Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (16)

Шестнадесета глава

— Как можа!

Обвинителният глас на Катрин проникна през кошмарите на Дантон. След това нещо твърдо се удари в рамото му. Той отвори очи и се изправи рязко в леглото си. Няколко от свитъците с карти, разпръснати около него, паднаха на ориенталския килим.

— Дявол да го вземе! — изруга той сънливо. Мозъкът му все още беше замъглен от отбелязаните на картите заливчета и планински върхове. Допреди малко беше изучавал Амирантовите острови, но никой от тях не съвпадаше с този на Сади.

В меката светлина от фенера той видя Катрин. Стоеше до китайската масичка и изглеждаше ужасно бледа в изящната си жълта рокля. След малко забеляза, че тя държи в ръцете си някакъв малък предмет.

— Катрин?

— Да, аз съм — отвърна тя.

— Господи, жено, хвърли ли нещо по мен?

— Да — каза тя с леден глас. — И ще хвърля още нещо.

Катрин изви ръката си назад и запрати към него това, което държеше. Една от миниатюрните статуетки от слонова кост от неговата колекция се удари в гърдите му. Посейдон отскочи и тупна шумно на пода. Дантон го проследи с поглед. Посейдон се приземи до Персей, който беше загубил главата и меча си. При удара тризъбецът на Посейдон се строши на две.

— Дявол да го вземе! — извика Дантон. — Какво става с теб?

— А с теб какво става? — Сграбчи още едно от подредените върху черно — златната масичка гръцки божества.

— Не хвърляй това — предупреди я той с равен глас. — Господи, Катрин, та това е Пан! Да не си полудяла? — И скочи от леглото си.

— Напълно нормална съм. — Метна горския бог към него, но не го улучи. Дантон се опита да го хване във въздуха, но не успя поради слабата светлина и Пан също падна на пода. Двата му рога и единият му кози крак се отчупиха.

— По дяволите! — Той се хвърли към нея с неособено добри намерения. — Какво ти става?

— Нищо ми няма! — Успя да се изплъзне и скочи на коженото канапе с цвят на карамел в ъгъла на стаята. — И сърцето на Мадлен беше разбито като твоите глупави статуетки!

След като се беше отдръпнала на разстояние от масичката, той престана да я преследва.

— Не са глупави — процеди Дантон през зъби, като едва сдържаше гнева си. — Те са…

— Безценни?

— Точно така, дявол да го вземе! Безценни и уникални!

Катрин му отправи леден поглед иззад облегалката на канапето:

— Мадлен също е безценна и уникална!

Не успя да я разбере много добре.

— Не трябва да ми казваш каква е цената на едно дете! — После се наведе, вдигна счупените парченца слонова кост и се втренчи в тях. — Господи, Катрин!

Дантон внимателно постави счупените статуетки на масичката и кръстоса ръце на гърдите си. Тази вечер беше яздил с надеждата да потисне чувствата си към Катрин и Мадлен. След като си беше дошъл вкъщи, се бе изкъпал и бе нахлузил коприненото си наметало.

— Какви ги приказваш? — успя да попита той със сравнително спокоен глас.

Сухото шумолене на роклята й изпълни въздуха.

— Ако беше способен на някакво състрадание, щеше да знаеш.

— Не си играй с мен — предупреди я Дантон, като се облегна на масата.

— Аз? — Веждите й се повдигнаха. — Не, никога! Винаги съм била искрена в чувствата си, нали така?

— Да. И точно сега май се сърдиш. На мен.

— Колко си проницателен! — Дързостта на гласа й загуби ефекта си, когато започна да си играе с една тъмнорозова панделка от корсета си. Катрин несъзнателно я развърза, но не си направи труда да я завърже отново.

Дантон никога не я беше виждал толкова развълнувана. Беше властна и настоятелна, но не и истерична. Подреди думите й в ума си и като че ли вече се досещаше за причината на нейния гняв, но нямаше намерение да го изказва на глас. Искаше тя да каже сама.

— Какво съм направил?

— А какво не си направил?

— Играеш си с мен, скъпа.

— Да, може би. — Тя постави ръце върху дървената облегалка на канапето. — Нека си поиграем на въпроси и отговори. Аз съм първа. Какво идва след седем и преди осем часа?

— Седем и половина — отвърна той хапливо.

— Точно така. И какво се прави по това време?

Дантон наклони леко глава:

— Не е ли мой ред да задам въпрос?

— Да. И ти току-що го зададе, като ме попита дали можеш да ми зададеш въпрос — сопна се тя. — Да се върнем към втория ми въпрос. Какво се прави по това време на деня?

Дантон се отдръпна от масичката.

— Вечеря се, дявол да го вземе!

— О, недей да проклинаш! И без това вече прокле дъщеря ми!

— Не съм правил такова нещо.

— Разбира се, че го направи.

Той пристъпи към нея и тя с един скок се озова до високата част на леглото му, като се хвана здраво за гравираното табло, използвайки го за прикритие.

— Катрин, никога не съм й обещавал, че ще вечерям с вас.

— Не й обеща, но не каза и „не“.

— Но не съм казал и „да“.

Катрин надникна иззад таблото.

— Но тя си помисли, че го каза.

— По-добре е да я научиш каква е разликата между желание и реалност.

— Тя има достатъчно добре развито чувство за реалност! — избухна Катрин. — Загубила е баща си! Едва тази нощ разбрах колко болезнено е било това за нея.

Дантон видя, че сега тя се опитва да преглътне сълзите си, но не посмя да се приближи. Коленете й омекнаха и Катрин приседна на леглото, като покри лицето си с ръце и попита тихо:

— Защо не дойде?

Напълно объркан, той изрече първата появила се в главата му мисъл:

— Защото започнах твърде много да се привързвам към нея. И към теб.

Тя повдигна брадичка и Дантон съжали за импулсивността си, в очите й блестяха сълзи.

— Това беше последното нещо, което очаквах да чуя.

Дантон пристъпи напред с прикован в нея поглед:

— Това обърква ли те?

— Да… Не. — Треперещият й глас издаваше смущението й. — Не знам.

Дантон се приближи до леглото и застана пред нея. След това си пое дълбоко въздух и вдъхна аромата й. Копнееше по нея като умиращ от жажда корабокрушенец. Имаше нужда да пие от душата, от топлината и любовта й. Преди да успее да се овладее, той каза:

— И тогава бих могъл да те помоля да останеш с мен на моя остров.

— Не бих могла и ти знаеш това — отвърна тихо тя. — Би означавало да се откажа от всичко, преди още да съм устроила собствения си живот.

Настъпилото мълчание продължи цяла вечност и сякаш увеличи разстоянието между тях. Дантон си помисли за нейното бъдеще, изпълнено с надежди. Неговото собствено все още беше забулено в несигурност. Дали тя щеше да живее по-добре сама? Той не се стърпя да попита:

— Когато се върнеш в Париж, ще се омъжиш ли повторно?

— Не знам. Имах такива намерения, но сега… — Катрин облиза устните си. — Не знам. А ти?

— Тази перспектива е много далечна. — Седна до нея. Между тях имаше една ръка разстояние. Облягайки лакти на коленете си, Дантон каза: — Трябва да се омъжиш повторно, Катрин. Мадлен ще се радва да има сестричка.

Катрин не отговори нищо, а само се загледа във върховете на пантофките си.

От отворените прозорци нахлу бриз, който раздвижи тънките завеси и донесе свеж дъх на море и палми. Когато ветрецът го погали, Дантон потъна в собствените си мисли. Бе нарушил обета си никога повече да не се замесва с жена. Още повече — жена с дете. Но макар и неохотно, се беше влюбил и в двете. Как можеше да не обича Катрин? Тя притежаваше всичко, което той мечтаеше да намери у една жена — упорита и интелигентна, красива и чудесна майка. Останала сама, тя се беше грижила за детето си. Не само бе успяла да оцелее, но и бе отгледала едно свое скъпо и прекрасно подобие.

Катрин беше всичко, което той търсеше у една жена, дори и повече. Може би по-добра, отколкото заслужаваше Льоклерк, и по-добра, отколкото всеки мъж имаше право да очаква.

Любовта й я беше наранила. Сигурно е била нещастна в брака си. Доста често му напомняше, че той е точно като мъжа, като крадеца, за когото се беше омъжила. Никога не бе признавал колко го смущава това сравнение. Не разбираше с какво толкова приличаше на покойния й съпруг.

Дантон притисна върховете на пръстите си един в друг.

— Разкажи ми за Льоклерк. Той ли беше цялото ти семейство?

— Майка ми умря от туберкулоза година преди да се омъжа за Жорж Клод. След като почина, аз поех грижите за домакинството, за брат ми Жан и за баща ми Арман. Двамата работеха до припадък във фабриката за стъкло. — Гласът й беше пропит с тъга. — За да запълня празнотата в часовете, когато задълженията ми свършеха, ходех в една книжарница да чета или поне четях, докато ме изгонеше собственикът. Там срещнах Жорж Клод. Той каза, че следвал изкуствознание и по образования начин, по който говореше, имах чувството, че е роден в книга. Не го интересуваше скромният ми произход и бедното ми семейство. Имаше планове. Искаше да пътува по целия свят и да открие велики антики. Желанието му за слава ме изпълваше с благоговение. В продължение на шест месеца се виждахме всеки ден, докато семестърът му в университета свърши.

Дантон почувства нещо повече от ревност, докато тя говореше за французина. Дали и неговата изповед за Елена е била толкова болезнена за Катрин?

— Татко и Жан смятаха, че съм се влюбила в човек, който се перчи с образованието си. Казваха, че той винаги ще ме кара да се чувствам непълноценна. Нямаше нито семейство, нито нещо, което да го свързва с Франция. И като капак на всичко — искаше да ме заведе в Африка, при диваците и пълните с насекоми джунгли. — Катрин погледна бързо към Дантон. — Въпреки доводите им, аз се омъжих за Жорж Клод, без да получа благословията им. Сбогувах се с тях и отплавах за Гвинейския залив, за да започна семейния си живот.

Дантон слушаше внимателно разказа й за пътуването към Брега на слоновата кост.

— Само след седмица в Абиджан се разболях от промяната на климата и храната. Жорж Клод ме остави в един френски форт и отиде на експедиция. Отсъства три месеца. Възстановявах се бавно и когато най-сетне оздравях, не бях на себе си от страх да не му се случи нещо. — Катрин запремята в пръстите си още една панделка от корсета си. — Когато се върна, го накарах да обещае, че повече никога няма да ме оставя сама. Но, разбира се, след време пак замина.

На Дантон му се прииска да запокити нещо на земята. Как е могло копелето да я оставя така, без капчица уважение? Та тя притежаваше повече смелост и кураж от много мъже!

— Напуснахме Африка след година. Жорж Клод каза, че искал да изследва нови земи. Но според мен причината беше, че властите вече бяха по петите му. — Катрин погледна Дантон право в очите. — Както ти казах, той беше крадец. Отмъкваше произведения на изкуството, а и не само това. Виждах го как печелеше големи суми от слонски бивни, слонова кост и сандъци с бижута. Беше си направил фалшиви документи, бе спечелил доверието на туземците и отмъкваше вещи от свещените им гробници. Открих това едва миналата година. Жорж Клод тайно задигаше находките й ги продаваше на черния пазар. Когато му се противопоставих, той представи нещата така, сякаш това беше негово право.

Дантон си пое дълбоко въздух. Дробовете му горяха. Нищо чудно, че тя презираше заниманията му. Никога не беше отричал, че е човек, който скита по моретата и отнема богатството на други хора. Внезапно се почувства отвратен от постъпките си и се засрами от това, че тя вижда изписаното по лицето му самопрезрение. Дантон извърна поглед.

— Седмица преди Жорж Клод да уреди пътуването ни за Индия, във форта в Абиджан пристигна телеграма. Беше изпратена четири месеца преди това от нашия хазяин, който ме уведомяваше за смъртта на баща ми и брат ми. Загинали при нещастен случай във фабриката, някаква експлозия в пещите, където се прави стъклото.

— Съжалявам, Катрин!

Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги преглътна.

— Умолявах Жорж Клод да ме заведе у дома, за да им окажа последна почит, но той отказа. Рече, че вече било безсмислено, след като са погребани. Веднага щом пристигнахме в Калкута, отново се разболях, този път, защото бях бременна с Мадлен. — Катрин изглеждаше замислена. — С течение на времето бързият ритъм на пътуванията ми се отразяваше все по-зле и по-зле. Знаех, че с едно бебе ще ми е още по-трудно. Помолих съпруга си да размисли и да се върнем вкъщи. Той отново отказа. Мадлен се роди в Калкута само защото отказах да стоя в Райпур, когато дойде времето. Акушерката ми беше индийка, която говореше приличен английски, за да може да ми казва какво да правя.

Дантон си спомни за именития лекар, който се беше грижил за Елена и бе помогнал на Естебан да излезе на бял свят. Жена му беше родила в удобното брачно ложе, с прислужнички, които отгатваха всяко нейно желание.

— Когато Мадлен стана на две седмици, Жорж Клод каза, че отивал да изследва някакви участъци в Хималаите. Отново напускахме Калкута. — Катрин притисна буза в таблото на леглото и продължи с далечен глас: — Почувствах се като в капан. Нямах избор. Навлизайки все по-дълбоко в Индия, през следващите три години живеех като сянка, без право на глас или мнение.

Един мускул по лицето на Дантон заигра. Картината, която съзнанието му рисуваше, го изпълваше с ярост.

— Тогава Жорж Клод чу за една експедиция, която се сформираше в Калкута за изследване на южното крайбрежие. Възнамеряваше да ни вземе с него, за да участваме в търсенето на съкровища. Напуснахме вътрешността на страната, но точно на излизане от Сурат беше ухапан от кобра. За щастие Мадлен не видя как стана това. Тогава бил с водача ни — Хади. Умрял почти мигновено. — Катрин се втренчи в Дантон. — Когато ми казаха, не можех да повярвам, че се е случило. Отдавна исках да се освободя от Жорж Клод и брака ни, но не желаех смъртта му. Все пак той беше баща на Мадлен. Колкото и недостатъци да имаше, той я обичаше по свой начин.

Дантон вдигна глава и прокара пръсти през косата си.

— И какво направи после?

— Отидох в Сурат и се качих на първия кораб от пристанището на Холандската източноиндийска компания. Намерението ми беше да се върна във Франция и да започна отново, въпреки че вече нямах семейство.

— Но не стигна далеч — отбеляза той иронично. — Срещна мен.

— Ти ме спаси, Дантон. Трябваше да ти благодаря по-рано, но някаква глупава гордост ме възпираше. Искаше ми се да мисля, че щях да се справя и сама, но не бях преценила добре. Твоята намеса ни спаси от ужасна съдба. Ако не беше ме намерил — тя потрепери, — не искам да си мисля какво можеше да ни се случи в Мадагаскар.

— Щеше да оцелееш, Катрин. Ти си страшно силна жена.

Тя се усмихна тъжно:

— Една жена не трябва да бъде силна, а търпелива, покорна и нежна.

— Не го вярваш — засмя се той.

— Жорж Клод ме учеше да бъда такава. Страхувам се, че не бях много добра ученичка.

— И слава богу!

Златни къдрици се виеха по шията й. На Дантон му се прииска да почувства копринената им мекота, но остана неподвижен. Катрин облиза устни:

— Жорж Клод не беше единственият, който задушаваше моята независимост. Баща ми и брат ми мислеха, че трябва да съм такава, каквато те искаха. Омъжвайки се за Жорж Клод, аз им се противопоставих. Може би това не беше най-доброто ми решение, но благодарение на него имам Мадлен. Само съжалявам, че татко и Жан не можаха да я видят. — Оправи разсеяно една гънка на полите си. — Може би сега разбираш защо е толкова важно за мен да взимам сама решения. Това право ми беше отнето дълго време.

— Разбирам.

Но това, че разбираше, изобщо не беше в негова полза. Той знаеше границите на свободата. Уважаваше нуждата от независимост, защото неговата собствена свобода беше отнета. Въпреки че можеше да се върне в родината си след шест години, беше решил да не го прави. Бе станал самостоятелен, господар на себе си.

Да, Дантон разбираше Катрин. Той също бе познал огромната тежест на чуждата власт.

— Съжалявам за статуетките.

Извинението й го извади от размишленията му. Като видя виновната руменина по бузите й, той веднага й прости.

— Добре че пощади Зевс и Хера. Може би те ще създадат ново поколение.

Неуверена усмивка смекчи чертите й. Прииска му се да хване лицето й с две ръце и да я целуне. Никога не я беше виждал толкова красива. Беше направила косата си по-различно от друг път. Този изящен и елегантен стил й подхождаше. Разбра колко много усилия е положила, за да се облече така тази вечер.

А той не я бе удостоил с присъствието си.

Катрин погледна с любопитство странното легло, на което седяха. Едната му страна опираше в стената и имаше кръгли табла в двата си края. Решетъчните подложки бяха украсени с китайски шарки и цветни мотиви. Вместо обичайния брой възглавници откъм главата, по цялото легло бяха разпръснати около двадесет и пет във всички нюанси на червеното.

— Какво е това легло? — попита Катрин, след като свърши с огледа.

— За опиум.

Тя се ококори:

— Наистина ли?

— В Китай срещу тлъста сума богаташите могат да посещават бордеите и да пушат опиум в легла като това. — Той се вгледа в разширените й от изненада очи и се засмя. — Недей да бъдеш толкова шокирана, прекрасна моя. Там това е нещо обикновено. Купих леглото заради чудесната му изработка, а не за да пуша опиум в него.

Тя втренчи в Дантон нежния си поглед:

— Никога ли не си се замислял, че спиш в странно легло — в което се пуши мак?

— Откъде знаеш, че опиумът се прави от мак?

— Не съм толкова невежа, колкото мислиш, Дантон. Живяла съм в три страни и всеки ден съм наблюдавала начина им на живот. Знам повече за света, отколкото предполагаш.

Той я наблюдаваше развеселен. Беше влюбен в златистите отблясъци на кожата й и в начина, по който ресниците й се спускаха над скулите, когато беше замислена.

— Какво например? — подразни я той. — Кажи ми, Катрин, какво знаеш за света?

Оказа се напълно неподготвен за отговора й:

— Използвана правилно, морската гъба може да предпази от забременяване.

Той замалко щеше да се задави.

— Боже мой!

— Не бъди такъв педант! — смъмри го тя, сякаш беше четиригодишната й дъщеря, а не мъж на тридесет и три. — Това се знае от всички. Дори се учудвам, че на теб ти е непознато.

Дантон се опита да успокои бясното биене на сърцето си.

— Не ми е непознато.

— Защо тогава не ме накара да използвам морска гъба?

Той сключи вежди. Огънят в него бавно се уталожваше.

— Просто не мога да повярвам, че говорим за такива неща!

— А защо не? — попита тя, нехаейки за отношението на мъжете към този тип разговори. — Преди малко каза, че харесваш моята откровеност. Просто констатирам един факт и очаквам да ми отговориш.

— Един джентълмен…

Тя наклони на една страна красивата си глава и го погледна иронично.

— Е, добре — каза ядосано той. — Може и да не съм джентълмен в буквалния смисъл на думата, но знам законите на джентълменството и един от тях е никога да не принуждаваш дама да използва такова средство!

За негова най-голяма изненада, Катрин се засмя тихо:

— Изглежда, и двамата страдаме от едни и същи предразсъдъци. Според мен една дама никога не трябва да изпада в такова положение.

Дантон не успя да отговори каквото и да било. Катрин Льоклерк беше скъпоценност, която можеше да съперничи с всяка една от неговата колекция. Господи, колко щеше да му липсва! Едва сега разбра колко самотен е бил, преди тя да се появи в живота му. Какво щеше да прави, когато си отидеше?

— Ела тук, Катрин! — промълви нежно той. — Искам да те прегърна.

Очите й грейнаха на оскъдната светлина в стаята. Тя се приближи до него, а той се облегна на възглавниците и я притисна до себе си. Присъствието й го опиваше. Усещаше мекотата на гърдите й, коприната на косите й, когато притисна устни в тях, и гладката й кожа, когато я погали.

Беше самият рай — ароматът, докосването й, цялата й същност.

— Достатъчно ли ти е само да ме прегръщаш, Дантон?

Дантон погали голата кожа на рамото й:

— Мисля, че да.

Никога не бе изпитвал подобни чувства към жена, дори и към Елена, която обожаваше. Желаеше Катрин. Искаше да бъде близо до нея, и то не само физически. И знаеше само един начин да се приближи толкова. А дали можеше, дали трябваше да рискува да направи още едно дете? Беше се борил с тази мисъл, бе започнал да вярва, че не е способен да обича друго дете толкова, колкото Естебан. Сега знаеше, че това не е истина. Той обичаше детето на Катрин. И би обичал детето, което двамата можеха да създадат. Не се съмняваше в това.

А щяха ли да живеят добре заедно? Искаше му се да вярва, че ще успеят. Ако можеше да се върне в Испания, да възвърне името си и да накара испанските власти да престанат да го преследват за плячкосването на корабите на онзи коронован глупак Филип, щеше да е напълно сигурен, че всеки, свързан с живота му, ще се чувства в безопасност. Въпросът беше само дали Катрин му вярва дотолкова, че да изчака да види дали той ще успее.

Всичко зависеше от картата на Сади. Ако не успееше да намери диамантите, нямаше да има за какво да се пазари с краля. А тогава нямаше да може да предложи нищо и на Катрин.

Май ситуацията изглеждаше безнадеждна. После усети присъствието на Катрин в прегръдките си и се закле да намери начин да оправи всички грешки от миналото си.

Пламъкът на фенера над тях потрепери и раздвижи сенките по стените. Дантон дишаше в такт с Катрин. После я чу как си пое дълбоко въздух:

— Дантон…

— Да, скъпа?

— Дантон… Аз не мога да имам повече деца.