се издигаха към небето.

Докато наблюдаваше искрената й радост, той се замисли за Естебан. Веднъж беше отвел сина си на пътешествие с „Ла Естела дел Кабо“ — малко корабче, с което той плаваше по поръчение на крал Филип. Блестящите кафяви очи на момчето попиваха всичко, което им се изпречеше. То бягаше по палубите и се преструваше, че е главен кормчия. Естебан беше му махнал с ръка, беше му се усмихнал и обещал, че ще стане известен морски капитан един ден — точно както своя татко.

Дантон въздъхна тежко и дълбоко. Мъката по миналото завладя сърцето му, докато мозъкът му работеше усилено върху нещо съвсем ново — нещо настоящо.

Никога не бе качвал дете на „Фурия“.

Нито пък жена!

Не беше — до този път.

Полите им някак не подхождаха на грубите панталони на моряците. Момичето и жената не се връзваха с екипажа, който, въпреки че беше верен до смърт на капитана си, зяпаше Катрин с нещо повече от любопитство. Погледите им не харесваха на Дантон по причини, които той не се наемаше да анализира.

Изключваше всякаква логика.

Беше я загубил, когато чу писъка на Катрин на борда на „Де Гидс“. Не бяха останали и следи от нея, когато чу детския плач. Въпреки че всичките му инстинкти подсказваха да не се замесва, беше му невъзможно да ги остави в Мадагаскар. Без значение беше колко му се искаше и доколко съзнаваше, че постъпва неразумно.

Като погледна назад, осъзна, че това е единственото решение, което можеше да вземе. Доста се изненада, когато видя, че в действието му имаше нещо благородно и благочестиво. Мислеше си, че уважението му е чуждо от доста отдавна.

Нямаше да позволи на чувството му за етика да надделее и този път. Трябваше да се пребори с жената и момиченцето сега, а не когато го обхване някое благосклонно настроение. Лесно решение нямаше или поне той все още не го бе открил.

Лека мъгла забулваше гледката при зазоряване. Катрин бе излязла рано с дъщеря си за ръка. Умората я бе накарала да се протегне — първо краката, после ръцете, фината памучна рокля бе очертала тънката й талия и женствените й форми. Тази гледка бе нарушила безразличието на Дантон.

Повечето мъже биха я сметнали за висока. Но сравнена с неговата височина, той я определи за доста добре сложена. Дори прекалено добре!

След като го бе напуснала предишната нощ, той забеляза, че вниманието му вече почти не е насочено към Сади. Мислите му се бяха обърнали към Катрин. Трябваше да се отърси от чувствата си и да слезе долу.

В стаята на Рейниаро той спа кратко и съвсем леко. На сутринта се чувстваше доста отпаднал. Стана рано, изкачи се по въжетата и се зарече, че ще насочи вниманието си другаде.

Но щом видя Катрин, забрави намеренията си. Обвита в мъглата, тя изглеждаше крехка и нуждаеща се от защитата му.

Не бе го забелязала. Наблюдаваше въртеливото движение на водата зад кораба. Опита да върже гъстата си коса и тъга пробягна по лицето й.

Този безпомощен поглед се вряза дълбоко в съзнанието му.

Студена пот изби по челото му и въжето в ръцете му стана влажно.

Бореше се с неизбежното сравнение между Елена и Катрин. Те бяха напълно различни както по външност, така и по характер. Но сегашното му положение напомняше за миналото с толкова много неща. Тогава пак отговаряше за безопасността на жена и дете.

Това беше първата жена, на която се бе обвързал да помогне от четири години.

Хвана се, че прекалено много се замисля за предишния си начин на живот. Тогава се ползваше с уважение, престиж и положение в обществото. При всичките си качества, към които можеше да се прибави, че беше и един от най-добрите моряци от Кралската флота, той не бе могъл да опази Елена и Естебан. Като почтен човек не бе успял да изпълни задълженията си. В положението си на пират с шепа предани бандити дали ще може да се справи с това, в което бе се провалил по-рано?

Предаността не бе всемогъща.

— Капитане! Към пристанището ли? Кажи посоката.

Викът на Рейниаро достигна до Дантон. Той го извади от вцепенението и го накара да потрепери.

— Към пристанището! Към пристанището, проклетнико! — Ядосаното обръщение на Дантон беше насочено към самия него.

Катрин отметна главата си назад и го видя точно когато корабът започна да спира и леко задра ветрилообразното дъно в плитките води. Тя здраво хвана перилата със свободната си ръка и се олюля от резкия тласък.

Дантон се закрепи по-стабилно и присви устни, когато мачтата заскърца. По дяволите! Корабът реагираше на трескавите действия на екипажа. Тичаха по палубите, сваляха платната, за да забавят хода, сигнализираха спирането.

Рейниаро завъртя кормилото първо надясно, после наляво, за да изправи кораба.

— Знамето!

Дантон се покатери по-нависоко, без да забелязва втренчения поглед на Катрин. Но той го чувстваше.

— Свалете го и поставете цветното.

Един мадагаскарец, дебел, мускулест и гол от кръста нагоре, свали скромното знаме с три сребристи ленти на червен фон. На негово място вдигна друго — череп, под който имаше два кръстосани кокала. Бяла кама заемаше долната третина на флага.

Дантон се наслаждаваше на гледката на приближаващия Остров на изгубените души. Той вече не изглеждаше като отделни късове земя. Точките се свързаха в едно цяло. Отчетливо се виждаха петна в зелено и кафяво на бялата ограничителна линия.

Дузина малки канута се плъзнаха по повърхността на водата и няколко чернокожи се качиха на палубата. Дантон повдигна ръка, за да ги поздрави. После започна да говори на мадагаскарски на хората, които току-що бяха дошли на борда, за да приветстват завръщането на „Фурия“.

Мускулите на гърба му вибрираха. Гърдите му се издуваха. Съзнанието му се подготвяше за въздействието, което появата на толкова синьо около него, заедно с усещането за безтегловност, щеше да му причини.

Отърси глава от мислите си. Насочи вниманието си към рифовете. Знаеше, че една-единствена погрешна стъпка би го хвърлила в ноктите на някой коралов риф. Той отрече заплахата. Изпитваше перверзно удоволствие от предизвикателството.

Пое си дълбоко въздух и скочи в океана.

 

 

Катрин не очакваше да види Дантон да полита към водата. Изненада се от идеалната дъга при скока му. Погледът й замръзна на дългото му и силно тяло. Изпитваше някакво страхопочитание и всичко в нея сякаш започна да ври и кипи. Връхчетата на пръстите му първи докоснаха водата, а после цялото му тяло се гмурна безшумно в морето. Идеални окръжности се появиха по повърхността на океана там, където той се бе изгубил от погледа й. Сърцето й биеше бясно от изненада.

Мадлен запляска с ръце:

— О, мамо! — Момиченцето се смееше, хванало куклата си Нанет за роклята. — Погледни господин пирата!

Катрин бе вперила поглед във водните пръстени и трепетно очакваше появата на Дантон. Раздразнението, което бе изпитала към него, се бе превърнало в страх. Никой не можеше да я накара да задържи дишането си толкова дълго. Обхвана я непреодолимо чувство на страх. Тъкмо се канеше да отиде да предупреди Рейниаро, когато Дантон изплува. С леко извъртане на главата той отърси косата си от водата.

Вдъхновената му въздишка достигна до ушите й. Възхищението й отстъпи място на завистта. Тя не можеше да плува. Беше помолила Жорж Клод да я научи, но той бе отказал, под предлог, че не е нужно за една жена. Сега, когато отново бе свободна, беше решила да се научи. Мечтаеше поне да може да се задържа на повърхността на водата.

Спасителните лодки бързо достигнаха до Дантон. Той се хвана за най-близката и се повдигна на мускули. Тримата чернокожи прекалиха в желанието си да го приветстват — потупваха го по гърба, стискаха ръцете му, поздравяваха го за пристигането му у дома.

— Вкарай го в залива, Рейниаро!

Дантон хвана дългото гребло с двете си ръце и го потопи дълбоко във водата. Корабът започна да завива, другите го последваха.

Докато Дантон и останалите лодки се понесоха към брега, Рейниаро насочи „Фурия“ към пристана, който се подаваше напред от най-издадената точка на острова.

Трескавите действия оживиха кораба — спуснаха котвите, завързаха въжетата за пилоните и пуснаха мостика. Мъжете се строиха в индианска редица и започнаха да разтоварват, като си подаваха чувалите от ръка на ръка.

В тази олелия всички забравиха за Катрин и Мадлен.

Катрин постави дъщеря си на земята и я хвана за ръката:

— Хайде да отидем да потърсим господин Кристобал и да го попитаме какво да правим.

Стъпиха на брега. Там внимателно бяха подредени стоките, сортирани по големина и стойност. Образуваха по-дълга редица от кораба, от който бяха свалени.

Вгледана в далечината, Катрин вече отличаваше охрените хълмове, покрити с жълто-зелени цветове. На близка планина беше разположена самотна розова постройка, заобиколена от палмови гори. Къщата се простираше на дължина и на широчина.

Цветно облечените туземки се втурнаха без предупреждение към Катрин и Мадлен. Непознатият им език не попречи на Катрин да разбере приветствените им поздрави и удивлението им. Наоколо беше пълно с любопитни бели усмивки. Нежните им ръце галеха косите на Катрин, сякаш бяха златни нишки. Роклята й, макар вехта и преправяна, беше обект на тяхното възхищение. Кафявите им пръсти се плъзнаха по чупките й. Накрая жените весело запяха някаква хорова песен.

Катрин не знаеше как да реагира. Хванати здраво за ръце, двете с дъщеря й бяха внимателно изучени и обожествени.

— Никога ли не сте виждали бяла жена преди? — попита Катрин на френски.

Облечените в саронги^[1] жени продължаваха да се въртят наоколо, без да дават знак, че са я чули. Едно дете се приближи и подаде букет зимзелени^[2] на Мадлен.

Мадлен взе цветята и ги помириса. Жените се засмяха дружно.

Катрин придърпа дъщеря си по-близо.

— Бяло.

Повдигна ръкава си и приглади кожата на ръката си, за да покаже белотата й.

— Бяло — повтори тя.

— Oui — извикаха малайзийките. — Вазаха!

— Вазаха? — поклати Катрин главата си. Беше смутена и притеснена, че не може да общува с островитянките. — Не разбирам.

— Вазаха!

— Oui — съгласи се тя с готовност. — Вазаха. Благодаря ви за цветята. Сега трябва да тръгваме. Довиждане. — Сетне, за да покаже какво иска да им каже, си проправи път и помоли Мадлен да я последва.

— Тези жени бяха много мили, мамо — отбеляза Мадлен, докато вървеше и миришеше розовите зимзелени. — Много ми хареса момичето, което ми ги даде.

Обувките на Катрин потъваха в пръхкавия пясък. Походката й изглеждаше доста странна. Тя практически влачеше Мадлен след себе си. Детето се възхищаваше на всичко наоколо и не обръщаше внимание накъде отива.

Катрин срещна Антонио и Едуардо по пътя. Те носеха прословутия килим към розовата къща на върха на планината. Затича след тях.

— S’il vous plait^[3], къде бих могла да открия господин Кристобал? Трябва да говоря с него.

Двамата я погледнаха с учудване.

— Капитана? — почти изкрещя тя, сякаш така щяха по-добре да разберат френския й. Повдигна се на пръсти и посочи с ръка, за да им подскаже необикновено високия ръст на Дантон. — Дантон Луиз Кристобал? — Каза името с въпросителна интонация, за да изрази по-красноречиво молбата си.

Едуардо кимна с глава.

— Капитан — каза той и посочи с пръст към брега.

Капитанът на пиратите стоеше пред три отворени каси и разговаряше с Рейниаро.

— Мерси — рече Катрин и тръгна към него.

Мадлен пъхна куклата под мишницата си и стисна по-здраво цветята.

— Къде отиваме, мамо?

— Да си поговорим с господин Кристобал.

— Трябва ли да си напускаме острова?

— Да, трябва.

— Но островът ми харесва. Има толкова красиви неща тук — каза Мадлен, докато преминаваха покрай един отворен сандък. Той беше пълен с красиви свещници, религиозни статуйки, сребърни чинии…

— Тези неща са наистина красиви, мила моя, но всички са крадени. Помниш ли какво ти бе казала мама, ако вземаш неща, които не са твои?

— Че не е хубаво да се прави така — отвърна дъщеря й.

— Не е.

— Господин пиратът откраднал ли е всички тези неща?

— Боя се, че да.

Катрин мина покрай купчина ловни снаряжения и пищови от Дамаск.

— Така че разбираш защо не е хубаво да оставаме тук. Господин Кристобал е крадец — обясни майката.

— Но той ни спаси, мамо.

Катрин въздъхна:

— За съжаление наложи се да го направи.

— Какво означава това?

— Няма значение.

Бързо наближиха Дантон, който бе започнал да разопакова топове от дамаска, свитъци сребро и сребърни украшения. Рейниаро, от своя страна, изучаваше парчета плат и кадифе.

Дантон сякаш не бе забелязал приближаването й. Беше погълнат от задачата си да отчете повредите. Косата му беше мокра. Кожата, влажна от пот, лъщеше на слънчевата светлина. Беше сложил червения си колан и сабята, но бе без ботуши и риза. Изглеждаше странно, че е въоръжен на собствения си остров. Може би се чувстваше по-сигурен с оръжията си. Означаваше ли това, че съществува опасност да ги нападнат? Ако беше така, решителността й да уреди напускането си колкото може по-скоро доби още по-голямо значение.

Катрин здраво стисна Мадлен за ръката и се спря точно пред първата каса.

— Господин Кристобал, искам да поговорим… — започна тя.

— Нареди да сложат топовете тънък лен и балите дантела на тавана — инструктираше Дантон Рейниаро.

Той не обърна никакво внимание на нейното пристигане.

— Ще уредя това, капитане.

Дантон се отдалечи, преди тя да може да го спре.

— Господин Кристобал — провикна се Катрин. — Трябва да…

— Подправките да се стоварят в килера за провизии — нареди той.

Дантон за миг спря, за да огледа стоката на друг пират. После продължи да се разпорежда със същия тон. Катрин се мъкнеше подир него.

Капитанът стигна до една редица сандъци с отворени капаци. Неколцина испанци стояха, готови да чуят и да изпълнят заповедите му.

— Украшенията — порцеланът, слоновата кост и другите подобни, да се сложат в мазето, за да може да се разплатя с екипажа.

— Si, Capitan!^[4]

— Почакайте, капитане!

Катрин взе Мадлен на ръце, за да може да бяга по-бързо.

— Къде отиваме, мамо?

— В погрешна посока — каза Катрин и гласът й трепна от вълнение. — Господине! Моля ви, по-бавно! Трябва да говоря с вас.

Дантон посочи две лъскави оръдия и малайзийците веднага се втурнаха да ги свалят на брега.

— Можете да ги стоварите при другите оръдия — заповяда капитанът.

— Господине! — Катрин губеше търпение.

Той рязко се обърна и тя едва не се блъсна в него. Заекваше и дишаше тежко. Опитваше се да нормализира дишането си.

— А жената — обърна се Дантон към Рейниаро, който току-що ги беше догонил. — Нея можете да отведете в старата къща на готвача.

После погледна настрани и за сетен път й обърна гръб. Но този път тя не можа да понесе пренебрежението на Дантон. Търпението й се бе изчерпало. И избухна:

— Няма да отида! Няма, докато не поговоря с теб, господин Кристобал! Аз не съм просто един от подаръците ти! — каза тя на голия му гръб. — Не можеш да ме пъхаш тук или там.

Изведнъж спряха. Мускулите по гърба на Дантон се стегнаха. Той се обърна с лице към нея.

— Вече ти изясних положението. — Ръката му се плъзна по сабята. — Не виждаш ли, че трябва да се направят някои изчисления? Какво точно искаш?

Сега, когато бе предизвикала вниманието му, а също и това на всички останали, тя се опита да съсредоточи мислите си. Събра силите и смелостта си и каза с по-нисък глас:

— Исках честната ти дума.

— Говори.

Тя въздъхна:

— Не съм куче, господине. Не може ли да обсъдим по цивилизован начин заминаването ми за Париж? Аз…

Следващите думи заседнаха в гърлото й. Тя изпищя, когато той се приближи до нея, сграбчи ръката й и я погледна право в очите.

— Вземи детето, Рейниаро — изръмжа Дантон.

— М-мадлен ще остане с мен!

Катрин направи нечовешки усилия да говори нормално въпреки жестоката болка, която й причиняваше. Не искаше да му позволи да я стъпче като буболечка.

— Ще си поговорим. Нали това искаше? — попита лукаво той.

— Но Мадлен…

— Аз ще се погрижа за нея, жено — увери Рейниаро, като се протегна да хване дъщеря й.

— Всичко е наред, мамо. Шоколаденият човек ми харесва.

Катрин прехапа долната си устна в знак на нерешителност. След дълго мислене каза:

— Мадлен, бъди добро момиче.

— Ще бъда. Аз винаги съм била добро момиче, защото харесвам…

Катрин не можа да чуе повече. Дантон я дръпна със себе си. Възмутена, тя се опита да се съпротивлява:

— Причиняваш ми болка! Защо трябва да си винаги толкова груб?

— Не си ме виждала, когато съм груб — отвърна той.

Отпусна ръката й.

— Защо си ядосан? — Прихвана полата си за единия край, за да не я настъпва. — Би трябвало аз да съм ядосана. Животът ми съвсем се обърка.

Дантон се приближи до сандък, пълен с трици. Пресегна, извади бутилка френско бренди и я обърна обратно.

— А моят се обърна с главата надолу от момента, в който те качих на кораба.

— Не съм те молила да го правиш.

— Трябваше да те оставя в Мадагаскар. Ако имах малко ум, щях да го направя.

Той я пусна и без повече приказки извади сабята от пояса си.

Катрин се отдръпна назад, когато той погали острието на оръжието си:

— Можеш да се успокоиш, като ме върнеш обратно там, вместо да ме убиваш.

Звукът от счупено стъкло прониза въздуха, когато той преряза гърлото на бутилката. Брендито започна да се лее по топлия пясък, но той изправи шишето.

— Аз не убивам жени, освен ако не са много грозни — успокои я капитанът.

Преглъщайки страха, който я бе обзел, тя го нарече с първата дума, която й дойде наум:

— Cochon!

— Прасе?!

Дантон повдигна едната си вежда, после отпи глътка от прекрасното бренди. Внимаваше да не допира устните си до ръба на стъклото.

— Не беше много остроумно, скъпа — отбеляза с язвителна усмивка.

След като пъхна оръжието си отново в пояса, дръпна я за ръкава.

— Продължаваш да вървиш! — заповяда й.

Дантон я поведе по тясна пътека на стръмен склон. Пътеката се извиваше сред градини от папрат, орхидеи и други красиви цветя. Пъстроцветни птички се обаждаха от околните дървета.

Пред погледа им се появи розовата къща. Катрин бе поразена от величието и грациозността на резиденцията. Каменни плочки водеха към входа, пред който стояха колони, обвити с лоза. Природата бе изваяла пъстроцветна картина, която би засрамила и най-талантливия художник.

Дантон отвори вратата.

— Оттук — заповяда той, като я пусна, когато бяха вече вътре.

Къщата изглеждаше огромна. Всички стени бяха извити и създаваха впечатлението за простор. Всеки прозорец, всяка врата представляваше рамка на картина, коя от коя по-красиви. Ако едната сочеше към брега на острова, то другата разкриваше девствената красота на тропическата растителност.

Помещенията за живеене също изглеждаха екзотично. Открити за хладния морски бриз, прикрити под сянката на палмите, те бяха оазис, в който човек не можеше да не се чувства част от самата природа.

Изборът на декора разкриваше истинската същност на Дантон — той бе колекционер на предмети от най-различни страни по света.

Катрин несъзнателно прокара пръсти по очертанията на един свещник.

Дантон постави бутилката с алкохол на една от масите и каза:

— Веднъж един гръцки капитан пусна котва край бреговете на моя остров. Благодарен, че не го убих, той ми подари тези два свещника от древна Византия.

— Прекрасни са.

— Безценни са.

— Разбира се — отвърна тя остро. — Домът ти е много интересен.

Катрин го последва по една сенчеста галерия, в която стените бяха покрити с цветни копринени платна. Навсякъде из стаята беше пълно с малки, но ценни предмети — слончета от слонова кост, френски скулптури, красиви картини… Цяла колекция от златни и сребърни кутийки за сервиране на ядки беше подредена на един от рафтовете. Там имаше и много книги за Турция, за ислямската култура… Дантон заобиколи и отиде зад бюрото си, което всъщност беше стар китайски олтар. Седна на едно кресло, чиято облегалка беше широка като паунова опашка.

— Искаше да разговаряш с мен, Катрин Льоклерк. Е, сега говори.

Тя се загледа в кутия, пълна с географски карти. Почуди се дали някоя от тези карти не сочи пътя за Франция.

— Мисля, че трябва да обсъдим въпроса за моето заминаване за Париж.

Той преметна крак връз крак. Чувстваше се удобно полугол. Това много подразни Катрин. Усещаше как се изчервява всеки път, когато го погледне. Учуди се колко широки бяха стъпалата му.

— Какво толкова има в Париж? Някой любовник? — попита я той.

Вътрешно Катрин изгаряше от ярост.

— Не — троснато отвърна тя. — Имам нужда да възстановя стария си начин на живот. Искам да се върна към цивилизацията.

Той не отговори. Критично огледа кръпките по роклята й и остарялата кройка на дрехите й. Катрин се чувстваше ужасно унизително, докато той я оглеждаше като стока за продан.

— Къде си била?

— В Индия. А преди това в Африка.

— Защо?

Тя не искаше да обяснява за Жорж Клод. Не дължеше никакви пояснения на Дантон Кристобал относно това защо нещата се бяха обърнали срещу нея.

— Има ли някакво значение? — попита тя.

— Може би не. Може би да.

Дантон преплете пръсти и разсеяно почеса брадичката си с палеца.

— Моля те, капитане, не си играй с мен! Заведи ме до някое цивилизовано пристанище, откъдето с дъщеря ми можем да хванем почтен кораб.

Последва мълчание, което приличаше повече на затишие пред буря, отколкото на примирие. Тя нямаше да се предаде без борба. Щеше да спори с него, независимо че положението й беше отчайващо.

— Пари ли искаш? — попита тя. — Ако е така, то аз нямам нищо ценно. Всичко остана на „Де Гидс“. Веднага щом се върна в Париж, ще започна работа и бих могла да се отплатя за…

— Задръж си парите.

Гласът му звучеше арогантно.

— Това, което би могла да изкараш за цял живот, е разсипано по бреговете ми в десеторен размер — добави той.

Облегна се назад в креслото си и насочи палците си към гърдите.

— Аз съм богат човек, скъпа, и с удоволствие бих те отвел — теб и момичето — докъдето пожелаеш — каза самодоволно той.

Вик на облекчение се изтръгна от устните й:

— Мерси!

— Но не мога.

Надеждите на Катрин бяха тотално разбити. Положи големи усилия да не разкрие истеричното отчаяние в думите си:

— Защо не?

— Търсят ме много правителства. Ако навляза с моята „Фурия“ в почтени води, както се изрази, веднага ще ме убият. Безопасността на хората ми е моя отговорност. Няма да позволя да ги разстрелят само защото искаш да отидеш в Париж. Повярвай ми, не искам да ти отказвам, но точно сега нямам друга възможност.

— Тогава кажи ми какво би трябвало да правя? — попита тя, разкъсвана от объркване.

— Ще почакаш, докато измисля някакво решение. Можеш да правиш това, което ти хареса.