Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (22)

Епилог

Септември 1721 година, остров Кристобал

— Дантон, какво си направил?

Катрин седна до съпруга си. Широките й поли се разстлаха около нея като розов облак. Двамата наблюдаваха Мадлен, която копаеше в пясъка с лопатка.

— Нищо, което да заслужава вниманието ти, скъпа. — Той полегна на една страна, кръстоса дългите си крака и се облегна на лакът. — Мади, опитай малко по-вляво.

— Изобщо не става дума за безпокойство — отрече разпалено Катрин.

Дантон, без да откъсва поглед от Мадлен, каза дяволито:

— Ти винаги се безпокоиш…

— Тук ли, татко? — прекъсна го Мадлен. Според Катрин това беше точно навреме. Дантон бе прав, но не й се искаше да го признава.

— Да, кукличке — отговори Дантон и повдигна едното си коляно. — Опитай ей там.

Мадлен започна да копае нова дупка, може би вече шестата поред. Тропическото слънце се изливаше върху дългата й до кръста коса, оцветявайки я в златисто като тази на Катрин. През последните две години малката беше порасла с около седем сантиметра и вече бе загубила ангелското си личице. Очите на Катрин се изпълниха със сълзи на носталгия. Мадлен вече не беше бебе, а истинска малка госпожица. Другата седмица предстоеше шестият й рожден ден.

— Какво си направил, Дантон? — Катрин събра ръце в скута си. — Не си заровил нещо за нея, нали? Колкото и да ми е неприятно да го призная, тя е твърде голяма, за да повярва, че на твоя плаж има заровено съкровище.

— Нашият плаж — поправи я Дантон и прибра немирна къдрица зад ухото й. Нежното му докосване я караше да се чувства желана и красива дори и сега, когато не знаеше какво да мисли за външния си вид. Той я погали по скулите с топли пръсти. — А ако някоя дреболийка е била заровена в пясъка, нямам и представа как може да е попаднала там.

Катрин не можа да сдържи усмивката си:

— Лъжец!

Докато Мадлен беше заета с копаене в пясъка, приближи се Антонио. Зад него подтичваха Докобе, Разана и Пус-пус. Както винаги, испанецът излъчваше бдителност, а лицето му беше като излято в някакъв мрачен калъп, който Катрин отдавна се беше отказала да разчупи. Вече бе разбрала, че Антонио не е човек на усмивките и в очите му рядко проблясваха весели искрици, но беше предан. Бе започнала да се чувства приятно в неговата компания. Присъствието му в къщата придаваше някакво спокойствие наред е веселите викове на Дантон и Мадлен, когато играеха своите глупави игри.

— Капитане. — Кожата на Антонио бе придобила кафяв тен от последното му пътешествие на „Кристобал Експортс“, от което се бе завърнал преди час. Държеше в ръка писмо и поздрави учтиво на испански. — Госпожо, днес изглеждате добре.

Антонио все още беше пестелив на думи, но сега Катрин поне можеше да говори с него. Дантон беше научил нея и Мадлен на испански и Катрин можеше да проведе приличен разговор, макар и да не знаеше много добре езика.

— Благодаря, Антонио. Добре съм.

— Здравей, Антонио! — Мадлен беше коленичила и бе набрала нагоре басмената си рокличка. Загреба пълна лопатка пясък от дупката и погледна намръщено вътре.

— Здравей, мъниче! — кимна Антонио.

Дантон седна, подгъна крака под себе си и взе писмото от Антонио.

— Не знам защо все още продължаваш да ме наричаш „капитане“. Нали вече ти командваш „Фурия“?

— Ти винаги си капитан.

Катрин беше чувала този спор и преди и не можеше да не се съгласи с Антонио. Въпреки че Дантон отдавна се бе отказал да преследва кораби, той все още изглеждаше като капитан. През последните две години се бе опитал да посмекчи външния си вид, но без особен успех. Беше поскъсил косата си и сега краищата й опираха в яката на черната му риза. Златното кръстче, което някога се люлееше на ухото му, бе заменено с едва забележима сребърна точица. Катрин пазеше кръстчето в кутията си за бижута като спомен от пиратските години на мъжа си. Въпреки всичко, Дантон Луиз Кристобал в този си вид я беше спасил в Мадагаскар.

— Писмото от Джеймс ли е? — попита тя и се наведе да надникне в плика в ръката на Дантон.

— Да.

Настроението на Катрин се повиши:

— Отвори го и го прочете на глас.

Тя прошумоля разсеяно с полите си и се наведе, за да чува по-добре. Последната вест от някогашния английски моряк и млад пират беше дошла преди шест месеца. Две години преди това Дантон му беше направил предложение да посещава училище в Англия на пълна издръжка. Ако след дванадесет месеца Джеймс все още искаше да живее на остров Кристобал, можеше да се завърне.

Но минаха две години, а Джеймс беше останал в Лондон. Дантон разчупи парчето червен восък, разгъна хартията и се втренчи в написаното.

— Джеймс пише, че четенето и правописът му се подобрили дотолкова, че вече му харесва да седи зад бюрото си и да съчинява. Написал е… — Дантон замълча за момент, после лицето му потъмня. — Написал е роман за пиратите от Индийския океан, показал го на професора си и той заявил, че Джеймс има голям талант и му уредил среща с издател.

— Издател! — грейна лицето на Катрин. — Само си помисли! Нашият Джеймс — писател! Как е озаглавил романа си?

Дантон промърмори с наведена глава:

— Нарекъл го е „Кралят на пиратите“ и не се смущава да използва моите минали дела, за да изобрази главния си герой.

— О, Дантон! — засмя се Катрин. — Ще станеш известен!

— Не искам да бъда известен! — Дантон отново се втренчи в писмото и прочете: — „Поздрави всички и им кажи, че ще ви навестя, когато обстоятелствата позволят. Често си мисля за вас, особено за Мадлен. Ваш Джеймс Еври.“

— Е, не е ли чудесно? — Катрин искрено се наслаждаваше на недоволното изражение на Дантон. Намираше за чудесно, че Джеймс е открил своето призвание, дори и да беше използвал приключенията на съпруга й. — След като не сме казали на Джеймс и тъй като сега се чувствам прекрасно и сме сигурни в добрия изход на нещата, трябва да му пишем незабавно за…

— Татко, не искам да копая повече! — Мадлен седна и нетърпеливо захвърли лопатката.

— Не се отказвай, Мади. — Дантон остави писмото и отиде до Мадлен. Когато стигна при нея, той посочи с босия си крак една вдлъбнатина в пясъка. — Ето тук, копай на това място. — После се опита да й помогне, като използваше пръстите на краката си като гребло.

Катрин чу тих смях, обърна се и видя Антонио, който се усмихваше под мустак. Значи все пак не беше безнадежден случай. Въздъхна щастливо и се замисли.

Седмица след битката на брега със Сади тя, Мадлен, Дантон и целият екипаж на „Фурия“ се отправиха за Испания. Катрин се срещна с краля, който беше хвърлил Дантон в затвора. Преди това го мразеше, но след аудиенцията при него се почувства съвсем различно.

Дантон се върна на мястото си до Катрин, взе ръката й и я погали нежно с пръст по дланта:

— Очите ти са замислени, прекрасна моя. Какво има?

— Спомних си за крал Филип. — Тя срещна погледа на Дантон. — Искаше ми се да мога да го мразя за това, че ти е причинил толкова мъки, но когато го срещнах, не можех. Беше ми жал за него. Дори и когато му връщаше диамантите, кралица Елизабет беше тази, която ти поднесе извинението, върна ти титлата и каза, че това изобщо не е трябвало да се случва.

— Съпругата може да бъде избавлението на мъжа — рече тихо Дантон и Катрин си спомни думите на Рениала в деня, когато Кралят на пиратите я беше завел да гледат събирането на иланг-иланговите цветове. Според старицата Катрин бе дошла на острова, за да спаси Дантон.

Но въпреки това Катрин бе убедена, че именно Дантон я беше спасил от ужасна грешка. След като напуснаха Испания, заминаха за Париж, за да посетят гробовете на баща й и брат й и да купят за тях надгробни камъни, точно както бяха направили в Мадрид за Елена и Естебан Кристобал. Но родното й място вече не я вълнуваше така, както, в младостта й. Почувства се притеснена и ограничавана. Блъсканицата й се струваше непоносима след спокойствието на острова. Но все пак във Франция направиха нещо, което нямаше да могат да направят на острова — ожениха се. След това заминаха за Англия, за да посетят Джеймс и после — направо у дома. У дома.

Дълго време за нея това беше Париж. Сега домът й беше тук, на острова на Дантон. Името Остров на изгубените души вече изглеждаше неподходящо. Когато Дантон се захвана с нова дейност, Катрин му бе намекнала, че не бива писмата да започват с такъв зловещ адрес, за да не отблъскват потенциалните клиенти. Дантон бе започнал да изнася иланг-илангово масло за такива далечни страни като Китай и Рейниаро водеше операциите. Островитяните печелеха доста. Не само в пари, но и разширяваха селото си с нови къщи и хора. Почти всички от предишния екипаж на Дантон имаха съпруги и деца. Едуардо се бе оженил за Мия и към края на годината вече очакваха второто си дете.

Всичко се беше променило, но най-вече Дантон. Походката му бе станала по-лека, държеше челото си вдигнато, усмихваше се, смееше се. Беше спокоен. Катрин никога преди не го беше виждала толкова хубав и жизнен. Обичаше го с цялото си сърце. А и скоро щеше да има…

— Намерих нещо! — прекъсна мислите й радостният вик на Мадлен. — Кутия!

— Изкопай я — насърчи я Дантон, ухилен до уши.

Катрин поклати глава и смъмри съпруга си:

— Наистина си заровил нещо!

Дантон се усмихна. Мадлен извади малка месингова кутийка и изтича да я покаже на баща си:

— Виж!

— Вдигни капака, кукличке!

Мадлен бавно я отвори и надникна вътре. Усмихна се широко на Дантон и бузите й порозовяха. После вдигна бижуто и то проблесна на слънцето. На златна верижка бяха нанизани рубини с размери на грахово зърно.

— Рубинена огърлица!

— Само си представи! Сигурно някой пират я е заровил тук за дамата на сърцето си! — Дантон взе огърлицата от ръцете й и й направи знак да се наведе, за да я закопчае на врата й.

Малката го прегърна, а после се отдръпна:

— Вече не съм малка, татко. Не си смуча пръста и не издавам тайни.

Дантон вдигна учудено вежди.

— Знам, че ти си заровил огърлицата — кимна тя, — но ако си решил да се преструваш, че не си го направил, нямам нищо против.

— Аз… — Оправданията замряха на устните му и той само успя да промърмори: — Дявол да го вземе!

— Това е испанска ругатня — каза бързо Мадлен. — Антонио ми каза.

Дантон се обърна и погледна сърдито през рамо към Антонио, който само сви безпомощно рамене.

— Не трябва да говориш лоши думички пред бебето. — Мадлен плъзна малката си ръка по закръгления корем на Катрин и го погали.

Катрин се размърда, опитвайки да се намести по-удобно.

— По-добре я послушай, Дантон. Тя е доста умна за възрастта си. Може първата дума на бебето да бъде онази, която първо си ми казал. Всички знаем коя е тя.

— Дори и аз — вметна Мадлен. — Бях с мама, когато я каза. Но повече не бива да се изпускаш, особено следващата седмица.

— Какво ще стане следващата седмица? — попита Дантон.

Катрин и Мадлен се спогледаха съзаклятнически, после дъщерята погледна Дантон право в очите и рече сериозно:

— Тогава мама ще има бебе. На моя рожден ден. И знаете ли какво още?

— Мм? — казаха едновременно Дантон и Катрин.

— Ще бъде сестричка и ще се казва Нанет!