Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (21)

Двадесет и първа глава

Когато въздухът затрепери от мощна експлозия, Катрин почувства болка. Нечии ръце я задърпаха. Не можеше да види нищо, дори и лицето на своя спасител. Чуваше Дантон, който крещеше заповеди на испански и френски. Дробовете й се изпълниха с щипещ дим. След това някой я притисна към един голям камък и я пусна.

Обърна очи към алигатора, извезан върху лентата на нечия шапка. След това погледът й слезе към лицето на притежателя й. Рейниаро.

— Какво става? — попита тя бързо на френски, докато той внимателно срязваше въжетата около китките й.

— Устроихме засада на Сади, жено.

Поредица от залпове предизвика нова вълна панически крясъци. Рейниаро се сниши още повече и натисна надолу главата на Катрин, за да я предпази. След това поднови заниманията си с въжетата.

Катрин се опита да открие Дантон, но напразно. Не можеше да види нищо от скалите пред очите си.

— Тези изстрели…

— … са наши — каза Рейниаро, като най-сетне се справи с въжетата.

Когато се освободи, Катрин се опита да се изправи, но Рейниаро я задържа.

— Да не би да се опитваш да се самоубиеш, жено? — Той я натисна надолу и прибра камата в ножницата си. — Ще стоиш тук!

— Ами Дантон?

— Той може и сам да се грижи за себе си.

Катрин не беше в състояние да овладее треперенето си. Опита се да стисне юмруци, но само успя да забие нокти в дланите си. Пое си дълбоко въздух, за да успокои бясното биене на сърцето си, ала безуспешно. Смъртоносните гърмежи на пистолетите и металният звън на кръстосани саби й причиняваха лудо безпокойство. Дантон!

Рискуваше живота си заради нея. Мълчанието му се беше оказало лъжа, но Катрин бе твърде изморена и обезкуражена, за да го разбере.

— Трябва да му помогнеш — произнесе тя.

— Не, жено. — Рейниаро стискаше здраво пистолета си, готов за стрелба. — Той ми каза да остана тук с теб.

— Но той има нужда от теб!

— От теб има повече нужда.

Катрин прехапа трептящата си долна устна. Опитвайки се отчаяно да зърне Дантон, тя надникна над скалата.

— Не прави това, жено! — Ръката на Рейниаро я хвана здраво за рамото.

— Трябва да го видя!

— Антонио го е освободил. Всичко е наред.

Но Катрин не се оставяше да я залъгват с празни приказки.

— Трябва сама да видя, Рейниаро. Трябва да знам! — каза тя дрезгаво.

Ноздрите на мадагаскареца се разшириха и след малко той кимна.

Сцената, която се разкри пред погледа й, накара устата й да пресъхне. Хората на Дантон бяха навсякъде. По брега цареше смърт и разрушение.

Между облаците барутен дим проблясваха дълги стоманени остриета. Сабите вече заместваха изпразнените пушки. Обутите във високи ботуши противници се дуелираха в някакъв странен танц без ритъм. Едва сега Катрин разбра защо войниците носеха униформи в различни цветове. В суматохата беше трудно да се прецени коя страна побеждава.

Тя се вгледа в биещите се, но не видя мъжа, когото търсеше — този, който бе по-висок от всички останали. Не откри блестящата като коприна черна коса, нито пък златната обица, която отразяваше слънчевите лъчи. Все пак зърна Джеймс Еври, чиято рижа коса се открояваше между кълбетата дим. Той събираше празните мускети, докато друг пират ги пълнеше с барут. Един от хората на Дантон взе готовата пушка от Джеймс и му подаде празна, след което полетя нататък.

Катрин продължаваше да оглежда брега, търсейки Дантон. Погледът й се плъзна по безжизнените тела на пясъка. За пръв път наблюдаваше битка. Сцената, която се разиграваше пред очите й, я накара да разбере какво означава пиратският живот. Обвързването й с пират явно щеше да бъде изпълнено с кръвопролития и смърт, опасности и приключения. Отдавна се беше отказала от желанието си за авантюри, но откакто Дантон й се бе притекъл на помощ в Таматав, за нея бе започнало най-голямото приключение в живота й.

Когато си мислеше за Дантон, той винаги изникваше в съзнанието й жив и енергичен. Изобщо не можеше да си го представи ранен. В нейните очи Дантон Кристобал беше неуязвим.

Лекото докосване на Рейниаро я накара да се обърне.

— Видя достатъчно, жено.

— Не мога да го открия… — Очите я заболяха от напрягане. Изстена отчаяно, обля се в сълзи и се строполи върху скалата. Ако не беше отишла предишния ден на плажа, ако Сади не я беше отвлякъл, това нямаше да се случи! И Дантон… Дантон щеше да бъде в безопасност!

Виковете на ранените се забиваха в сърцето й като игли.

 

 

Дантон изкачи естествените издатини върху каменистия бряг, преследвайки Сади. Турчинът се беше покатерил върху зъберите и докато се опитваше да запази равновесие, под краката му се откъртваха каменни отломъци. Дантон продължаваше преследването, макар то да представляваше истинско самоубийство.

Целият му живот се изниза пред очите му: минал и сегашен. Помисли си за кратките секунди, в които бе избутал Катрин в ръцете на своя кормчия. Едва беше преживял загубата на жена си и сина си, но нямаше да може да го понесе втори път.

Той си позволи да се успокои за малко, защото знаеше, че Катрин е в сигурни ръце. Рейниаро щеше да се погрижи за нея. Докато въздухът около Дантон се огласяше от звън на саби и кълба дим, той се молеше хората му да се справят добре с тази последна битка.

Дантон се покатери по отвесните скали, като се хващаше здраво за всяка издатина, която можеше да му послужи за опора. Пръстите и дланите му оставяха кървави следи. Това беше ирония на съдбата, която не можеше да не забележи — заточението му бе започнало и щеше да завърши с белези.

Сади също беше ранен, но успя да достигне целта си — билото. Той се изсмя тържествуващо. Въпреки че шалварите му бяха разкъсани и окървавени на коленете, а ръкавите на широката му риза — обагрени в червено, турчинът не показваше болката си. Обърна се и погледна към Дантон, който се опитваше да запази равновесие. Испанецът най-сетне успя да се прехвърли през ръба.

— Кралю на пиратите! Ти се опита да ме направиш на глупак и ще умреш за това!

Сади измъкна пушката си. Реакцията на Дантон дойде почти несъзнателно. Извади пистолета си, освободи предпазителя и се прицели. После леко натисна спусъка и стреля преди Сади. Разстоянието между двамата беше голямо, но Дантон все пак успя да улучи това, което искаше — оръжието на турчина. Повреденото желязо издрънча върху камъните и се прекатури през ръба на скалата. Сади изруга, хвана се под мишницата и се залюля.

— Испанецо! — изкрещя той. — Ще те унищожа!

След това се прехвърли през зъберите и изчезна от погледа на Дантон.

— По дяволите! — изплъзна се от устата на Дантон, докато прибираше пистолета в кожения кобур на кръста си. Трябваше да продължи преследването. Не можеше да остави турчина да избяга, без да знае дали няма да се появи някой ден и да причини зло на Катрин и Мадлен.

Раните започнаха да го щипят безмилостно. Всяко хващане за скалите отваряше нови прорези в кожата му. Пазейки внимателно равновесие, Дантон най-накрая достигна до тясното пространство, където Сади беше застанал преди това. После огледа внимателно гората. До самия хоризонт не се виждаше нищо, освен върховете на дърветата. Приличните на цветя корони се издигаха над острите скали. Сади беше изчезнал.

Дантон внимателно избираше стъпките си между камъните. По скалата имаше твърде малко издатини, за които можеше да се хване. Плъзна се с няколко сантиметра надолу и един остър като бръснач ръб се вряза в меката кожа на ботуша му и разсече без никакво усилие глезена му. Дантон изстена от болка.

Господи, ако в чистилището имаше остриета, това тук беше самият ад!

Пулсът на Дантон кънтеше в ушите му. Единствената му утеха беше, че бе обезоръжил турчина и Сади не можеше да го застреля.

Звукът на падащ камък накара Дантон да вдигне глава. Огледа се наоколо и почти инстинктивно почувства присъствието на Сади, който се появи с извадена сабя, явно решен да го прониже. Дантон успя да се дръпне навреме. С точно пресметнато движение той хвана ръката на турчина и го извади от равновесие. Очите на Сади се разшириха от изненада, когато се спъна върху острите камъни. Дантон усети болка в лакътя и пусна противника си, преди да го е повлякъл надолу. Сади се опита да се задържи, но нямаше за какво да се хване и полетя с крясък в бездната.

Дантон дълго остана втренчен след него. По челото му бяха избили капчици пот.

Във въздуха се разнесе стон. Вятърът донесе до Дантон жаловит звук, подобен на плач на ранено животно. Той се приближи до ръба на скалата. Първото, което видя, беше широкото зелено езеро под короните на дърветата на дъното на пропастта. После погледът му се спря на Сади, смачкан като парцалената кукла на Мадлен, на една тясна издатина. Ръцете и краката му бяха изпочупени. От прасеца му стърчеше парче кост. От раните по челото и бузите, както и от ноздрите му, течеше кръв.

— Испанецо! — изхриптя той. Загубата на кръв изсмукваше цвета от лицето му.

Дантон прокле противника си, че не му бе позволил да се борят по достоен начин. Искаше да извоюва новия си живот в честен бой. Преди желаеше смъртта на Сади, защото си мислеше, че по този начин може да върне Елена и Естебан. Сега обаче знаеше, че това е една илюзия, измислена от самия него за оправдание. Вече нямаше връщане назад. Животът продължаваше.

Сади се задави и раменете му се разтресоха:

— Днес… Днес ще се видя с Аллах!

— Бъди проклет!

Дантон не злорадстваше от бавната агония на турчина, дори изпита жал. Сади изрецитира една ислямска поговорка с изкривена от болка уста:

— Инсан анджак кизметинде олани олур. — После падна в мътната вода, която го погълна с плясък.

Човек посреща смъртта си самотен.

Дантон наблюдаваше втрещен как тялото на Сади потъва в тъмното езеро. На повърхността се появи нещо бяло, а после огромна челюст.

Крокодил.

Дантон сведе глава и затвори очи. Долу се чуваше плясък от опашката на влечугото. Почувства как напрежението в него се покачва и кънти в мозъка му. Пое си с усилие въздух и погледна към залеза, който обагряше хоризонта с цвят, подобен на косата на Катрин.

Преследването току-що беше привършило и се бе родила надеждата на бъдещето.

Дантон започна да се спуска обратно към брега. Когато стигна там, видя, че Антонио е поел нещата в свои ръце. Хората на Сади бяха обезоръжени и стояха на колене на пясъка. Рейниаро бе събрал двадесетина души, които копаеха на мястото, където според картата беше заровено съкровището: близо до дънера на един баобаб. А Катрин… Катрин седеше на брега, заровила лице в дланите си.

— Сади е мъртъв — съобщи той сякаш само на нея.

Няколко души от екипажа извикаха името му, а Катрин рязко вдигна глава. Той срещна насълзения й поглед. Примигна няколко пъти и очите й грейнаха. Стоеше неподвижна, с колебливо и тъжно изражение. Дантон отиде право към нея и я взе в прегръдките си, като я целуваше трескаво по косите, бузите и очите.

— Рейниаро стигна до сандъка, капитане! — викна ентусиазирано Джеймс. Явно не бе забелязал, че капитанът е зает с по-важни дела. Дантон се покашля и плъзна ръка по талията на Катрин. — Сега ще го извадят! Рейниаро казва, че ти трябва да го отвориш.

Дантон погледна насълзените очи на Катрин. Любовта изпълваше сърцето му и заплашваше да прелее. Искаше да я целува вечно, да гали тялото й и да й доказва колко много я обича, но сега не му беше нито времето, нито мястото — не и пред очите на целия екипаж.

Той огледа верните си хора. Някои от тях бяха ранени и превързани. На други им беше провървяло повече, но всички имаха мрачни изражения. Дантон погледна и към мъртвите, като за миг потъна в тъжни размишления, после и към тези, които стояха наредени в полукръг около тежкия сандък с ръждива ключалка. Много от тях бяха с него от деня, в който Сади беше превзел „Ла Естела дел Кабо“. Този час на разплата бе толкова негов, колкото и техен.

Дантон се приближи с широки крачки към сандъка, в който бе заключена съдбата му. Рейниаро му подаде пистолет. Стоманеното оръжие с дръжка от слонова кост беше доста тежко и му бе трудно да го хване с разранените си длани. Без повече да се бави, той вдигна пистолета и натисна спусъка. Куршумът разби ключалката и тя падна на пясъка. Дантон хвърли оръжието и коленичи, спокоен като скала. Когато вдигна капака, екипажът му се скупчи наоколо!

Най-отгоре бяха наредени парчета червена коприна. Той ги отмахна и намери на дъното дрипава торбичка от кадифе, която вдигна на слънцето. Даже и с изранените си пръсти можеше да напипа камъните и да ги преброи. Бяха дванадесет. Той развърза връзките й и изсипа съдържанието в разранената си ръка.

В отворената му длан блестяха пет диаманта е цвят на кървавочервени рози, четири с бледожълт блясък и три разноцветни като дъгата. Гледайки ги втренчено, Дантон сякаш се връщаше назад в миналото.

Сърцето му се сви. Когато беше решил да преследва Сади преди четири години, не се беше надявал да си възвърне откраднатото. Искаше само отмъщение. Но сега имаше Катрин и нещата се бяха променили. Сладка Катрин!…

Дантон се усмихна леко:

— Рейниаро, пусни хората на Сади да си вървят. И без това не са достатъчно и ще имат голям късмет, ако успеят да стигнат до Мадагаскар. — Той пъхна диамантите обратно в торбичката и я подаде на Антонио. — Най-вероятно бандата им ще се разтури.

— Да, капитане. — Рейниаро веднага се втурна да изпълни заповедта му.

— Антонио, заведи ни на кораба.

— Да, капитане — кимна якият испанец.

Петнадесет минути по-късно Дантон и Катрин стъпиха на борда на шхуната. Рейниаро я беше закотвил в едно скалисто заливче близо до мястото, където се беше разразила битката. Дантон я поведе по стълбата към скромната си каюта. Щом стигнаха до вратата, той я отключи и направи път на Катрин.

Когато влязоха вътре, Дантон заключи и я прегърна. После започна дълго и страстно да я целува.

— Катрин — промълви той, — обичам те!

Усети сълзите й върху бузата си. Тя си пое дълбоко въздух.

— Прости ми, че се съмнявах в теб. И аз те обичам, но може би не достатъчно. Трябваше да ти вярвам, Дантон… Трябваше да ти имам доверие.

— Да. — Той повдигна с пръст брадичката й. — Никога не се съмнявай в любовта ми, Катрин. Никога!

— Никога — поклати глава тя и посегна към ръката му. Когато видя раните, ахна. — Нека се погрижа за теб.

Катрин се отправи към мивката в ъгъла. Ръцете му горяха и му се искаше да ги поохлади във водата.

След като наля вода в легена, Катрин откачи кърпата:

— Потопи ръцете си.

Той се подчини, но вместо облекчението, което търсеше, усети щипане.

— Господи…

— Не обичам да те виждам ранен — прошепна тя, като плискаше дланите му с вода. — Обещай ми, че повече никога няма да се нараняваш!

Дантон не можеше да предскаже какво ще се случи, когато се върнеше в Испания. Затова само се усмихна мрачно и не каза нито дума.

Легенът се напълни с мръсотия и кръв. Катрин взе малко парче лен и започна да почиства дланите му. Косата й падаше свободно върху раменете. Тя бързо я отмахна и продължи заниманието си. Нежното докосване на пръстите й правеше болката по-поносима.

— Не ми обеща — каза тя, докато изстискваше кърпата.

— Не мога.

Дантон направи гримаса, когато тя почисти една по-дълбока рана на палеца му. Катрин остана с прикован в ръцете му поглед.

— Какво ще правим сега?

Дантон се отдръпна. Искаше да я погледне в очите.

— Ще дойдеш ли с мен в Испания? Имам намерение да върна диамантите и да възвърна титлата си. — Взе кърпата и избърса ръцете си. — Не мога да ти обещая, че кралят ще прояви снизходителност към мен. Все пак, когато бях Кралят на пиратите, преследвах корабите му.

— Не съм свършила с ръцете ти — каза тя с треперещ глас, без да разбира добре думите му. Едва преглъщаше сълзите си, а той не искаше да я вижда толкова разстроена. Взе ръцете му в своите и промълви: — Трябва да ги превържа.

Дантон се отдръпна със свито сърце.

— Тогава накъсай кърпата на парчета.

Тя бързо се подчини и уви парчетата около дланите му.

— Може да се наложи да те зашия. — Катрин сведе ресници. Когато отново го погледна, в очите й имаше сълзи. — Нямам игла и конец…

— Ако трябва, Танала ще ме зашие, когато се приберем у дома.

Катрин заплака тихо, но с толкова болка, че раменете й потреперваха.

— Не бих понесла, ако отново те хвърлят в затвора!

— Трябва да рискувам — отвърна той. — Без името си не мога да предложа нищо на теб и Мадлен. Какъв живот ще живеем в изгнаничество? Постоянно ще трябва да се озъртаме. Не бих могъл да искам това от теб.

— Значи никога не си нападал заради плячката? — рече с далечен глас. — Винаги е било заради честта ти. Само хора като Сади се бият от алчност.

Тя се обърна и тръгна към вратата. Слънцето хвърляше златни отблясъци в косата й. Той се приближи и сложи ръце на раменете й. Тя заговори сякаш на прозореца:

— Защо диамантите бяха тук?

— Когато бях в Занзибар — обясни той, — взех от Сади една кожена торбичка.

— Когато се би с него? — попита тя.

— Да. Вътре имаше карта и голям диамант.

— Един от диамантите, които е отнел от теб или по-точно от твоя крал?

— Да.

Дантон прокара пръсти по шията й. По бузите й имаше прах и драскотини.

— Катрин, погледни ме.

Тя се подчини. Очите й отново бяха окъпани в сълзи.

— В торбичката имаше карта на диамантите, които беше заровил тук, на Острова на изгубените души.

— Но защо е направил това?

— Защото нямаше да може да ги продаде, без да привлече внимание върху себе си. Дори и човек като Сади е безсилен пред властите. Заровил диамантите на моя остров, защото не е предполагал, че ще можем да стигнем до брега. Когато разбрал, че живея тук, се върнал и…

— Как… — облиза тя пресъхналите си устни. — Как е разбрал къде се намираш?

— Това не е важно — отвърна кротко Дантон.

— Тревор Тейт — прошепна тя. — Тогава ти ми каза, че съм направила ужасна грешка, като съм запалила този огън, и се оказа прав. — По бузите й се стичаха сълзи.

— Катрин, чуй ме! — Хвана здраво раменете й, без да обръща внимание на щипещата болка. — Не си направила нищо, за да ми навредиш. Напротив, стори всичко, за да ме спасиш. Катрин! — Дантон плъзна ръце по шията и обхвана лицето й с длани. — Обичам те!

— И аз те обичам! — прошепна тя.

Дантон усети как тялото й затрепери.

— Искам да се оженя за теб. Ако пожелаеш, ще живеем в Париж. Ще бъда добър баща на Мадлен. Господ да ми е на помощ, обичам я, сякаш е моя собствена дъщеря. — Дантон прегърна Катрин, омаян от топлината и силата, която тя излъчваше. — Искам ви и двете.

Катрин изхълца:

— Да… Ще се омъжа за теб. Ще заминем заедно за Испания и ще върнем името ти, Дантон!

Дантон я целуна по бузите, носа и накрая по устните. Бяха толкова топли и покорни, че той опиянен затвори очи.

— Ще бъдем заедно — прошепна той — и ще бъдем щастливи. Господи, моля се само кралят да прояви милост! Ако не го направи…

— Замълчи! — постави тя пръст на устните му. — Каквото и да стане, аз ще бъда с теб, Дантон. Винаги!

Той запечата обета й с целувка:

— Ти си моя, моя малка дива маймунке!

Катрин отвърна на целувката му, а нежният й смях го погъделичка и изненада. Вдигна глава, щастлив от радостта в очите й.

— Преди не ми беше ясно защо ме наричаш така — каза тя. Дантон я погледна учудено и Катрин обясни: — Нямам козина, нито опашка. Не бърборя и не се катеря по дърветата. Дори не подскачам по палмите, за да привлека вниманието ти. — Целуна го нежно по наболата брада. Подсмръкна и примигна няколко пъти, за да върне назад напиращите сълзи. — Като си помисля сега, това е подходящ прякор.

— И защо мислиш така, скъпа? — попита Дантон нежно. За него беше истинско блаженство да я държи в прегръдките си.

Катрин го целуна:

— Защото ме караш да се чувствам така, сякаш мога да плувам във въздуха с крила. — Тя го погледна влюбено. — Караш ме да летя, Дантон.