Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (13)

Тринадесета глава

— Изпий това! — Дантон постави в ръката на Катрин кристална чаша. — Ром с лимон.

Не беше сигурен дали тя ще приеме алкохолен пунш. Когато треперещите й пръсти поеха чашата, изчака я да отпие.

— Каза, че ще направят чай.

— Това не е ли по-добро?

— Не.

Вдигна ръба на чашата към бледите си устни и отпи от кехлибарената течност, без да потрепери или да се задъха. След малко отпи още веднъж.

Навън мусонът беснееше с проливен дъжд и вятър, но къщата на Дантон бе сигурно убежище. Беше я построил с помощта на екипажа си и островитяните така, че да може да издържи на променливия климат.

— Ти няма ли да пиеш? — попита тя, когато видя, че той не си наля.

— Не.

Вече беше пил една чаша, преди да сложи Мадлен да си легне в една от стаите за гости. После бе отишъл в спалнята си, за да смени мократа роба с чиста риза, бричовете и високите до коленете мокасини, които беше купил при едно непредвидено пътешествие до английските колонии. На връщане към кабинета си се беше подготвил за срещата с Катрин. Надяваше се, че тя щеше да се е върнала там, както я бе помолил на излизане. Не му беше и минало през ума, че тя можеше да бъде твърде уморена за разговори. Неговите нерви бяха обтегнати до скъсване.

Беше започнал да се привързва към Катрин повече, отколкото беше добре и за двамата.

Когато бе чул трясъка, беше скочил от леглото си, където само минути преди това беше потънал в сън, по-бурен и от нощта навън. Първата му мисъл бе да спаси Катрин и Мадлен. Беше направо като луд. Изскочи от къщата бос и почти гол. Не искаше да ги загуби, както някога Елена и Естебан.

Когато се върна в кабинета си, беше си сипал един пръст ром, докато премисляше какво да й каже. Страхът му за безопасността на Катрин и Мадлен събуди спомени от миналото. Нямаше нужда да разбърква мозъка си с алкохол, когато трябваше да й разкаже за жена си и сина си.

Тогава Катрин се появи на вратата, облечена в син халат — неговия халат — и той загуби нишката на мислите си. Почувства прилив на гордост, леко вълнение, оживление. Тя му правеше честта да сподели компанията му.

После Катрин се приближи към него. Беше пристегнала талията си с колан. Леката материя очертаваше високите полукълба на гърдите и женствената извивка на бедрата й. Босите й крака се подаваха под ръба на дрехата. Златистата й коса беше потъмняла от влагата, но все още се спускаше на къдрици. Беше рошава, сякаш току-що бе станала от леглото. Той си я представи, легнала до дъщеря й, да шепне тихо успокоителни думи, докато детето заспи. Често се беше чудил как ли щеше да изглежда до него, на леглото му, с глава върху неговата възглавница…

Трополенето на дъжда по покрива върна Дантон към реалността. Чу се да пита напрегнато:

— Ромът затопли ли те, Катрин? — После заобиколи писалището и застана зад високата облегалка на стола.

Тя кимна и отпи отново. После облиза устните си, с което го смути още повече, и каза:

— Когато бяхме при султана, ти казах, че съм пила алкохол, но ти не ми повярва.

— Вече ти вярвам.

Катрин отпи още една малка глътка, сякаш се страхуваше да не изпие твърде много за кратко време.

— Но не пия често. Това ме прави…

Не довърши изречението си. Той се досети за смисъла му по руменината, плъзнала по бузите й. Алкохолът я правеше по-страстна, караше кръвта й да кипи. Впрочем алкохолът имаше същия ефект и върху него.

Дантон едва сдържаше завладялото го желание. Но трябваше да каже каквото беше необходимо и да не мисли за нищо друго. Да не мисли за примамливата кожа на шията или за дългите й крака, скрити под халата.

— Седни, Катрин! — заповяда той дрезгаво.

Тя го погледна изпод ресниците си със смесица от предпазливост и любопитство, сякаш предполагаше от резкия му тон, че ще й се кара. Накрая се подчини и избра един от двата стола пред писалището му. Той се подпря на облегалката.

— Какво има, Дантон? — Явно се опитваше да запази спокойствие. — Ако те притесняваме, няма да останем.

Той се намръщи, разтревожен от това, че тя се мислеше за бреме.

— Нищо подобно. Искам да ти разкажа миналото си.

Сините й очи омекнаха:

— За жена ти?

— Да.

Дантон вдигна едно по едно перата, разпилени по писалището, и започна да ги подрежда в кутията. Катрин го гледаше втренчено и чакаше.

По дяволите, пак се обърка! Защо бе започнал внезапно да се страхува, че тя ще го отблъсне, ако узнае истината?

Преди да промени намеренията си, Дантон побърза да започне историята си:

— Преди единадесет години постъпих в Испанската кралска флота. Следващите три години кръстосвах надлъж и нашир океаните — Британска Западна Индия, Карибско море, нос Хорн, английските колонии, Бряг на слоновата кост… По време на едно от завръщанията ми вкъщи срещнах Елена Сервантес на празненство в тесен кръг по случай оттеглянето на един адмирал. Елена нямаше близки роднини, освен чичо си Хуан, за когото се грижеше. Той беше плавал под командването на този адмирал. Елена беше изключително красива. Мила и срамежлива. Започнах да я ухажвам и месец по-късно й предложих да се оженим.

Почувства облекчение, че Катрин не направи никакво движение да го спре. Не можеше да пренебрегне чувствата си към Елена, за да я пощади. Нямаше да бъде честно към паметта на жена му.

Дантон намести капачето на мастилницата.

— Нейният чичо Хуан почина малко след сватбата. — След смъртта му се беше чувствал отговорен единствено за съдбата на Елена, особено когато бе хвърлен в затвора — тогава нямаше към кого да се обърне. — Обществото доста се чудеше защо сме се оженили. Аз бях маркиз, а в нейното семейство нямаше аристократи.

Катрин го гледаше изумено, но той не успя да прочете в изражението й нищо, освен победоносната усмивка:

— Знаех си, че си благородник. Изписано е на лицето ти.

Той се засмя тъжно:

— Има много определения за благородничеството, скъпа. Сега съм опозорен заради делата, а не заради титлата си.

— Но ти си роден маркиз. Не можеш да го отречеш.

— Не. Както и да е, накараха ме повече да не искам да използвам благородническата си титла.

Дантон се опита да потисне желанието си да си налее една чаша за кураж. Не беше си представял, че ще се окаже толкова трудно. Само тесен кръг хора знаеха подробности от миналото му, а те бяха мъже. Между тях съществуваха здрави връзки и преданост, дори нещо като мъжка любов. Нищо подобно на това, което чувстваше към Катрин Льоклерк. Не искаше да се задълбава много във въпроса защо желае тя да знае за изгнанието и сина му, но сега му стана ясно.

Бе започнал да се влюбва в Катрин. Не знаеше кога се бе случило. Поддаде се на нейния чар, външност и силната й любов към детето. Точно това го привличаше в нея. Тези нейни качества го пробуждаха за живот.

— Продължавай, Дантон — подкани го гласът й и прекъсна размислите му.

— Ожених се за Елена, защото я обичах.

Дантон видя как раменете на Катрин потрепнаха и как се опита да прикрие влагата в очите си, като сведе поглед. Дали наистина имаше нещо против той да обича друга жена? Защо? Беше ли възможно тя да се влюбва в него? Не искаше да я наранява, но и трябваше да бъде искрен.

— Не ме интересуваше, че Елена не донесе нищо в брака ни, а и нямаше кой да се противопостави. Аз бях единственият син, който трябваше да продължи рода. Няколко месеца след сватбата Елена забременя. Тогава помолих да поемам курсове, които ми позволяваха да не се отдалечавам много от Испания. Правех само кратки плавания до Англия и Франция.

— Значи оттам познаваш родината ми — отбеляза тя хапливо. — Защо мислиш, че е ад за бедните и рай за богатите?

— Това е мое мнение, Катрин.

— Предполагам, че в някои части на Испания и аз бих останала със същите впечатления — защити се тя.

— Сигурно е така. — Не можеше да отрече, че беше напълно права. И в Испания имаше доста проблеми. За никого нищо не беше справедливо. Точно затова толкова лесно се бе приспособил към острова. Тук всички бяха равни, деляха честно благата, плаваха и живееха дружно като братя. Но той не можеше да накара Катрин да разбере това, без да й разкаже нещо повече за себе си. — Елена ми роди син, Естебан.

Той почувства как гласът му стана дрезгав и гърлото му се сви. Катрин сложи пръст на устните си, сякаш се беше сетила за нещо. Само дъждът нарушаваше тишината. В очите й се появи сянка на разкаяние и тя промълви:

— Веднъж ти казах, че не знаеш какво е да имаш дете. Колко ли съм те наранила, Дантон! Съжалявам, ужасно съжалявам!

Нейното извинение значеше за него много повече от онова, което можеше да му даде побърканият крал.

— Нямаше как да знаеш.

На Дантон му се прииска да я вземе в прегръдките си и да я целуне. Но не можеше, не и ако искаше да запази мозъка си бистър. Вместо това, той избута купчина счетоводни книги до края на писалището, докато привеждаше мислите си в ред.

— Три години след раждането на сина ми ми беше възложено да отплавам за Калкута. Трябваше да превозя диаманти и стока на стойност над един милион английски лири, притежание на крал Филип — подаръци от оттеглящия се вицекрал на Испания. Тъй като знаех цената на товара, поисках да ми дадат по-малък кораб заради бързината му, а не моята бригантина „Ла Естела дел Кабо“.

— Какво означава името?

— „Звездата на носа“. — Дантон погледна разсеяно към затворения прозорец. Навън, в морето, на няколко мили от брега, корабът почиваше във водния си гроб. — Беше ми отказано и отплавах с бригантината. Беше добър кораб, но не особено бърз, когато беше натоварен. Бях чувал за опасността от пирати в тези води и наредих на хората си да са нащрек. — Той пое дълбоко въздух, обладан от спомени. — Нямахме никакви проблеми до Калкута и след седмица вече бяхме на път към дома. Платната на „Кабо“ хванаха пасатите и бяхме отнесени много по на запад, отколкото трябваше. Точно до остров Йоана забелязахме кораб, който плаваше за Индия под английски флаг.

Катрин отново отпи от рома си. Чашата й беше почти празна. Постави я на масата, без да пророни дума.

— В Сурат съм виждала няколко такива кораба. Всичките бяха големи и внушителни.

— Да. По-големи от бригантината и способни да носят повече топове на борда си.

— Корабът на Сади, онзи в Занзибар, той беше такъв, нали? — Тя си играеше с колана на халата.

— Да.

Изражението й издаваше, че започва да разбира нещата. Ако не напълно, то поне донякъде.

— Корабът ни настигна близо до Коморос. За по-голяма предпазливост наредих да вдигнат флаговете. Когато го направихме, техният се спусна и се появи знамето на Сади: черно, с череп и кръстосани кости по средата. Тогава разбрах, че съм направил ужасна грешка.

— Но ти не си могъл да знаеш!

Дантон не искаше тя да го оправдава. Знаеше, че бе допуснал ужасна грешка, изчаквайки кораба да вдигне флага си, вместо да нареди на хората си да се приготвят и да наберат скорост. Тази грешка му бе коствала живота, без да се пролее и капка от кръвта му.

— Трябваше да съм по-предвидлив.

— Какво се случи после?

— Бяхме разгромени. Имах само двадесет и един топа и тридесет и четири мускета на екипаж от сто и тридесет души. По моя преценка на кораба на Сади имаше около двеста разбеснели се турци, въоръжени до зъби със саби и пистолети. Бяхме унищожени. През първите пет минути загубих половината от хората си. Не знам защо Сади не ме уби. — После прибави с по-висок глас: — Сигурно ме е помислил за луд. Шпагата ми беше строшена на две, а аз все още продължавах да се бия. Отказах да напусна кораба си.

— Сигурна съм, че си се борил докрай, Дантон.

— Това не ми помогна много. Завързаха ме за главната мачта, докато останалите членове на екипажа бяха отведени на квартердека. По принуда наблюдавахме как богатството ни преминава в ръцете на Сади. — Горчивият спомен беше нещо, което човек трудно може да преглътне. — Когато бяхме освободени от товара си, ни хвърлиха през борда. „Кабо“ беше потопен, докато ние се борехме за живота си.

— Антонио и Едуардо бяха ли с теб?

— Да. Когато корабът на Сади отплава, трябваше да направя избор за мен и екипажа ми: да се носим по водата и да чакаме да ни изядат акулите или да доплуваме до бреговете, които се виждаха в далечината.

— И плувахте?

— През коралите, които се изпречваха на пътя ни.

— Да, раните ти!

Погледът й погали ръцете, а после се премести на гърдите му. В нежните й очи блеснаха сълзи и на Дантон му се прииска да успокои страховете й. Не съжаляваше за раните си. Те символизираха част от живота му, която не можеше да промени, и му напомняха защо беше станал пират. В дните, когато се беше самозаблуждавал, че не е по-голям пират от Рейниаро, поглеждаше към ръцете си и си припомняше какво го бе накарало да стане такъв.

— Стигнахме до брега. Всъщност дотук.

— На Острова на изгубените души? — слиса се тя. Той се усмихна иронично:

— Да. Живея на острова, до който бях обречен да умра.

— Нищо чудно, че си го нарекъл така. Винаги съм смятала това име за зловещо, но сега разбирам причината. — Тя допи рома си и бузите й поруменяха. — Как успяхте да напуснете острова?

— Бяхме тук шест месеца, когато в заливчето акостира повредено корабче, управлявано от мадагаскарски пирати.

Веждите на Катрин се повдигнаха въпросително.

— Добри пирати — усмихна се Дантон, — ако мога да се изразя така. На този кораб беше и Рейниаро. Опитваше с пиратството, след като от розовите му насаждения не излязло нищо. Имай предвид, че той е отличен кормчия, въпреки че туземците по принцип са по-добри рибари и земеделци, отколкото моряци.

— Не мисля, че Рейниаро може да остане пират за цял живот — вметна Катрин.

Дантон протегна краката си.

— Корабчето току-що беше загубило капитана си в бой. Оределият екипаж бродеше по бреговете на островчето и търсеше място, където да поправи повредите, преди да отплава за Мадагаскар.

— Там ли е убежището на пиратите?

— Това се случи преди четири години, скъпа. Мадагаскар е използван от много-много отдавна, за да се избягват властите при търговията с благовонни масла.

— Рейниаро и пиратите ли ти помогнаха?

— Да. Първо ние им помогнахме да поправят корпуса на кораба. По време на престоя си тук бяхме открили, че островът е чудесен. Имаше в изобилие вода и дивеч, а и климатът беше благоприятен. След като поправихме кораба, всички отплавахме за Мадагаскар. По време на плаването бях избран за капитан.

— Избран?

— Пиратите имат свои закони. Капитанът се избира чрез гласуване. Бях избран единодушно.

— Но ти не си искал да бъдеш пират, нали?

— Не. Исках да се върна в Испания, за да видя Елена и Естебан и да кажа на крал Филип какво се беше случило.

— И го направи?

— Да. Отказах новото си назначение и се сбогувах с пиратите. След това се качих с шепа от хората си на първия военен кораб за Испания. Част от екипажа ми остана в Мадагаскар, тъй като се страхуваше от последствията заради изчезналите стоки и диаманти. Не можех да им отнема правото сами да изберат своя път. Бяха преминали през истински ад.

— А Антонио и Едуардо?

— Те също останаха.

Сега Дантон знаеше, че бяха постъпили правилно. Преди да отплава за Индия, беше чувал слухове, че крал Филип страда от душевно разстройство поради смъртта на първата си жена. Знаейки стойността на задигнатото богатство, кралят можеше да се нахвърли върху целия екипаж, а не върху капитана, и да отправи неоснователни обвинения. Ако Дантон се беше досетил за тези неща, нямаше да се случи така, че последствията да станат равни на престъплението и да изгуби титлата си. Но ако имаше шанса да го направи отново, пак щеше да се върне в Испания. Не можеше да остави Елена и сина си.

— След като се върна, не обясни ли на краля какво се е случило?

— Точно това направих, но той видя нещата както му се искаше. — Дантон се изправи: не можеше да седи спокойно, докато говореше. — Незабавно бях обвинен в лошо ръководство и бях хвърлен в затвора, без даже да ми бъде позволено да видя жена си и сина си.

— Но ти си помолил за друг кораб, преди да отплаваш! — извика Катрин. — И си направил всичко, което е било по силите ти!

— Да, но това не се оказа достатъчно. — Дантон отиде до прозореца и се вторачи в тъмнината навън. — Естебан беше празнувал един рожден ден в мое отсъствие и трябва да е бил…

— … на четири — завърши тихо тя.

— Прекарах в затвора един месец в такива тежки условия, че няма да те измъчвам с описания. Постоянно отправях молби да видя Елена и Естебан, но ми беше отказвано. Накрая кралица Елизабет ми даде позволение. Тя беше започнала да поема някои от по-маловажните задължения на трона, тъй като Негово величество ставаше от ден на ден все по-негоден да управлява.

— Сигурно е било така — каза Катрин. — Защо е трябвало да те хвърли в затвора?

Дантон се хвана за перваза на прозореца.

— За да ме накаже. Да ме накара да страдам за загубата на диамантите, които никога нямаше да се върнат. Но нищо не можеше да ме накара да страдам повече от вида на жена ми и сина ми, които идваха да ме видят, облечени в дрипи, болни и страдащи. Бяха изхвърлени на улицата. Титлата ми беше отнета, а имотите — конфискувани. Нямах повече богатство и чест от всеки плъх, който живее по каналите.

— Дантон! — Гласът й беше задавен в сълзи. — Толкова съжалявам!

Той продължи. Знаеше, че ако спре, никога нямаше да й каже останалото.

— Исках да прегърна Елена, но решетките ми пречеха. Исках да взема на ръце сина си, когото едва разпознавах, и да го сложа в скута си. По дяволите! — Дантон изруга толкова неочаквано, че дъхът на Катрин спря. — Проклето да бъде това копеле Сади, че ми отне всичко, което ми беше скъпо! — В очите му защипаха непролятите сълзи, но той ги преглътна. — Стражата дойде и ги отведе. Господи! — прошепна той. — Все още чувам Естебан да вика: „Искам татко! Искам татко!“

Катрин стана от стола си, отиде зад него и го прегърна. Той почувства топлината на бузата й на гърба си. Дантон не можеше да спре конвулсиите, които го разтърсваха, и заплака. Заплака за сина си, когото беше загубил, без да прегърне. Заплака за жена си, която беше обичал с всяка своя частица.

— О, Дантон!

Тя го притисна нежно към себе си и го погали по гърдите. Дантон се опита да сдържи сълзите си. Срамуваше се, защото никога досега не беше плакал. А може би е трябвало. Ако го беше правил, навярно сега нямаше да му е толкова трудно да спре. Пое си дъх и му се прииска да се овладее.

— Месец по-късно и двамата умряха от студ и глад. Кралицата ми позволи да отида на погребението. Присъствах, за да видя как дървените им ковчези се спускат в земята. Последната глава от моя живот. Смъртта на маркиз Дьо Севил. — Той въздъхна и потрепери. После се обърна към Катрин и видя страданието, изписано на лицето й. Тя се притисна в прегръдките му.

— Чувствам се толкова глупаво — каза тя. По бузите й се стичаха сълзи и мокреха отворената яка на ризата му. — Защо не ми каза по-рано? Защо организира празненство по случай рождения ден на Мадлен, когато си знаел, че твоят собствен син е щял да навърши четири годинки?

— Не мога да правя живота на другите лош заради моята мъка. Мадлен заслужаваше тържество и аз й го организирах.

— И не само това!

Дантон не желаеше нейната благодарност. Просто не знаеше как да приема думите, особено тези, които бяха произнесени, за да облекчат мъката му. Отново се обърна към прозореца. Вместо бурята, която беснееше на двора и морския бряг, Дантон видя собственото си отражение и това на Катрин, застанала до него.

Изглеждаха като двойка. Тя споделяше неговата мъка.

Дантон облиза солта от устните си и пое дълбоко въздух. Чувстваше се пречистен. Не беше дал воля на мъката си пред Катрин, за да могат да потъгуват заедно. Не беше от хората, които показват чувствата си. Освен това тя си имаше свои собствени проблеми, един, от които бе заминаването й за Париж. Щеше да й помогне, когато му дойдеше времето. Въпреки пророчеството на Рениала, Катрин не можеше да направи нищо, за да го спаси.

Трябваше да се спасява сам.

Ключът за това беше в картата, която беше намерил в молескиновата торбичка на Сади. Скъпоценният камък бе скрит на сигурно място в глобуса на кабинета му. Бе преглеждал грубо направената карта толкова много пъти, че краищата й се бяха подвили и изтънели. Всичко, което трябваше да направи, бе да реши загадката — тогава щеше да бъде свободен.

— Дантон… добре ли си? — попита Катрин.

Той се стресна и се вгледа в отражението си в прозореца. Ноздрите му се бяха разширили и дъхът му оставяше мъгла по стъклото. Не беше решил още дали да й каже за торбичката на Сади, но имаше и някои други неща, които беше пропуснал.

— Не бях осъден на смърт само заради кралица Елизабет. Тя пренебрегна решението на съпруга си и нареди вместо това да бъда изпратен в изгнание. Изминаха четири години от заточването ми и след още шест ще мога да се върна. Но нямам никакво желание да го правя. Моята родина е тук, на този Остров. По-щастлив не бих могъл да бъда никъде другаде.

— Но не си толкова щастлив, колкото заслужаваш.

Тя не се отдръпна от него и топлината й проникваше през тънката материя, която обгръщаше ръката му. Той почувства пулса в китката й, когато докосна рамото му.

— И защо се върна на острова?

— Това изглеждаше единственото разумно решение — отговори, без да се колебае, Дантон. — Тъй като нямах пукната пара, отне ми месеци, докато се добера до Мадагаскар. Хващах се като моряк на различни кораби. Щом веднъж пристигнах, събрах Антонио, Едуардо, останалата част от екипажа си и бандата мадагаскарски пирати, които все още си търсеха капитан.

— И отново стана капитан и се върна на твоя Остров на изгубените души?

— Не чак толкова изгубени. Рейниаро вече беше тук.

— Не е ли бил в Мадагаскар?

— По време на моето отсъствие той и племето му се настанили тук. Харесали климата и земята. Когато пристигнахме, той ни поздрави с добре дошли, тъй като знаеше, че хората му ще бъдат защитени от нашествия, докато водите около острова са пазени от пирати. В края на краищата и той тръгна с нас.

— Ти си го покварил. — Шеговитият й тон се опитваше да оправи настроението.

— Не съм го карал насила, Катрин.

Дантон се отдръпна от прозореца и от сигурността на прегръдката й. Нямаше нужда да чувства силата, която му даваше. Трябваше да стои на собствените си крака и да остави собствения си мозък да диктува изхода на търсенията му — търсения, които бяха завършили в Занзибар и отново бяха започнали в дома на Бвавани по време на възстановяването му, когато намери картата.

— Сега вече ми стана ясно — каза тя — защо нападаш испански кораби. Не бих казала, че те обвинявам.

— А как иначе да си отмъстя на краля? — Дантон зададе въпрос, чийто отговор знаеше много добре. — Това копеле Филип ми отне всичко. Просто си връщам.

Тя дълго мълча, а после рече:

— Ти намери Сади. Наистина ли си доволен от отмъщението си?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа „да“?

— Не.

— Няма нужда повече да го търся. Честта, която изгубих, ще се върне от моите собствени ръце, а не от смъртта на някакъв турчин.

Щеше да дешифрира картата, да открие диамантите и да измие позора от името си, като ги върне на испанския трон. Разбира се, можеше и да не успее, но след като вече бе пропилял четири години, какво означаваха още четири?

— Не, скъпа, повече няма да го търся. Вече знам в коя посока да тръгна.

Дъждът беше постихнал и тихо ромолеше. Часовникът на писалището удари два. Катрин не беше усетила кога бе отлетяло времето. Трябваше да погледне Мадлен, а и тя самата да си почине, но след като Дантон бе споделил всичко това с нея, й се искаше да остане при него. Почуди се как ли ще реагира, ако му разкаже своето минало. В сравнение с неговото то изглеждаше съвсем обикновено. Бе срещнала мъж, влюбила се бе в него, бе се омъжила, родила дете и разлюбила. Нямаше значение, че между тези събития се простираше цял един живот. Дантон бе преживял много по-страшни неща.

Ако я попиташе, щеше да му разкаже за Жорж Клод. Само че не тази нощ. Клепките й натежаха. Ефектът от рома, който беше изпила, изчезваше. Ако не беше толкова късно, щеше да помоли за още една чаша, за да й помогне да заспи. Мозъкът й беше объркан. Той беше най-смелият и откровен мъж, когото познаваше. Можеше ли да го напусне? И дали искаше да направи това?

— Трябва да си лягаш, Катрин.

Дантон си наля малко ром и го изпи на един дъх. На нея не й се тръгваше.

— Ако пиеш още една чаша, можеш да налееш и на мен.

Той я погледна изненадано над отворената вратичка на шкафа за напитки.

— Учудваш ме, скъпа, а малко са тези, които могат да го направят.

Тя се приближи бавно към него и пое чашата от протегнатата му ръка. Ромът с лимон имаше едновременно сладка и тръпчива миризма. Веднага по тялото й се разля топлина.

— Не се гордея от факта, че няколко пъти съм била пияна — призна тя.

— Разкажи ми. — Той повдигна вежди и на устните му се появи лека усмивка.

Първото нещо, което й дойде наум, беше онази нощ в Индия, когато тя и Жорж Клод правиха любов за последен път. Бе безсрамна и необуздана. Правеше неща, за които преди това не беше и сънувала. Споменът накара бузите й да поруменеят.

— Не мога да си спомня подробности — рече тя неубедително.

— Лъжеш — отвърна веднага той и си наля още малко ром. — Каквото и да си правила, трябва да е било доста неприлично. Шокираш ме, Катрин.

Тя протегна чашата си, леко засрамена от това, че искаше още ром. Той веднага й наля.

— Ако пиеш колкото мен, още преди изгрев слънце ще те видя да се държиш неприлично.

Катрин потърси някакъв остроумен отговор, но не можа да измисли нищо, освен да му благодари за предупреждението. Досега беше имала интимни отношения само със съпруга си. Никога не бе срещала някой, с когото да иска да се обвързва физически. Отпи замислено от рома си и погледна крадешком към Дантон. Той беше с гръб към нея и подреждаше нещо в шкафчето. Докато гледаше как мускулите по гърба му опъват ризата, оцени силните ръце и стройните му крака. Помисли си какво ли би било, ако той запълнеше празнотата в живота й.

Дантон беше благороден по свой собствен начин. Все пак не бе потопил испанския кораб, когато беше открил нея и Мадлен на борда на „Фурия“. Можеше да бъде състрадателен и без да полага усилия за това.

Също и мил. Беше доста търпелив с Мадлен.

И любящ… Дали имаше предвид любов в романтичния смисъл на думата или като любовник? Тя реши, че става въпрос и за двете, но той щеше да оправдае тези й очаквания. Целувките му бяха потвърдили, че знае как да й достави удоволствие.

Колкото до положението му в обществото, на своя остров той имаше най-високия сан — крал.

Може и да беше привлекателен във всяко отношение, но имаше нещо, на което не бе обърнала никакво внимание и което нямаше нищо общо с характера му. Ставаше дума за това, което тя изпитваше към него. А то можеше да се изрази само с една простичка дума: копнеж. Копнеж по неговото присъствие.

Копнеж по неговото остроумие и дори по пристъпите на гнева му.

Копнеж по целувките му, и не само по тях…

Напоследък бе започнала да се замисля какво ли би било, ако прави любов с някой друг, освен със съпруга си. Усещаше, че това, което би могло да се случи между нея и Дантон, би надминало всичките й очаквания. Чувството щеше да бъде съвсем ново и непознато. Нещо, което би увенчало целия й досегашен опит.

Диво.

Порочно.

Прекрасно.

Внезапно очевидното я удари с по-голяма сила и от мусона: тя обичаше Дантон Луиз Кристобал.

Господи, какво щеше да прави сега?

Беше й олекнало от пунша и напрежението в тялото й бе намаляло, а мозъкът й бе по-бистър от всякога. Завладя я невероятна и твърде неподходяща за дама мисъл. Какво ли щеше да стане, ако тя го целунеше първа?

— За нещо забавно ли се сети? — попита Дантон. — Усмихваш се като пияна.

Катрин отрезвя, но не можа да прогони гъделичкащата болка в гърдите си и копнежа по прегръдката на Дантон.

— В момента не мога да си мисля за забавни неща.

Той присви подозрително очи:

— А за какво си мислиш тогава?

— Не смятам, че трябва да знаеш.

Едното ъгълче на устата му се сви иронично:

— Хитруваш ли?

— Ни най-малко.

— Е, след моята трагична изповед би трябвало и двамата да се удавим в чашите си.

— Разкриването на тайната ти не ме кара да искам да видя дъното на бутилката. Искам да… — Тя остави чашата и пристъпи към него. — Искам да те прегърна, защото ми е тъжно.

— Не ме съжалявай, Катрин.

Хапливостта в гласа му я накара да се чувства несигурна.

— Не те съжалявам. Аз… — Прехапа устни. За пръв път от толкова време усещаше, че се влюбва. Чувството беше чудесно и й се искаше то да продължи вечно.

Преди да изгуби контрол над себе си, тя постави ръце на раменете му и целуна ъгълчето на устата му. После опита устните му. Имаха вкус на слънчева светлина. Тя го целуна още по-страстно. Ръцете му се увиха около талията й и плъзнаха нагоре лъскавата материя на халата.

— Катрин, знаеш ли какво правиш?

— Да. Целувам те.

При тези думи той забрави всичко и потърси устните й. Главата й се зашемети. Тя се изви, като притисна гърди в неговите. Прииска й се да усети голата му кожа върху своята. Отдолу под халата не носеше нищо — бе свалила буквално подгизналото си бельо, а и не бе очаквала това да се случи. Мислеше само да го изслуша и да си отиде да спи.

Но това беше много по-приятно от съня.

Много по-приятно.

Само да можеше някак да се освободи от този досаден халат…

Неочаквано материята се плъзна надолу по едното й рамо и Дантон докосна леко голата й ръка. Тя потрепери от удоволствие. След това той се сгуши в гънката между шията и рамото й, като я целуваше и възбуждаше.

Двамата политнаха назад. Дантон опря бедра в ръба на писалището и я притисна към себе си.

— Катрин, толкова си красива! Никога не съм виждал по-хубава жена от теб! — Дантон захапа лекичко ухото й, докато плъзгаше ръка към гърдите й.

— Ти си хубав — прошепна тя в косата му, която миришеше на мускусен дъжд и ванилия. — Когато те видях за пръв път, разбрах… — Катрин изстена, когато той развърза колана на халата й. Студеният въздух по голата кожа на краката й, й действаше просто опияняващо. — … Знаех, че си мъж, какъвто никога не съм… О!

Той целуна гърдата й. Топлината на езика му накара коленете й да затреперят и ако не я придържаше, тя щеше да падне.

Пръстите й се преплетоха в гъстата му черна коса, притискайки главата му до гърдите й. Искаше й се да се наслади на момента и да го накара да продължи още малко. Никога не бе преживявала такова нещо и желаеше то да продължи вечно.

Дантон разтвори краката си и тя се намести между тях, като почувства силата на възбудата му. Той прокара върховете на пръстите си по извивката на бедрата й, после по вътрешната им страна. Никога не беше изпитвала нещо подобно.

Катрин се почувства ограничена — сякаш беше пленничка на желанията си и Дантон щеше да я освободи. Искаше да сподели това удоволствие с него, но беше твърде зашеметена, за да го спре.

След това всеки неин мускул се стегна. Тя потрепери и почувства как краката й олекнаха и вече не можеха да я държат. Катрин се задъха и се притисна към Дантон, като се остави на потока усещания да я завладее. Когато той вдигна глава, тя го целуна, макар и да бе останала без дъх.

— Не знаех — прошепна срещу устните му, — не знаех…

Той я целуна нежно.

— Тогава се радвам, че ти показах.

Катрин притисна буза до гърдите му и се заслуша в ритъма на сърцето, като вдишваше аромата му, мъжествен аромат на морски бриз, който изпълваше всичките й сетива. Искаше много повече от това да му благодари, искаше да сподели удоволствието с него.

Катрин събра смелост и се опита да развърже връзките на ризата му, за да я свали. Кожата му беше гореща под пръстите й.

— И аз искам да те докосна — каза тя, като издърпа една от връзките от илика.

— Господи… — изстена той дрезгаво, докато спираше ръката й.

Това я свари неподготвена и тя за миг се изплаши. Дали не беше сбъркала нещо?

— Какво има?

— По дяволите! — Дантон я хвана за китките и задържа ръцете й далеч от себе си. Изглеждаше така, сякаш полагаше върховно усилие. — По дяволите! — повтори той, като се бореше да задържи ръцете й далеч от тялото си.

Тя се опита да не се плаши от страданието в сивите му очи.

— Недей — каза той накрая.

Катрин потрепери. Внезапно почувства хлад по разголените части на тялото си и смущение, но не направи никакво движение да се покрие.

— Добре ли си? — попита тя с по-силен глас, отколкото предполагаше.

— Не — отвърна той дрезгаво. — Не съм. Но поне ти доставих удоволствие.

Катрин се почувства объркана и притеснена.

— Не разбирам…

— Признавам, и господ ми е свидетел, че те желая безумно. — Дантон разхлаби хватката си и пусна ръцете й. — Но не искам да рискувам да забременееш. — Пръстите му докоснаха нежната кожа точно на пулса й. — Има много начини да те предпазя да заченеш, но нито един от тях не може да ми даде пълна гаранция. Не искам да рискувам. Не искам друго дете. Изгубих сина, когото обичах, и не бих могъл да понеса да изгубя още един.

Тя се почувства толкова унизена, че не можа да произнесе думите, които щяха да го успокоят: тя не можеше да има повече деца.

Катрин се изплъзна от ръцете на Дантон и се загърна в халата с треперещи ръце. Не искаше да му показва колко е наранена.

— Не знам какво да кажа.

— Нито пък аз. Наистина те желая, Катрин! Повече, отколкото можеш да предположиш.

Тиктакането на изящния му, покрит със сребърен капак часовник се смеси с бясно препускащия ритъм на сърцето й.

— Не знам дали да ти благодаря, или да те ударя.

Той не каза нищо и на Катрин й беше все по-трудно да издържа погледа му. Преди да загуби напълно самообладание, тя излезе от кабинета му, без да се обръща назад.